ФЛОРА
Чукването на вратата я стресна и Флора я погледна уморено, а страхът пропълзя по гръбнака ѝ. Искаше да бъде силна, но след изявлението на Дрейвън не можеше да понесе повече изненади, които кралството можеше да и предложи.
Както би казала Емери, чукалата ѝ бяха пресъхнали, а тя нямаше какво да даде. Тялото ѝ се влошаваше, живееше на застояла вода и надеждата, че може би ще намерят начин да се измъкнат оттам. Като прибавим и шокиращото разкритие, че е половинка на Дрейвън, плюс сърцераздирателните сълзи, които беше изплакала, тя беше на ръба да се откаже.
Само за тази нощ.
Тя можеше да си даде само толкова време.
От устните ѝ се откъсна тежък дъх. Сферата изсмукваше живота от нея. Тя дори нямаше слънце, което да очаква с нетърпение новия ден. Само мрак, изпълнен с подигравките на една луна, която ѝ даваше половинчат жест на надежда. Това място трябваше да е отговорът на проблемите им. Мястото, където луната докосваше земята, в окото на нейните планини.
Флора не знаеше коя е тази „нея“, но можеше да се прецака направо. Това царство им беше донесло само проблеми. Не разполагаха с другата половина на лунния камък. Нямаха път към дома. А Дрейвън все още беше ангажиран с друга, макар че в момента му се искаше само да се чифтосва.
Последният проблем я преследваше най-много, защото с всеки изминал миг Флора осъзнаваше колко много иска Дрейвън за свой партньор. Той я караше да се чувства така, както никой друг не го правеше. Той я караше да се чувства видяна. Сякаш не беше просто тихото момиче в Съревнованието. Дрейвън се отнасяше с нея като с нещо ценно, което трябва да се желае. И не само това – той ценеше нейните мисли и мнения. Изслушваше я с внимание и дори когато предпочиташе да е този, който да я защитава, ѝ позволяваше да намери силата, която желаеше. Проблемът беше, че животът не беше прост. Беше объркан и сложен. Винаги е бил такъв. Не беше сигурна защо си мислеше, че като бъде благословена с партньор, ще бъде по-различно.
На вратата се чу още едно почукване. Флора се изправи от купчината кожи, в която се беше свила, и погледна Кости с остър поглед.
– Не очакваш никого, нали?
Той я гледаше със зяпнала челюст, без да помръдне.
Това беше официално. Беше полудяла в хижата с Кости като единствения ѝ приятел.
Тя поклати глава и изпусна забавен кикот.
– Така си и мислех.
Миризмата на готвено месо се разнесе под вратата, когато тя се приближи, и стомахът ѝ закъркори. Моля, нека това да не е жестока шега.
Вратата изскърца, когато тя я дръпна достатъчно, за да погледне към верандата, и устата ѝ се отвори, когато откри купчина варено месо, поставена в широк лист. Навсякъде около нея имаше големи вълчи отпечатъци, които и подсказваха кой точно е оставил подаръка.
Чудовищна каша. Точно това беше сърцето ѝ.
Очите ѝ се стрелнаха към линията на дърветата, когато я обзе отчетливото усещане, че я наблюдават. Той беше там. Сякаш усещаше пронизващия му изумруден поглед по цялото си тяло. Тя потърси черния вълк, но той не се виждаше.
Може би я беше чул, когато му каза, че се нуждае от пространство. От все сърце очакваше той и неговият варварски вълк да не обърнат внимание на думите ѝ, но той ѝ доказваше, че греши.
Сърцето ѝ се разтуптя, когато взе месото и се върна вътре, като се сви отново край топлината на печката. Месото беше с мек розов цвят, но текстурата му беше като на говеждо. Тя пъхна едно парче в устата си и не можа да се въздържи от стона, който се изтръгна от нея. Не можеше да се каже от какво животно е, но беше благодарна за всяка хапка.
Когато свърши, в очите ѝ се появиха сълзи, а в гърдите ѝ се появи чувство за вина. Беше го отхвърлила, а той все пак се беше постарал да се погрижи за нея. Това не беше неговият вълк. Неговият вълк беше този, който искаше да си я присвои независимо от това – мисъл, която накара корема ѝ да трепне повече, отколкото искаше да признае. Но това състрадание, това беше всичко на Дрейвън. Човекът, който от първия ден беше обещал да я защитава.
Тя погледна към Кости и се засмя.
