Глава 35
Една забравена мечта/сън
Бавно бялата светлина избледня. Изпъшках, когато заобикалящата ме среда най-накрая започна да придобива форма. Преди зрението ми да се върне, осъзнах, че замръзвам. Тялото ми се разтърси от силни трепети и инстинктивно извиках тигъра, трансформирайки се, за да защити човешкото ми тяло. Веднага телесната ми температура се повиши. Обърнах се на крака, разтърсих цялото си тяло, козината ми настръхна, след което отворих очи, опитвайки се да разбера какво се е случило.
Изведнъж разбрах. Ана беше направила това. Тя… тя беше ядосана за нещо. Последното нещо, което си спомних, беше русалката, която поиска целувка. Седнах до нея и… и… дори и от това да зависи животът ми, не можех да си спомня. Приближавайки се до фонтана, видях русалката да се излежава в своя басейн с вода. Беше замръзнала, точно както я помнех, когато я видях за първи път с Келси преди толкова много време. Но къде беше Ана?
Навеждайки нос към земята, долових миризмата й. Беше се върнала при подводното езеро. Разтърсих рамене, докато вървях. Мускулите ми бяха толкова болезнени и толкова уморени, сякаш току-що бях преминал през половината Индия. Намерих Ана да стои в средата на езерото. Беше подгизнала от главата до петите и в момента беше потопена до малко над кръста. Почти ме заслепи да я гледам, дори и в тигрова форма.
Вълни от енергия излязоха от тялото й и парата се издигаше от бълбукащата вода. Повърхността изпука от електричество. Знаех, че водата е дълбока, така че тя или стоеше на платформа, или използваше силата си, за да стои там. Преминах в тялото на мъж и й извиках, но тя не се обърна. Опитах умствено да я извикам, но също не проработи. Всичко, което получих от нея, беше нещо като мрачен статичен шум.
Водата също се беше променила. Вече не беше обикновена морска вода, нито беше с цвета на мляко, какъвто го помнех. Вместо това беше ярко, кипящо зелено. Миризмата беше отвратителна. Токсична. Всъщност по миризма беше ужасно близко до сока от отровното растение, в което потапяхме стрелите си, когато бях войник. Докоснах с пръста на крака си водата. Тя не беше прекалено гореща, но така ме разтърси, че косата ми настръхна.
Да измъкна Ана от нея се превърна в единствената ми мотивация. Нещо ужасно се беше случило с нея и първото ми желание беше да я измъкна от опасност.
Въпреки неизвестните рискове, аз се гмурнах и импулсите на енергия почти изпържиха мозъка ми. Бях зашеметен до степен, в която спрях да дишам за момент, но вътрешната ми сила ме съживи достатъчно, за да мога да си поема дъх и започнах да плувам. Внимавайки да не отпия от водата, бързо се приближих до нея. Енергията ми се изтощи бързо и бях изтощен, когато стигнах до нея.
Когато се приближих до Ана, ръката ми докосна една скалиста издатина и аз се изкачих върху нея с треперещи крайници. Водата се раздели около торса ми, докато се приближавах към нея.
– Ана? – Хванах я за ръката и я разтърсих, но тя продължи да гледа право напред, очите й бяха приковани в нищото, докато бавно сълзи се стичха по бузите й и попиваха в езерото. Всяка сълза издаде звук като киселина, когато достигаше повърхността на водата.
Вдишах рязко, спомняйки си демоните Капа, създадени от нейните сълзи.
– Ана, любов моя. Кажи ми какво не е наред – помолих аз, докато бършех сълзите от бузите й.
– Аз… аз хвърлих ключа в езерото – каза тя тихо. – Потъна на дъното.
– Добре. Това не е проблем. Когато дойдох тук с Келси, така или иначе трябваше да се гмурна за него.
Водата достигна кръста ми, като изпиваше силата от тялото ми. Представих си, че прави същото с нея.
Въпреки топлината на водата тя трепереше. Прокарах ръцете си нагоре-надолу по ръцете й, опитвайки се да я стопля.
– Кажи ми какво се случи – казах аз. – Не мога да ти помогна, ако не знам какво не е наред.
– Това е сърцевината на проблема ми – каза тя. – Не знам защо бях ядосана преди и не знам защо съм тъжна сега. Всичко, което знам е, че исках да унищожа нещо, или всичко, а сега това чувство го няма. В резултат на това сърцето ми е изпълнено с ужасна мъка.
– Добре. Тогава, ако не можеш да ми кажеш какво се е случило, покажи ми.
Ана примигна.
– Да ти покажа? – с леко намръщено лице попита тя.
– Да. В ума ми. Отвори мислите си за мен.
Тя поклати глава.
– Не мога.
– Можеш.
Докоснах с пръст брадичката й и я побутнах нагоре, за да ме погледне.
– Не е нужно да ми показваш всичко, а само какво се случи с русалката. Просто те моля да опиташ.
След като ме погледна в очите, тя бавно кимна и допря ръцете си до моите бузи. Тя все още държеше по-голямата част от ума си блокиран, но ми позволи да видя скорошните й спомени. В нейното въображение видях цялата сцена, как вървя към русалката с колебливи стъпки и след това я целунах.
Бях шокиран колко пламенна е станала целувката, особено след като нямах спомен за това. През зрението на Ана видях как Каелиопа да ме придърпва по-близо и и да намига дръзко на Ана, дори когато тя изсмукваше достатъчно енергия от мен, за да подхрани малък град. Бързо стана ясно, че съм си загубил ума по русалката. Ръцете ми се плъзгаха по тялото й и бях сляп и глух за всичко, освен за нея.
Тогава Ана тихо каза:
– Стига толкова. Това е достатъчно.
Русалката не й обърна внимание.
– Сохан – извика Ана – върни се при мен.
Целувката продължи.
– Сохан?
Чух глас, който отеква в съзнанието на Ана и разпознах русалката, която обеща:
– Сега той е мой. Той никога няма да се върне при теб, след като е вкусил устните ми.
– Не – каза Ана. Дишането й се учести. – Не! – извика тя. – Няма да го вземеш!
Тогава тя вдигна ръце и изсипа наказание върху измамната русалка.
Тогава съм паднал на земята, изцеден и в безсъзнание, докато Каелиопа молеше за милост. Отмъстителната богиня спря за момент, когато отчаяната русалка предупреди, че ако бъде наранена, това ще унищожи и мен. Тя каза на Ана, че сега съм обвързан с нея и че ще я търся до края на дните си.
Отговорът на Ана беше да я замрази, вместо да я убие, въпреки че отчаяно искаше русалката да умре. След това Ана вцепенена тръгна към езерото, надявайки се, че ледената вода ще смекчи огъня, който гори в кръвта й. Вместо това болката й се просмука, бавно замърсявайки водата.
