ФЛОРА
Пирони върху дъска. Точно така звучеше непрестанното драскане в ушите ѝ, но по-меко и методично. Въпреки че това не го правеше по-малко дразнещо за тъпанчетата ѝ. Флора примигна и отвори очи. Въпреки че стаята беше затъмнена, слабата светлина от огъня я заслепяваше.
-Какво, по дяволите? – Прошепна тя и размърда клепачите си, за да се опита да ги настрои.
Разпозна колибата, меките кожи по краката ѝ, но не знаеше как е попаднала там. После беше Дрейвън, той седеше до нея и драскаше с химикал по хартията.
Драскаше.
По дяволите, защо беше толкова шумно?
Последното нещо, което си спомняше, беше, че беше в пещерата с Дрейвън и Рика. Богинята казваше на Дрейвън, че трябва да се превърне, а после всичко почерня и нямаше нищо. Никаква болка. Никакъв спомен. Тя престана да съществува.
Което означаваше…
Флора се засили към седнало положение и вдигна ръка първо към зъбите си, опипвайки ги за кътници. Нищо. Остави пръстите си да се спуснат към шията и белега, който я беляза като партньорка на Дрейвън. Изпъкналата плът все още беше там, което донесе малко облекчение. От гърдите ѝ се разнесе болка и когато погледна надолу, откри слаб белег, сгушен между гърдите ѝ, който преди не беше там.
Ако беше вампир, не би трябвало да има белег. Белезите бяха предназначени за хората, а не за чудовищата.
Какво ми се е случило?
– Флора?
Главата ѝ се завъртя и гласът на Дрейвън прозвуча едновременно близо и далеч. Приглушен, но силен. Сякаш беше заседнала в аквариум. Надеждата в гласа му би трябвало да я успокои, но не го направи. Паниката скова гръбнака ѝ и ѝ се прииска да повърне.
Какво се случи с мен?
– Майната му – извика тя и стисна очи, докато болката раздираше слепоочията ѝ. Тя се протегна и притисна ръце към тях, сякаш това щеше да премахне болката, но не се случи. Образите се прожектираха отзад на клепачите ѝ като във филм на ужасите. Тя в замъка. Кралят я моли да шпионира другите момичета. Принуждава я да забрави. Той я помоли да открадне от жена му. Кара я да забрави. Открадва кръв от китката ѝ. Забравя.
Случвали ли са се тези моменти?
– Бабълс? – Думите му се плъзнаха по нея като мед, полепнаха по плътта ѝ и оставиха тръпка след себе си.
– Флора, върни се при мен.
– Дрейвън? – Прошепна тя.
Моля се гласът му да е истински. Тя се нуждаеше от неговата сила. Нуждаеше се от напътствията му. Нуждаеше се от него, за да разбере какво е видяла. Нищо от това не беше наред.
Той взе ръцете и в своите и макар че очите и все още бяха замъглени, тя се хвърли в обятията му.
– Аз бях неговата пешка. Мисля, че. Не знам. Защо виждам тези неща? Защо ми се струва, че са били истински?
Сълзи се стичаха по лицето ѝ, докато тя заравяше лице в гърдите на Дрейвън, позволявайки на аромата му да я обгърне. Тя се разкъсваше между паниката, която я обземаше, и нуждата да се вкопчи в него и да живее в спокойствието, което излъчваше.
Дрейвън заплете пръсти в косата ѝ и отдръпна главата ѝ достатъчно назад, за да може да потърси очите ѝ.
– Забави се, Бабълс, имам те. Добре ли си? Какво се случи? В един момент се събуждаше, а в следващия отново те бях изгубил.
Сърцето му се разтуптя лудо и устата ѝ се отвори в същия момент, когато очите ѝ паднаха върху голите му гърди. Тя чуваше сърцето му, въпреки че главата ѝ вече не беше притисната към него. Тя го чуваше. Той не беше толкова спокоен, колкото позата му я караше да вярва. Беше също толкова развълнуван, колкото и тя.
