ДРЕЙВЪН
Дрейвън стоеше в средата на мазето си и не беше сигурен защо баща му го е накарал да я доведе там. Флора не беше затворничка, поне все още не, но определено не заслужаваше лукса, който се предоставяше на гостите на глутницата.
Беше нахлула в земите им, което нарушаваше негласен свръхестествен закон, и Калъм дяволски добре знаеше това. Той я изпрати на бегом, като се увери, че има нещо достатъчно ценно, за да не я убият. Не и докато носеше този камък. Като вълци те не можеха да го докоснат, което ги оставяше на нейната милост.
Той въздъхна раздразнено и очите му се насочиха към коридора, където я беше оставил – купчина крайници на пода. Скоро тя щеше да се присъедини към него и той трябваше да реши как, по дяволите, щеше да се справи с нея.
Защото точно това трябваше да стане. Той да се справи с нея. Не можеше да мисли за начина, по който кръвта ѝ все още покриваше гърлото му, или за това как реакциите ѝ на докосването му го караха да иска да изследва всеки сантиметър от нея. Трябваше да се въздържи докрай, за да не опита възбудата, която заля тялото ѝ и накара пениса му да се изправи срещу дънките в момента, в който впи кътници във врата ѝ.
Той прокара ръка през косата си, дърпайки я за корена, сякаш това щеше да му помогне да овладее мислите си. Никога не беше реагирал на жена по такъв начин. Докосването ѝ го възпламеняваше, а красивата ѝ шибана уста беше нещо, което можеше да се види.
Не че някога щеше да ѝ каже нещо от това. Флора беше непозната и въпреки че беше човек, беше доказала, че не е за подценяване. Може и да беше разглезената принцеса на братовчед му, но беше най-далеч от разглезена.
Флора беше дипломатична, с нотка на бедствие. Опитваше се да използва думите в своя полза, после ги изхвърляше през прозореца и играеше по правилата на диктаторите, според които няма правила, а само закони, създадени от тях. Тя се стремеше да контролира ситуацията дори когато нямаше и един проклет крак, на който да стъпи. И всичко това, защото е искала да помогне на приятелка. Което говореше много в неговата книга. Матео и Кейд щяха да направят същото за него, а той ги ценеше над всичко друго.
Флора беше опасна, но най-малкото беше заплаха за егото му и предизвикателство, което пенисът му с удоволствие приемаше. Въпреки това в този момент тя не беше най-голямата опасност за него. Тази титла се присъждаше на глутницата му. Старейшините. Защото имаше голяма вероятност на сутринта той вече да няма глутница. Баща му може и да можеше да заповяда на вълците си да го приемат, но не можеше да изисква лоялност. Дрейвън винаги щеше да се оглежда през рамо, ако глутницата не го приемеше, а това не беше начин да ръководиш.
От коридора се чуха тихи стъпки и Дрейвън втвърди чертите си, когато Флора влезе в мазето на дома му. Той сдържа усмивката, която заплаши устните му, когато очите ѝ се разшириха, забелязвайки личните щрихи на вътрешното му светилище. Трябваше да мрази това, че е там, но в момента, в който стъпи на мекия килим и се взря в седемдесетинчовия телевизор, раздразнението му се превърна в удоволствие.
Флора се приближи до огромното сепаре и прокара ръка по плюшената кожа.
– Ти ме доведе в твоята къща?
– Какво очакваше? Не всички сме израснали в замъци. – той направи жест към дивана – Седни, все още има какво да обсъждаме.
– Да обсъдим? – Флора се изсмя. Тя скръсти ръце и опря дупето си на ръба на дивана, като присви очи в неговата посока. – Няма да обсъждам нищо с теб, докато не ми обясниш какво направи току-що с мен.
Вълкът му издаде тихо ръмжене в себе си, но Дрейвън го преглътна, тъй като не искаше да я плаши все още.
Обичаше борбените жени. Това беше характерна черта за повечето вълци, но жените им винаги се подчиняваха на Алфата. Флора не го правеше. Дрейвън ѝ обърна гръб и отиде до количката с напитки в ъгъла.
– Не съм тук, за да те успокоявам. Ти дойде при нас, а не обратното. И що се отнася до мен, ти не разполагаш с никаква информация, която да си заслужава.
Вдигна бутилка уиски от любимата си местна дестилерия и си наля един пръст. Погледна през рамо и наклони глава към Флора, предлагайки ѝ чаша.
Устата ѝ се отвори, сякаш не можеше да проумее гостоприемството му. Шокът беше дяволски добър вид за нея, но тя бързо се съвзе и му извъртя очи с поклащане на главата.
– Не искам уискито ти, искам да знам какво, по дяволите, се случи току-що. Какво беше намерението ти, Дрейвън?
Ръката му се стегна около чашата.
– Първи урок. Не върти очи към мен. – той доближи чашата до устните си и отпи от течността с цвят на мед, наслаждавайки се на уханието, което отмиваше същността ѝ в гърлото му. Дрейвън се обърна и втренчи в нея втвърдения си поглед.
Тя не реагира, а огънят в очите ѝ му подсказваше, че няма да отстъпи.