– Тя е излъгала – казах аз, галейки мокрите кичури на косата й. – Не изпитвам никакво влечение към русалката. Тя няма власт над мен.
– Но ти я искаше. Видях го в лицето ти. По начина, по който я държеше.
– Беше магия. Просто заклинание да направя това, което искаше от мен. Бях безмозъчна пчела, прелъстена от меда на нейните устни, но аз имам кралица у дома. Тя е тази, на която служа.
Когато остана безмълвна, добавих:
– Ана. Трябва да ми повярваш. Не бих те мамил по такъв начин. Това, което се случи, не беше умишлено от моя страна, нито бе знак на привързаност.
Обвих ръце около кръста й, привличайки я към себе си толкова силно, че сърцата ни биеха едно в друго.
– Що се отнася до емоционалното ти състояние, ти беше ядосана, защото си помисли, че съм те предал. Плачеше, защото вярваше, че съм изгубен за теб. Не е ли така, справедлива милейди?
Ана плъзна ръце нагоре, заключвайки ги около врата ми, и кимна.
– Тя е съблазнителна красавица – каза тъжно тя. – Не те обвинявам, че я желаеш.
Държах я, притегляйки тялото й към мен.
– Но аз не я искам. Ни най-малко. Освен това щях да се освободя от нейната магия бързо. Знаеш ли, че веднъж бях хванат в капан от сирените на голямото дърво на Шангри-Ла?
Когато тя поклати глава, аз й обясних.
– Отне ми много време да избягам. Повече, отколкото на Келс. В момента, в който тя си помисли за Рен, се освободи. В моя случай, аз се наслаждавах да се изгубя в магията на сирените. Единственията начин, по който можеш да се отървеш от опияняващият чар, който използват, е да мислиш за този, когото обичаш. Странното е, че Келс не беше момичето, за което мислех, когато се измъкнах, въпреки че тогава вярвах, че е тя.
– Тогава как успя да избягаш от прегръдките им? – попита Ана.
– Чух шепота на една богиня. – Ана се дръпна назад и аз се усмихнах, обхванах бузата й. – По онова време си мислех, че богинята Дурга е тази, но сега знам.
Тя преглътна, очите й светнаха.
– Аз ли съм?
– Сега осъзнавам, че винаги си била ти. Ти си вървяла с мен през целия ми живот, Ана. Как мога да бъда омагьосан от целувката на обикновена русалка, когато съм бил прегръщан от богиня?
– Значи богиня е тази, която преследва сънищата ти? – попита меко тя.
– Богинята е част от теб, Ана, и няма да отрека, че я намирам за спираща дъха, но не сънувам осморъката богиня Дурга. Сънищата ми са пълни с тъмнокосо момиче, което ловува в гората заедно с мен. Тази, която ме предизвиква на всяка крачка. Горичката на сънищата ми показа това момиче два пъти и нито един път не беше богиня. Тя е тази, за която не мога да спра да мисля.
Прокарвайки палци по все още мокрите й бузи, аз я целунах. Възнамерявах да го направя сладко и кратко, но Ана не ме пусна. Устата й меко се прилепи към моята и усетих солта на сълзите й. Беше истинско и опияняващо и съвсем различно от целувката на русалката. Магия от различен вид се изплете около нас. Водата се развълнува около телата ни в личната ни лагуна с разкошно придърпване и плискане, което не беше по-различно от нашата целувка.
Отдръпвайки се, въпреки че това беше едно от последните неща, които исках да направя, попитах:
– Можеш ли да ми простиш, Ана?
Тя примигна вяло. За мен беше удоволствие да забележа, че целувката ни я беше засегнала също толкова силно, колкото и мен. Наклони глава и ме целуна нежно по бузата.
– Този жест означава ли прошка, както и липса на някого? – попита тя.
– Може и така да се каже – казах аз и хванах ръката й, докосвайки устните си до нейните пръсти погледнах надолу към езерото. Сега блестеше от светлина. Всяка следа от зелената токсичност беше изчезнала и тя се беше трансформирала в Океана от мляко, който познавах.
– Е, това е интересно – казах аз.
Ана се огледа.
– Пулсира от сила. Лечебна сила – добави тя.
– Така е – Потърках челюстта си и я погледнах.
– Защо ме гледаш по този начин? – попита Ана.
– Просто се чудя какво ще стане, ако направя нещо повече от това да те целуна. Дали ще предизвика вулкан? Ще изпрати ли Луната от нейната орбита?
Ана сбърчи чело, приемайки коментара ми сериозно.
– Хм, да. В някакъв момент, мога да поискам да тренирам целвуките много по-дълго от две минути. Трябваше да се посъветваме с Кадам.
– Да питаме Кадам? Не!
– Да не би да те смущава идеята за нашия телесен контакт?
– Не, не е неудобно…
– Да, така е.
– Спри да четеш мислите ми.
– Твоите мисли са болезнено ясни, дори и ако умовете ни все още са заключени един за друг. Има много неща, които би искала да направиш с мен, които все още не си направила. А що се отнася до мен…
– Добре, нека просто спрем дотук. Нека си отбележим да продължим този разговор по-късно?
Тя въздъхна.
– Много добре.
– А сега – казах, отчаяно искайки да сменя темата – какво ще правим с нашата русалка?
Преплувахме обратно през езерото. Сега водата успокояваше и лекуваше, вместо да ни трови. Когато стигнахме до брега, Анамика използва силата си, за да ни изсуши бързо и да оформи нови дрехи. При фонтана Ана спря за кратко и после щракна с пръсти, за да го стопли. Замръзналата кожа на русалката бавно се стопли и тя потръпна силно, но Ана не изпита съжаление към нея. Тя погледна към русалката с цялата ярост на богиня-войн.
– Ти ни измами – каза тя, посочвайки я заплашително пръст. – Ще бъдеш наказана.
– Не е като да не му хареса – каза русалката, въртейки пръста си във водата. Тя въобще не осъзнаваше колко грешен е отговорът й.
– Просто се забавлявах – продължи тя. – Не знаех, че той ти принадлежи.
Хвърлих поглед към Ана. Ако беше изненадана от това твърдение, не го показа.
Наистина ли принадлежа на Ана? А тя иска ли да е така? Бях й казал, че няма да се подигравам с чувствата й, но дали това важи и за нея? Никога не съм се съмнявал в себе си по отношение на жените, но нямах и добър опит. Може би тя просто искаше да има силна, мъжка ръка, на която да се опре от време на време, или партньор, на когото да се довери, който да задоволи любопитството ѝ за това какво се случва между един мъж и една жена.
