ФЛОРА
Като молец към пламък, светлината ги примами. Тя призова душата ѝ по същия начин, както пещерата в онази нощ, когато се бе натъкнала на това забравено от боговете царство. Факт, който не ѝ допадаше. Макар че това царство ѝ беше дало Дрейвън за партньор, то също така отне живота на толкова много хора и ги отдалечи от дома, в който отчаяно се нуждаеха да се върнат.
Ръцете на Дрейвън се спуснаха по гърба ѝ и докоснаха дупето ѝ, като я предупредиха само за секунди, преди да я вдигнат. Тя обви краката си около кръста му и затегна хватката си около врата му.
Той се наведе и допря носа си до ухото ѝ.
– Вървим заедно, но при първия признак на опасност ти бягаш обратно в бараката.
– Дрейвън, аз… – възрази тя. Тя не можеше да го остави, както и той не можеше да я остави. Би трябвало вече да знае това.
– Флора, обещай ми. – Той преглътна трудно и гласът му се пречупи, когато заговори. – Не мога да те загубя.
– Обещавам. – Беше изрекла думите на глас, но дори тя се съмняваше в способността си да ги изпълни.
Устните му докоснаха ушната и мида и той захапа чувствителната плът, предизвиквайки тръпка по гръбнака и, докато той тръгна да бяга с нея на ръце към лъча светлина.
Дрейвън спря, когато стигнаха до мястото, към което водеше светлината, но никой от двамата не беше подготвен за това, което видя.
Пещерата беше идентична с тази, която ги пренесе в това царство. Каменният олтар в центъра се къпеше в лунната светлина през овален отвор в тавана. Тихият звук на водата се стичаше през отвора до пода на пещерата, където се събираше. Единствената разлика в тази пещера беше жената, която стоеше до олтара. Сребристата ѝ коса се спускаше до кръста, а тя носеше развята златна туника, която блестеше на светлината и се носеше по горната част на дълбоката до коленете вода. Беше съвършена, почти неземна.
Стояха на входа на пещерата, а Флора все още беше уютно увита в ръцете на Дрейвън, притисната до гърдите му.
– Добре дошли. – Гласът ѝ беше мек, но твърд. Подхождаше на извивките на тялото ѝ и на острите линии на челюстта и бузите ѝ. Тя вдигна ръцете си и ги разтвори широко, като ги покани да влязат, сякаш беше домакин в това царство.
– Коя сте вие? – Изръмжа Дрейвън и Флора моментално разбра, че ако беше във вълча форма, космите по тила му щяха да се изправят.
– Имала съм много имена – замисли се жената с усмивка – но ти ме познаваш като Богинята на Луната.
Устата на Флора се отвори, а Дрейвън затегна хватката си върху бедрата ѝ. Искаше и се да я пусне. Това не беше начин да се обърнеш към една богиня. Не че знаеше какъв е етикетът. За вампирските крале на почти всички народи можеше да каже подходящия поздрав, но никога не бе мечтала да се срещне с богиня.
Тя се размърда срещу него и Дрейвън издаде ниско предупредително ръмжене, което я накара да замръзне.
– Това е вашето царство? – Гласът му беше тих, говореше през зъби.
– То е едно от многото, които са свързани с мен и с тези от моя вид.
– Твоя вид? – Гласът ѝ беше слаб в сравнение с този на Дрейвън, но тя все още не беше сигурна, че тази богиня е техен враг.
– Боговете, старите. Аз и децата ми носим много имена.
– Няма значение с какво се наричаш. Ако ти наистина си Лунната богиня, тогава всичко това е твое дело. Ти ни хвана в капан тук. Ти скри камъка. Ти си отговорна за проклятието на нашия народ. – Тонът на Дрейвън се повишаваше с всяко остро обвинение. Гневът му беше оправдан. Тази жена, Богинята, беше отнела всичко от него и народа му. Беше хванала в капан всеки един от обитателите на бараката и когато те умираха, вземаше душите им и ги превръщаше в сенки. Тя може и да не беше техен враг, но не беше и техен приятел.
– Прокълнато – е толкова негативен начин да се изразиш – замисли се богинята и отметна едно петънце мръсотия от пръста си, сякаш това, което беше направила, беше без значение. – Предпочитам да гледам на това като на урок, който ти давам.
Дрейвън се напрегна, а хватката му върху бедрата ѝ едва не проби кожата на Флора. Тя си пое рязко дъх и макар да не откъсваше очи от богинята, Дрейвън отпусна хватката си и разтърка мястото, където тя беше сигурна, че сега има полумесеци от ноктите му. Той внимателно я постави на влажната земя и я прибра зад себе си, преди да отприщи гнева си върху Богинята.