– Сигурна съм, че ти се струвам смешна. Да му се скарам и да го накарам да си тръгне само за да се разплача в момента, в който направи нещо хубаво за мен. Би трябвало да искам това. Някой да ме обича. Да ме цени преди всичко друго. Но аз се страхувам.
Флора опипа с пръсти лилавите жилки на листото, на което и донесе вечерята.
– Имах план. Беше адски добър план. – Сълзи обагриха бузите ѝ и тя задуши хлипането в гърлото си. – Той не беше част от моя план, Кости. Не съм дошла тук да търся партньор, нито глутница, нито нищо от това.
Кости не помръдна. Не отговори. Не че тя очакваше това от него. Всъщност дори нямаше нужда той да се преструва, че отговаря в главата ѝ. Тя знаеше какво трябва да каже. Знаеше какво има в сърцето ѝ – това, което беше там от момента, в който Дрейвън каза, че тя е негова половинка.
Беше звучно „Благодаря на богинята“.
Не мислеше, че може да си тръгне от него. Защото, когато се стигнеше дотам, тя щеше да направи всичко, за да му помогне. Флора вярваше в него и в това, което можеше да направи за вълците. За хибридите. Той беше отговорът, независимо дали все още го виждаше, или не.
Знаеше, че се е съгласил да се ожени за Трейси или Дебора, или както там се казваше, за доброто на глутницата си. Това говореше много за това какъв човек беше и докъде щеше да стигне за хората си. Винаги бе искал Флора да е до него, а не братовчедката на Матео. И истината беше, че тя също искаше да бъде там.
Но за тяхното щастие имаше поне една сериозна пречка: безсмъртието. Това беше единственото нещо, което той не можеше да ѝ даде. Не би и го дал. Така че въпросът все още оставаше – можеха ли да направят това?
***
Флора се събуди от непробуден сън и установи, че Дрейвън все още не се е върнал.
На прага я чакаше месо, този път с клонче горски плодове.
Същото се случи и на обяд, и на вечеря. Все още нямаше следа от Дрейвън.
На следващата сутрин се повтори същото, но вълк не се виждаше.
На третия ден следобед Флора седеше и ядеше месото, което той ѝ беше оставил, опитвайки се да измисли какво, по дяволите, да направи, за да го накара да се върне. Беше готова да говори. Беше готова да говори още от първата вечер.
В дълбините на съзнанието ѝ се прокраднаха съмнения. Може би той е променил мнението си и не е искал да продължи с чифтосването. Беше му казала да се увери, че и той иска това.
В края на краищата глутницата винаги е била на първо място.
Почукването на вратата я изненада и тя бързо изтича до нея. Това беше рано. Отвори вратата с надеждата да хване вълка му, който все още беше на поляната, но вместо това я посрещна мъжът, когото копнееше да види.
Дрейвън стоеше на верандата само по набедреник, направен от кожите, които беше оставила за него, когато той не се беше върнал. По брадичката му имаше брада, но беше по-чист, отколкото тя очакваше. Всъщност тя почти се убеди, че се е изкъпал по някакъв начин с начина, по който мократа му коса прилепваше към челото му.
Флора скочи от вратата в прегръдките му и го обгърна с ръце. Зарови нос в шията му и вдиша свежия му боров аромат, като се разтопи в спокойствието, което се настани в душата ѝ.
– Значи съм ти липсвал? – Гърдите му се разтресоха от смях. – Бих казал, че това е добър знак.
Флора се отдръпна и удари с ръце по гърдите му.
– Не се предполагаше, че ще отсъстваш три дни!
– Ти каза, че имаш нужда от време – контрира той недоверчиво, а усмивката му достигна до очите и почти я накара да припадне.
Не. Трябваше да си спомни, че му е ядосана. Той не можеше да влезе там, сякаш току-що не я беше порицал.
Флора се измъкна от ръцете му.
– Като няколко часа, Дрейвън. Може би цяла нощ. Не три дни, по дяволите.
– Трябваше да претърся душата си. – Дрейвън направи крачка назад и падна на колене. Той взе ръцете ѝ в своите и я погледна, а в очите му блестеше нова емоция, която тя не можеше да определи. – От момента, в който те срещнах, знаех, че няма да мога да се отърва от теб. Тези големи сини очи и онази решителна усмивка, която получаваш, когато се опитваш да скриеш факта, че се страхуваш, но си готова да отстояваш позициите си. Тази усмивка ми подаряваш често.
