ДРЕЙВЪН
Болката, която би трябвало да се регистрира в рамото му от мястото, където разцепи вратата на стаята на Флора, беше засенчена от необузданата ярост, която го обзе. Той стоеше сред парчетата дърво, задъхан и готов да убие Пети, който стоеше над оскъдно облечената Флора с коляно на гърдите ѝ и нож на гърлото ѝ.
Щеше да му се наложи да размени няколко думи с Матео и Кейд за това какво означава „да не се върнеш“. Макар че Пети изглеждаше като абсолютна гад със съвпадащи черни очи и дузина други разцъфнали синини, той определено не беше изчезнал.
Флора изкриви шия срещу острието, доколкото това позволяваше, за да срещне погледа му и изпусна тиха молба за помощ.
Дрейвън направи крачка към нея, знаейки с най-голяма увереност, че няма да има проблем да разкъса гърлото на Пети, преди да успее да я притисне с ножа.
– На твое място не бих направил и крачка повече, хубаво момче.
Той замръзна и насочи поглед към вратата, където стоеше втори мъж, облечен изцяло в черно, със злобна усмивка на лицето и пистолет със заглушител, насочен към гърдите на Дрейвън. Това щеше да е малко по-трудно да се избегне, но не и невъзможно. Той не беше против предизвикателството да избегне ускоряващ се куршум, но не можеше да го избегне и да измъкне Флора от опасност, преди задникът да успее да презареди.
А тя беше всичко, което имаше значение.
Вълкът му изрева в знак на съгласие, но за Дрейвън мисълта беше удар от издънка, нанесен във възможно най-лошия момент. Тежестта на думите на Кейд, казани по-рано, само подсили прозрението му. Тя беше нещо. Ако беше някой друг човек, можеше да си тръгне. Да намери друг, който да се справи с камъка. В крайна сметка Калъм щеше да преодолее загубата ѝ. Ако беше честен, не го интересуваше какво, по дяволите, иска полубратът му, стига свръхестественият свят да остане в мир. Което щеше да се случи, щом той получи камъка. Но тя не беше друг човек. Тя беше Флора.
Тя беше негова.
Веднъж щом погледна сините очи на Флора и разбра, че това е истина.
Беше се оставил да бъде засмукан в дълбините ѝ и нямаше как да излезе на въздух. Тази жена се беше заровила между ребрата му и се беше вклинила на мястото, където някога е било сърцето му. Мястото, където в момента живееше вълкът му и мъркаше при мисълта да я задържи.
Разбира се, първо трябваше да я спаси, преди да се замисли за това.
Прибрал прозрението си, за да го разгледа по-късно, Дрейвън се съсредоточи върху човека, когото много би искал да разкъса. Клепачите му се спуснаха, а устните му се отдръпнаха в убийствена усмивка.
– Бих помислил много внимателно накъде насочваш това нещо.
В сините очи на мъжа имаше злокобен блясък. Очи, които страшно приличаха на тези на жената, която той се опитваше да защити.
– А, ти си един от тези кръвопийци. Значи ти си този, който защитава малкото ми момиче?
Дрейвън повиши глас, достатъчно силно, за да знае, че Матео и Кейд ще го чуят, ако звукът от разцепването на вратата не ги беше събудил.
– Това би те направило бащата, който е злоупотребил с дъщеря си и е продал девствеността ѝ на този, който предложи най-много?
– Джими Валънтайн. – Гадното парче злорадстваше, гордо от отвратителното си предателство. – Чух от мои източници, че все още е непокътната. Твоят задник вампирският принц все пак не е имал полза от нея. – Той направи крачка напред, а пистолетът все още беше насочен към гърдите на Дрейвън. – Трябва да ти благодаря, че ми я достави безплатно. Надявах се, че няма да ми се наложи да я отвличам от твоя изискан замък. Сега ви предлагам да ни оставите при това, което е наше.
– Не мисля така – изръмжа Дрейвън, а умът му работеше извънредно, за да измисли как да измъкне Флора невредима от това.
Джими изръмжа, а пръстът му се премести към спусъка.
– Вече си имал своя шанс, макар че изглеждаш така, сякаш би платил доста пари за нея.
– Флора не е стока, която може да бъде продадена. Тя е съкровище, което трябва да се пази, а ти си гадно парче, за да мислиш някога другояче. – С ъгълчето на окото си Дрейвън видя сенчестите очертания на Кейд и Матео при разбитата врата. – Предлагам ти да си тръгнеш сега, преди кръвта ти, заедно с тази на съдружника ти, да изцапа пода в краката ти.
За Дрейвън беше просто формалност да му предложи шанса да живее. Освен ако Флора не му даде убедителна причина да не сложи край на живота си, той вече беше загубен. А дори и да го стореше, имаше вероятност той пак да се къпе в кръвта му. Те не само бяха застрашили живота ѝ, но и бяха отговорни за сенките, които я измъчваха.