Ако това беше така, не беше достатъчно. Бях видял какво може би крие бъдещето за мен и исках всеки аспект от него. Всъщност винаги съм го искал и бях прекарал по-голямата част от живота си в преследването му. Този сън беше основна част от причината, поради която ми беше толкова трудно да пусна Келси да си тръгне.
Но това беше тогава.
Сега всичко се беше променило. Сега вярвах, че Ана е момичето в съня ми. Нещо повече, в сърцето си знаех, че е тя. И ако бях честен със себе си, наистина й принадлежах. Принадлежах и от самото начало. Като тигър. И като мъж. Сега просто трябваше да разбера дали и тя иска така да ми принадлежи.
Русалката продължи да говори.
– Освен това забелязах, че двамата бяхте заети да нагрявате езерото, така че не е нанесена реална вреда.
Чудех се как е забелязала това, когато беше замръзнала. Тогава си спомних способността й да се превръща в мъгла. Може би не беше толкова силно хваната от леда, колкото изглеждаше.
Русалката се намръщи.
– Не се ядосвай. Това е част от нашата природа. Ще остана и ще помогна на приятелите ви, както обещах. Заклевам се в честта си.
Тя размаха опашка, кръстосвайки перките, сякаш докосваше сърцето си.
Въздъхвайки Ана каза:
– Много добре. Океанът от мляко има достатъчно от нашата остатъчна сила, за да те поддържа, докато пристигнат и дори за известно време след това, ако решиш да останеш.
– О, има достатъчно сила. Това е сигурно. О! Имам идея. Може би ще поканя няколко приятели да ми правят компания, докато чакам.
– Не. Няма. Всъщност, за да съм сигурна, че няма да ни измамиш отново, ще замразя Океана от мляко. – Ана махна с ръка.
Русалката започна да протестира:
– Ами аз?
Ана пресуши фонтана и го напълни отново с млечните води на езерото.
– Ето. Тук ще си добре. Няма да позволиш на никого освен на човека, докоснат от богинята, да влезе в езерото и да вземе огърлицата, която оставяме. Разбираш ли?
Каелиопа кимна нетърпеливо.
– Никой друг не може да устои на енергията в Океана от мляко. След като те вземат ключа и напълнят командала, кажи им да се насочат към седмия храм през този тунел. – Ана посочи тъмен тунел, водещ далеч от фонтана.
– Да, да. Разбрах.
– Сега да се върнем на това, че се опита да съблазниш моя…моя спътник. – каза Ана.
Повдигнах вежда, но не казах нищо.
– Вярвам, че подходящо наказание ще бъде да останеш замръзнала, докато приятелите ми пристигнат. По моя оценка това ще се случи в рамките на около седмица.
Последва вълна от пръски и гневни викове, които бързо преминаха в плач и молби. Ана, без да обръща внимание на всичко това, се обърна да си тръгне, но преди да го направи, отправи последно предупреждение.
– И ако дори си помислиш да целунеш някой от приятелите ми, ще се погрижа да останеш замръзнала за сто години. Ясна ли съм?
Начумерената русалка пръсна шепа вода върху ръба на фонтана и оплиска краката ни.
– Да, богиньо – каза тя.
-Добре.
Ана прати целувка на русалката и фонтанът замръзна. С бързо щракване с пръсти тя също така замъгли спомена на русалката за мен, за да не ме разпознае, когато ме види отново.
– Добле ли си? – попитах Ана.
– Вярвам, че да – каза тя и ми отправи хитра усмивка, докато се насочвахме надолу по тунела.
Когато стигнахме до задънена улица, Ана използва силата си, за да пробие дупка в скалата. Тя задържа мощта на океана, превръщайки района пред нас в дебел лед, след което тръгнахме напред, ледът се движеше и разместваше около нас, докато създаде дългия тунел, който си спомнях.
Скоро забелязах, че ни следят. Гигантските чудовища, които плуваха в дълбините, ни забелязаха. Подготвих се за атака. Но Ана само гукаше на грозните същества, докато те се влачеха след нас като влюбени кученца, побутваха леда и я оглеждаха жално със странните си немигащи очи. Когато изминахме достатъчно разстояние, Ана вдигна ръка, предизвиквайки подводно земетресение. Скалите се издигнаха и благородните метали се откъснаха от морското дъно. Нейните гигантски домашни любимци избягаха, докато тя създаваше храма, който имаше врата, пасващ точно на ключа, който беше направила по-рано и оставила при русалката.
Влизайки в храма, тя прокара ръка по стените и се появиха резби, разпръснати около нас като вълни. Когато минахме покрай различни помещения, видях скъпоценни камъни и мраморни статуи.
– Откъде са дошли? – Попитах.
Тя сви рамене.
– Взех ги назаем от Джинслонг. Съкровището му ставаше твърде голямо.
Засмях се и й разказах за тамяна, басейна и дебелите прозорци, които гледаха към дълбините. С една нейна мисъл или шепот, всичко, което описах, се появи пред очите ми.
Кожата й блестеше в полумрака на храма, докато минаваше през всеки коридор. Ана ме помоли да махна нейната огърлица с черни перли и след като прошепна думите, които щяха да ни осигурят още шест часа, тя я пусна в една от десетките гигантски стриди, всяка от които се издигаше на повърхността и жадно отваряше черупките си за привилегията да пазя нейния дар.
Описах статуите, които намерихме на върха над басейна, и гигантската акула, и огромните медузи, които Келси извика, за да ни върнат обратно на повърхността. Тя беше очарована от мъчителната ни история за бягството. Устата й се отвори от ужас, когато казах, че Келси почти е била изядена и как Рен е яхнал гърба на гигантската акула, забивайки тризъбеца в нея.
– Бих искала да видя това – каза тя. – Сигурно е било плашещо.
– Беше ужасяващо – съгласих се аз. – Ние се носехме в гигантска черупка от мида дълго време, накрая използвахме шала като платно. Това ни насочи обратно към кораба.
– Трябва да е било голямо приключение – каза Ана.
– Беше – отговорих аз, гледаки навън през тъмното стъкло и видях светкавицата на нещо голямо с крайчеца на окото си. – Радвам се, че се справихме. Не ме разбирай погрешно Беше трудно и всеки път, когато завихме, ни изправяше лице в лице с нещо, което можеше да ни убие, но го преодоляхме, разбираш ли? Има нещо удовлетворяващо в това.
Ана прокара ръката си през моята и отпусна глава на рамото ми.
Починахме малко и хапнахме. Разказах й за кракена и дори нямаше нужда да разкрасявам историята, за да видя как очите й се ококорват. След това й казах за зеления дракон, който ни преследваше. Тя ахна и каза, че трябва да измислим някакво наказание.
