ФЛОРА
Теоретично смяната би трябвало да е толкова лесна, колкото и дишането; това беше неразделна част от това да бъдеш сменящ се човек. Но тя беше виждала как Дрейвън се премества и нищо в това не изглеждаше лесно. Изглеждаше направо болезнено.
Флора вдиша разтреперано, а на издишване вълчицата ѝ заскимтя. Тя скръсти ръце на гърдите си и кръстоса крака, напълно неудобно и беше да стои насред поляната, без нищо друго освен лунната светлина върху плътта си. Едно беше да бъде гола в дивата природа с Дрейвън, защото обикновено беше подвластна на чара на тези сексуални линии по коремната му преса, водещи към онази част от него, която обещаваше да я остави без дъх от крещене на името му. Съвсем друго беше да стоиш под разгорещения му поглед, докато се опитваше да се отпусне достатъчно, за да се премести.
– Очите ми са тук, Дрейвън.
На устните му се появи усмивка.
– Добре знам къде са, но не можеш да очакваш да не погледна половинката си, когато стои гола пред мен и изглежда толкова дяволски добре.
Топлина заля бузите ѝ и коремът ѝ се сви. Надяваше се, че никога няма да свикне с мръсната му уста, но също така се нуждаеше той да я контролира заедно с палатката в кожите си, защото ако не се отпусне и не се смени скоро, не знаеше какво щеше да се случи с нея и вълчицата ѝ.
Флора извъртя очи, знаейки колко много го дразни.
– Не можеш да говориш така и да очакваш, че ще се отпусна достатъчно, за да позволя на костите ми да се пропукат и да ми поникне козина.
Дрейвън прекоси поляната, докато застана пред нея. Придърпа я към гърдите си и я обгърна с ръце. Кътниците на Флора се промушиха през венците ѝ, докато вдишваше аромата му и му позволяваше да я облее. Проклетите твари бяха излезли от контрол и си мислеха, че е време за хранене в момента, в който се доближеше до него, което правеше невъзможно да направи каквото и да било. Тя прокара език по върховете, докато се втренчваше в него, приемайки топлината на прегръдката му.
– Бабълс – от игривия му ласкав израз я побиха тръпки. – Вече трийсет минути се занимаваме с това. Трябва да се смениш.
Не че не искаше да се премести. Даваше всичко от себе си, но сякаш имаше психически блокаж, който я спираше, и не беше сигурна дали това е страхът, който се задържаше в съзнанието ѝ от човешкия ѝ начин на мислене, или нещо, което беше напълно извън контрола ѝ.
Флора издиша срещу гърдите му.
– Аз знам. Просто ме е страх. Тя се страхува и се разхожда в гърдите ми, а аз не знам как да го направя. Дори и без лунния камък, ти правиш това всеки месец в продължение на години. Как да се пусна и да се предам, когато всичко, което съм познавала, е да се държа за това, което имам, с цялото си сърце?
Дрейвън изпусна поредица от проклятия и поклати глава.
– Шибаният камък. Забравих. Дръж се. Мисля, че знам какъв е проблемът.
Обърна се и се запъти обратно към колибата, оставяйки я да стои там само на светлината на луната отгоре. Тя погледна кръглото кълбо в небето и се зачуди дали това е същата луна като в царството на смъртните. Изглеждаше по същия начин, със същите кратерни черти на повърхността си, но някак си я чувстваше по-близка там. Докато у дома луната им даваше светлина само през нощта, в това царство луната сякаш беше привързана към самата тъкан на реалността. Флора не го беше забелязала преди, но сега, когато беше хибрид, го усещаше. Тя я призова.
Когато Дрейвън се върна, той имаше малка торбичка и огърлицата ѝ с нейната половина от лунния камък, все още увита в старата му риза. Той протегна ръка и ѝ я предложи. – Рика остави бележка с половината си лунен камък. Трябва да ги събереш отново, преди да се преместиш.
– Не мислиш ли, че трябваше да ми кажеш това по-рано?