В стомаха ѝ се завъртяха пеперуди. Беше почувствала същата връзка в мига, в който го бе зърнала в „Хаулър“. Той винаги е бил нещо повече; дори и да не го е знаела тогава.
– Ти ме предизвикваш, Флора. Подтикваш ме да мисля отвъд моя свят и това, което съм научил. Способността ти да изискваш най-доброто от всички около теб и същевременно да проявяваш състрадание е невероятна. Преди казах, че моят вълк копнее да те поиска, но това не е цялата истина. Той не е единственият. Аз желая да те поискам, но грешката ми беше, че мислех, че това означава да те притежавам.
Той вдигна ръцете ѝ до устните си и притисна по една целувка върху всяка длан.
– Въпреки че си израснала в свръхестествения свят, моят не ти е познат. Нещата, които за мен имат смисъл, за теб нямат, нито пък очаквам да имат. Ти не си една от нас и никога не искам да бъдеш. Искам да ми бъдеш равна. Искам да поставяш под съмнение авторитета ми, не само защото от това ми се втвърдява членът, но и защото това ме принуждава да бъда по-добър.
Една заблудена сълза падна от бузата ѝ върху ръцете му. Той посегна и изтри друга, оставяйки ръката си да докосне бузата ѝ. Тя се наведе към докосването му, поемайки от него всеки грам от топлината, която споделяше.
– Не мога да обещая, че ще бъда перфектният партньор. Ще се обърквам. Вероятно много. Но мога да обещая, че ще бъдеш обичана и ценена. Мога да обещая, че ще бъдеш закриляна и всеки, който си помисли да посегне на теб, ще бъде лишен от главата си. Мога да ти обещая, че ще действаме бавно, ще те науча на начините на нашата глутница и когато нещо не се получи, ще го поправим заедно.
– Флора Валънтайн, моля те да ми простиш, че съм безчувствен задник. Ще бъдеш ли моя? Моята половинка, с която да изследвам този живот?
Зрението ѝ се замъгли, твърде много сълзи се стичаха свободно по бузите ѝ, за да ги улови дори Дрейвън.
Това беше то. Това беше ултиматумът, който не искаше да поставя, но знаеше, че трябва да се реши.
– Превърни ме – прошепна тя, едва-едва достатъчно силно, за да се чуе.
Но, разбира се, той я чу.
– Това ли е твоят отговор? – Ръката му падна от бузата ѝ и той я прокара през разрошената си коса.
– Дрейвън, искам да бъда равна на теб. Искам глутницата да ме вижда като воин. Искам да живея живота си с теб във всеки аспект, а не само в дължината на моя. Знам какво искам. Обмислила съм последиците от загубата на човешката си същност. Ти се увери в това. Все още обещавам да живея, просто искам това да е отвъд тази крехка рамка и тиктакащия часовник. Освен това ще се сбръчкам.
– Суетата ти се проявява. – Подигра се Дрейвън, вдигнал една вежда в знак на шега.
Тя го погледна остро, което означаваше, че не е впечатлена.
Дрейвън изпусна дълбока въздишка.
– Флора, аз… има причина да не мога да те превърна. Не мога да бъда отговорен за това, което ще се случи след това. Трябва да се справя по-добре… Трябва да бъда по-добър, отколкото съм бил в миналото.
– Какво имаш предвид в миналото? – Ревността, която нямаше право да изпитва, премина през нея. Разбира се, че тя нямаше да е първият човек, когото той беше обърнал. Беше на почти един век и очевидно тя не беше първото момиче, което се появяваше в живота му. Защо да не беше поискал да бъде превърната.
– Джоузеф ме помоли да го обърна. Джоузеф е човек, който учеше в пансиона, в който учихме Кейд, Матео и аз…
Джоузеф? Това беше човек?
Не беше сигурна дали изпитва облекчение, че това не е друга жена, или се притеснява, че знае толкова малко за мъжа пред себе си.
Той я изчака да каже нещо, каквото и да било, но вместо да попита директно за него, тя зададе първия въпрос, който и хрумна.
– Хора са ходели там?
Дрейвън кимна.
– Училището е предназначено предимно за вълци, но тъй като ние можем да се преместваме само при пълнолуние, семейство Амбърси отвори училището за елитните хора на Ню Йорк и отвори имението си за вълците за месечния им пробег.
