ФЛОРА
Луна беше всичко, което Флора си спомняше, и все пак не беше нищо от това, което помнеше. Не защото градът се беше променил. Не той се беше променил, а тя.
Тя вече не беше малкото момиче, което се криеше зад полите на майка си. Нито пък беше срамежливата жена, която позволяваше на другите да определят стойността ѝ. Беше по-силна, по-способна да се застъпва за себе си. Вече беше и опитен шофьор. От момичето, което за последен път бе стъпило в Луна преди всички тези години, имаше толкова малко. Стига да избягваше малката синя къщурка в разнебитената част на града, всичко щеше да е наред. Поне това си повтаряше. Помагаше ѝ и това, че зад гърба си имаше тежестта на два яки вълка и един много защитен хибрид.
Не бяха говорили много след разговора им в Поршето. Той не ѝ каза и повече от няколко думи, когато стигнаха до леглото със закуска, а когато Матео и Кейд я попитаха дали иска да се присъедини към тях в бара долу, Дрейвън впери поглед в нейната посока, който ѝ подсказа, че това е лоша идея. Същият поглед предизвика тръпка по гърба ѝ и я накара да му се противопостави.
Харесваше ѝ да го наблюдава как се разгневява, когато тя нарушава авторитета му. Любима ѝ беше малката вена на шията му, която пулсираше, когато стискаше челюстта си, за да не ѝ се нахвърли. Имаше моменти, в които и се искаше да го остави. Точно тогава го намираше за най-привлекателен. В моментите, в които забравяше кой трябва да бъде и ѝ позволяваше да го има. Независимо дали ставаше дума за безгрижен момент като този, когато пееше с нея, или когато я рекетираше, че пази тайни. Собствената му човечност беше адски секси и тя искаше той да види това, което тя виждаше.
След като я настани в стаята ѝ и я накара да потвърди през вратата, че е заключена, Дрейвън се запъти към коридора и я остави сама. Флора се срина в леглото. Тежестта на мястото, където се намираха, беше почти прекалено голяма, за да се справи, но единственото, което можеше да направи, беше да вярва, че Дрейвън и хората му ще я защитят.
На следващата сутрин след закуска Дрейвън поиска от Флора да ги разведе из града, за да могат да съберат необходимите им в последния момент припаси и да си осигурят коне, с които да навлязат дълбоко в гората. Това щеше да е по-бързо, отколкото да вървят пеша. Искаше също да знае къде могат да съберат информация за местоположението на камъка, което им беше дал Калъм.
Флора не се съмняваше, че той я е поставил да ръководи деня им, за да я занимава, но това работеше и тя му беше благодарна. Беше невероятно колко много от любимите ѝ неща все още бяха там. Магазинът за сладолед, театърът, музеят в малкия град. На всяка спирка Дрейвън, Матео и Кейд слушаха внимателно спомените ѝ и задаваха въпроси с такъв интерес, че тя почти повярва, че се интересуват от тях.
Почти.
Флора трябваше да си напомня, че макар вълците да не бяха такива, каквито очакваше, те не бяха там заради нея. Те бяха там, за да намерят лунния камък и да осигурят мястото на Дрейвън в глутницата.
Все пак беше хубаво да си представи, дори за миг, че това можеше да бъде нейният живот. Че можеше да се разхожда по улиците на родния си град в късен пролетен ден с приятели и просто да попива това, което малкото градче можеше да предложи.
Докато вървеше редом с тях по улиците на родния си град, очакваният от нея страх така и не се появи. Не съвсем. Макар да оставаше нащрек, тя не се стряскаше от всяко движение или звук. Погледът ѝ често падаше върху мъжа до нея и тя се оказа в очакване на изумрудения му поглед.
Цялото поведение на Дрейвън се беше променило след разговора им в Поршето. Той все още беше мълчаливият наблюдател, очите му винаги сканираха света около тях и усвояваха видяното. Неведнъж ѝ се искаше да може да влезе в мозъка му и да вижда света като него. Но с напредването на деня той започна лесно да се шегува с нея, сякаш тя беше едно от момчетата.
Искаше ѝ се повече хора да видят тази страна на Дрейвън. В Тенеси той беше олицетворение на това какъв трябва да бъде един алфа. Беше яростно лоялен към хората и глутницата си, но вместо да води с доминация, на която бе показал, че е повече от способен, искаше те да изберат да го следват. Което той повече от заслужаваше. Но в Луна, както и когато бяха сами, Дрейвън беше просто човек, който носеше сърцето си под ръкава.
Тя може и да беше част от сделката за намирането на лунния камък, но фактът, че той се съгласи да я защити, когато не беше длъжен да го прави, беше доказателство за честната му природа.