– Съжалявам, бях малко зает да спасявам живота ти, а след това да се опитвам да се уверя, че няма да умреш от глад или да убиеш вълчицата си – изсумтя Дрейвън, хващайки Флора неподготвена.
Вълчицата ѝ издаде слабо ръмжене в гърдите ѝ и Флора беше склонна да се съгласи. Той не получаваше възможност да им говори по този начин.
– О, добре… – Започна да му се нахвърля за това, че тя не може да бъде единственото нещо, за което мисли вече, но абсолютното отчаяние, което измъчваше чертите му, когато говореше, че трябва да я спаси, я накара да се замисли.
Флора въздъхна уморено. Не можеше да се преструва, че би постъпила по различен начин. Те може и да бяха предвидените наследници на Рика, но на първо място бяха партньори. И не беше честно тя да изкривява разочарованията си и да си ги изкарва на него.
– Съжалявам. Знам, че сигурно не ти е било лесно. Дори не си искал да бъда като теб.
Дрейвън поклати глава и обви ръцете си около нейните, като държеше торбичката с камъка.
– Не беше, защото не исках да те превърна, Флора. Повярвай ми, през последния месец имаше много моменти, в които не исках нищо повече от това да се уверя, че ще останеш завинаги на моя страна. Просто има толкова много неща в този живот, от които бих предпочел да те предпазя. Но знам, че не мога. Ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш – хибрид и моя половинка.
Флора му се усмихна. Тя не заслужаваше мъжа пред себе си, но егоистично щеше да го задържи, стига той да я иска.
Внимателно разгъна половинката на полумесеца, която носеше, и измъкна нейния аналог от торбичката и в ръката си. Второто парче представляваше гладък бял камък, който съвпадаше с по-малките камъни върху сребърната ѝ половина. Ръбовете им се отразяваха огледално един на друг. Две части на един цял камък. Камък, който щеше да поправи проклятието, наложено на народа на Дрейвън. Нейният народ.
Двете парчета се затоплиха в дланите ѝ, но не я изгориха, както очакваше. Като вълк не би трябвало да може да ги докосва, но ако трябваше да гадае, това беше причината, поради която все още не можеше да се премести. Рика беше казала, че тя е ключът, а това щеше да е точно този вид съмнително непредвидено обстоятелство, което богинята щеше да приложи.
Дрейвън заобиколи Флора и застана така, че гърдите му бяха притиснати към гърба ѝ. Проследи пръстите си по предмишниците ѝ и обхвана ръцете ѝ отдолу.
– Спаси нашите хора – прошепна той в ухото ѝ.
Флора се усмихна, взе двете половини на камъка между пръстите си и нежно ги притисна една към друга. В мига, в който се докоснаха, от сърцевината на камъка се разгоря топлина и поляната около тях бе обляна от лъч светлина, идентичен с този, който им показа пътя към пещерата на Рика.
Дрейвън я завъртя в прегръдката си и обгърна плътно ръце около нея. Завинаги неин закрилник, той я предпази от светлината и макар че тя стисна очи и зарови лице в гърдите му, някак си знаеше, че тази светлина няма да им навреди. Това беше нещо повече от усещане в гърдите ѝ, това беше обещание от богинята, която обичаше да се меси в живота им. Вълчицата ѝ изрева вътре в нея и тя почти чу ехото на вълка на Дрейвън, който откликна на призива ѝ.
Бяха свободни.
Когато се отдръпна от Дрейвън, Флора огледа поляната, за да провери дали подозренията ѝ, че лунният камък е ключът към напускането, са верни.
На поляната, където се бяха появили в царството преди всички тези седмици, вече нямаше гъста редица дървета. Вместо това на нейно място се бе оформила тясна пътека. Тя водеше към планините, които обграждаха долината на царството, а Флора би заложила пари, че в края ѝ се намира пещерата, през която бяха минали, за да стигнат дотам.
– Усещаш ли това? – В тона на Дрейвън прозвуча страхопочитание. – Усещам притегателната сила на другите вълци. И на моя собствен. Всичко свърши. Проклятието е развалено. Ти спаси нашите вълци, Флора.