– Даваш ни урок? – Той се разсмя задушаващо. – Знаеш ли, през по-голямата част от живота си мислех, че трябва да се страхувам от теб. Щях да вляза в тази пещера и да се сгуша в краката ти. Но това малко пътешествие до твоето царство ме събуди и не знам как трябва да се покланям на същество, което би накарало народа си да страда. – Дрейвън направи пауза, а юмруците му трепереха отстрани. – Ти ни отне вълците и ни принуди да живеем като обикновени черупки на това, което би трябвало да бъдем. След това ни накара да тръгнем на шибано преследване на лунния камък – който е единственият ни шанс да бъдем цялостни – и като награда за това, че сме се приближили, ни затвори в това шибано място със сенчестите вълци и лилавите дървета. Защото това беше твоя работа, нали?
Флора сложи ръка на рамото му, макар да не беше сигурна дали за да го успокои, или за да покаже своята солидарност. Може би и двете. Тази богиня, макар и почитана от народа му, също така ги беше прецакала по кралски. Флора разбираше, че трябва да се намеси, но трябваше да има и друга възможност.
– Имаше нужда от време тук, сине на Самсон. – Отговори Богинята, като нарече Дрейвън с титлата му от глутницата. – И не се дръж така, сякаш всичко това е било трудност. Спомням си, че ти дадох твоята половинка и достатъчно време да се събереш отново с твоя вълк.
– За което съм ти безкрайно благодарен, но това не оправдава хилядите години, в които си оставил народа си да страда.
Богинята изсумтя и стисна устни.
– Те имаха нужда от това време. Дори и сега има много мои деца, които трябва да помнят, че не са богове. Моите вълци са създадени, за да бъдат мое продължение, да, но не и за да управляват във вашия план. Без съмнение те винаги са били предназначени да бъдат чудовища, но чудовища, които мога да владея, а не раздразнителни деца.
– Близо две хилядолетия, Рика – изрече Дрейвън, мускулите на гърба му се напрегнаха, а ръцете му се свиха в юмруци.
– Знаеш името ми и въпреки това се осмеляваш да го произнесеш? – Гласът на Рика отскочи от пещерата и разклати свободните камъни от тавана.
Флора изсумтя, но Дрейвън стоеше до нея с вдигната брадичка.
– Стремя се да знам всичко, което мога, за онези, които държат ключа към моето бъдеще. Моят народ дълго време е търсил твоя камък. Почитали сме те и сме отдавали на името ти почитта, която си изисквала, като сме го произнасяли само в тишината на умовете си, молейки се да ни помогнеш. Но скъпа богиньо, моето благоговение намалява с всяка секунда. Аз съм само наполовина твой. Другата ми половина е по-чудовищна, отколкото дори ти можеш да си представиш, и затова ти предлагам да ни дадеш камъка и да позволиш на мен и на моята половинка да напуснем това място.
Дрейвън посегна зад гърба си и Флора постави ръката си в неговата, като му отдаде всеки грам от силата, която притежаваше. Той я дръпна нежно, като я поведе към себе си като своя половинка. Равна на него. Гордостта се разду в гърдите ѝ и тя застана изправена до него.
– Такива големи изисквания от мъж, който твърди, че е само половината от мен – подиграваше се Рика, а очите ѝ бяха насочени към Дрейвън.
– Толкова смели действия от страна на богиня, която би позволила на целия си народ да страда заради греховете на малцина.
– Ти не беше там. – Рика направи крачка напред, а водата около краката ѝ се размърда и отекна в пещерата. – Не си видяла кръвопролитията. Разрушенията.
– Не, не видях. Но видях отчаянието, причинено от раздялата с нашите вълци, а сега изпитах какво е да го имаш постоянно с мен. Никога не съм поставял под въпрос дупката в гърдите си, вярвайки, че се дължи на факта, че съм само в по-голямата си част вълк. Непрекъснато търсех начин да бъда по-добър. Да бъда повече за нашата глутница. Но това не се дължеше на факта, че бях хибрид. Това беше моята сила. То беше това, което ми позволяваше да мисля отвъд липсващата част от мен. Сега, когато имам и вълка, и кръвожадността си, виждам, че сте лишили моя народ от правото да опознае себе си напълно. А това, Рика, е грях като никой друг. Те ти се довериха, а ти ги принуди да живеят само с предвкусване на това, което биха могли да бъдат.
Рика поклати глава и ако Флора не беше гледала толкова внимателно, може би щеше да пропусне една-единствена сълза, която се спусна по бузата на богинята.
– Те щяха да сложат край на свръхестествения свят. Ти нямаше да си тук, ако не бях взела силата им.
