ДРЕЙВЪН
Дрейвън падна назад към вратата на Флора и устоя на крещящото, драскащо желание да се върне вътре.
Не трябваше – беше казала тя. Беше права; той не трябваше да прави нито едно нещо за Флора, нито пък трябваше да го мисли. Но по дяволите, ако не искаше да го направи.
Жената беше влязла под кожата му и се беше заровила в онова, което трябваше да бъде каменно сърце. Беше се примирил, че ще остане сам – да посрещне света без никого до себе си, защото, ако беше честен, не искаше до себе си да има вампир, който да живее вечно.
Вълкът му изпъшка в знак на съгласие.
Той може да е вампир и вълк, но сърцето му е на луната. Дрейвън искаше партньорка. Истинска, благословена от богинята половинка, каквито бяха родителите му. Освен тях беше срещал само една друга сродна двойка и тяхната история завърши с трагедия, защото единият от тях беше като него – безсмъртен. Ансел не беше същият след загубата на своята половинка. Беше затворен и мрачен. Това би трябвало да отблъсне Дрейвън от желанието му някога да преживее подобна загуба, но по някакъв начин само го подхранваше да го иска още повече. Имаше ли по-истинска отдаденост от това да обичаш някого толкова силно, че да загубиш частица от себе си, когато той си отиде?
Ето какво представляваше любовта.
Това искаше той.
Флора не беше това. Тя не можеше да бъде такава.
Тази любов не беше в картите, които съдбата му беше раздала, а Флора не заслужаваше да бъде само една авантюра. Колкото и съблазнителна да беше идеята.
Шумът се удари в стъклото по коридора и не беше нужно да отваря очи, за да разбере, че това е Кейд. Беше чул яростта му в момента, в който тръгна нагоре по стълбите; неравномерният му сърдечен ритъм го беше издал.
– Погрижи ли се за него?
Кейд подаде на Дрейвън чашата с два пръста уиски.
– Той не е мъртъв, ако питаш за това. Но той няма да се върне.
Дрейвън изпусна неангажиращо мърморене и отпи от уискито си. Дръндьото потвърди историята, която Флора разказа. Не че не ѝ беше повярвал. Вярваше. Но като чу коментара на гадното парче за това колко точно дълго я е чакал, му се прииска да го убие. Пети имаше късмет, че Матео и Кейд се справиха с него, защото ако беше Дрейвън, той вече нямаше да диша.
Прекарването на деня с нея само затвърди нуждата му да я защити от всичко в неговия и нейния свят, което се опитваше да пречупи прекрасната личност, в която се бе превърнала.
– Благодаря ти, че се погрижи за него. – Той се отдръпна от стената и постави ръка на рамото на Кейд, като го стисна. – Отивам да си легна. Не искам тя да е сама тук горе. Ще се уверите ли с Матео, че наоколо не дебнат още хора на баща ѝ, преди да тръгнете нагоре?
Кейд кимна:
– Разбира се, шефе.
– Благодаря ти.
Дрейвън вече се беше обърнал към вратата и беше сложил ръка на дръжката, когато Кейд въздъхна пресилено.
– Тя е нещо, нали?
Дълбоко в гърдите на Дрейвън се разнесе ръмжене и вълкът му скочи нащрек.
За бога, тя не ни принадлежи, успокой се, смъмри вълка си Дрейвън.
Кейд вдигна ръце нагоре.
– По дяволите, Дрейвън. Не се опитвам да открадна момичето ти. Просто казвам, че тя не е като останалите – вампирите, имам предвид. А и тя не е съвсем човек. Тя е просто… Флора.
– Тя не е моето момиче, но си прав, тя е нещо. – Думите се лепнаха в устата му, а вълкът го погъделичка в сърцето, казвайки му, че тя до голяма степен е тяхното момиче.
Кейд прокара ръка през тъмнорусата си коса и разтърка тила си.
– Трябва да знаеш, че на Матео му се обадиха от вкъщи.
