ФЛОРА
Гората се размиваше около тях, връщайки я назад към последния път, когато бе преметната през рамото на Дрейвън и бе запратена към колибата му. Толкова много неща се бяха променили оттогава. От една страна, тя не мразеше мъжа под себе си. Обичаше го толкова безвъзвратно, че не можеше да си представи живота без него. Разбира се, можеше да се заиграва с факта, че мрази варварските му постъпки, но истината беше, че той може и да има назадничави наклонности, но беше нейният тъмен рицар. Онзи, който убиваше всеки, който я погледнеше накриво, но и ѝ даваше инструментите да го направи сама, ако пожелае.
Тя се притесняваше да се изправи пред Алфата и старейшините, но повече от тях се притесняваше да се изправи пред членовете на Лунната глутница. Не се съмняваше, че Алфите в крайна сметка ще се опомнят и ще подкрепят каузата им. Рика не би допуснала това да се случи по друг начин. Лунен хребет обаче не зависеше от Рика. Тя нямаше да има думата, когато ставаше въпрос за това глутницата да приеме Дрейвън и Флора за свои Алфа и Луна. Дрейвън нямаше да го признае, но щеше да бъде съкрушен, ако когато всичко беше казано и направено, Лунният хребет не го приемеше за свой Алфа. Още от дете мечтаеше да стане наследник на баща си. Това беше всичко, което знаеше. Тогава тя се бе появила и бе запратила всичко това по дяволите.
Флора изпита облекчение, че нещата се развиха толкова добре, колкото се развиха. Но имаше чувството, че това, което следва, е по-голямо от нея и Дрейвън. По-голямо от Емери и нейното дете. Променяше се целият свръхестествен свят и никой от тях нямаше да излезе невредим.
Сякаш усетил вътрешния ѝ смут, Дрейвън плъзна ръка по извивката на дупето ѝ, но вместо да я щипне или докосне, за да изпрати светкавица право към клитора ѝ, той зарови ръце между краката ѝ и раздразни с върховете на пръстите си процепа ѝ.
Флора нададе тих стон и се изви срещу него.
– Умирам от глад, ти, израснал шут. Не можеш ли да изчакаш, докато стигнем до къщата и аз си взема своя дял от мускулестия ти врат?
– С теб? Никога.
Тя се разсмя, докато заобикаляха последния завой, преди да стигнат до уединената му хижа. Вместо да я заведе до задната част на къщата, която щеше да доведе до вратата на мазето, той я спусна на най-горното стъпало на предната веранда.
Ръката на Дрейвън не се откъсна от мястото между краката ѝ, докато я слагаше на земята, позволявайки на робата ѝ да се надигне и да се свлече от бедрата ѝ. Той вкара един пръст в нея.
– Мислиш, че вратът ми е мускулест?
Тя издаде хлипащ стон.
– Като перфектно приготвено ребро. Макар че в днешно време предпочитам месото да е по-рядко.
Той сведе глава и нападна устните ѝ със своите. Прокара езика си покрай тях и открадна дъха ѝ. Когато най-накрая ѝ позволи да си поеме въздух, прошепна срещу старателно целунатите ѝ устни:
– Усещам напрежението ти, Бъбълс. Какво се върти в ума ти?
– Нищо съществено. – Тя се издигна на пръсти и засмука устните му между кътниците си, като ги стисна, за да може да вкуси малко. – Покажи ми пътя към дома.
– Не, докато не ми кажеш какво не е наред. Няма да започнем съвместния си живот с тайни между нас. – Той прокара ръка нагоре по ръката ѝ и докосна бузата ѝ. – Споменът, който видя по-рано, ли е? Какво се случи?
Споменът не беше нищо важно; просто поредният случай, в който кралят си беше позволил да се държи гадно с нея. Пиеше от нея. Разпитваше я. Накара я да забрави. Флора не искаше да натоварва Дрейвън с повече от това, което вече имаше. Защото знаеше, че приятелят ѝ ще се откаже от всичко, за да я опази от крал Люин, и ако си тръгне сега, вероятно животът на Дрейвън ще бъде загубен. Не нейния. Тя знаеше как работят вампирите и с каква армия разполагат. Нямаше да рискува живота на Дрейвън заради няколко натрапени спомени.