– Всичко е наред – казах аз. – Когато драконите ми помогнаха да те възстановя, видях целия им живот. Те не мислят нищо лошо. Не точно. Правят всичко възможно да изпълнят задълженията си, както си им казала. Драконите просто обичат да бъдат господари на морето. Те са прекарали дълго време в капан на дъното на хранителната верига и искат да утвърдят своето господство. Това е животински инстинкт.
Аз повдигнах рамене.
– Като човек, ъъъ, богиня, вероятно няма да разбереш.
Ана стана, избърсвайки прах от ръцете си.
– Все пак трябва да ги посещаваме от време на време. Да знаят, че някой ги наблюдава.
– Съгласен съм.
Под мое ръководство, Ана направи статуите , дарявайки ги със силата на шала, така че да могат да трансформират мен, Рен и Келс, когато се появим.
Когато това беше направено, тя надникна към Шива, Индра и Парвати и прокара пръсти по ръката на Шива. След това и разказах историята, която Кадам ни беше казал.
– И на мен ми разказа тази история – каза тя. – Но имаше няколко неща, които той подчерта.
– О?
– Да. Той специално искаше да запомня, че въпреки че Шива може да я е забравил за известно време, всеки, който го види с Парвати, ще разбере, че им е писано да бъдат заедно, тъй двамата балансират силите си.
– Какво друго ти е казал?
– На първо място той каза, че Шива е бил глупак да пренебрегне жена си.
– Да – казах аз.
Гледайки статуите, се сетих за Рен и Келси. Потънал в мисли, докоснах ръката на Парвати. – Знаеш ли, когато статуите изчезнаха и на нас тримата ни бяха определени ролите, аз бях Шива, а Рен беше Индра. По онова време мислех, че това означава, че съм този, предопределен да бъда с Келси. Че аз бях нейната истинска любов. Надявах се на това, въпреки че се чувствах като измамник, който се опитва да открадне нещо, което не ми принадлежи.
Ана поклати глава.
– Не мислиш правлино, Сохан. Ти никога не си бил шарлатанин. Ти пое ролята, която винаги е била твоя. Ти си спътникът на Парвати. Рен и Келси са играчите в тази космическа игра. Те представляват смъртната половина от нас, другата страна на монетата.
Тя обхвана врата ми с топлата си ръка.
– Но ти, мой красив тигре. Ти винаги си бил героят в историята. Никога не забравяй това.
Хванах пръстите й и ги доближих до устните си.
– Знаеш ли, за първи път, откакто се помня, мисля, че ще повярвам.
– Гледай да го направиш.
– Ана? – Казах аз, обвивайки ръка около кръста й. – Когато Шива намира огърлицата, той спечелва награда.
Дъхът й секна.
– Спомням си – тихо каза Ана. – Той успя да поиска булката си.
– Точно. – Притеглих тялото й по-близо. – И така, но какво ще стане, ако той се откаже от огърлицата?
– Хмм. Предполагам, че ние ще разберем.
Ана се завъртя, преди да успея да продължа разговора в посоката, която възнамерявах, и оформи статуята на акулата. Навеждайки се над нея, тя прошепна в ухото й какво трябва да направи, когато гостите пристигнат. Надявах се, че това включваше да не захапе някой от нас повече, отколкото трябваше.
Насочи се към стената от прозорци, тя протегна пръсти и малките микроскопични организми ставаха все по-големи и по-големи, докато се превърнаха в медузите, които си спомнях.
– Какви забележителни същества! – развълнувано възкликна Ана. – Ще трябва да се върнем някой ден и да посетим всички тези места под морето. Особено ми е интересно да видя съкровищницата на златния дракон.
Тази идея ме накара да потръпна.
– Ако трябва.
– Не се страхувай да вървиш там, където стъпва богиня, Сохан – каза тя през смях. – Трябва да посетим Рен.
– Рен? Кога?
– Когато е затворен от Локеш. Трябва да премахнем спомена му за Келси.
Подсвирнах.
– Добре тогава. Кадам даде ли някаква причина, защо трябва да направим това?
– Знаеш колко малко ни казва.
– Знам.
– Но в този случай той направи изключение.
Тя седна на перваза на прозореца и потупа мястото до себе си. Съвкупността от тела на медузи зад стъклото хвърляше лилава светлина върху нас, която танцуваше върху ръцете и лицето на Ана.
– Той трябва да е знаел, че няма дасме съгласни с това – каза Ана – затова е оставил кратка бележка.
– Какво пишеше?
– Пише, че паметта на Рен, каква е причината? Това, че Рен я забрави, причини на Келси голяма болка. Не бих искал това. Освен това – добавих, като протегнах ръката си – може би, ако никога не бях имал шанс с Келси, умът и сърцето ми щяха да са по-подготвени да приемат…
– Някой друг? – промърмори тя.
Аз кимнах. Исках да й кажа всичко, което чувствах в сърцето си, но мина една секунда, после още една, и после, моментът беше изчезнал.
– Какво щеше да направиш – попита Ана – след като минеш през Шангри-Ла, сближавайки се с Келси, след което й помагаш да спаси Рен, само за да ги видиш отново събрани след завръщането му? Как ще реагираш?
– Аз… предполагам, че ще се радвам за тях. Или ще се опитам.
– Да. Но тогава какво би направил? Би ли ги последвал при следващото пътуване, за да намерите огърлицата?
– Може би бих се качил на лодката – казах аз.
– Но ти щеше да се дистанцираш.
– А ти не би ли?
– Да. Когато двама души се свържат, съвсем естествено е да им дадеш време да са разделени.
Топлина пропълзя по врата ми.
– Точно така, но Рен и Келси не… бяха двойка.
Тя махна с ръка.
– Независимо от това, Кадам вярва, че без надеждата за връзка между теб и Келси, в крайна сметка би ги оставил на произвола на съдбата, предпочитайки да останеш тигър в джунглата. Ти би ги изаставил в мисията им и в резултат на това Келси щеше да умре.
Стегнах се.
– От къде знаеш?
– От Кадам. Той каза, че един от най-вероятните резултати във времевата линия, където Рен опазва спомените си, е да ги напуснеш. Келси умира. Веднъж тя загина в челюстите на акулата. Друг път тя издъхна, когато се биеше с Господарите на Пламъка. В един от сценариите тя се превръща в един от ходещите трупове в Пещерата на съня и смъртта. Кралицата ракшаса я превръща в нещо нечовешко…
– Да, разбирам – казах, прекъсвайки я. – И така, това, което казваш е, че са имали нужда от мен.
– Не само те, Сохан. Ако ти нямаше шанса да обичаш Келси, аз никога нямаше да имам шанса да…да…
– Да ме обикнеш? – Вдигнах пръстите й, като ги сплетох с моите. Видях, че устата й беше отворена, думите й избягаха.
