ФЛОРА
Ушите на Флора зазвучаха от ритъма на непостоянното ѝ сърце, заглушавайки ръмженето на щъкащите сенчести зверове.
Вълци.
Чудовища.
Каквито и да бяха те по дяволите.
Тъмносивите им очи бяха кухи. Почти би казала, че са безжизнени, ако не се брои фактът, че бяха много живи и се опитваха да разкъсат гърлото ѝ. Бяха по-големи от всички вълци, които бе виждала, а сенките им се разбягваха по кожата като пламъци в буен пожар. Но от тях не идваше топлина, а вместо това в нейна посока се носеше силен студ, който остави у нея желанието да се отдръпне и да обвие ръце около себе си.
Очите на Флора се стрелнаха по поляната. Нямаше представа къде, по дяволите, се намира. Последното, което си спомняше, беше, че видя пещерата и вътрешно знаеше, че са на правилното място. След това бе мигнала и изведнъж в лицето ѝ се бе озовала муцуна, придружена от редици остри като бръснач зъби, които стискаха между тях верижката на лунния камък.
Сенчестият звяр я изтръгна от врата ѝ с ръмжене. Той се втренчи в нея, а от скулите му капеше черна утайка.
Дрейвън се появи от въздуха в пространството зад вълка и Флора можеше да се разплаче, когато видя лицето му. Тя щеше да изяде проклетите си думи. Всички до една, в които се оплакваше, че той я е спасил. Никога досега не беше била толкова щастлива да го види.
А след това, един удар на сърцето по-късно, никога не беше била по-ужасена. Всички вълци с изключение на този, който държеше лунния камък, се обърнаха към него и се запътиха в неговата посока. Погледът на Дрейвън се стрелна между нея и вълците, а тя се опита да успокои чертите на лицето си, за да покаже, че е добре.
В повечето случаи. Достатъчно беше да я ухапе някой от вълците и тя далеч нямаше да е добре.
Светлината на пълната луна подчертаваше изкривеното от болка лице на Дрейвън. Очите ѝ се спуснаха надолу по тялото му, където мускулите пулсираха под кожата му. Засмука дъх, когато по ръцете му започна да пониква козина, а челюстта ѝ падна, когато гърбът му се изкриви и прешлените му се пропукаха. С всяко отвратително скърцане краката му се скъсяваха, за да съвпаднат с ръцете му, а чертите му се променяха от човешки във вълчи. Козината, черна като нощта, се размърда на свобода и когато преходът му приключи, единствената част от него, която остана от човека, който стоеше пред нея, бяха дълбоките му изумрудени очи.
Вълкът на Дрейвън беше гледка, красива и смъртоносна, със зъби, които проблясваха през ръмженето му. Той стоеше по-висок от сенчестите вълци с няколко сантиметра и се държеше с такава грация, че Флора не можеше да не бъде запленена.
Той наклони назад глава и нададе дълъг вой, който накара сърцевината ѝ да потрепери. Ясно се виждаше, че това е молба, вик към богинята на Луната, макар че Флора не беше сигурна дали е мелодия на завръщането или на отчаянието.
Всички, с изключение на един сенчест вълк, който я държеше като заложник, се приближиха към Дрейвън, заобикаляйки го, сякаш беше плячка за убиване.
Четирима срещу един. Сянка срещу хибрид.
Тя отправи безмълвна молитва към всеки бог или богиня, които биха я послушали, за да защитят Дрейвън. Той може и да беше наполовина вампир, което идваше с определено ниво на господство и ловкост, но противникът му беше неизвестен; едно погрешно движение и двамата щяха да са мъртви.
Флора бързо огледа гората около себе си, търсейки какъвто и да е начин да помогне. Нямаше никакво съмнение, че вече не се намира в Британска Колумбия. На това място луната беше пълна, а дърветата се извисяваха два пъти повече в сравнение с боровете, които бяха оставили зад гърба си. Клоните им бяха натежали от иглички, които светеха в тъмнолилаво на лунната светлина, а в основата им имаше мека трева, от която цъфтяха яркосини цветя, изглеждащи почти биолуминесцентни.