– В такъв случай…- Флора се хвана за мястото, където робата пресичаше гърдите му, и я смъкна от раменете му, оставяйки я да падне, като се хвана само за мястото, където ръката му галеше интимността ѝ.
От гърдите му се изтръгна ръмжене и тя се сви около пръстите му.
– Играеш си с огъня, Флора. Опитвам се да бъда до теб, но ако си мислиш, че и за секунда няма да те запратя на колене и да чукам тази твоя красива уста, докато не се задавиш с члена ми и не ме помолиш да ти дам да говориш, просто ме опитай.
Богове, тя обичаше, когато той оставяше тази негова мръсна уста да говори. Това означаваше, че е достатъчно възбуден, за да забрави света около тях. И точно това искаше с него точно в този момент. Един миг само за себе си, преди да се окажат във властта на свръхестествения свят.
Флора обсъждаше дали сама да не падне на колене и да го принуди да изпълни заплахата си. Мисълта да смуче члена му накара стомаха ѝ да се свие, а клитора ѝ да затрепери, но в крайна сметка искаше да види дома му. Техния дом. По-важното е, че тя искаше да го направи свой.
– Какво ще кажеш да влезем вътре и ти да ми покажеш нашия дом, а след това с удоволствие ще падна на колене и ще се поклоня на чле…?
Преди да успее да довърши, в слепоочията ѝ се появи болка и думите ѝ се превърнаха в объркана каша от хленчене и несвързани срички. Тя затвори очи и притисна глава в гърдите на Дрейвън, опитвайки се да облекчи болката.
Но нищо не можеше да спре принудата.
Образите се разиграваха като филм в съзнанието ѝ. Още спомени за болните шпионски игри на краля. Разбери какво знае жена ми. Забрави. Разбери с кого се среща Слоун. Забрави. Какво крие тя от мен? Забравете това, което сте видели тук. Забрави. Забрави. Забрави.
Убий Слоун.
Флора си пое рязко дъх, а гаденето я обзе.
Убий Слоун.
Не. Това не можеше да е реално.
Емери беше най-добрият ѝ приятел. Нямаше как тя да е отговорна за смъртта на сестра ѝ. Кралят не би направил това. Той не е имал причина. Не и такава, каквато тя можеше да види. Не и такава, която можеше да си спомни. Не беше открила нищо. Нищо от това нямаше смисъл.
Не можеше да е убила Слоун.
Флора молеше тялото си да я послуша, да отвори очите ѝ, за да не се налага да гледа как влиза в плевнята. Слоун беше там и я чакаше. Богове, беше забравила колко много прилича на Емери. Нямаше никакво съмнение, че са идентични, като изключим почиващото кучешко лице, което беше постоянна характеристика на Слоун.
Нищо не беше такова, каквото го помнеше. Умът ѝ сигурно бе измислил друга история, след като кралят я бе принудил да забрави, защото това, което се разиграваше в съзнанието ѝ, не беше онова, което разказа на Емери и Огъст. Слоун прошепна с някого, а след това наклони назад шишенце с тъмнопурпурна течност, последва светкавица и после тишина. Флора се изкачи по стълбата към тавана и очите на Слоун се разшириха, когато я видя.
– Какво правиш тук? – Гласът на Слоун беше паникьосан. – Ти не беше част от плана.
Не знам – искаше да каже Флора, докато си припомняше събитията от миналото, но в този момент тялото ѝ не беше нейно. Тя се движеше на автопилот, правейки крачка напред, а после още една, без да спира, докато не стигна до Слоун. Ръцете ѝ се протегнаха пред нея и тя избута Слоун от ръба на тавана.
Нямаше как да сбъркаме силния трясък на главата на Слоун, която се удари в пода на обора долу. Когато погледна през ръба, устните на Флора се изкривиха в зловеща усмивка. Не нейната собствена усмивка – усмивката на човек, който е изпълнил заповедта на краля. Една от безмозъчните пешки, които щяха да забравят момента, в който стъпят извън обора.
– Флора?
Гласът му я привличаше; беше всичко, от което се нуждаеше. По някакъв начин той беше пробил през спомена и тя просто трябваше да го задържи.
Дрейвън.
