ДРЕЙВЪН
Шест дни. Тя лежеше там, загърната в кожите, от шест дни, а Дрейвън беше излязъл от ума си.
Нямаше на какво да се опре, нямаше наръчник, който да му каже колко време ще и отнеме да се обърне. Джоузеф беше станал младеж за два дни. Два. Флора беше в безсъзнание почти три пъти повече.
Цяло чудо беше, че все още имаше коса, след като толкова пъти беше прокарвал ръка през нея, дърпайки корените в знак на неудовлетвореност. Не че това го спираше да го прави. Болката му напомняше, че все още е жив, че все още диша и за двамата.
Тишината в колибата беше изнервяща, но не толкова, колкото липсата на движение в гърдите му. Вълкът му отказваше да помръдне. Не искаше да се премести, не искаше да ловува, не искаше дори да ръмжи, докато половинката му оставаше непроменена. Двамата бяха заседнали в безвремие. Флора се бореше за живота си, а неговият вълк чакаше момента, в който половинката му ще се върне при него или ще я загуби завинаги.
Дрейвън не можеше да помисли за второто. Това дори не беше нещо, което би си позволил да обсъжда. Тя трябваше да се върне. Той не можеше да живее в свят, в който тя не го е направила.
Отпи от застоялата вода, която беше събрал от бъчвата, създадена от един от предишните обитатели на колибата. Флора щеше да знае кой е той.
Майната му.
Всяка мисъл го връщаше към нея.
– Тя ще оцелее. А сега престани да стискаш чашата толкова силно, защото ще разбиеш глината.
Дрейвън се извърна към мястото, където Рика стоеше до Флора, а кътниците му се бяха удължили, докато я поглеждаше.
Всяка частица гняв, която бе потискал заради Флора и вълка си, се надигна на повърхността, но само вдигна глава, за да изръмжи на богинята. Дрейвън блъсна чашата на масата, без да му пука дали е счупил глината. Той се изправи, като изхвърли дървения стол зад себе си, и прекоси краткото разстояние до Рика.
– Смееш да се покажеш тук, след като си сложила край на живота ѝ? След като я принуди да се превърне в нещо, което би трябвало да е само неин избор?
– Тя искаше да стане това. – Заговори бавно Рика, но в гласа ѝ се долавяше трепет, който издаваше истинските ѝ чувства.
– Тя не знаеше какво иска, Рика – изръмжа Дрейвън, губейки и последната частица контрол над гнева си. – Флора беше последният чист човек, който свръхестественият свят имаше или поне моят свят имаше. Тя нямаше нужда да става една от нас, за да върши велики неща. Не се е нуждаела от мрака, който идва с жаждата за кръв, или от самоувереността, която ни прави вълци. Ти ни отне и последното късче светлина, което имахме.
Раменете на Дрейвън се прегърбиха и той задуши риданието си, позволявайки си един момент на видима емоция. Не че Рика заслужаваше нещо от това. Ето защо, когато тя направи утешителна крачка към него, Дрейвън се успокои и го възпря. След едно продължително вдишване той се изправи в пълния си ръст и втвърди погледа си.
– Какво правиш тук? – Изръмжа той.
Рика погледна към Флора и на устните ѝ се изтръгна намек за усмивка.
– Дойдох, за да те уверя, че тя ще оцелее, но и за да ти кажа, че когато това стане, трябва да съединиш камъка и да се върнеш в твоето царство. Няма повече време за губене.
– Защо какво се е случило? – Той не мислеше, че нервите му могат да издържат повече, без да се разклатят. Удивително беше как преди да влезе в царството, беше решен да се справи с всичко сам, но сега, след като беше усетил какво е да я имаш, да я загубиш, самата мисъл да се изправи пред света без нея заплашваше да го сломи.
– Съдбата поема контрола. Войната между фракциите е неизбежна и ти трябва да се присъединиш към брат си веднага щом оправиш нещата в Лунния хребет.
– Какво общо има Калъм с това?
– Нищо и всичко.
– Винаги ли трябва да бъдеш такава загадъчна кучка?
Познавателна усмивка изписа устните на Рика и Дрейвън можеше само да си представи какво и минава през ума.
– Ти ще станеш прекрасен водач на моите глутници, Дрейвън.
Дрейвън обмисляше думите ѝ, докато тя тръгваше към вратата. Тя я отвори и устата му се отвори, когато не видя поляната, изпълнена с лилави дървета, от другата страна. Дневната светлина проблясваше през нея, ярък контраст с вечната нощ, в която беше попаднал.
Очите му се преместиха към прозореца и се разшириха, потвърждавайки, че поляната в лунното царство все още се намира извън колибата. Което означаваше, че където и да отиваше Рика, не беше там, където се намираха те.
Рика погледна през рамо и прикова поглед към него.
– Тя ще се събуди скоро. Не забравяй какво ти казах.
Дрейвън кимна, останал с повече въпроси, отколкото отговори. Това беше обичайно за богинята на Луната. Той оправи стола, който беше хвърлил, и коленичи до своята половинка, като взе бледата ѝ ръка в своята.
В гърдите му вълкът нададе нисък и скръбен вой.
– Моля те, върни се при мен, Бъбълс – прошепна той. – Този свят има нужда от нас точно сега. Аз имам нужда от теб.
Назад към част 30 Напред към част 32