Те никога повече нямаше да помрачат хубавата ѝ главица.
Джими се засмя, макар че явно само той беше в течение на шегата, защото що се отнася до Дрейвън, той не беше казал нито едно проклето нещо, което да е смешно.
– Няма да се случи. Тази малка гад ми избяга веднъж, загубих много пари. Няма да позволя златният билет да ми се изплъзне отново.
Злобна усмивка накриви устните на Дрейвън. Тези думи на практика бяха разрешение да раздава наказания, както намери за добре.
С небрежно вдигане на рамене той кимна леко на хората си. – Това е твоята глава.
Те се движеха в хореографска последователност, Кейд се хвърли от сенките към бащата на Флора, а Матео беше точно зад него.
Кейд сграбчи пистолета, като го повали настрани. Чу се силен взрив и последва пукване, но Дрейвън не беше близо до мястото, където куршумът разцепи стената.
Устните му се изкривиха в нахална усмивка за един удар на сърцето, докато се обръщаше към Пети, възнамерявайки да го издърпа от гърдите на Флора. Пети изруга под носа си и миг по-късно носът на Дрейвън се изпълни с миризми на мента и мед.
На гърлото на Флора се образуваше малинова линия, не достатъчно дълбока, за да я осакати, но достатъчна, за да запечата съдбата на Пети. Вълкът на Дрейвън задраска вътрешностите му, а вампирът издаде съгласието си.
– Не исках да я режа, но вие, шибаняци, ме изненадахте. А и ти няма да я вземеш. Тя е моя, купена и платена – заяви пронизително Пити, като премести тежестта си, така че да обхване гърдите на Флора.
Дребната ѝ фигура се опитваше да диша срещу тежестта му.
Дрейвън забави крачките си. Погледна към Матео и Кейд, които вече бяха усмирили бащата на Флора и го бяха поставили на колене. След това очите на Дрейвън се спряха на Флора, която го гледаше с широко отворени очи изпълнена със страх. Целият цвят беше напуснал обикновено румените ѝ бузи и той се опита да ѝ изпрати всяка частица от силата, която можеше да ѝ даде.
– Може и да си платил за тялото ѝ, но никога няма да я притежаваш…- Гласът на Дрейвън секна, докато прехапваше думите, които подсъзнанието му искаше да изрече.
Защото аз я притежавам.
По-късно, когато започнеше да преработва всички откровения, до които бе стигнал по средата на боя, щеше да бъде претоварен, а той не го очакваше с нетърпение.
Пети оголи зъби, а очите му се стрелнаха между мястото, където Матео и Кейд имаха Джими, и вратата зад тях. Ако гадината си мислеше, че има шанс да избяга, значи му предстоеше изненада.
Фокусът на Дрейвън се насочи към малиновата течност, която се стичаше по врата на Флора. Противно на добрата си преценка той си пое дълбоко въздух. Ароматът ѝ заля вкусовите му рецептори и предизвика появата на чудовището, което едва сдържаше. Вълкът му подклаждаше жаждата за кръв и за пръв път двете му половини бяха обединени в целите си.
Да я спаси. Един слаб глас отекна в главата му.
Без да се замисля, Дрейвън се насочи към леглото.
Пети дръпна Флора за косата и я хвърли между тях, избутвайки я от леглото в ръцете на Дрейвън. Дрейвън я хвана и само за част от секундата, за да помисли, претърси тялото ѝ за някакви наранявания. Когато погледът му срещна нейния, той откри страх в обсипаните ѝ със сълзи очи. Нямаше болка. Тогава всичко с нея беше наред; страхът можеше да се излекува.
Той внимателно я настани обратно в леглото, като обърна гръб на Пети.
Това беше грешка на начинаещия и той го знаеше дори когато Кейд и Матео крещяха предупрежденията си. Не можеше да се помогне – да измъкне Флора безопасно от опасността звучеше като по-висок приоритет. Това му струваше скъпо.
Болка прониза дясната страна на корема му и от устата му се изтръгна ръмжене в същия момент, в който Флора нададе висок писък. Очите му попаднаха на мястото, където Пети беше прорязал торса му, а от отворената рана се лееше кръв.
Дрейвън изръмжа срещу мръсния човек, а всички следи от човечността му отдавна бяха изчезнали. Единственото, което го вълнуваше, беше нуждата да види как кръвта на Пети изтича от тялото му, как животът напуска очите му и той бива изпратен в дълбините на ада. Защото там отиваха хора като него.
