ДРЕЙВЪН
Малкият самолет се разтресе около него и Дрейвън постави ръка на покрива, за да се стабилизира. Венците му изтръпнаха от нужда. Не че не се хранеше както трябва, но когато Флора беше наблизо, кръвта ѝ го зовеше и кътниците му го сърбяха да се удължат и да се впият във врата на единствената жена, която би трябвало да държи на една ръка разстояние.
Не че Дрейвън не искаше Флора. Искаше я, по дяволите. Тя беше единственото нещо, което поглъщаше мислите му. Не фактът, че можеше да загуби всичко. Не и фактът, че лунният камък е на една ръка разстояние. Само Флора. Дълбоките ѝ сини очи и златисто русите ѝ вълни, които го молеха да вплете пръсти и да извие шията ѝ, за да може да опита опияняващата ѝ смесица от сладко и мента. И ако това не беше достатъчно, за да го подлуди, знанието колко меки и еластични са бедрата ѝ под ръцете му и звуците, които издаваше, докато си доставяше удоволствие… Богиньо, можеше да полудее до края на това.
Но Флора не беше негова. Макар че идеята да я вземе възбуждаше вълка му до степен да маха с опашка като проклето кученце, истината беше, че тя никога нямаше да бъде негова. Не и когато той се бореше за мястото си в глутницата. Дори и глутницата да прозре кръвта, която течеше във вените му, и да го приеме за свой наследник, то нямаше да приеме нищо по-малко от пълнокръвна вълчица на негова страна.
Това не означаваше, че няма да се наслади на моментите с Флора, които имаше. Особено ако това правеше щастлив капризния му вълк. През цялото време, докато се подготвяха за пътуването си до Луна, той се въртеше в гърдите на Дрейвън. Едва когато я погледна в самолета, той най-накрая се успокои. Дрейвън все още не беше сигурен как продължаваше да има достъп до присъствието на вълка си, но подозираше, че е свързано с камъка на врата ѝ.
Тя му беше дала мълчалив ход и той не я подтикваше да се отвори. Поне засега. Това пътуване щеше да е неприятно за нея, ако той искаше да я накара да разбере, че не е нужно да бъде вампир в този или в някой друг живот. Все пак щеше да е забавно и вълнението в гърдите му, че ще изпълни обещанията си към нея, го караше да бъде абсолютно луд. Трябваше да разбере какво я приковаваше към идеята, че трябва да бъде безсмъртна, а той нито за миг не вярваше, че това са вампирите в замъка. За тях тя беше средство за постигане на целта, така беше винаги с вампирите. Тогава защо Флора толкова отчаяно искаше да се откаже от човешката си същност?
Колкото и да се опитваше, това не беше нещо, което разбираше. Никога не му беше даван избор. От момента, в който е поел първата си глътка въздух, той винаги е бил предопределен за безсмъртие. Беше израснал, като гледаше как слепоочията на майка му и баща му се покриват със сребристи коси, а на очите им се образуват бръчки – макар и по-бавно от всеки друг човек. Това беше външен знак, че те ще го напуснат. Всеки, когото някога е обичал, в крайна сметка щеше да го напусне.
Но не само фактът, че накрая ще остане сам, го караше да копнее за смъртта. Да си вампир променяше това, което си, на висцерално ниво по същия начин, по който го правеше и това да си вълк. Вълчата му страна поне се свързваше със света около него. Беше първична и инстинктивна, но го приземяваше. Вампирската страна правеше точно обратното, като изтласкваше на преден план импулсивната и натрапчива природа на звяра и се противопоставяше на всяка част от него, която се чувстваше човешка. Вампирската му страна беше егоистична и груба. Тя не живееше за момента, а вместо това създаваше моменти, които да бъдат изживени.
Дрейвън не знаеше как го правят другите вампири. Той се бореше със зъби и нокти, за да не изгуби от поглед това, което беше важно.
Семейство.
Дом.