Беше като нещо от сън. Е, по-скоро като кошмар.
Тя изви врат, за да види какво има зад нея, надявайки се, че има нещо, с което може да помогне на Дрейвън. Не откри нищо полезно, освен пътечка, която водеше към стара на вид колиба на около стотина метра по-нагоре по пътя, което не ѝ беше от полза, освен ако не успееха да стигнат дотам. А дори и да успееха, нямаше как да знаят, че вълците не могат да влязат вътре.
Силно ръмжене я върна към мястото, където най-големият сенчест вълк се хвърли към Дрейвън, посегна на врата му и едва не се размина, тъй като черният му вълк избегна атаката. Останалите сенчести вълци се скупчиха около тях, ръмжейки и виейки, докато стягаха кръга, в който ги дебнеха.
Флора изпищя и се премести на колене, чувствайки се безпомощна да направи каквото и да било.
Вълкът на Дрейвън тръсна глава към мястото, където тя седеше, а ръцете ѝ се вдигнаха и закриха устата ѝ.
По дяволите.
Нейният изблик беше отвлякъл вниманието на Дрейвън и големия вълк в сянка се възползва напълно. Той се изправи на задните си крака и скочи на гърба на Дрейвън, а зъбите му се впиха в плътта на Дрейвън точно зад лопатките му.
Дрейвън не изпищя, докато се свличаше на земята, а останалите вълци се нахвърлиха в унисон с водача си.
Гърдите на Флора се свиха.
Не.
Не, не, не.
Това не се случваше. Тя затаи дъх и зачака Дрейвън да изплува от купчината щракания и ръмжене.
Глутницата имаше нужда от него. Светът се нуждаеше от хибриден Алфа, който да го оправи. И макар да не искаше да си го признае, тя също не беше готова да го пусне. Нямаше да застане на пътя му, но знанието, че е жив и че променя нещо, ѝ беше достатъчно.
Той не можеше да умре.
Дъхът изгаряше в гърдите ѝ, докато го задържаше, желаейки Дрейвън да се бори. Секундите минаха като часове, преди да види козина и изумрудени кълба, които се движеха в сенките. Малко чувство на облекчение я изпълни, но те все още не бяха в безопасност.
Дрейвън изрита един вълк от задните му крака в същия момент, в който се впи в гърлото на друг, изтръгвайки от него какъвто и да е орган, който сенчестите вълци имаха там. Беше великолепен, докато се биеше. Не че се съмняваше в способностите му, но като го видя да се бие от първа ръка, почти се замисли за всички случаи, когато го беше предизвивала.
Почти.
Останалите три вълка отново го заобиколиха, но Дрейвън получи добра преднина и отстрани още един с ухапване през корема.
Останаха два и макар да виждаше, че Дрейвън кърви обилно, той все още стоеше на краката си.
Флора се наведе напред, опитвайки се да види по-добре как Дрейвън се бори за живота им, но вълкът, който остана до нея, се втренчи в нея, като я отблъсна назад.
Тя вдигна ръце нагоре в знак на капитулация.
– Добре, добре, няма да мръдна. Хубаво кученце.
Вълкът сянка наклони глава и тя можеше да се закълне, че гадината и извъртя очи.
Флора наклони глава, разглеждайки почти хуманоидната реакция.
Начинът, по който се движеха и нападаха в унисон. Начинът, по който сякаш познаваха и реагираха на всяко тяхно движение. Това не бяха вълци в типичния смисъл на думата. Те разбираха всичко, което тя и Дрейвън правеха.
Флора се наведе напред и ги изучи. Записваше си всяко тяхно движение. Когато се претърколи на колене, за да има по-добър изглед към борбата, която се движеше по поляната, едно притискане в ботуша ѝ я накара да изохка.
Ножът.