Той се хвърли към Пети, чиито очи се разшириха от осъзнаването, че е получил единствения си добър удар и сега животът му е свършил. Пети изпусна ножа и се обърна да бяга, но само половин крачка му стигна, преди Дрейвън да се озове върху него, забил кътници дълбоко във врата му.
Пети нададе последен пронизителен вик, когато Дрейвън разкъса жестоко сухожилията. Той се отдръпна и изплю парчето плът и вени. След това постави ръце от двете страни на главата на Пети и с едно бързо изтръгване я откъсна от тялото му, което падна на пода със силен трясък.
Кръвта капеше от устните му и покриваше предната му част, голяма част от нея беше на Пети, но част от нея беше негова. Дъхът му беше накъсан, когато се обърна към мястото, където Кейд стоеше с Матео, бащата на Флора, на колене, с пистолет, насочен към главата му.
Кейд поклати глава, но не успя да скрие усмивката си.
– Трябваше да го направиш мръсна работа, нали?
Дрейвън изръмжа, без да се забавлява. Трябваше да го изтегли и да накара отпадъка от пространство да страда. Както и да е, нямаше да има достатъчно време, за да направи всички неща, които Джими заслужаваше.
Той премести тежестта си, обръщайки се към мястото, където Флора беше на леглото, свила колене до гърдите си. Цветът не се беше върнал в бузите ѝ, а раната на врата ѝ все още леко кървеше. Той направи бавна крачка към нея, надявайки се напук на всичко появата му да не я изплаши.
Въпреки че го покриваше кръв, Флора не се поколеба и скочи от леглото в прегръдките му, а тялото ѝ се раздираше от ридания.
Дрейвън я придърпа към гърдите си и заплете пръсти в косата ѝ. Вдиша аромата ѝ, като отново провери дали не е физически наранена. Психически беше друга история. Той не се съмняваше, че ще оцелее, защото Флора беше прекалено силна, за да не го направи. Но това не означаваше, че тя трябва да го направи. Особено това, което следваше.
– Имам те, Бабълс – прошепна той срещу косата ѝ, надявайки се, че нелепият прякор ще я накара да се усмихне.
Флора се отдръпна и въпреки пълните със сълзи очи, на устните ѝ се оформи намек за усмивка.
– Ти наистина няма да оставиш това да се случи.
– Не, няма да го оставя.
Джими изръмжа зад тях, напомняйки на Дрейвън, че все още имат да се справят с една бъркотия. Той плъзна Флора надолу по гърдите си, докато краката ѝ докоснаха пода, и наклони брадичката ѝ, така че погледът ѝ да срещне неговия.
– Слушай, ще те заведа в моята стая и после…
– Не – уверено заяви Флора.
Дрейвън поклати глава настрани, несигурен дали се възхищаваше на предизвикателството ѝ, или искаше да я постави на мястото ѝ с бърз шамар по задника. Вълкът му можеше да се успокои леко, знаейки, че е в безопасност, но в никакъв случай нямаше да ѝ позволи да остане за това, което следваше.
Флора затвори очи и се отдръпна от него. Когато ги отвори отново, той вече не виждаше в тях само страх. Имаше и увереност, а може би и нещо, за което би казал, че прилича на надежда.
– Няма да вляза в стаята ти, защото искам да се уверя, че чудовището е мъртво. Той уби майка ми и щеше да ме продаде на този, който предложи най-много. Искам да бъда този, който ще пусне куршум между очите му. Искам да гледам как животът изтича от чертите му, знаейки, че никога повече няма да ме преследва.
– Флора, не е нужно. – Намеси се Матео. – Можем…
– Трябва да го направя. – Гласът ѝ не помръдваше, докато молеше.
– От това няма връщане назад, Флора. – Предупреди я Дрейвън, но знаеше, че това няма да му помогне. Той разпознаваше погледа на воина, когато го видеше.
Може и да беше достигнал точката, в която отнемането на живот почти не го притесняваше, но Флора не беше. Това беше урок, който беше научил млад, в който беше обучен със съзнанието, че като Алфа и насилник на свръхестествения свят ще се наложи да въздаде справедливост. От друга страна, той не можеше да я вини за това, че е искала да бъде тази, която да сложи край на живота на баща си.
– Ако беше невинен, може би, но душата ми отдавна е повредена от този човек. Прекарах години, за да намеря себе си и да сглобя отново това, което е останало от счупените парчета на детството ми. Това, което съм сега, е пряко отражение на това, което искам да бъда. Не това, което той ме е направил. Това е моето пътуване. Това е нещо, което щях да направя с теб или без теб.
Дрейвън искаше да я защити, да отнеме болката, която неизбежно щеше да дойде от това, което трябваше да направи, но проклета богиньо, ако силата ѝ не беше най-секси нещото, което някога беше виждал.