Нейният партньор.
– Бабълс, върни се при мен.
– Помогни ми – гласът ѝ беше толкова слаб, толкова крехък.
Болката и напрежението зад очите ѝ намаляха и тя отвори очи, за да открие изумрудените му дълбини, които търсеха лицето ѝ.
– Ебаси, уплаши ме. Къде отиде, Флора? – Очите му се спуснаха по тялото ѝ и тя забеляза, че въпреки че все още е гола, вече не е на верандата. Беше увита в плюшено одеяло в скута на Дрейвън на нещо, което трябваше да е диванът му. – Ти се тресеш, любов.
Наистина ли?
– Ето, не казвай и дума повече. Трябва да се нахраниш и тогава можеш да ми кажеш.
Флора отвори уста, за да протестира, но тогава Дрейвън ѝ предложи китката си и тя бе запленена от пулсиращата вена пред нея. Макар че много предпочиташе да зарови глава във врата му, тя нямаше да му откаже въз основа на разположението.
Клепачите ѝ се спуснаха и жаждата за кръв, която движеше вампирската ѝ страна, се надигна напред. Тя заби нокти в ръцете му, докато пробиваше плътта му с кътниците си, и в момента, в който кръвта му докосна езика ѝ, потъна в него, наслаждавайки се на опияняващата му същност.
– Забави темпото – подкани я Дрейвън, заплитайки ръката си в косата ѝ. – И може би намали сексапилната отрова до минимум.
Флора се усмихна срещу него, докато дърпаше кръвта му, и се опита да се съсредоточи върху мислите си. Сексът беше лесен за отдаване, когато тя беше изгубена в него. Но в този момент скритата вина и страхът от спомените ѝ все още разяждаха душата ѝ, а това не бяха мисли, които можеше да допусне да опетнят отровата ѝ и да засегнат Дрейвън.
Тя вдиша аромата на плътта му и се опита да съсредоточи мислите си върху нещо друго, но не и върху образа на това как е убила Слоун.
Дрейвън потрепери под нея, а тя веднага освободи кътниците си и се изправи.
– Флора, можех да почувствам срама ти. Вината ти. Какво, по дяволите, си видяла?
Флора поклати глава, сълзи се стичаха по лицето ѝ.
– Убих я – промълви тя. – Това бях аз. Аз направих това. Бях убиец преди баща ми. Тя ще ме намрази. Аз я убих.
Дрейвън затегна хватката си около нея и наклони брадичката ѝ нагоре, а паниката изпъстри чертите му.
– Стоп, стоп, стоп, Флора, забави темпото. Кого уби? Ти добре ли си? Какво се случи в тази твоя хубава главичка току-що? В един момент флиртувахме на верандата, а в следващия те изгубих. Очите ти се завъртяха назад и се затвориха, а аз не можех да те достигна.
Флора стисна устни и поклати глава.
– Аз я убих. Кралят ме накара да я убия и аз го направих. Бях слаба. Не можех да направя нищо. Убих Слоун.
– Коя е Слоун?
– Сестрата на Емери. Това е дълга история, но важното е, че я убих. – Всеки път, когато изричаше думите на глас, те раздираха дупка в гърдите ѝ, но не можеше да не ги каже. Трябваше да ги изрече, за да станат реалност, а не просто спомен, който беше принудена да забрави.
– Убих сестрата на най-добрия си приятел.
– Намали темпото. Поеми си дълбоко дъх. – В гласа му се долавяше нотка на алфическа заповед и макар че трябваше да му се сърди, тя имаше нужда от това. Без него умът ѝ се забързваше и само задъхани вдишвания минаваха през устните ѝ.
– Флора, концентрирай се. Вдишай. – Той прокара ръка по гръбнака ѝ. – И навън. – После я спусна обратно. – Продължавай да дишаш.
Флора затвори очи и се съсредоточи върху докосването му. Вдиша бора му и издиша спокойствието му. Дрейвън беше нейният център, нейната половинка. Той щеше да ѝ помогне да поправи това.
– Така – успокои я Дрейвън. Той отметна косата от лицето ѝ и наклони главата ѝ назад. – Сега ми трябва да ме слушаш.
Очите ѝ се разшириха и той ѝ напомни да продължи да диша, но да го чуе.