– Всичко е наред – казах аз. – Не е нужно да казваш нищо. Всъщност, моля, недей. Все още не.
– Има още – каза тя. – Рен е много упорит в борбата с докосването на богинята до ума му. Той се бори с това и няколко пъти почти преодоля блокирането на паметта. Ще трябва да попречим на това в различни моменти от неговата времева линия, за да го направим по-силен.
Въздъхнах.
– Добре. Да тръгваме.
В един момент бяхме под океана, а в следващия бяхме в знойна стая в комплекса на Локеш, приспособявайки се към промяната в налягането. Ароматът на тигър, пот и плесен проникваше навсякъде. Подът беше влажен от вода, химикали и кръв. Двамата бяхме пристигнали поетапно извън времето, но Рен трябва да е усетил нещо.
– Келси? – прошепна слабият му глас от вътрешността на клетката.
Пристъпихме по-близо и Рен обви решетките със счупените си пръсти. Очите му бяха посинени и едното от тях беше затворено подуто. Дъхът хриптеше в дробовете му. Анамика дръпна ръката си и силата на шала я облече отново в светеща рокля от злато и аметист. Светлина се събра около тялото й и блестеше по кожата й. Отстъпих назад в сенките, скривайки миризмата си.
– Не – тихо отвърна Ана. – Разпознаваш ли ме, Дхирен?
Той ахна от болка, докато пристъпваше по-близо.
– Дурга? – прошепна той.
– Да.
– Истинска ли си?
– Да. Истинска съм – каза тя, докосвайки с пръсти близкия камшик и примигна. – Обещах на Келси, че ще те пазя.
Бедният ми брат изплака от благодарност.
– Тогава ще ми помогнеш ли да избягам? – попита той с умолителен тон, какъвто никога преди не бях чувал от него.
– Не – прошепна Ана с глас, пълен със съжаление. – Но мога да ти предложа помощ.
– Каква помощ?
Тя ме погледна за напътствие, но аз само кимнах окуражително.
– Мога да… взема спомените ти – каза тя.
Рен се дръпна от решетката. Беше шокиран и имаше причина да бъде.
– Как точно би ми помогнало това?
– Локеш те е разпитва за Келси, нали? – попита тя.
Не бях мислил за това. Оставих Ана да обмисли ситуацията от всеки възможен ъгъл и тя не сгреши, като прие този подход с Рен. Той би направил всичко, за да защити Келси. И може би беше права, че в крайна сметка, Локеш щеше да пречупи Рен. Аз не мислех така. Знаех от собствената му уста, че е страдал до смърт за нея, буквално. Не веднъж, а два пъти. Не знаех дали Локеш вече е извадил сърцето му, но ако все още не го е направил, щеше да го направи скоро.
Ана продължи.
– Мога да взема спомените ти за Келси, така че той да не може да открие къде е тя.
– Но спомените ми са всичко, което ми е останало от нея.
– Дхирен – Ана коленичи пред клетката и допря пръстите си до неговите – ако не се съгласиш да направиш това, вярвам, че Келси ще пострада сериозно.
Това беше вярно. Със сигурност не исках смъртта на Келси и знаех, че и Рен не иска.
– Това трябва да е твое решение – каза Ана. – Помисли върху това и ще се върна утре.
Отдръпвайки се от него, тя изчезна от времето и аз протегнах ръце към нея.
– Не можем ли поне да предотвратим част от страданието му? – попита тя, докато сълзите й мокреха ризата ми.
– Нищо от това .
И я предупредих.
– Сълзите ти са смъртоносни.
Тя подсмъркна и се огледа за признаци, че около нас се случва нещо смъртоносно. Като не намери нищо, тя каза:
– Може би това се случва само когато ти предизвикваш сълзите ми.
Намръщих се, оглеждайки се. Една сълза падна от върха на миглите й, но така и не падна на земята. Изчезна като нашите стъпки, когато изчезвахме от времето. Интересно.
Стояхме там, двамата, прегърнати, докато Ана превърташе времето напред. С ужас наблюдавахме как Локеш влезе в стаята и накара тигъра на Рен да бъде изваден от клетката. Нетърпеливо той разтърсваше тялото на Рен с електрически удари, докато той се промени обратно в човешка форма. Рен можеше да се излекува като тигър, но беше гладен. Слаб. Това възпрепятстваше естествения процес на възстановяване на тялото му.
Локеш постави на Рен инжекция и задаваше въпрос след въпрос. Повечето от тях за Келси. Рен крещеше в агония, когато Локеш заби нож в тялото му и го извъртя. Ана вдигна пръст и забелязах, че очите на Рен се избистриха, тялото му се отпусна от облекчение. Тя отне болката му.
Локеш сграбчи лицето на Рен и го обърна към него.
– Обещавам ти, мой горд принце – изплю той – ще ми кажеш местоположението на другите два амулета. Това е въпрос на време.
След като се върна в клетката си и комплексът стана тих, докато нощта пълзеше по небето, се случи нещэинтересно. Келси се появи. Ана хвана ръката ми, когато пристъпих напред, дърпайки ме назад и клатейки глава.
– Как може да е тук? – Попитах.
– Сигурно е от връзката им – отговори Ана, притискайки ръката ми към камъка на истината, който висеше на врата й. – Можеш ли да видиш силата на техните аури? Същото като и при нас. Привлича ги един към друг.
Наистина можех да видя блестящата светлина, която заобикаляше всеки един от тях.
– Келс? – с едва доловим шепот, каза Рен.
– Да. Аз съм – отговори Келси, хващайки решетките на клетката.
– Не мога да те видя – каза той.
Келс падна на колене и притисна лице към решетката.
– Така по-добре ли е?
– Да. – Рен докосна ръцете й с треперещи, наранени пръсти и светлината около тях светеше по-ярко.
Плъзнах ръката си към рамото на Ана и я притеглих по-близо, целунах слепоочието й, докато я прегръщах.
Виждайки окаяното му състояние, Келси започна да плаче. Ана последва примера й, притискайки върховете на пръстите си към устата си.
– О, Рен! Какво ти е направил? – попита Келси.
Той й каза за Локеш и че иска да я намери на всяка цена. Тя го помоли да издържи и обеща, че ще дойдем да го спасим.
Когато той каза:
– Просто толкова съм … уморен – сърцето ми се разби. Бях изненадан, когато отговорът на Келси беше: – Тогава му кажи. Кажи му, каквото иска да знае.
Тя луда ли е!
– Никога няма да му кажа, приема – зарече се Рен.
Решителността изчезна от Келс толкова бързо, колкото и беше дошла.
– Рен, не мога да те загубя – каза тя.
– Винаги ще съм с теб. Мислите ми са за теб. През цялото време.
Ана хвана ръката ми и се облегна на гърдите ми.