Ще видим за това.
Дрейвън се оказа пред нея за по-малко време, отколкото ѝ отне да мигне. Намести се така, че тя да е заклещена между бедрата му, заключена между него и подлакътника на дивана. Тихият дъх беше музика за ушите му и в комбинация с похотта, която трептеше в очите ѝ, той почти остави думите на върха на езика си да паднат на вятъра в полза на усещането на устните ѝ върху неговите.
Почти.
Той се наведе и прошепна на ухото ѝ.
– Урок две. Не приемам заповеди от теб.
Флора сви юмруци от двете си страни и Дрейвън се приготви за неумело изхвърляне на ръце.
– И аз не ги приемам от теб, тоест освен ако не си ми отнел това право чрез отровата си. Което е страхлив подход, ако трябва да го кажа. Бих ти дала тази информация свободно, но не за това те питах. Това, което искам да знам, е… какво направи, че излекува раната ми, но ме остави да пулсирам в… – гласът ѝ секна и въпреки че тя отклони поглед, той успя да различи мекото розово, което оцвети бузите ѝ – …други места?
Флора вдигна вежди и го погледна с чисто невинно изражение. Тя беше най-сладкото проклето нещо, което някога беше виждал. Дрейвън стисна устни, за да скрие усмивката, която заплашваше да стигне до очите му.
– Макар че ароматът ти несъмнено е възбуждащ, щеше да разбереш, ако намерението ми беше да оставя интимността ти в сополива каша.
– Трябва ли да бъдеш толкова груб?
Той сбърчи вежди.
– Трябва ли да си толкова сръмежлива? Какво стана с онова смело момиче от „Хаулър“?
Тръпката в челюстта ѝ му подсказа, че го очаква разправа с езика, и то не по начина, по който предпочиташе. Флора вдиша дълбоко.
– Слушай, ти… ти…
– Котката ти е хванала езика ли?
– По-скоро кръвосмучеща бълха.
Харесваше му, че нахалството му я свежда до детинско наричане. Дрейвън поднесе ръка към сърцето си и се препъна назад.
– Ти ме рани.
Тя въздъхна раздразнено:
– Ти все по-често си най-разстройващият човек, който съм срещала. Просто искам да помогна на приятелката си и да се върна при нея. Ако мога да помогна на вълците като отплата за това, тогава ще направя каквото мога.
Той бе изненадан от промяната на стратегията ѝ. Защото точно това трябваше да бъде. Беше отгледана от вампири, а нямаше жив вампир, който да се откаже от битка, дипломатичността да е проклета.
Вълкът му го побутна, подканяйки го да продължи мисълта си, сякаш вече беше разбрал нещо, което Дрейвън се бавеше.
Флора изобщо не приличаше на вампирите, които беше срещал. Въпреки че не беше такава, тя беше отгледана от тях. Не би ли трябвало да е точно като тях? Повечето от вампирите, с които си правеше компания, бяха задържани от него или от хората му и връщани в Чикаго, за да понесат наказанието, което кралят им сметнеше за подходящо. По някакъв начин обаче Флора бе успяла да запази частица от човешката си същност. Тя не играеше по техните правила. Нито пък играеше по каквито и да било правила за взаимодействие, които той някога беше изучавал. Тя летеше по течението на панталоните си – е, по роклята си – и колкото повече играеше по собствените си правила, толкова по-вероятно беше да я превърне в рокля, която той би искал да види разкъсана и в купчина парцали в ъгъла на стаята си.
Вълкът му изпъшка в знак на съгласие.
Дълбоко в предния му джоб телефонът му започна да вибрира. Дрейвън посегна към него, без да иска да помръдне и да позволи на Флора да му избяга. Бързо го заглуши, тъй като не беше разпознал кода на зоната. Той изръмжа, когато след не повече от две секунди телефонният номер се появи отново.
Той плъзна надясно и отговори на обаждането.
– Не знам кой е това, но сега не е подходящ момент.
– Това ли е начинът да говориш с брат си? – той би разпознал самодоволния глас на Калъм навсякъде. Беше се вкоренил трайно в задната част на съзнанието му, казвайки на Дрейвън да се прибере у дома и да живее живота, който заслужава.
Самодоволен козел.
– Какво искаш, Калъм? – Дрейвън стисна зъби, макар че не искаше нищо повече от това да изрече множеството проклятия, които бяха на върха на езика му.
– Имаш под стража член на моя двор. Помислих си, че вече ще съм чул за теб.
Погледът на Дрейвън се плъзна надолу към Флора, чиито очи бяха вперени в него, докато тя се навеждаше напред в опит да чуе и двете страни на разговора.
– Не ме интересува от чий двор е част, тя е в земите на глутницата и има нещо, което ни принадлежи.
Очите му паднаха на мястото, където лунният камък все още се намираше между съвършените ѝ гърди, и го сърбяха ръцете да го грабне. Поне един от проблемите му щеше да бъде решен, ако можеше само да докосне проклетия камък.
Калъм се ухили.