Дрейвън мина по пътеката на самолета и се спусна на седалката до Флора. Коленете ѝ бяха прибрани до гърдите ѝ, а тя се беше облегнала на прозореца, сгушена в един от огромните пуловери, които ѝ беше поръчал. Очите ѝ бяха затворени и за първи път, откакто бяха стъпили в самолета, сърцето ѝ биеше равномерно, а не хаотично.
Самолетът се измести, като пое голяма кръгова траектория, преди да се изправи и да започне да се снижава.
– Трябва ли да я събудим? – Попита Матео от другата страна на пътеката.
Дрейвън потисна ръмженето, което вълкът му изтръгна от гърлото си. Не искаше нищо повече от това да постави Матео на мястото му заради начина, по който се грижеше за Флора, дори и да беше платонично. Все пак не можеше да го вини. Имаше нещо в нея, което ги привличаше. Дори Кейд държеше на всяка нейна дума.
Тя беше средство за постигане на целта, напомни си той.
Дрейвън се наведе и вдишвайки опияняващия ѝ аромат, прошепна в ухото ѝ:
– Флора.
Кристалносините и очи се отвориха и Флора се изправи на мястото си. Спокойното изражение, което бе имала преди малко, бе заменено от чиста паника. Очите ѝ се стрелнаха из самолета, докато ръката ѝ едновременно се изстреля и хвана предмишницата на Дрейвън.
– Хей, хей. – Смекчи гласа си той, спусна ръка към бедрото ѝ и я стисна леко. – Ти си добре. Все още сме в самолета.
Флора наклони глава нагоре, а уплашените ѝ очи бяха широко отворени.
– Там ли сме?
Той поклати глава и пожела за частица от секундата да премахне всичко, което я парализираше. Майната му, трябваше да се отърве от тази глупост. Дрейвън отдръпна ръката си от бедрото ѝ и се отпусна на собствената си седалка.
– Почти. Започнахме спускането си.
– О, добре. – Тя се отпусна на седалката и погледът ѝ падна към мястото, където все още държеше ръката му в смъртоносна хватка. Изтръгна ръката си обратно и я притисна към бързо биещото си сърце. – Съжалявам.
– Всичко е наред. – Беше повече от добре, но той нямаше да ѝ каже колко много му харесва ръцете ѝ върху него. – Ще ми кажеш ли защо толкова се страхуваш да се върнеш у дома?
Не смяташе, че това е възможно, но сърцето на Флора заби по-бързо в гърдите ѝ.
– Ще ми кажеш ли защо ме избягваш? – Контрира го тя.
Той сдъвка устните си, за да скрие усмивката, която заплашваше да изкриви устните му.
– Светът не се върти около теб, Флора. – Думите му бяха по-сурови, отколкото възнамеряваше, но така беше по-добре. Трябваше да я държи на една ръка разстояние и да не ѝ дава да разбере колко много умната ѝ уста го кара да се заканва да започне война с нея.
– Не, но не е излишно да очаквам от теб благоприличие. – Тя снижи гласа си до едва доловим шепот, така че дори с подобрения си слух той се съмняваше, че Матео и Кейд могат да я чуят. – Като се има предвид, че си видял най-интимните ми части, не мисля, че едно „Здравей, как си?“ Е прекалено много, да се поиска.
Дрейвън и намигна и се усмихна.
– Здравей, как си?
Флора хвърли разгорещен поглед към него. Беше сладка, когато беше развълнувана. По дяволите, тя беше сладка през цялото време. Тя отвори уста, сякаш щеше да му се скара, но вместо това от устните ѝ се отрони въздишка.
– Просто… не обичам да летя.
Лъжа. В повечето случаи. Имаше и нотка истина. От начина, по който сърцето ѝ биеше в гърдите по време на излитане, той знаеше, че летенето не ѝ доставя удоволствие, но освен това тя криеше нещо.
– Нито Кейд. – Засега той остави лъжата ѝ да се изплъзне. Въпреки че искаше да я държи на една ръка разстояние, той искаше тя да остане човек повече. Колкото повече я виждаше, толкова повече се убеждаваше, че няма нужда да се променя. Беше съвършена такава, каквато беше. Което означаваше, че тя трябва да му се довери или поне да се довери на хората му да я пазят.