Вълкът ѝ се завъртя в гърдите ѝ, като изхриптя развълнувано. С непокътнатия камък тя бе получила нов живот заедно с всички останали вълци по света.
Сълзите наляха очите на Флора, която беше обзета от емоции. Вълците навсякъде щяха да опознаят завинаги най-свещената част от себе си. Нямаше да бъдат обвързани с цикъла на луната, която обичаха.
Дрейвън притисна устни към челото ѝ и проследи леки целувки по носа ѝ, докато тя наклони глава назад и улови устните му със своите.
– Сега е твой ред, малка Луна – промърмори той срещу нея. – Приеми своята вълчица. Позволи ѝ да поеме инициативата и да се изтласка на преден план. Тя е ти и ти си тя. Прегърни това, в което си се превърнала.
Флора кимна.
Пияните пчелички полетяха в стомаха ѝ, докато тя се измъкваше от прегръдката на Дрейвън и се съсредоточаваше върху присъствието на вълчицата си. Учудваше я начинът, по който тя започваше там, където Флора спираше, и обратното.
„Води ме, Риа“ – помоли тя, давайки на вълчицата си име, самоличност, която да извика. Не беше сигурна, но в този момент ѝ се стори правилно да ѝ даде име.
Риа се протегна и срещна Флора там, където се свързваха. – „Пусни ме“ – прошепна тя.
Флора затвори очи и освободи частта от себе си, която се срещаше с ръба на Риа. Тя се запъти към задната част на съзнанието си и прегърна тръпките, които избухнаха по цялото ѝ тяло. Порите ѝ се разтегнаха, позволявайки на гъстата бяла козина да ги изпълни. Флора се напрегна, когато първата и кост се пропука. Не беше съвсем болезнено, по-скоро приличаше на силна вибрация, която я разтърси до основи, докато тялото ѝ се пренареждаше. Звукът беше този, който я накара да изтръпне. Счупването и разместването на всяка кост отекваше в прекалено чувствителните ѝ уши. Тя изкрещя в дълбините на съзнанието си и се пребори с желанието да се свие на кълбо в пръстта и да пъхне пръсти в ушите си. Всичко, което можеше да я накара да спре.
Зрението ѝ се преобръщаше, сякаш изпитваше силен пристъп на световъртеж, и не можеше да определи дали минават секунди или минути, преди всичко най-накрая да спре.
Флора примигна с очи, но не тя контролираше ситуацията. Сякаш гледаше през очи, които едновременно бяха нейни и не бяха и бяха адски близо до земята. Флора споделяше същите усещания като Риа. Като мръсотията под лапите им, мека и податлива, и отчетливата миризма на дърветата, мускусна и сладка, примесена със силния бор на Дрейвън.
– Красива си – прошепна Дрейвън, като коленичи пред нея и прокара пръсти по козината на гърдите ѝ. – Толкова шибано съвършена.
Риа разтърси козината си и се преви под любящия му поглед.
Дрейвън се покри с козината си и за секунди на мястото му застана големият черен вълк. Опашката му се размърда бавно настрани, докато се приближаваше към Риа и впиваше муцуна във врата ѝ.
Вълчицата ѝ издаде звук, който можеше да се опише единствено като любовно изпъшкане, след което се обърна и го захапа закачливо за рамото.
Вълкът на Дрейвън издаде предупредително ръмжене, но Риа не се съгласи и Флора поздрави упоритата си вълчица. Учудваше я как в много отношения си приличаха.
Нека му покажем, че не може да ръмжи срещу нас.
Риа изпусна едно хриптене в знак на съгласие и се стрелна към дърветата, знаейки добре, че Дрейвън ще я преследва.
Гората оживя около нея. В далечината се чуваше шумът на потока, който се вливаше в горещия извор, а дивите животни се отдръпваха от пътя им. Флора усети как инстинктите на Риа я подтикват да ловува малките гризачи, но Флора я подкани да продължи да бяга.
Да бягаш като вълк беше абсолютно спиращо дъха. Тя разбра защо глутницата е живяла за пълнолунието, когато е можело да бъде едно цяло с вълците си. Нямаше търпение да получат възможността да тичат всеки ден, ако пожелаят.