А хората му не бяха далеч от своя водач. Кейд беше мълчаливият задник на групата, но Флора не пропускаше начина, по който тихомълком показваше, че го е грижа. Когато посетиха майстора на екипировката, той прекара близо час, за да ѝ покаже разликата между различните видове оръжия и екипировка за къмпинг и как да използва кремък, ако някога ѝ се наложи да запали огън без тях. Нямаше съмнение, че той е тактикът в групата.
От друга страна, Матео, макар и лоялен и свиреп, без съмнение беше комикът на групата. Той караше и тримата да се захласват по коментарите му. Флора би си помислила, че като е израснал с глутницата, ще е свикнал с малкия град, но както се оказа, той изобщо не беше селско момче. Беше израснал в Ню Йорк и се отбиваше в имението на глутницата само при пълнолуние, а Лунният хребет нямаше нищо общо с Луна.
Луна беше миньорско градче и макар че местните жители бяха приятелски настроени към посетителите, те предпочитаха да се държат настрана, подобно на глутницата.
Матео не се интересуваше от тихото достойнство на малкото градче. Той беше шумен и се опитваше да завърже разговор с всички, като им задаваше въпроси за живота и семействата им. Беше сърдечно, докато не разбра, че той използва чара си, за да търси информация за лунния камък. Беше наистина гениално, дори и да се оказа с празни ръце.
Хората от Луна не бяха склонни да разкриват тайните си. Всеки път, когато някой от тях попиташе за пътеката с пещерата, в която луната докосва земята, жителите на града замълчаваха и си тръгваха. Флора знаеше, че мястото е наблизо; то беше част от историята, която беше чувала отново и отново като дете. Оттам знаеше, че трябва да дойдат в Луна. Но когато за последен път беше в Луна, беше на пет години и не беше като да е ходила на походи за изследване.
Дрейвън през повечето време мълчеше, докато се наслаждаваха на родния ѝ град, макар че винаги изглеждаше, че е само на сантиметри от нея. Ръката му минаваше по гърба ѝ, за да я насочва, и ако сърцето ѝ започнеше да се разтуптява дори леко, той беше до нея с нежна ръка и ѝ напомняше, че не е сама.
– Искаш ли да спрем? – Прошепна в ухото ѝ Дрейвън, предизвиквайки тръпка в нея.
Тя погледна към него и се върна към сладкарницата, която често посещаваше с майка си като дете.
– Можем ли?
– Днес е твоят ден, за да ни покажеш всичко – ти ми кажи.
– Ами, аз, например, искам да спра. – Намеси се Матео, поглеждайки през прозореца като нетърпеливо дете. – Имат пикантните бонбони, с които съм израснал, а не мога да ги получа в Тенеси.
Лицето на Флора се изкриви от отвращение.
– Пикантни бонбони?
– Те са и сладки. Диня, покрита с чили на прах.
Тя погледна към Дрейвън, който сви рамене, сякаш искаше да каже, че също не разбира.
Мисълта за изгарянето, което измамните бонбони щяха да оставят върху езика ѝ, не звучеше привлекателно.
– Ако искам пикантно, последното място, където бих потърсила, е бонбон.
– Загубата е твоя. – Матео се обърна и влезе в магазина, а Кейд го последва.
– Сигурна ли си, че няма да ти хареса? – Тя подскочи, когато дъхът на Дрейвън и сериозният му дрезгав тон погалиха ухото ѝ. – Ти си олицетворение на тази издънка. Пикантна отвън, сладък отвътре. Чудя се…
Флора се обърна, когато той не продължи веднага, само че Дрейвън вече не стоеше зад нея. Той беше вътре в магазина и тя почти се кълнеше, че изобщо не е стоял зад нея. Но тя все още усещаше гъделичкането, останало от дъха му.
Устните на Дрейвън се свиха в съблазнителна усмивка и умът на Флора не можеше да не се навие.
Какво ли се чудеше той?
Всеки от тях напълни твърде много торбички със сладкиши и докато свърши, беше късен следобед. Решиха да се върнат в хотела, за да се освежат и да се приготвят за вечеря.
Слънцето беше ниско на небето, достатъчно, за да може лъчите му да се отразят на улицата и да стоплят лицето на Флора. Тя затвори очи, приемайки топлината по кожата си, смесена с прохладния бриз, който ги обгръщаше.
– Наслаждавай се, докато можеш.
Тя отвори очи и погледна Дрейвън. Той обичаше да я подстрекава, а тя обичаше да му играе в ръцете.
– Какво трябва да означава това?