Майната му.
Дрейвън потърка лицето си. Никое обаждане от глутницата на Амбърси никога не беше добро. Те бяха най-висшата класа сред вълците и от векове бяха трън в очите на Лунния хребет. Имаше причина Матео да се отрече от семейството си и да дезертира.
Той отвори вратата на стаята си и влезе вътре, като остави вратата отворена, за да може Кейд да го последва. Стаята не беше кой знае колко луксозна. Беше огледален образ на тази на Флора и също толкова остаряла, колкото и целият град Луна. Имаше легло с балдахин, подходящи нощни шкафчета от масивен дъб и армоар на мястото, където би трябвало да има гардероб. През вратата вляво имаше баня с вана с нокти, подобна на тази, в която се надяваше да се потапя Флора. Дрейвън погледна към вратата вдясно, тази, която водеше към стаята на Флора, и устоя на желанието да я провери.
Кейд затвори вратата след себе си и Дрейвън зададе въпроса, който изгаряше върха на езика му.
– Какво искаше Амбърси?
Кейд се облегна на дървената колона на леглото с балдахин в центъра на стаята.
– По някакъв начин са разбрали за твоето наследство. Лунният хребет не е призовал за намеса, но Амбърси е предала информация на племената. Те не смятат, че трябва да търсиш лунния камък, нито пък вярват на вампирясалото момиче, което си довел със себе си. Те смятат, че Калъм използва вълците.
Вълкът в него се размърда и ниското му ръмжене изненада Дрейвън. Гърлото му се размърда, докато го прехапваше.
– Брат ми на сто процента използва вълците. – Фактът, че нарече Калъм свой брат на глас, го накара да се почувства неловко, но той продължи. – Но го прави, за да защити едно хибридно дете. Някой като мен. Това е проблемът тук. Племената нямат проблем с Флора или с вампирите. Те също щяха да окажат помощ, ако Калъм ги беше потърсил с лунния камък. Няма значение, че нашата шибана работа е да защитаваме свръхестествените същества.
– Хибридите свръхестествени същества ли са?
Ръмженето, което се изтръгна от гърдите на Дрейвън, разтърси стаята и той не се съмняваше, че Флора го чува дори в съседната стая. Клепачите му се удължиха и той сведе поглед към Кейд.
– Какво, по дяволите, означава това?
– За бога, Дрейвън, фактът, че дори за миг ще си помислиш, че предполагам, че не си, ми подсказва, че вече не си готов да се справиш с племената. Ще ти трябва този гняв, за да го направиш, но също така ще трябва да си по-умен от тях и разтърсването на сградата, за да докажеш, че членът ти е по-голям от техния, не е отговорът.
Дрейвън затвори очи и вдиша треперещ дъх. Беше изгубил контрол. Едно изказване на най-добрия му приятел за това, че не е част от свръхестествения свят заради това, което е, и той беше загубил контрол. Беше прекарал целия си живот в овладяване на контрола си, който беше по-нестабилен поради раздвоената му природа. Той дори не можеше да обвини за това вампирската си страна. Това беше изцяло негова – нуждата му да се докаже като вълк. Желанието му да поеме племената за всеки хибрид, който не можеше. Кейд беше прав. Трябваше да се успокои, по дяволите, и да бъде лидерът, за когото се бе потрудил толкова много, и да игнорира факта, че земята под него вече не беше стабилна.
– Все пак не мисля, че става дума за хибриди – продължи Кейд. – Ще си навлечеш някакъв отпор, но като цяло вълците в Америка приемат хибридите, с изключение на няколкото мрачни стари копелета, които отказват да приемат промяната. В крайна сметка ще те приемат дори като алфа.
– Тогава за какво, о, мъдрецо, мислиш, че става въпрос? – Гласът на Дрейвън беше изпълнен със сарказъм.