Дрейвън я настигна бързо и закачливо захапа задните ѝ крака, преди да се затича редом с нея. Вълкът му се извисяваше над нейния и докато неговата козина беше черна като нощ, нейната беше бяла като сняг. Флора изучаваше партньора си, докато той тичаше до нея. Въпреки че беше във вълчата си форма, тя усещаше лекотата, която излъчваше, и се молеше винаги да го вижда такъв – див и безгрижен.
Двамата препускаха през гората, дразнейки се един друг с подмятания и вой. Беше перфектно. Повече от перфектно, докато на вълчицата ѝ не ѝ хрумна да побутне големия черен Алфа.
Флора не мислеше, че Риа има предвид, че буквално ще му покаже, че не може да ръмжи срещу нея, но не биваше да се учудва. Те бяха едно цяло и Флора не позволяваше на Дрейвън да се измъкне от отговорност и да се отнася към нея като към по-малка. Риа тичаше до него и когато той се разсея, тя скочи на гърба му, принуждавайки го да се спъне. Двамата се търкулнаха в калта и когато се изправиха, Дрейвън се отърси от мръсотията и сведе поглед. Той се запъти към нея, като се движеше на зиг-заг, докато се приближаваше.
Риа го изчака да стигне почти до мястото, където стоеше, и се хвърли към него. Тя се хвана за ухото му и го повлече към земята.
Дрейвън я захапа отстрани, не достатъчно силно, за да разкъса кожата, но достатъчно, за да предизвика писък у по-малката вълчица. Той изръмжа, упражнявайки вълна на Алфа команда, която изискваше от нея да се отдръпне.
Риа стоеше изправена, гледайки го втренчено, и Флора усети, че иска да се докаже не само пред своя партньор, но и пред Алфата. Защото Дрейвън беше точно такъв. Нейният Алфа. Независимо какво щеше да се случи, когато се върнат в Лунния хребет, Риа щеше да се преклони само пред него. Тя сведе глава и протегна шия, предлагайки му гърлото си.
„Алфа“ – помисли си тя.
„Моя“ – отвърна дълбокият глас.
Тя чу гласа му в главата си ясно, сякаш той ѝ бе казал думите.
„Свята работа“ – прозвуча в съзнанието ѝ недоверието на Дрейвън.
„Чувам те!“ – Възкликна диво Флора. – „Защо сега те чувам?“
„Ти твърдиш, че ме чуваш“ – отвърна Дрейвън с учудване.
„Да, тези следи от ухапване изглеждат адски секси на врата ти.“
„Не, Флора. Твоята вълчица ме поиска. Тя ми предложи врата си, верността си и беше достатъчно силна, за да прекъсне връзката с глутницата на баща ми. Богинята ме сметна за достоен… Сега съм алфа. Ти си моята глутница.“
Дрейвън започна да се разхожда, а опашката му се размахваше тревожно зад него.
„Какво означава това за нас?“ – Наистина се надяваше да не е прецакала нещата. Не беше като да е имала избор. Всичко беше на Риа. Макар че, ако я бяха попитали, Флора щеше да се съгласи безрезервно. Дрейвън винаги щеше да бъде Алфата на сърцето им.
„Това означава, че или ще трябва да предизвикам баща си, или сме сами“.
По дяволите.
„Ядосан ли си?“
„Никога не бих могъл да се ядосам, че си избрала мен – че почиташ връзката ни и моя вълк достатъчно, за да ме посочиш за свой Алфа. Такъв вид доверие е… невероятно е, че го влагаш в мен. Само се надявам, че ще мога да оправдая титлата“.
Риа пристъпи пред вълка на Дрейвън и спря крачката му. Тя се втренчи под брадичката му и в широките му гърди.
„Ти вече го правиш“.
„Не мога да обещая, че няма да стане нещо неприятно.“
„Аз съм с теб, независимо от всичко.“
„Тогава нека се приберем вкъщи.“
Назад към част 32 Напред към част 34