Беше забравила за ножа, който Кейд ѝ купи, когато посетиха оръжейния магазин. Когато се обличаше тази сутрин, беше прикрепила ножницата към подбедрицата си под ботуша. Благодарение на богинята Кейд бе настоял, че и е нужен.
Отвъд сенчестия вълк на нейна страна битката продължаваше и Флора се опита да не се съсредоточава върху черния вълк в разгара ѝ. Тя насочи погледа си към сенчестия вълк до себе си, забелязвайки как вниманието му се премества между плетеницата от козина и сенки и мястото, където седеше тя.
Вдиша треперещ дъх, докато в ума ѝ се оформяше план. Аз съм лоша кучка. Думите не бяха толкова силни, колкото някога. Беше се научила, че има и по-важни неща от това да бъдеш лоша кучка. Тя стисна ножа и проигра движенията в главата си. Нямаше да има втори шанс, ако пропуснеше. По-важното е, че нямаше да живее достатъчно дълго, за да съжалява за това.
Флора продължаваше да следи борбата, но вниманието ѝ беше насочено към охраната в периферията. Тя бавно премести тежестта си, за да не привлече вниманието му, и измъкна ловния нож от ножницата. В съзнанието ѝ прозвучаха думите на Кейд към ловджията. Повечето хора смятат, че трябва да режеш с острата страна под ъгъл от деветдесет градуса с гърлото, но изпитаната и истинска техника е да обърнеш острието, така че острата страна да е навън, и да го забиеш дълбоко в гърлото точно под мястото, където челюстната кост започва да се извива нагоре. Когато премине по-голямата част от пътя през шията, пресечете навън, като отнесете със себе си вътрешностите им.
Нямаше как да е достатъчно силна или да получи достатъчно лост, за да сече по този начин, но от мястото, на което седеше, би трябвало да успее да нанесе добър удар и щеше да се моли да е на точното място, за да накара сянката да изкърви.
По дяволите. Ами ако те не кървят?
Очите ѝ се насочиха към вълчата сянка, която Дрейвън беше изкормил. Въздъхна с облекчение, когато видя гъста черна течност да излиза от раните.
Охраняващият сенчест вълк се сниши до хълбоците си, докато Дрейвън ликвидираше още един от неговата глутница чрез изкормване. Той се готвеше да се впусне в битката и да защити своя Алфа, което означаваше, че Флора трябва да действа бързо.
Тя отправи тиха молитва към който и да е бог, който я слушаше в това забравено от Бога царство, и подгъна колене под себе си. С дръжката на ножа, стиснат в треперещите ѝ ръце, Флора се хвърли напред и като размаха широко ръка, заби ножа в гърлото на нищо неподозиращия сенчест вълк.
Той се обърна към нея с щракване на челюстите и я захапа за предмишницата. От ухапването се излъчваше болка, а вълкът се отпусна и се спъна назад, като клатеше глава и се опитваше да изхвърли ножа.
От ръката ѝ потече кръв и тя прехапа устни, опитвайки се да потисне вика, който се надигна в гърлото ѝ, за да не отвлече вниманието на Дрейвън от собствената му борба. Вълкът, когото беше пробола, се запъна на зад, захлипа и изпусна лунния камък от зъбите си. През душата ѝ премина миг на състрадание и за част от секундата Флора почти почувства съжаление към съществото.
Докато то не се нахвърли отново върху нея. Тогава цялото съчувствие излезе през прозореца.
Тя вдигна ръце нагоре и затвори очи, подготвяйки се за поредното ухапване, но то така и не дойде. Когато погледна през миглите си, черната козина на защитника ѝ изпълни погледа ѝ. Дрейвън стоеше над тялото на сенчестия вълк, а гърлото му беше между челюстите му.
Отвъд мястото, където стоеше, Алфа вълкът и последният останал член на неговата глутница се надигнаха от земята, раните им заздравяваха и те се запътиха към Флора и Дрейвън.
– Дрейвън, внимавай! – Извика тя.