Флора вдигна поглед към него.
– Чувам сърцето ти.
Дрейвън стисна устни и кимна.
– Ще свикнеш с това. С времето ще намалее и ще можеш да филтрираш звуците по-добре, като се фокусираш върху това, което решиш да чуеш. Флора, какво искаше да кажеш за това, че си пешка?
– Аз – кралят. Той ме накара да правя неща.
Дрейвън затегна хватката си върху нея и в гърдите му се разнесе ниско ръмжене.
Флора го прегърна обратно, като бързо го успокои.
– Не по този начин, но той ме принуди да забравя. Поне така ми се струва, че виждах. Той ме накара да открадна неща от кралицата. Накара ме да шпионирам другите жени от рода на Съревнованието.
– Ако наистина те е принудил, нормално е да възстановиш тези спомени, след като се превърнеш. Джоузеф също го е направил. Но не всички наведнъж. При него това се случи в рамките на няколко дни.
Долната устна на Флора трепна, докато обмисляше, че може да има и още. Стомахът ѝ се сви при мисълта, че той я е използвал, а тя не е имала контрол.
– Той пиеше от мен – прошепна тя, но това не беше толкова признание, а по-скоро учудено недоверие.
– Ще го убия. – Дрейвън измърмори и притисна целувка към върха на главата ѝ. – Ще изтръгна костите от плътта му и ще го храня със собствената му кръв, за да го поддържам жив достатъчно дълго, че да ме моли да отделя главата му от тялото.
Част от нея знаеше, че не би трябвало да е съгласна с това, което той току-що предложи, но голяма част от нея искаше да стане свидетел на предаността му към нея чрез кръвта на враговете си.
Кръв.
Чувствата ѝ се оживиха, когато паниката ѝ намаля. Колибата беше пълна със звуци и миризми, които никога не беше забелязвала – пращенето на огъня, влажните кътчета, в които се просмукваше земната влага, вятърът, който шумолеше по сламения покрив. Но над всичко това се извисяваше равномерното туптене, от което я боляха венците, а стомахът ѝ се свиваше.
– Дрейвън, аз съм… мисля, че съм. – Флора изсумтя и изпусна тих дъх, когато малки кътници разкъсаха венците ѝ.
Дрейвън наклони главата си настрани, разкривайки пулсиращата си вена.
– Използвай ме.
Трябваше да се ужаси от тази мисъл, но беше жадна. Флора пропълзя нагоре по торса му и се надвеси над вената. Облиза устни и остави езика си да се движи по мястото, където копнееше да захапе, като едва се сдържаше.
– Не искам да те нараня.
– Няма да го направиш. – Успокои я Дрейвън. – Бързо захапи, после отпусни натиска и позволи на кръвта да потече в устата ти.
Тя отново облиза устните си.
– А моята отрова?
– Мисли за щастливи неща. Това е всичко, което трябва да направиш.
Флора се засмя срещу гърлото му, прокарвайки кътниците си по пулса му. Щастливите мисли бяха последното нещо, което и хрумна в този момент. Те бяха опетнени от краля и неговите коварни дела.
Дрейвън прокара ръка по откритата кожа на гърба ѝ.
– Мисли за мен. За нас. Не му позволявай да вземе това, което сме на път да споделим. – Той остърга собствените си зъби върху рамото ѝ. – Захапи ме. Използвай ме. Позволи ми да подхранвам тялото ти.
Това беше цялото насърчение, от което се нуждаеше. Използвайки малките си кътници, Флора прониза кожата му. В момента, в който кръвта му попадна върху езика ѝ, тя се впусна в дълбок кладенец от емоции. Беше като да се върнеш у дома. Той имаше вкус на бор и слънце и на всички неща, които правеха Дрейвън такъв, какъвто беше. Беше опияняващо и божествено и тя не можеше да му се насити.