– И Джоузеф беше един от тези хора?
– Да. Той беше нашият четвърти, поне доколкото можеше да бъде човек. Но Джоузеф се разболя последната ни година в училище, а тогава медицината не беше това, което е днес. Той умираше, вероятно от някаква форма на рак, но не мога да кажа със сигурност.
Дрейвън се облегна назад на петите си и сви ръце в скута си. Флора не искаше нищо повече от това да го утеши, но трябваше да разбере.
– Джоузеф подозираше какъв съм. Поне откъм вампирската страна. Една късна вечер той влезе при мен, когато се хранех от Кейд, и макар да го принудих да забрави, подозирам, че го е записал, преди да стигна до стаята му, защото ме попита за това, след като се разболя.
Той вдигна поглед, а тъмнината в очите му беше молба да го разбере.
– Той ми беше като брат, Флора, и ме помоли да го обърна. Как можех да откажа? Аз бях единственият му шанс да оцелее. Затова го направих. Обърнах го. Беше невероятно. И преди бяхме приятели, но връзката между нас се разрасна десетократно. Ние просто… се разбирахме.
Дрейвън прокара ръка по лицето си и преглътна тежко.
– Изглеждаше, че всичко върви добре. Докато не стана. Месец след като го превърнах, Джоузеф започна да се променя. Престана да разчита на мен да му помагам в промяната. Отдаде се на най-тъмните части от себе си. Джоузеф издържа още един месец срещу жаждата за кръв. Той стана студен и депресиран. Когато някой е превърнат, той е различен. Не е същото, каквото е за онези от нас, които са родени като вампири. По-трудно е. По-интензивно. Това го разкъсваше на парчета. Не мога да гледам как това се случва и на теб. Няма да го направя.
– Дрейвън, аз не съм той.
– Искам всичко с теб, Флора. Всяко преживяване. Всяка бръчка. Външният ти вид няма значение, ще бъдеш красива на всеки етап от живота си. И ако си мислиш, че глутницата няма да те уважава, жестоко се лъжеш. Кейд и Матео вече са увити около малкия ти пръст. Те ще видят това, което виждам и аз – вътрешна сила, която не може да се измери със скорост или безсмъртие. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще те обуча да се биеш. Ще имаш уменията на воин, които да съответстват на този твой прекрасен мозък.
– Ти така или иначе ще го направиш. – Флора коленичи пред него, коленете ѝ се опряха на неговите. – Какво стана с Джоузеф?
Адамовата ябълка на Дрейвън се разклати в гърлото му.
– Той не можа да се справи с напрежението върху ума и тялото си. Не успях да стигна до него навреме. Той спа на покрива, знаейки, че изгревът ще го изгори, и когато стигнах до него, вече беше твърде далеч, за да го спася.
– Много съжалявам, Дрейвън. – Тя обгърна ръцете си около него и нежно го стисна. Флора разбра защо той беше толкова против да я обърне. Неговите причини бяха основателни, но и нейните също. За едно негово объркано обръщане тя беше видяла хиляди, които бяха минали правилно в замъка.
Тя се отдръпна и срещна тревожния му поглед.
– Знам, че ти не чувстваш същото, но ще те убедя да ме обърнеш. Това е важно за мен, Дрейвън. Аз също искам всичко с теб. Искам твоята вечност, не само моята. Искам твоята глутница. Нашата глутница. Като мой партньор ти ще бъдеш моят живот, което означава, че и аз трябва да бъда твоят. Всичко твое.
Дрейвън поклати глава, а една-единствена сълза се спусна по закърнялото му лице.
– Не мога да го направя с теб. Това никога няма да се случи.
Флора избърса сълзата, пръстът ѝ се задържа на устните му, преди да го пусне и да се сгуши в гърдите му.
– Тогава предполагам, че няма за какво да се притесняваш.
Само че, той се притесняваше. Беше стигнала твърде далеч, за да спре сега. Той беше изморен от опита си с Джоузеф и макар да беше тъжен, тя имаше предвид това, което казваше. Тя не беше Джоузеф. Беше по-силна, защото не само имаше Дрейвън до себе си, но и беше израснала в този свят. Знаеше какво да очаква. Флора щеше да направи всичко, което е необходимо, за да му докаже, че ще оцелее след този обрат. Защото тя щеше да бъде равна на него, а той щеше да бъде неин баща и партньор.
Назад към част 24 Напред към част 26