– Ти не знаеш това – изплю се Дрейвън и макар да беше съгласен с половинката си, Флора не можеше да не изпита мъничко съжаление към Рика. Тя е направила това, което е смятала за най-добро. Не беше правилно, но беше единственият отговор.
– Дрейвън – Флора стисна ръката му и той се обърна, за да срещне несигурния ѝ поглед. – Било е грешно това, което е направила, но е възможно да е било единственият вариант.
Той се отдръпна от нея, като издърпа ръката си от нейната. – Ти си на нейна страна?
– Не, не това искам да кажа. Аз просто…- Гневът в очите на Дрейвън я накара да спре и Флора направи крачка към него само за да се отдръпне. Искаше ѝ се да го разтърси. Искаше да го накара да разбере, че в тази история има нещо повече от това, което е измислил в главата си. Не беше пропуснала разкаянието, което се криеше зад сдържания характер на Рика. Тя беше цялата богиня, силна сама по себе си, но под безличния вид, който демонстрираше, Флора виждаше жената, която искаше да оправи нещата. Именно затова бяха там. Тя го усещаше, дори и да не умееше да го обяснява с думи.
– Слушай партньорката си, Дрейвън. Мислиш си, че си разбрал всичко. Че познаваш пътя на света и както съм те обучавала, искаш да поправиш грешката. Но тук има нещо повече в играта. Аз знам какво е написала съдбата в звездите. Вечерям с боговете, които са манипулирали света като своя нощна игра след вечеря. Мислите, че сте го разбрали, но сте само малка пешка. Но вие сте мои деца, и двамата, и ще направите невероятни неща за нашия свят.
Флора сведе глава към мястото, където Рика стоеше на брега на водата.
– И двамата?
– О, мила Флора, нали не си мислиш, че не си част от това от самото начало? Кой мислиш, че те е поставил в подножието на моите планини?
– Твоите планини…? – Прошепна Флора, а подтекстът на казаното от Рика натежа в мислите ѝ.
– Една от многото планини, които наричам свои. – Богинята се усмихна.
– Майната му. – Изруга Дрейвън. – Луна. Буквално се превежда като луна. Мислех, че е съвпадение, избор, направен от хората и техния лов на съкровища, но сега е толкова очевидно. Не можа да се сдържиш, нали?
Рика се засмя и за пръв път, откакто бяха влезли в пещерата, изглеждаше истински развеселена.
– Вие двамата винаги сте били предопределени, но може би аз малко помогнах на ситуацията.
– Всичко това. – Очите на Флора се разшириха, всяко парченце от живота ѝ си идваше на мястото, което я водеше дотук. – Баща ми. Съревнованието. Всичко това.
– Баща ти е бил нещастен човек. Не по моя вина. Звездите ти го подхвърлиха. Съдбата може да бъде кралска кучка, но трябва да кажа, че това те направи много по-силна. Съревнованието беше планирано. Връзката ти с Емери. Всичко това.
– Нещастен човек? – Изпищя Флора, без да разпознава истерията в собствения си глас. – Прекарах дни без храна. Бях измъчвана и държана в стая, не по-голяма от конски бокс. Той уби майка ми. Бих казала, че това е малко повече от нещастен човек, не мислиш ли?
Майната ѝ. Майната и на тази богиня. Флора планираше да и даде предимство, но тя не заслужаваше да бъде почитана от вълците. Беше коварна кучка, която можеше да гние в ада, дотолкова я интересуваше Флора.
– За теб ще бъде това. Но запомни, Флора, че аз виждам цялата картина. Знам какво предстои.
Флора направи крачка към Рика, свила юмруци от двете си страни. Нямаше как да се изправи срещу богиня, но това не означаваше, че няма да опита. Вероятно щеше да успее да замахне добре, преди Рика да я изхвърли от царството.
Дрейвън я сграбчи и я придърпа към себе си.
– Намали темпото, Бабълс. Помни обещанието, което ми даде. Бягай от опасността, а не към нея.
Тя се отдръпна от него.
– Дрейвън, тя буквално му позволи да бъда измъчвана.
Беше комично как се обърнаха нещата. Минути преди това тя трябваше да отблъсква Дрейвън от ръба на пропастта, а сега беше неин ред да и напомня, че са по-добри от това. По-добре от нея.
– Знам и повярвай ми, ако мислех, че мога да изтръгна главата от раменете ѝ и да я поднеса на сребърен поднос в краката ти, щях да го направя. Но ако вярваме в съдбата, значи вярваме и в кармата, а тя е по-лоша кучка дори от Рика. Така че мога само да се моля тази извратена богиня да си получи заслуженото.
Флора стоеше с отворена уста, ловейки мухите, разкъсвана между това да му разбие устата за това, че е заплашил Рика от нейно име, и това да му помогне да постигне споменатата заплаха.