Греховен стон се изтръгна от устните ѝ, когато тя направи още едно дълбоко издърпване от него и впи нокти в гърба му, искайки да се доближи до него. Тя притисна бедрата си в скута му, а нарастващата му дължина създаваше вкусно триене по сърцевината ѝ. Ако не бяха дебелите кожи, увити около нея, той щеше да се плъзне във влажната ѝ топлина.
– Майната му, Бабълс – изстена Дрейвън, като посрещна жадните ѝ тласъци със своите. – Когато казах щастливи мисли, нямах предвид това.
Тя стенеше срещу него, знаейки, че той обича всяка секунда на похотлива отрова, която преминаваше през вените му, въпреки половинчатия му протест. Флора не искаше похотта да изпълва мислите ѝ, но в момента, в който същността му попадна в устните ѝ и тя го вкуси, не можеше да мисли за нищо друго освен за нуждата от своя партньор. Сякаш той беше в самата и сърцевина. Повече от просто храна. Той беше нейната втора половина. Нейната причина да живее. И тя искаше да му покаже колко много се нуждае от него.
След като се насити, Флора облиза раните на врата му, запечатвайки ги с отровата, която се събираше на езика ѝ. – Имам нужда – прошепна тя.
– Кажи ми, от какво имаш нужда? – Грубият тембър на Дрейвън прониза чувствителната ѝ кожа. Тя не беше сигурна дали това беше предимство на това да бъде вампир или негов партньор, но можеше да усети всяка вкусна емоция в думите му.
– Теб. Нас. Напомняне, че макар сега да съм вампир, макар кралят и Рика да ми отнеха онова, което не им принадлежеше, ние все още сме партньори. Все още сме завинаги.
Злобна усмивка дръпна пълните устни на Дрейвън.
– О, ти си повече от вампир, малка Луна.
Флора го погледна с набръчкани вежди.
Дрейвън докосна бузата ѝ и прокара възглавничката на палеца си по устните ѝ, изтривайки остатъците от кръвта си от тях. – Ти си моя, моя кръв, моя половинка, но и моя Луна във всеки смисъл на думата. – Той проследи пръстите си по брадичката ѝ, а след тях разцъфнаха тръпки, докато не стигна до загадъчния белег между гърдите ѝ. – Моя.
Сълзи се забиха в очите ѝ, докато разглеждаше белега, спомняйки си описанието му за това как се създава вълк.
– Аз съм като теб?
В гласа ѝ се долавяше надежда, която нямаше как да се появи. И все пак тя се държеше за нея, докато чакаше отговора му.
Дрейвън кимна.
– Ти си хибрид, но не си като мен. Ти си повече, отколкото аз някога ще бъда, Флора. Ти беше създадена, за да бъдеш моя половинка, а сега си хибрид, благословен от богинята и дарен с вълча кръв от моята. Но нещо повече – ти ще бъдеш Луна, която ще води народа ни със състрадание, сила и малко отмъщение. Ти си всичко, на което някога съм се надявала. Всичко, от което се нуждая.
Тя беше хибрид. Но повече от това тя беше негова. Нейният вълк беше негов.
В мига, в който призна новата си реалност, дълбоко в сърцевината ѝ нещо заискри. Присъствие, което не беше забелязала във вихъра на събуждането си. Внимателно, отначало тихо, едва трептящо в гърдите ѝ, то закрачи напред.
Устата на Флора се отвори и тя поднесе ръката си, за да се опре на тази на Дрейвън върху гърдите ѝ.
– Усещам я. Тя е… имам вълчица. Свещена работа. – Тя си пое насечено дъх.
Вълчицата ѝ кръжеше в гърдите ѝ, пленявайки Флора с грацията си. Беше плаха, но не можеше да се отрече силата ѝ. Присъствието ѝ запълни част от Флора, за която тя не знаеше, че ѝ липсва. Макар че с времето увереността ѝ бе нараснала, винаги я бе налегнало съмнението, че няма да успее. Вълкът ѝ запълни тази празнота и я замени с инстинкти, които подхранваха нейната устойчивост. Макар че физически може да изглежда по същия начин като човека, който е била преди прехода си, психически и емоционално тя се е трансформирала заедно с тялото си.