Рен спомена Дурга и че тя е предложила да помогне, но Рен умишлено остави Келси да повярва, че предложението е да спаси него, а не нея.
– Приеми! – примоли се Келси. – Не го обмисляй. Можеш да се довериш на Дурга.
Ана трепна при тези думи.
– Каквато и да е цената – каза Келси – няма значение, стига да оцелееш.
– Но Келси… – каза той.
– Шшт! Просто оцелей. Нали?
Рен кимна, примири се със съдбата си и й каза, че трябва да си тръгва. Той поиска целувка, вярвайки, че това е последният път, когато ще целуне жената, която обича. Начинът, по който я държеше толкова нежно, с такава грижа, всеки, който ги наблюдаваше, можеше да предположи, че е защото много го боли, но това изобщо не беше така. За Рен, Келси беше най-ценното нещо на света и той искаше тя да знае това. Завидях му колко лесно беше да изрази чувствата си. После се отдалечи и отвори уста, за да рецитира поезия.
Наистина ли? Сега?
Размърдах се нетърпеливо, надявайки се Ана да разбере съобщението, за да ускори времето, но тя мислено ме спря. Стихотворението трогна Ана повече, но аз разбрах смисъла, посланието, което се опитваше да предаде. Ако не бях изпитвал голяма симпатия към брат си преди, със сигурност я почувствах сега.
Когато свърши, Рен се отдалечи от Келс. От гласа му се изля цялата топлина, сякаш той вече я напускаше.
– Келси? – каза той. – Без значение какво ще се случи, моля, помни, че те обичам, hridaya patni. Обещай ми, че ще помниш.
– Ще запомня. Обещавам. Mujhe tumse pyarhai, Рен.
Светлината се размести около Келси. Тя започна да се променя във времето. Ако не беше толкова фокусирана върху Рен, крещейки името му, докато я откъсваха, може би щеше да се обърне и да ни види. След това изчезна.
– Време е – каза Ана.
Призовавайки силата си, тя промени тялото си, оставяйки го да блести напълно във времето на Рен.
– Ще приема предложението ти, Богиньо – каза Рен.
– Много добре. – Ана пристъпи по-близо до него.
– Никога ли няма да си я спомня отново? – попита Рен.
– Спомените ти ще бъдат блокирани само временно – отговори Ана.
Облекчението на лицето му беше по-голямо, отколкото когато тя бе премахнала болката му. Ако можеше, мислех си, щеше да коленичи в краката й, за да й се поклони.
– Благодаря – смирено каза той.
– Да започваме – каза Ана и се протегна в клетката, докосвайки леко лицето му с върха на пръстите си. Тя започна работата си, но тогава се сетих за нещо. Спомних си онзи момент, когато Рен възвърна паметта си. Беше, когато целунах Келси.
– Ана – промърморих тихо в тъмното.
– Хмм?- обърна се тя към мен.
– Трябва да поставиш спусък в ума му. Нещо, което ще върне паметта му.
Тя кимна.
– Трябва да има спусък, Дхирен.
– Какво имаш предвид? – попита той. – Кой е с теб?
– Аз съм придружена от моя… моята половинка.
Изсумтях, никак не ми хареса тази дума.
Ана не ми обърна внимание.
– Спусъкът е събитие, което ще разтърси паметта ти. Трябва да е нещо, което ще ти докаже, че тя е в безопасност.
Рен предложи няколко идеи, но нито една от тях не беше правилната – тази, която действително се беше получила.
– Спусъкът беше целувка – казах й аз. – Когато целунах Келси за първи път, паметта му се върна.
Ана ме погледна намръщено. Скръстих ръце на гърдите си. Ако можеше да ме нарече половинка, тогава можеше да се справи и с предишната ми връзка.
– Келси е в безопасност с брат ти, нали? – попита тя, обръщайки се към Рен.
Очевидно, Рен можеше да ме усети, за да разбере, че някой е с богинята, но не и достатъчно добре, за да чуе думите ми или да разпознае гласа ми.
– С брат ми? Да. Тя ще бъде в безопасност с него. Значи, когато ги видя заедно, ще ми възвърне паметта?
– Не. Не е достатъчно просто да ги видиш заедно. Те трябва да са…по-близки и да се чувстват удобно един с друг.
Рен се засмя.
– Брат ми обича да се чувства прекалено удобно около Келси. Той вероятно ще се възползва от отсъствието ми и ще се опита да я целуне при първа възможност.
Той не забеляза как цялото тяло на Ана се вдърви.
– Така да бъде – кимна тя. – Много добре. Твоят спусък ще бъде целувка.
– Искаш да кажеш, че когато го видя да я целува, ще си върна паметта?
– Да.
Рен се дръпна.
– Защо се колебаеш, Дхирен? – попита Ана. – Не вярваш ли, че брат ти ще я целуне? – Повдигнах вежди при леката нотка на надежда в гласа й.
– О, той ще я целуне, сигурен съм – обеща Рен.
– И можеш ли да бъдеш сигурен в нейната безопасност, ако ги видиш да се целуват?
– Вероятно.
– И искаш да има друг начин – каза Ана, обръщайки се към мен. – И аз също искам да има друг начин. Но това, което е писано да бъде, ще стане. Ела, Дхирен, да приключим с това.
Докато тя действаше, Рен изпадна в лек транс.
Влязох във времето напълно, знаейки, че тя ще отнеме всички спомени за това, че съм там.
– Колко от това ще запомни? – Попитах.
– Само това, което искаме от него – отговори тя, протегнала блестящата си ръка, докато внимателно преглеждаше спомените му. Беше много по-лесно да се изтрие напълно съзнанието или да се премахне всичко, което се е случило в определен период от време, отколкото да се заеме с деликатната работа просто да премахнете един човек и да остави останалите непокътнати.
– Увери се, че той няма да си спомня, че съм бил тук.
Ана кимна.
Приближих се и коленичих до клетката.
– Здравей, братко – казах аз.
Замъглените му очи се насочиха към мен и той се приближи по-близо.
– Кишан? Как… как си тук? – попита той.
– Съжалявам, че трябва да страдаш – казах, като ми се искаше да мога да сваля част от товара от него. – Скоро ще бъдеш спасен. Не че ще си спомниш нещо от това, което съм казал.
– Не разбирам – каза Рен, гласът му беше провокиращ и взискателен.
– Какво става, Кишан? Кажи ми! – настоя той и се опита да седне.
– Това е воал за прикриване – казах аз. – Крием спомените ти за Келс, за да не я намери Локеш. – Протегнах ръка през решетката, за да му помогна и трепнах, когато усетих колко кльощав беше станал. Докосвайки амулета, направих клетката малко по-голяма. Не толкова, че Локеш да забележи, но дори няколко инча от всички страни, щяха да я направят по-удобна.