Вървяха достатъчно далеч зад Матео и Кейд, за да не я чуят, и това я накара да се зачуди дали знаят за малкото споразумение, което Дрейвън и тя бяха сключили.
– Ако те обърна, това може да е последният път, в който ще можеш да се наслаждаваш на слънцето по този начин.
– Много вампири излизат на слънце – издекламира Флора, без да се впечатлява, че той ще каже почти всичко, за да я накара да се съгласи да не бъде превърната. – Ти си на слънце точно сега.
Той наклони глава в нейна посока, разрошената му кафява коса падна леко на челото му, а веждите му се свъсиха, сякаш очакваше тя да прочете мислите му.
– Аз съм, но баща ми е крал…
Гласът му секна и парчетата си дойдоха на мястото.
– Аз не бих била кралски вампир. – Тежестта на думите ѝ потъна. В дъното на съзнанието си тя знаеше, че няма да бъде дневен вампир.
– Няма да бъдеш. Слънцето щеше да е прекалено силно за деликатната ти кожа. Светлината би се пречупила в очите ти и би изгорила това, което не е трябвало да вижда светлината на деня.
Лесно ѝ беше да забрави причината, поради която партитата в замъка се провеждаха вечер или защо залите бяха почти празни през деня. Повечето от живеещите в замъка бяха кралски особи, а дори и да не бяха, замъкът имаше прозорци, които блокираха лъчите, така че това не беше проблем.
Но за нея щеше да бъде, когато се превърнеше в такава. Вече нямаше да има разходки със Сянката в разгара на пролетния ден. Нито пикници по време на късното лятно слънце. Тъмнината на нощта щеше да бъде нейната площадка за игра.
– И не само слънцето ще се обърне срещу теб. Вятърът вече няма да гали съвършената ти порцеланова кожа. За известно време ще се чувстваш така, сякаш игли пронизват всеки сантиметър от теб. Птичките вече няма да пеят, а ще крещят, а бонбоните, които току-що си купила, ще са безвкусни.
Той се опитваше да използва вампирските познания, за да я сплаши, но тя знаеше по-добре.
– И двамата с теб знаем, че това не трае вечно.
– Вярно е. Какво обаче е вечно за едно безсмъртно същество? Двадесет години все още са много време за някой, който току-що е бил превърнат. Сега двадесет години са малко по-малко от твоя живот.
Флора спря да върви и се обърна към Дрейвън. Тя преглътна тежко възела в гърлото си. Нищо от това не беше нова информация за нея. Да се превърне беше това, което трябваше да направи, за да остане жива. За да отърве света от едно чудовище.
– Защо се опитваш да ме уплашиш, Дрейвън?
Той направи крачка към нея, така че при всеки накъсан дъх гърдите ѝ докосваха неговите. Изумруденият му поглед я изучаваше, а когато заговори, в гласа му се долавяше само съпричастност.
– Не се опитвам да те плаша, Флора. Казвам тези неща, за да разбереш какво ще ти се случи. Няма да е точно като живота ти в замъка. Онези вампири са били вековни и кралски. Те никога не са познавали нищо друго.
– Нито пък ти – изплю тя, а сълзите обагриха очите ѝ. Денят им беше великолепен. За първи път в живота си тя се бе почувствала почти нормална, но, разбира се, той трябваше да отиде и да го развали.
– Вярно е. Родена съм с всички сетива, които вече са настроени към тялото ми, но съм срещала новопревърнати вампири. Виждал съм начините, по които преходът може да се обърка. Срещал съм млади вампири, които са били оставени от бащите си да се грижат сами за себе си. – Дрейвън се протегна и избърса сълзата, която падна по бузата ѝ. Очите му омекнаха и когато заговори, тя усети нотка на съжаление в тона му. – Не искам някога да се сблъскваш с нещо от това. Ти не си предназначена за нашия вид.
Флора трябваше да отблъсне ръката му. Нямаше нужда чувствата ѝ да помрачават едно от най-важните решения в живота ѝ. Но предателското ѝ сърце поглъщаше всяка негова дума. Тя се облегна на безчувствената му ръка, благодарна, че поне думите ѝ не я предадоха.
– Ти не знаеш нищо за мен, Дрейвън. А дори и да знаеше, и двамата знаем, че не би ме оставил да се грижа сама за себе си. Нито пък Калъм.
Дрейвън се поколеба за малко и тя си помисли, че може би е направила крачка към това той да види нещата от нейната гледна точка.
Пожелателно мислене.
Дрейвън се наведе и с издължен зъб захапа чувствителната плът на ухото ѝ.
– Аз защитавам това, което е мое, Флора, никога не забравяй това. Но предпочитам изобщо да не ми се налага да те защитавам.
Назад към част 12 Напред към част 14