Една-единствена сълза се спусна по лицето ѝ – за първи път в живота си тя се почувства цялостна.
Нищо от това не беше част от плана, но тя не би променила нищо. Флора беше хибрид, Луна, но най-важното беше, че беше половинка на Дрейвън.
Вълчицата ѝ мъркаше в гърдите ѝ в знак на съгласие, а звукът отекваше в колибата.
В отговор на призива ѝ се чу ръмжене и Флора сведе поглед към Дрейвън. Усмивката на лицето му стигна до очите, а след това се превърна в ленива усмивка.
Вълчицата ѝ стана нетърпелива и пърхането в гърдите ѝ подтикна Флора към него.
Мой. Искането на вълчицата ѝ изпълни съзнанието ѝ. Призови го.
Очите на Флора се разшириха.
– Тя може да говори с мен?
Дрейвън се засмя, а звукът я изпълни с радост.
– Ще свикнеш с нея. Е, до някъде. Понякога могат да бъдат истинска болка в задника, но в повечето случаи тя ще ти прави комплименти.
– Вълкът ти има ли име? – Попита тя невинно. Никога не го беше чувала да го споменава, но и се струваше редно да и даде собствена самоличност.
– Знаеш ли, никога не съм мислил да му давам такова.
– И как го наричаш?
– Най-често мърморещ задник.
Мой. Вълчицата ѝ изръмжа, този път с тежест. Толкова силно, че Флора се запъти напред, удряйки носа си в гърдите на Дрейвън.
– Ау. – Тя се отдръпна от него и потърка носа си. – Мисля, че тя има нужда да те поискам. Определено е настойчива по отношение на факта, че и принадлежиш.
Дрейвън изръмжа и моментално разпали ад в сърцето ѝ. Почти неволно, подтиквана от вълчицата си, Флора разтърси бедрата си в маниакален опит да разкопчае кожата, която го предпазваше от нея.
Дрейвън се наведе и притисна челото си до нейното.
– И от какво имаш нужда, партньорке?
Тя знаеше какво я пита. Той искаше думите.
– Имам нужда от това, от което тя се нуждае. Имам нужда от твоя член, заровен в мен, да ме чукаш, докато не изкрещя името ти. – С всяка дума, която изричаше, тя се люлееше срещу него, а Дрейвън посегна между тях и размести кожите, така че дебелата му дължина да дразни хлъзгавия ѝ вход. Флора се задъхваше, като почти се отказа от думите, които той толкова отчаяно искаше, за да се вкопчи в него. – Имам нужда от кътниците си, заровени дълбоко в гърлото ти, от кръвта ти върху езика ми. Но най-много от всичко се нуждаем от нашия знак върху плътта ти, който да заяви пред света, че принадлежиш на нас, на мен.
– По дяволите, това беше красиво – мърмореше Дрейвън, а после засили бедрата си нагоре, влезе в нея и се настани изцяло с един замах.
– Свята работа! – Извика Флора, а пенисът му я разтягаше по най-вкусния начин.
Дрейвън изстена, когато тя се хвана за раменете му и се поклати напред. Не го чакаше, плъзгайки дължината му от канала си с прецизност, нуждаейки се от бавното триене, което само той можеше да осигури.
– Опитваш се да ме измъчваш ли? – Изръмжа през стиснати зъби Дрейвън.
– Не, давам ти възможност да дишаш, защото когато се плъзна обратно надолу, няма да спра, докато и двамата не свършим.
– Майната му, ти си перфектна – изръмжа той и долепи устни до нейните.
Флора придърпа устните му между кътниците си и разряза плътта му, за да може да засмуче опияняващия му аромат на езика си, докато получаваше удоволствие от члена му. Тя се заби в дължината му, за да се изправи отново и да повтори движението отново и отново. Всеки възхитителен стон от устата на Дрейвън я подтикваше, насърчавайки я да се възползва от него също толкова силно, колкото и той от нея. Почти се пречупи, когато той прехвърли ръката си върху клитора ѝ. Мускулите ѝ се свиха в долната част на корема и докато стискаше стените си около него, доейки члена му, тя удвои скоростта си.