Погледът му се свърза с нейния за част от секундата, преди да се обърне към сенчестите хищници.
Времето сякаш се забави и за миг Флора почувства Дрейвън в сърцето си по начин, който никога не беше изпитвала. Сякаш съзнанието му дърпаше нейното собствено, желаейки да му отдаде силата си. И тя го направи.
Но толкова бързо, колкото дойде моментът, той изчезна и тя нямаше повече от миг, за да помисли какво, по дяволите, се е случило, преди Дрейвън да издаде ръмжене, което разтърси гората около тях.
Алфата в сянка спря да се приближава и изръмжа подобаващо, преди да се обърне на пети и да се отдалечи в сияйния мрак на гората, която ги заобикаляше.
Полувъздишка на облекчение се изтръгна от дробовете ѝ, когато сенчестите вълци изчезнаха от погледа ѝ, и тя с цялата си душа се надяваше да не се върнат с повече.
Дрейвън се обърна към нея и за пръв път в съзнанието ѝ се запечата степента на нараняванията му. Козината му беше покрита с кръв и очите му, които само преди малко бяха живи и изпълнени с надежда, сега бяха хлътнали.
Той направи крачка към нея, но когато лапата му се удари в земята, тя изневери и той се спъна, приземявайки се в краката ѝ. Очите му се присвиха нагоре и тя можеше да се закълне, че я вика през дълбочината им.
– Не смей да затваряш очите си, Дрейвън.
Вълкът му изпусна хленч и въпреки заповедта ѝ очите му трепнаха.
– Дрейвън!
Флора пропълзя до него и извика името му, като искаше да отвори отново очи. Тя поднесе главата си към гърдите му, без да се интересува, че кръвта и вътрешностите се пренасят върху бузата ѝ. Минаха секунди, които и се сториха като часове, преди да чуе знака на живот, който търсеше. Стабилното биене на сърцето, което ѝ даваше надежда.
Той се нуждаеше от кръв. И вероятно много от нея.
Ножът, с който бе нападнала сенчестия вълк пазач, бе паднал от врата му и седеше на няколко метра от нея. Тя го грабна и избърса черната течност от острието в панталоните си, почиствайки го, доколкото можеше. След това преряза китката си и я постави до мястото, където кръвта ѝ капеше в устата на Дрейвън.
Обхвана я паника, когато той не реагира. Помпайки с юмрук, за да позволи на кръвта да потече, тя натика още в устата му.
Какво, по дяволите, щеше да прави без него? Дори не знаеше къде, по дяволите, се намира и как да се върне в гората. Не беше като да имаше врата с надпис „Изход тук“ в края на поляната.
Един сребрист отблясък привлече вниманието ѝ на земята до Дрейвън. Флора посегна към матовата му козина и намери своята половина от лунния камък.
Нещото беше токсично. То не беше направило нищо друго, освен да им донесе неприятности. Първо я заведе в родния ѝ град, където едва не беше отвлечена от садистичния си баща. След това едва не я удави. И накрая ги накара да попаднат в капан в царство, изпълнено с непознати растения и диви животни, които имаха за цел да я убият.
Ако имаше начин да се отърве от това и да помогне на вълците, тя щеше да го направи. Но мисията беше по-голяма от нейните желания.
Движението на вълка на Дрейвън я стресна и тя пусна камъка в скута си. Тялото му се размести и издължи, козината, която го покриваше от глава до пети, се отдръпна в плътта му.
Скоро това вече не беше вълк, който лежеше с глава в скута ѝ, а мъжът, когото обичаше да предзвиква. Една много гола версия на този мъж. Тя огледа тялото му, като забеляза, че раните, които беше получил, не бяха заздравели нито чрез трансформацията, нито чрез нейната кръв.
Очите му се отвориха и той прошепна през подутите си устни.
– Луна.
– Аз съм тук. – Тя прокара пръсти през косата му и я отметна от лицето му. – Но трябва да стигнем до безопасно място. Има една хижа малко по-нагоре по пътя. Можеш ли да вървиш?