Колко години от живота си Рен беше прекарал в клетки?
Чувството за вина, че го оставих там, почти ме обезсили, но тогава си спомних разговора, който бяхме водили. За мен това беше преди месеци, но за него, векове. Дори тогава, когато не познаваше Келси, той беше приел съдбата си. Бях сигурен, че ако знае всичко сега, ще направи същото отново. Брат ми беше благороден човек и заслужаваше всяко щастие, което имаше. Той си го беше заслужил.
– Но защо си тук? Не разбирам.
– Няма да ми повярваш, ако се опитам да ти обясня – нежно му казах аз. – Освен това аз самият едва го разбирам. Просто ми повярвай, когато казвам, че това е необходимо.
Докоснах рамото му, стиснах го леко, след което оставих Рен и промърморих на Ана:
– Приключи ли?
– Почти.
Цялото тяло на Рен се разтрепери и после отпусна. Гледахме как се трансформира в тигър.
Ана каза:
– Готово. Спи, бял тигре, и за последен път сънувай момичето, което обичаш.
Тя изплете магия във въздуха и я използва, за да облекчи тялото на Рен, докато го спускаше надолу. Тогава тя му даде прясна храна, чиста вода, нова слама, излекува го и призова силата си да изкъпе и изсуши тялото му.
Ана почеса шията му и докосна устните си до главата му. Ррешетките изчезнаха, когато тя се приближи до него, и се появиха отново, когато се изправи.
Когато остана доволна, Ана остави блясъка си да изчезне и ние прескочихме във времето, спирайки в различни точки, за да се уверим, че Рен не помни нищоед.
Първата спирка беше хижата на Фет. Фалшивият монах втриваше розова слуз в косата на Рен. Спряхме времето и всички останаха замръзнали по местата си, с изключение на Кадам.
– Крайно време беше вие двамата да се появите – каза той.
– Не знам още колко време Рен седи с това.
Ана се засмя, покривайки устата си, за да потисне кикота.
Кадам като Фет ни махна с ръка.
– Благодаря. Аз ще се заема с останалото.
След това двамата се отправихме към Фестивала на звездите. Рен почти си спомни всичко, когато заведе Келси до дървото, което напълни с хартиени желания. Ана беше очарована от идеята и взе няколко листчета от дървото, като ги запази за себе си. Когато я помолих да ми ги покаже, тя отказа и когато Рен ме видя, ме попита кое е новото ми момиче, Ана се усмихна и направи заклинанието си, за да премахне появата ни отново от съзнанието му и да укрепи ума му, за да не си спомни Келс.
След това отидохме в стаята му в нашия дом, където той се задълбочи в страниците си с поезия, всичките за Келси. Ана замрази времето и измъкна един лист от пръстите му.
– Това е много… изненадващо – каза тя.
– Не знаеш и половината – отвърнах аз.
След това се преместихме на следващото място.
Замразявайки времето в двореца на червения дракон, Ана изучаваше златната светлина, цъфтяща върху дланта на Келси. Рен стоеше зад нея, двамата впрегнаха достатъчно енергия, за да създадат свръхнова. Потупвайки устните си с пръсти, Ана каза:
– Когато използват силата си по такъв начин, тя изгаря блокировката на паметта му. Подобно е на това, което се случва, когато ние се прегръщаме.
– А! Има смисъл, предполагам. – казах
– Идва от тяхната връзка като въплъщение на богинята и нейния тигър. – Ето защо тя може да отвори всички наши ключалки и портали. Те канализират един и същи тип сила.
Намръщих се.
– Но, Ана, Келси изпробва тази сила с мен на лодката. Двамата с нея не успяхме да генерираме такава сила заедно.
– Може би това е така, защото ти не си нейният тигър – тихо отговори Ана и протегна ръка.
– Не, не съм – казах, плъзгайки дланта си върху нейната, наслаждавайки се на познатите изтръпвания, произтичащи от докосването ни. – Аз принадлежа на друга.
Ана пристъпи в ръцете ми и завъртя пръста си, оставяйки времето да тече естествено. Гледахме как Келси и Рен запалиха звездата. Когато приключиха, и двамата видяхме момента, в който то си припомни нещо.
– Келси – каза той, като цялото му същество се настрои към нея. Емоция изпълни лицето му, когато той отново я повика. Но тя беше изтощена. Тя не забеляза. Тогава го съжалих и може би се изкуших да му позволя поне да говори с нея, но Ана, винаги практична, бързо отново изтри спомените от ума му.
– Ако не се бях сетила да накарам Рен да изпитва болка, когато я докосва, щяхме цял живот да се опитваме да ги разделим – каза Ана. – Как успя да се сгодиш за момиче, което беше увлечено по брат ти?
– Той беше идиот и скъса с нея. Тя почти умря, защото когато трябваше да я спаси, той не можеше. Прилошаваше му да е близо до нея. Рен реши, че тя ще е по-добре с мен. Това разби сърцата и на двамата.
– Твоето също – каза тя тихо.
– Моето също – съгласих се.
След това отидохме до върха на рулевата рубка на Дешен, където Рен и Келси се бяха излегнали на възглавници и ядяха пуканки. Рен се взря в купата си, сякаш криеше тайните на вселената. Той измърмори нещо за синя рокля и Ана каза:
– Той си спомня нещо и това предизвиква още спомени в него.
Вдигнал глава, Рен се усмихна и направи крачка към Келси. Докато го правеше, Ана прокара ръка по лицето му и той се поколеба.
За миг се озовахме в една каюта на Дешен, която разпознах като тази на Келси.
Чухме я да си тананика в банята.
– Ние ли я излекувахме от крекена? – Попитах.
Ана поклати глава и се намръщи.
– Това не беше в списъка. Използвахте ли командала?
– Още го нямахме.
– Може би Кадам я е излекувал? – предположи Ана.
– Не. – Поклатих глава. – Тя се излекува бързо сама, както в шангри-ла.
– Сама ли се е излекувала там? Интересно. И въпреки това тя се нуждаеше от командала, за да се излекува от ухапването на акулата?
Аз кимнах.
– И Фаниндра я излекува от ухапването от Капа в Кишкинда.
Ана каза:
– Шангри-Ла наистина е специално място, но не съм го създала да бъде място за изцеление, нито съм създала Кишкинда да бъде такова. А това е място, където властват дракони. Те сами го създадоха. Чудя се, дали като мен Келси използва силата на връзката си с тигъра, за да се лекува. Между нас е по-силно, тъй като връзката ни е постоянна и еликсирът засилва тази сила. Но Келси и Рен също имат тази способност, макар и по-ограничена.