Тя се извърна и погледна Кейд, който седеше в ъгъла на техния ред. Макар да се опитваше да остане невъзмутим, начинът, по който Кейд стискаше подлакътника на седалката, го издаде. Дрейвън беше сигурен, че ако вторият имаше достъп до вълка му, ноктите му щяха да поникнат, предлагайки му допълнителен захват.
– Какво правиш, за да се справиш с това, Кейд? – Във въпроса на Флора се долавяше нотка на отчаяние и Дрейвън трябваше да устои на желанието си да вземе ръката ѝ в своята.
Ебаси, пука ми за това момиче.
Кейд вдиша и сведе очи към Флора.
– Преструвам се, че съм някъде другаде, че ноктите ми стискат бедрата на красива жена вместо кожената седалка.
Флора поклати глава и се засмя закачливо:
– Всички ли сте толкова груби?
Матео изхърка от другия край на кабината.
– Ние може и да сме бъдещето на Лунния хребет, но това не ни прави като вашата вампирска кралска особа, принцесо.
Съвършено розов оттенък оцвети бузите на Флора.
– Отдавна ли се познавате? – Раменете на Флора се отпуснаха, докато говореше, а разговорът я разсея от страха ѝ от летене.
– Дрейвън и аз сме най-добри приятели още от времето, когато бяхме малки. Винаги съм знаел, че ще бъда негов втори, дори и да ми отне известно време да убедя шефа тук. – Той кимна с глава в посока на Дрейвън. – Матео се присъедини към хаоса през първата ни година в пансиона.
Флора се обърна да го погледне, по чертите ѝ беше изписано недоверие.
– Ти си учил в пансион?
– L’habit ne fait pas le moine. – Езикът на любовта се изтърколи от езика му и той се наслади на начина, по който устата на Флора се разтвори, почти като че ли беше впечатлена. – Това означава да не съдиш за книгата по корицата ѝ.
Флора се усмихна и поклати глава, а от устните ѝ се изтръгна тих кикот.
– Вие тримата не сте нищо от това, което очаквах.
Матео се протегна през пътеката над Дрейвън и взе ръката на Флора в своята. Той дръпна ръката ѝ към себе си и Флора се протегна през Дрейвън, а гърдите ѝ се впиха в пазвата му. Дрейвън преглътна стон, когато Матео доближи ръката на Флора до устните си и я целуна нежно по гърба.
– Ще продължим да те изненадваме, не се съмнявам.
От гърдите на Дрейвън се разнесе ръмжене, което накара Матео бързо да пусне ръката на Флора, а Флора да се върне на мястото си. Той изви вежди към Дрейвън въпросително, но не каза нищо. Кейд поклати глава и погледна през прозореца. Приятелите му не бяха глупави. Може и да не са знаели преди пътуването със самолета къде се намира с Флора, но не се съмняваше, че са го разбрали сега.
За щастие Флора все още нямаше представа. Усмивка се закачи на устните ѝ, които той отчаяно искаше да накаже със своите, но беше прекъсната от задъхан поглед, когато задните колела на самолета докоснаха земята.
– Добре дошли в Луна – обяви пилотът по интеркома.
Дрейвън не пропусна да забележи как Флора се напрегна, а сърдечният ѝ ритъм се ускори при думите на пилота. Това беше удар в корема, че не може да я защити. Тя нямаше да го допусне до себе си, не че той заслужаваше доверието ѝ. Те почти не се познаваха. Но с всеки изминал миг той сякаш я познаваше цял живот. Искаше да знае всичко за нея. Искаше да разбере какво я кара да се чувства така. И това го плашеше до смърт. Единствената причина, поради която трябваше да се интересува от това, което тя криеше, беше, че това можеше да навреди на него и на хората му, но дори той знаеше, че мотивите му са много по-дълбоки от това.
Това обаче не променяше факта, че Флора трябваше да разкаже за всичко, което се е случило в Луна, и той щеше да се погрижи тя да го направи.
Назад към част 10 Напред към част 12