– По дяволите. – Гласът на Дрейвън беше дрезгав, а пръстите му се впиваха в плътта на бедрата ѝ със синееща сила. – Флора, нуждая се.
Тя също имаше нужда. Целият той, всяка частица от него.
– Кажи ми от какво имаш нужда, партньоре изпъшка тя, опитвайки се да задържи собствения си оргазъм достатъчно дълго, за да чуе отговора му.
– Имам нужда да свърша. Трябва да те изпълня със семето си. Маркирай ме. Направи ме твой. Завинаги, Флора.
Клетвата му беше достатъчна, за да я прехвърли през ръба. Флора се отпусна, а когато се наведе напред, вълчицата ѝ взе превес. Кучешките и зъби се удължиха заедно с резците ѝ и тя приюти устата си в извивката на врата му. Мой – изръмжа вълчицата ѝ, когато захапа и си поиска половинката им.
В момента, в който кътниците ѝ пробиха кожата му, пенисът на Дрейвън се изду в тях, а вкусната болка от възела му ги скрепи. Само че този път каналът на Флора реагира по същия начин, като се стегна около него и отвори утробата си за него.
– Господи, дявол да го вземе – прокле Дрейвън, а бедрата му се изтръгнаха нагоре в кулминацията на освобождаването му.
Флора изстена и раздвижи бедрата си, за да провери силата на фиксацията си върху възела му.
– Ще трябва да престанеш да го правиш, освен ако не искаш да те обърна и да те изкормя с този възел – изръмжа Дрейвън през стиснати зъби.
Тя се замисли за миг и отвори уста, за да каже, че не би искала нищо повече, но на мястото на гласа ѝ вълчицата ѝ издаде тихо хленчене, което на практика уби следоргазматичното ѝ блаженство.
– Флора? – Очите на Дрейвън се разшириха и той я проследи с поглед. – Какво става?
Вълчицата ѝ седна в гърдите, но вместо да се почувства лека, сега потъна като тежест. Очите на Флора се стрелнаха от гърдите ѝ към Дрейвън, а в гласа ѝ се появи паника.
– Не знам. Това е моята вълчица. Тя беше щастлива, а сега сякаш се спуска от следоргазмено блаженство, но то не е щастливо. Чувства се… тежка.
Дрейвън прокара ръка през косата си и погледна надолу към мястото, където членът му беше заключен в нея.
– Тя постави нуждата да ме поиска пред собствените си нужди.
– Какво? Какво не е наред с нея?
– Майната му – прокле той. – Трябваше да знам това. Съжалявам.
– Просто ми кажи какво трябва да направим.
– Трябва да се смениш. Когато кученцата получат своите вълци, когато достигнат пубертета, те трябва да се сменят веднага. Вълкът им трябва да се освободи, за да общува със света около себе си под светлината на луната.
– От това ли се нуждаеш? – Попита тя вълчицата си и в отговор получи тихо хленчене.
– И какво правим?
– Спрете да се мятате и се отпуснете, така че телата ни да получат съобщение, че няма да продължим още един рунд. Колкото и да ми се иска, имаме целия си живот, за да изпробваме колко дълго можем да останем заключени.
Вълчицата ѝ издаде още едно хленчене и Флора се опита да отблъсне образа, който думите му предизвикаха в съзнанието ѝ, за всички начини, по които биха могли да бъдат заключени заедно, защото не беше благоприятно да се опитват да накарат телата си да се размърдат. Но не можеше да отрече, че и харесва звученето на идеята да го имат за цял живот. Защото сега тя беше като него. И целият им живот току-що стана много по-дълъг.
Но първо трябваше да се запознае с една вълчица.
Назад към част 31 Напред към част 33