Той кимна и пристъпи напред, като отново я придърпа в прегръдките си. Тя наведе глава нагоре, очите ѝ се срещнаха с неговите и макар да не изрече думите, той прочете ясно и отчетливо молбата ѝ за подкрепа, но и за сила.
Дрейвън спусна устни към бузата ѝ и я целуна нежно, преди да прошепне в ухото ѝ.
– Аз съм точно зад теб.
Флора се приближи напред, като всяка крачка заздравяваше гръбнака ѝ, докато не застана на сантиметри от баща си.
Джими изпъна брадичка в знак на предизвикателство, макар че Дрейвън не пропусна да забележи нотка на страх в очите му.
– Ти ще убиеш човека, който ти е дал живот? Нима, Флора?
– Предоставянето на моя генетичен състав не ми дава живот, отче. Ти се погрижи да не бъда по-добра от калта, която прокара в къщата. Бях толкова добра, колкото парите, които можех да ти дам. Отне ми детството, като ме затваряше за дни в мръсна спалня. Но ако това не беше достатъчно, ти ми отне и майка ми.
Джими се подигра и драматично извъртя очи.
– Защото толкова много те беше грижа за нея. Коя дъщеря не идва на погребението на майка си?
– Такава, която се страхуват да не се окаже в ковчега до нея – избухна Флора, а в гласа ѝ се носеше сила, която Дрейвън не беше очаквал. Тя говореше за уплашено момиченце, но жената пред него не показваше и намек за това.
– Ти напусна майка си, когато онези вампири те отнеха от нас. Ако някой е подпечатал съдбата ѝ, това си ти, неблагодарна курво. Сигурно наистина си разтворила краката си за тях, затова те не те искаха повече. Пропиляла си единственото нещо, което можеше да предложиш на света, за куп трупове, докато можеше да осигуриш прехраната на семейството си.
Дрейвън направи крачка напред, за да затвори устата на Джими, но Кейд го изпревари и юмрукът му се сблъска с лицето на Джими с отвратително хрущене.
От гърлото на Джими се изтръгна вик, а от счупения му нос потече кръв.
Дрейвън се наведе, докато се озова очи в очи с Джими.
– Бих помислил много добре за следващите си думи. Заради Флора ѝ позволявам да отнеме живота ти бързо, но много бих се радвал да те разглобя крайник по крайник. – Той се протегна и с малкия си пръст размаза кръвта на Джими по лицето му, преди да доближи пръста до устните си и да изсмуче кръвта от него. – Бих започнал и с най-малкия крайник, за да можеш да гледаш как изпивам всеки един от тях докрай.
Джими преглътна тежко и насочи погледа си към Флора.
– Това е човекът, когото ще избереш пред семейството.
Една-единствена сълза се спусна по бледата буза на Флора, докато тя вдигаше пистолета.
– Всеки. Всяки друг. Всеки път.
Флора натисна спусъка и заби куршум между очите на баща си.
Дрейвън чу трясъка на сгромолясващото се тяло на Джими, но очите му бяха вперени единствено във Флора. Устните ѝ се разтвориха, но от тях не излезе никакъв звук. Тя стоеше замръзнала, загледана в мъжа, който я беше създал, сякаш очакваше да се случи нещо епично.
Но нищо не се случи. Нищо не се случи. Това беше проклятието на отмъщението. Проклятието да поправиш грешка чрез смърт.
Той пристъпи напред, взе пистолета от протегнатата ѝ ръка и го хвърли на леглото.
Тя го погледна, а очите ѝ бяха прозорец към душата ѝ и разкриваха както облекчението, така и паниката, които се бореха в нея.
– Той си отиде – прошепна тя тихо.
Дрейвън мълчаливо кимна на Кейд и Матео, знаейки, че те ще разберат, че са натоварени с физическото почистване, докато той правеше всичко възможно, за да изчисти съзнанието, което се въртеше пред него. Внимателно вдигна Флора и се отправи към банята си.
Тя се притисна в него, търсейки утеха, която той не беше компетентен да осигури, но егоистично щеше да даде. Първото убийство на човек винаги оставаше с него, а това беше много повече от това. Но колкото и да му се искаше да отнеме всяка частица болка, която изпитваше, тя трябваше да се изправи срещу него.
Той я постави на тоалетната чиния и я погали по бузата, като наклони погледа ѝ към своя.
– Вземи душ и се измий. Това няма да премахне болката в гърдите ти, но ще ти помогне. Аз ще бъда в другата стая.
Обърна се, за да си тръгне, а вълкът му се дърпаше отвътре и го подтикваше да остане.
– Дрейвън? – Гласът ѝ беше мек и несигурен. – Не мога… – Тя се поколеба, а думите сякаш заседнаха в гърлото ѝ. Преглътна тежко и погледна към мястото, където той стоеше на вратата, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. – … не ме оставяй сама.