– За лунния камък. Амбърси знае, че този, който контролира лунния камък, контролира бъдещето на вълците. Баща ти е прав. Ние сме в началото на бъдещето. Нашите предци са търсили този проклет камък в продължение на векове и искаш да ми кажеш, че е съвпадение, че той просто е паднал точно в скута ти, прикрепен към много високопоставен член на шотландската вампирска делегация, чийто лидер е и твоят баща?
– Тя е просто жена от рода на Калъм – издекламира Дрейвън, но дори и той знаеше, че зад думите му не се крие убеденост.
Кейд вдигна вежди и се усмихна, присмивайки се за глупостите му.
– И двамата знаем, че не е.
В този момент Дрейвън намрази невероятната способност на Кейд да го прозира. Именно това го правеше добър втори и още по-добър приятел.
– Не можеш да ми кажеш, че не го чувстваш. – Кейд вдигна чашата си до устните и изпи остатъка от кехлибарената течност. – Промяната не само във въздуха, но и промяната в това, което се случва в нашия свят.
Той наистина я усещаше, но това беше нещо, което беше усетил много преди пристигането на Флора. От момента, в който баща му му довери, че е готов да се оттегли и да позволи на Дрейвън да поеме глутницата, той знаеше. Просто не беше очаквал всичко да се случи изведнъж. Едно беше той да излезе хибрид като водач на тяхната глутница, съвсем друго беше наследникът на вампирите също да е хибрид или лунният камък, който проклинаше народа му от векове, да бъде намерен и възстановен.
Самото намиране на лунния камък щеше да промени всичко за неговия народ – последствията бяха безкрайни. Живеещите в момента вълци никога не бяха преживявали свят, в който могат да имат достъп до своите вълци по всяко време. Дори Дрейвън не беше сигурен какво да прави с вълната от емоции, хвърлена към него от неговия вълк, а той не беше като да има пълен достъп.
Дрейвън допи уискито си. Постави чашата на скрина и изпусна дъх.
– Знаеш ли, за пръв път имам чувството, че съм точно там, където трябва да бъда, само че съм заклещен с панталони около глезените и нямам представа какъв, по дяволите, е правилният отговор.
Кейд се ухили.
– Виждал съм те с панталони около глезените. Това не ти отива.
Дрейвън заби кинжали в неговата посока, дори когато прехапа усмивката си.
– Благодаря, задник.
– Опитвам се. – Кейд направи имитативен поклон, допълнен с размахване на китката. Заради това, че беше тихият наблюдател, той умееше да поддържа лекота, която Дрейвън оценяваше.
Кейд се приближи и потупа Дрейвън по гърба.
– Почини си малко. Утре променяме историята на нашия народ.
– Не се насилвай.
Кейд си тръгна, но остави след себе си Дрейвън с повече въпроси, отколкото отговори.
Сънят не идваше лесно. Всъщност той изобщо не идваше. Навън вятърът виеше, прорязвайки нощта като вълни в бурно море. Дрейвън се мяташе и въртеше на стария матрак, а мислите му препускаха между разговора с Кейд и жената от другата страна на стената.
Бързият ритъм на сърцето на Флора показваше, че тя не спи. От друга страна, той вероятно също нямаше да спи след това, което беше преживяла в бара. По дяволите, вероятно и той не би стъпил в този проклет град след преживяното от нея.
Но Флора не беше направена от това, от което са направени повечето жени. Тя беше от дантела и панделки със сенки в очите. И то от най-лошите сенки – такива, които са създадени, за да сломят човека. И все пак се беше изправила сама срещу тях, беше оцеляла и някак си успя да запази пламъка в себе си жив. Който успяваше да стопли и най-студените сърца. А именно неговото.
Почти беше заспал, когато сърдечният ритъм на Флора се увеличи. Дрейвън се заслуша, готов да я предпази от всичко, което я накара да се стресне.