– Предполагам, че има смисъл. В този случай нараняванията й бяха по-леки и връзката й беше по-силна. Е, ако не сме тук, за да излекуваме Келс, тогава защо сме тук? Да не би локирането на паметта на Рен да намалява?
– Да. Но този път то трябва да баде премахнато.
– Тогава тази вечер е първата ми среща с Келси.
Вратата се отвори и Келси излезе от банята, облечена в красивата си рокля.
– Кишан? – Извика тя.
– Май не – каза Келс. – Очевидно ми се причува.
Келси крачеше нервно напред-назад, проверявайки външния си вид в огледалото.
Ана затвори очи.
„Тя се моли.“
„На теб?“ – попитах изненадан.
„Не. На майка си. Тя… тя иска майка й да е тук, за да я напътства и…“ – Ана наклони глава.
„Какво?“ – попитах аз и я подканих да продължи.
„Тя иска да бъдеш щастлив. Че двамата си принадлижите. Тя иска да те обича, както обича Рен.“
„Не стана така.“
„Чувствата й към теб са силни. Все още са. Келси те обича, но…“
„Но повече обича Рен.“
Обръщайки се към мен, Ана докосна ръката ми.
„Всичко е наред“ – казах аз. – „Част от мен винаги го е знаела. Ето защо се съгласих да остана с теб.“
На вратата се почука и Ана се наведе по-близо, за да зърне старото ми аз.
„Изглеждаш много красив“ – каза тя.
Подадох ръката си и двамата последвахме Келси и нейната среща до палубата, където се бях опитал да организирам романтична вечеря.
„Много си се потрудил“ – каза Ана, възхищавайки се на масата.
„Да.“ – Разтрих тила си, чувствайки се виновен, че никога не съм правил нещо подобно за Ана. – „Доста отчаяно исках да спечеля обичта й“ – казах аз.
Тя отговори:
„Всяка обич, спечелена по такъв начин, е мимолетна. Една жена трябва да обича мъжа заради неговия характер, а не защото я обсипва с красиви подаръци и украшения.“
„Варно“ – казах, обвивайки ръце около кръста. Наведох се до ухото й и прошепнах – „Но мъжът трябва да бъде учтив и внимателен, когато ухажва жена.“ – Облягайки се на мен, започнахме да се люлеем в такт с музиката. – „Ще танцуваш ли с мен, Ана?“
Тя кимна и аз я придърпах към себе си. Усещането за тялото й, движещо се до моето, беше опияняващо. Ръката й погали гърдите ми и аз я хванах, притискайки я близо до сърцето си. Скоро се изгубихме в един наш собствен свят и аз станах толкова съсредоточен, че почти се сблъсках със стария си аз, когато той започна да танцува с Келси. Вместо да ме откъсне, Ана замрази времето и танцувахме на собствена музика.
Плъзгайки ръцете си около врата ми, тя се приближи и устните ни се срещнаха.
Ръцете ми обикаляха гърба й и кръста й. Хванах дължината на косата й и я дръпнах нежно, така че лицето й да се наклони и да мога да целуна меката кожа на врата й. Светът около нас се запали и накрая се разпаднахме, когато чухме трясък.
„Изглежда дойде моментът, без нашата помощ“ – каза Ана.
„Рен си беше спомнил. Трябва да се научим никога да не подценяваме отчаяния тигър“ – казах аз.
Ръцете на Келси все още стискаха ризата на моето старо аз и косата му беше настръхнала. С камъка на истината на Ана, притиснат към гърдите ми, забелязах, че аурата на Келси не съвпада с тази, на моето друго аз. Преди да успея да кажа това на Ана, чухме гласа на Рен да идва някъде над нас.
– Казах, да я пуснеш….
Чу се нов трясък и ядосаният Рен се запъти към тях. Той каза:
– Не ме карай да повтарям.
Попитах Ана.
„Той спомня ли си?“
„Той е на ръба, но не, още не.“
„Е, нека го избавим от мъката му.“
Ана махна с ръка над главата на Рен и той изпищя.
Докосвайки гърба й, попитах.
„Какво не е наред? Защо го боли?“
„Той… той се бори с мен“ – каза тя.
„Защо? Не иска ли да си спомни?“
Ана отговори.
„Имам нужда от твоята помощ. Част от него усеща нашето присъствие. Рен отказва отново да се подчини на нашата намеса. Той е тигър, който се бори за своята половинка.“
Тя сложи ръка на главата на Рен и аз докоснах рамото му.
„Успокой се, братко“ – прошепнах в ума му. Рен изпъшка и се блъсна в нас. Не можех да го обвинявам. Ако някой ми беше отнел Ана по такъв начин, животинските инстинкти ще бъдат най-малкото, което трябва да се притеснява. – „Няма защо да я защитаваш повече. Време е да си спомниш.“ – Рен се премести достатъчно, за да може Ана да завърши, след което се свлече на земята. Станах и хванах ръката на Ана. – „Готово ли е?“ – Попитах.
„Той ще помни всичко, освен че ние взехме неговите спомени.“
Рен се изправи и започна да обяснява за воала и как Дурга е скрила спомените му.
– Това беше напрегнато – казах аз, след като всички си тръгнаха.
Тя погледна нагоре към палубата над нас.
– Това беше опасно място за нас. Можеше да се срещнеш на два пъти тук със старото си аз.
– Да. – Прекарах ръка през челюстта си, спомняйки си как бях гледал тази сцена отново и отново.
– Моето старо за не може да ни види, нали?
– Не. Сега ги няма. Не си спомням аз и ти да сме се виждали със страти си личности. А ти?
– Не. Мисля, че не.
– За наше щастие това беше последният път, когато трябваше да се бъркаме в ума на Рен. Говорейки за това, имаме само още едно нещо в нашия списък.
– И тогава ще си вземем почивка? – Попитах, мислейки си да имам Ана само за себе си на бял пясъчен плаж.
– Да. Но, Сохан, това ще бъде най-трудното от всички. И няма да го направя сама. Ако трябва да го направим, това трябва да е по твой избор, само по твой.
– Какво е? – Попитах, преглъщайки буцата, която се образува в гърлото ми.
– Трябва да се върнем към момента на смъртта на Йесубай.
Аз кимнах.
– Добре. Мисля, че мога да се справя с това.
– Опасявам се, че виждайки нейната гибел, това ще те погуби.
Наклоних глава и казах:
– Какво друго можем да направим? Какво трябва да направим? Вече знам, че Кадам няма да иска да я спасим.
– Не. Ние не сме изпратени там, за да я спасим. Трябва да стигнем до момента, в който ти се превръщаш в тигър.
Навлажнявайки устните си, Ана пристъпи по-близо и хвана ръката ми.
– Помниш ли? Последната ни задача е да създадем проклятието, което те промени.
Назад към част 36 Напред към част 38