– В края на краищата ще си е струвало – промърмори Рика.
– И какво става сега? – Флора плъзна ръката си в тази на Дрейвън и се обърна към Рика. – Свободната воля явно не е важна, така че каква шибана съдба сте ни подготвили занапред?
– Все още имаш свободна воля, Флора. Изборите, които правиш, са твои и ти си своя личност, но всеки от нас има съдба, изтъкана от съдбите. Аз не мога да променя моята, както и ти не можеш да промениш своята. Това не означава, че не могат да бъдат повлияни или направлявани. Вие сте моите наследници по предназначение.
– Какво, по дяволите, означава това? – Попита Дрейвън.
– Всичко ще придобие смисъл с времето. Засега просто знайте, че сте избрани, за да не се повтаря историята с егоистични постъпки и архаично мислене. Ти ще родиш бъдещето на свръхестествения свят, заедно с останалите наследници.
– Ние няма да изпълняваме твоите заповеди – изръмжа Дрейвън. – Благодарение на теб имаме достатъчно грижи.
Рика се изсмя.
– Кой според теб е вложил тези желания в сърцето ти? Кой според теб е дал на Флора способността да обича и да прегръща света с доброта, въпреки че е трябвало да бъде изгубена в сенките? Кой мислиш, че ти е дал способността да водиш, когато шансовете изглеждаха невъзможни? Ти си мой и това е написано в звездите, колкото и да ти се иска да го отричаш.
Флора изстена вътрешно, адски раздразнена.
– И какво искаш да направим?
– Точно това, което вече правите. Готови сте да се върнете в царството на смъртните, за да обедините моя камък и моя народ. Целият ми народ. Включително хибридите. Свръхестественият свят е на кръстопът и се надявам, че сме ви подготвили за предстоящата битка. Остава да направим само едно нещо.
Тонът в гласа на Рика се стори на Флора зловещ и остави неприятно усещане в гърдите ѝ. Богинята нямаше никакви угризения за това докъде би стигнала, за да осъществи плановете си.
– Какво е това? – Попита Дрейвън.
– Твоята половинка трябва да бъде такава, какъвто си ти.
– Не. – Дрейвън рязко поклати глава, сякаш това щеше да промени решителния израз на лицето на Рика. – Тя не е готова. Тя заслужава повече време.
– Дрейвън, това е…
– Не, Флора. – Очите на Дрейвън бяха разширени от паника. – Нямаш представа какво иска тя. Няма да го допусна. Още не. Може би никога.
– Няма повече време. – Изказа се вещо Рика. – Глутниците са в безизходица, вампирите и вещиците са на прага на война и вие трябва да отидете при останалите като един обединен човек. Трябва да покажеш на всички тях бъдещето с твоята половинка до теб.
– Не е нужно тя да е вампир, за да води на моя страна – помоли Дрейвън, а ръката му се стегна около нейната.
– Съжалявам, Дрейвън. – Погледът на Рика падна на земята и тя вдигна ръка, подканяйки Флора да се присъедини към нея във водата.
Защо се извиняваше? Трябваше да знае, че Флора през цялото време е искала точно това.
Флора изкриви врат, за да погледне Дрейвън, и изражението му каза всичко. Всяко негово притеснение, всеки грам любов, която изпитваше, всички неизречени думи, които все още не ѝ беше казал, бяха предадени в един паникьосан поглед. И макар че го бе молила неведнъж да сложи край на земния ѝ живот, когато се сблъска с реалността, тя не беше готова. Още не беше готова. Не и когато тъкмо бе започнала да изживява живота с Дрейвън и се бе научила да обича себе си. Ами ако Дрейвън беше прав и мракът я погълнеше, след като се превърнеше?
– Бягай – изрече той.
Тя обаче не можеше. Нямаше да има значение. Не и докато бяха в царството на Рика.
Не животът ѝ проблясваше пред очите ѝ, докато пристъпваше напред към богинята. Вместо това беше кулминация от преживявания, които тепърва трябваше да има. Да се събере отново с Емери и да се срещне с детето и. Да се омъжи за Дрейвън и да даде живот на собственото си дете. Да гледа как слънцето изгрява над океана. Шофиране със свален покрив твърде бързо с ръката на Дрейвън върху бедрото ѝ. Спасяването на неговия народ. Техния народ. Тя нямаше да бъде приета за негова половинка като вампир, благословена от луната или не. Не така трябваше да се случи. Още не е така. Не и когато им оставаше толкова много да преживеят заедно.
Тя разтвори устни, за да проговори, за да го увери, въпреки че се страхуваше от това, което следваше, че тя винаги ще бъде негова и ще го разберат заедно. Но преди да успее да изрече и една дума, светът ѝ стана черен.
Назад към част 28 Напред към част 30