Това, което не очакваше, беше тихият, едва доловим стон, който се чу в ушите му. Щеше да се закълне, че чува нещо, ако не беше вторият задъхан стон, който последва, по-силен от първия и безспорно идващ откъм стаята на Флора.
Какво, по дяволите? Баща ѝ е изпратил още мъже ли?
Не, в това нямаше смисъл. Ако някой пресечеше този праг, който тя не искаше да има там, нямаше да се поколебае да изкрещи. Тя определено нямаше да издава този шум.
Дрейвън отметна завивките и се стрелна през стаята към мястото, където ги разделяше тънката дъбова врата. Той хвана дръжката и се наведе, готов да я изтръгне от пантите при най-малкия признак на неприятност.
– О. О, богове – промърмори Флора, последвана от стон, за който той знаеше, че е издаден от пръстите ѝ дълбоко в нея.
На устните му се изтръгна усмивка; никога не беше се гордял повече. Тази сладка жена вземаше това, което ѝ принадлежеше. И не се съмняваше, че го прави с уменията, на които я беше научил.
Притиснал ухо до вратата, Дрейвън се втренчи във Флора като хищник, който ловува плячка. Нищо друго не регистрираше в съзнанието си, освен вкусните звуци, които идваха от греховната ѝ уста. Каза си, че това е, за да се увери, че тя е в безопасност. Това беше пълна глупост. Молеше се само вратата да я предпази от него.
Флора се премести едва доловимо върху намачканите чаршафи на леглото, но не това накара члена му да застане нащрек. Не, това беше звукът от нещо, което безпогрешно беше пръсти, плъзгащи се през гладката ѝ топлина.
По дяволите.
Дрейвън си пое дъх през издължените си кътници, които искаха да я изпият толкова, колкото и той. Женските вълци не си доставяха удоволствие. Още от малки ги учеха, че освобождаването им принадлежи на партньорите им. Надарени от богинята или не. Ако желаеха да задоволят нуждите си, трябваше само да попитат някой жизнеспособен мъжки и той с удоволствие щеше да им помогне. Това беше възможност да се провери дали са съвместими като партньори. Мъжкият се гордееше със способността си да осигуряват оргазмите на женските от своята глутница.
Вълците бяха идиоти.
Не мислеше, че ще има възможност отново да слуша как Флора се довежда до оргазъм, но адски се радваше, че го е направил. Това беше най-завладяващото нещо, което някога беше чувал.
Пенисът на Дрейвън се опъна на панталоните, които носеше, и разсеяно посегна надолу и погали дължината му през тънката материя. Той засмука долната си устна, за да заглуши стона, който се надигна в гърлото му, а вълкът му изпъшка в него. Знаеше всички причини, поради които трябваше да се обърне и да се отдалечи от проклетата врата, която ги разделяше. Разбираше защо би било лоша идея да се отдаде на изпълнените с похот мисли, които замъгляваха съзнанието му. Беше ѝ обещал, че ще ѝ покаже какво означава да бъдеш чукана от мъж, но ако влезеше там точно сега, не беше сигурен, че просто ще я чука. Искаше нещо повече от бързо чукане с нея. Но тя не беше негова и никога нямаше да бъде.
Освен ако не промени мнението ѝ.
Не беше сигурен дали мисълта е негова или на вълка, но не искаше да позволи на този проблясък на надежда да го разколебае.
Дрейвън пусна ръката си от болния си член и направи крачка към празното легло.
Шум.
Той извърна глава към вратата на коридора, а тихият звук привлече вниманието му.
Щрак.
Не беше чул никой да се приближава. От друга страна, той стоеше там с пениса си в ръка.
Буквално.
Като наклони глава, той се спря на звука и осъзна, че е придружен от сърцебиене. Бавно и равномерно, за разлика от това на Флора.
Зловеща тишина изпълни пространството, а после вместо вкусен стон Дрейвън чу приглушен вик от стаята на Флора, последван от изпълнено с отвращение злорадство.
– Вече те имам.
Назад към част 14 Напред към част 16