– Кралят те е принудил. Не ти си тази, която направи това. Това е той. Ти беше само оръжието. За едно убийство не се обвинява пистолетът, а човекът, който е натиснал спусъка. Ти не си направила това, Флора. Той го е направил.
Всяка дума от устата му имаше смисъл, но това не промени вината, която растеше в гърдите ѝ. Не променяше факта, че тя беше отговорната. Ръцете ѝ бяха тези, които бутнаха Слоун. Умът ѝ беше податлив на неговата принуда.
– Флора. Слушай ме. – Тя вдигна очи, за да срещне тези на Дрейвън. – Ще се справим с това и ако Емери е нещо подобно на това, което си казала, тя ще ти прости.
– Аз просто… Слоун беше нейна сестра, Дрейвън. Емери е моето семейство. Тя е всичко, което имах в замъка. – Флора се задави с ридание.
Дрейвън обгърна лицето ѝ и избърса сълзите, които падаха. – Ти все още ще я имаш. А сега имаш и мен, и нашата глутница. Ние ще поправим това.
– Трябва да ѝ кажа – прошепна Флора. Това не беше мръсна тайна, която можеше да държи заключена. Тя щеше да изяде вече безсмъртната ѝ душа. Не биваше да я интересува, че жената, която бе убила, я бе тормозила в замъка, както всички останали; не ѝ предлагаше никаква утеха да знае, че Слоун е брутален, студен човек. Не ставаше дума само за Слоун, а за Емери – единственото ѝ семейство, освен Дрейвън.
– Знам. – Дрейвън ѝ се усмихна с половин уста. – Вече сме резервирали полет до Шотландия за утре.
Флора се отдръпна от него и потъна в канапето, сбърчила вежди.
– Шотландия?
Дрейвън кимна.
– Не исках да ти казвам, докато не наближи полетът, тъй като знам колко обичаш да летиш, но комплексът в Ню Орлиънс беше нападнат и Калъм премести Емери заради нейната безопасност. Утре ще се присъединим към тях, за да съберем информация за войната между вещиците и вампирите.
Устата ѝ се отвори, а думите за миг не ѝ стигнаха, тъй като нервите ѝ се разклатиха от мисълта, че ще се изправи срещу най-добрата си приятелка.
– Отивам да видя Емери.
– Да, и аз ще бъда с теб на всяка крачка – увери я той.
– Обичам те – заяви Флора. Тя не знаеше какво е направила, за да го заслужи.
– Аз също те обичам.
Тя избърса сополите от течащия си нос. Явно дори хибридите бяха податливи на грозен плач.
– Съжалявам, че съсипах първата ни нощ в нашия дом.
Дрейвън сбърчи вежди и наклони устни в полуусмивка.
– Кой е казал каквото и да било за съсипване на нощта ни? Това беше просто неуспех, но все още имам намерение да ви посрещна както подобава у дома.
Той прехвърли тежестта си и тръгна напред, като внимателно я положи на плюшената възглавница на дивана.
– Нямаме ли да събираме багаж за полета? – Попита тя, виждайки как очите му се променят от загрижени към разгорещени, когато се наведе напред и я целуна по гърлото.
– Дона вече ни е опаковала, а ти можеш да спиш по време на полета.
Тя изви гръб, за да му осигури по-добър достъп до врата си.
– Защо да спя по време на полета?
– Защото, скъпа моя партньорке, планирам да ти покажа всяка стая в тази къща и да изрисувам всяка стена със звуците от твоите крясъци на моето име.
– Сега ли?
Дрейвън се отдръпна и погледът му се втренчи в нейния. Той беше изпълнен само с любов и преданост. Двете неща, за които тя винаги бе копняла, но не бе сигурна, че някога ще намери. Той захапа долната ѝ устна.
– Искам. И знаеш ли защо?
– Защо?
– Защото ти си моя. Сега и завинаги.
Негова.
Тя принадлежеше на Алфата на хибридите. Тя беше неговата Луна. Неговата половинка. Но нещо повече – Флора беше открила мястото си и беше дяволски сигурна, че нищо няма да ѝ го отнеме.
– Тогава ме накарай да крещя.
Назад към част 34 Напред към част 36