Той я погледна, сякаш тя беше спасителната му благодат, преди да се раздвижи бавно, изпитвайки крайниците си.
– Не мога да движа ръката си, гърбът ми гори, а кракът ми трябва да се намести. Не се лекувам правилно.
– Ами ще ми трябва да опиташ, в случай че се върнат. Не мисля, че съм достатъчно силна, за да те влача.
Той и кимна и тя му помогна да се изправи.
Дрейвън взе лицето ѝ в ръцете си и насочи погледа ѝ към себе си.
– Добре ли си? – Дрезгавият му глас я пречупи.
– Добре съм. – Тя заговори уверено, надявайки се той да не открие лъжата ѝ. Ухапването в ръката ѝ гореше като куче, а разрезът в китката ѝ трябваше да бъде превързан.
Очите му търсеха нейните, но сигурно беше доволен от отговора ѝ, защото се облегна на нея, позволявайки ѝ да поеме основната тежест на раменете му.
Всяко негово движение беше съпроводено от хъркане или ръмжене, но бавно стигнаха до дървената колиба.
Когато стигнаха до стъпалата, Флора отви ръката си от бедрото му и се пресегна да отвори вратата, но беше изтръгната обратно от Дрейвън, който я хвана за китката и се вгледа в ухапаното с поразено изражение.
От него се изтръгна дрезгаво ръмжене и той вдигна китката ѝ на нивото на очите.
– Мисля, че си казала, че си добре.
Флора извъртя очи. Дори когато беше на косъм от смъртта, той беше по-загрижен за нея.
– Засега съм добре. Има по-важни въпроси. Като например защо не се лекуваш или фактът, че не всички сенчести вълци са мъртви. Трябва да измислим как, по дяволите, да се измъкнем оттук.
Като по поръчка в далечината се чу вой и очите на Флора се разшириха. Трябваше да влязат вътре.
Тя се опита да отдръпне ръката си, но хватката му се затегна и той поднесе китката ѝ към устата си. Очите му не слизаха от нейните, предизвиквайки я да му се противопостави, и той захапа плътта ѝ с пълните си с отрова кътници.
– Ти се нуждаеш от това повече, отколкото аз – възрази тя. Упорит вълк.
Той не ѝ отговори, докато облизваше прободните рани и затваряше разреза, той се облегна на гърба ѝ за подкрепа. И двамата наблюдаваха как раната на китката ѝ се затваря, но полумесецът на предмишницата ѝ не заздравя. Отровата му отне част от жилото, но тъмните сенки оставиха белези дълбоко в кожата ѝ.
Флора отвори вратата и те се препънаха през нея в тъмнината на колибата. Тя постави Дрейвън на пода до нещо, което изглеждаше като печка на дърва, и се огледа в тъмното в търсене на някакъв източник на светлина.
Той вдиша рязко въздух, последван от дълго издишване.
– Съжалявам, Флора.
– За какво съжалявам? Ти ми спаси живота там – заговори тя през рамо, докато пресяваше нещата на масата в средата на стаята.
Бинго.
Намери маслена лампа и благодари на богинята, че беше подобна на тези, които имаха в замъка за случаите, когато токът изгаснеше. До нея имаше кремък и стомана, за да я запали, и макар че и отне няколко опита, за да постигне техниката, която Кейд и беше показал, тя се разсмя победоносно, когато го направи.
Когато се обърна обратно, откри, че Дрейвън лежи на пода и спи, а ръката му е протегната в нейна посока, но не това я накара да подскочи от страх.
Беше скелетът, който седеше на стола зад мястото, където лежеше до печката, а в скута му беше разтворена тетрадка.
Когато шокът отмина, тя се приближи, за да види думите, които бяха изписани с едри, смели букви.
„ВСИЧКИ, КОИТО ВЛИЗАТ ТУК, ЗАГИВАТ
Те бяха прецакани.
Назад към част 21 Напред към част 23