– А ти имаш нещо, което ми принадлежи. Нещо, което ми е скъпо на сърцето, тъй като аз съм владетелят на тази девойка. Предлагам ти да се отнасяш към нея с уважението, което заслужава. Искам да кажа, че не само съм ти брат, но и спасих живота ти от баща ни.
Дрейвън изръмжа. Каза си, че е защото не е съгласен с последното изказване на Калъм, но дори той усети вкуса на лъжата в мислите си.
– За последен път, ти не си ми спасил живота и не ти дължа нищо.
– Не това каза последния път, когато говорихме. Помниш ли? Ти беше луд от вина, търсеше изкупление и го търсеше под формата на самоубийство, като се изправи срещу баща ни?
Челюстта на Дрейвън се стегна. Беше достигнал най-ниската точка в живота си, след като бе наблюдавал как Джоузеф се подхлъзва в жаждата за кръв. Това беше негова вина. Можеше и сам да поднесе лупа към кожата му и да го изгори жив. Вярно е, че Калъм го беше спрял, напомнил му беше, че в живота има нещо повече от това да се опитваш да поправиш грешка, от която баща им може да се измъкне. Това нямаше да върне Джоузеф, нито пък щеше да доведе до някакво отмъщение за майка му. Дрейвън обаче не би казал, че Калъм е спасил живота му. Той просто го беше удължил.
Калъм въздъхна отегчено.
– Това е семантика, наистина. Казвай си каквото ти е нужно, за да спиш нощем, братко. Въпросът е, че Флора е там, за да бъде твоя връзка, любовница, приятелка, емоционална подкрепа, каквото ти трябва. Тя е ключът към това да помогнеш на хората си, а в замяна ти ще ми помогнеш.
Дрейвън сви юмрук встрани, а очите му бяха вперени във Флора. Изражението ѝ беше изпълнено с необуздана ярост.
– Тя не е шибан домашен любимец, Калъм.
– Позволи ми да поговоря с него. – намеси се Флора, като измъкна ръката си нагоре, така че да легне открито на гърдите му.
Той издаде предупредително ръмжене, което заглуши протеста ѝ и я накара да отдръпне ръката си.
– Не, тя е ключ. Твоите хора не могат да докосват лунния камък, или си забравил? – напомни му Калъм.
– Къде е другата половина?
– Добре ще е да се отпуснеш, братко. Тя е на…
– Калъм! – изръмжа Дрейвън, на когото му беше писнало от игрите, които брат му обичаше, и не искаше да го остави да довърши изречението си. Дрейвън нямаше нужда от повече идеи как Флора може да му помогне да се отпусне. Беше напълно способен сам да нарисува тази картина.
– Тя е в пещерата, където луната докосва земята, в окото на нейните планини. – в гласа на Калъм се долавяше почти напевност и Дрейвън си представи нахалната усмивка, която искаше да изтрие от лицето на брат си.
– Калъм, кълна се в Богинята, че ако не ми кажеш какво, по дяволите, означава това, ще летя до Чикаго и сам ще го изтръгна от теб.
– Но в замяна ще защитиш Емери? – намекът за отчаяние в гласа му изненада Дрейвън и не за първи път той се запита какво се крие във всичко това за Калъм.
– Това, че бебето е хибрид, не го прави моя отговорност. Не се прави на глупак с мен, Калъм, знам, че затова си дошъл при нас, а не при някоя друга глутница вълци.
– Да не забравяме, че си ми брат.
– Защото ние сме едно голямо щастливо семейство. Очаквам координатите на телефона си до час.
– Защо не попиташ Флора? Тя познава добре мястото.
– Тя няма да отиде с мен. Ще намеря друг човек, който да се справи с камъка.
Флора отвори уста да протестира, но Дрейвън стрелна кинжали в нейна посока и тя бързо я затвори.
– Както искаш, Дрейвън. Не идвай да ми плачеш, когато светът ти се разпадне без нея.
Линията замря. Дрейвън я гледаше гневно. Какви пълни глупости. Светът му нямаше да се разпадне без Флора. Тя е просто още един човек. Вълкът на Дрейвън изръмжа в отговор на нестандартната му мисъл, а не на глупавия му брат. Той може и да не разбираше защо вълкът му е там, но Дрейвън все повече се разочароваше от интереса му към малката блондинка, притисната до него. Това беше животът на Дрейвън и макар да се чувстваше най-спокоен, когато вълкът му се присъединяваше към него по време на пълнолуние, не беше сигурен как се чувстваше от намесата му върху всяка негова стъпка. Обидчивият вълк изсумтя и застана на мястото си, уверен, че няма да отиде никъде.
– Какво каза? – мекият глас на Флора го извади от мислите.
– Освен загадъчни заплахи и неясни глупости?
На устните на Флора се появи усмивка, докато изпускаше напрежението от раменете си и потъваше в подлакътника на дивана.
– Ах, един-два удара на Калъм.
Дрейвън сбърчи вежди.
– Предполагам, че го познаваш добре?
– Аз съм тук заради него.
– Ти наистина не знаеш защо всичко това е важно, нали?
– Тук съм, за да помогна за спасяването на Емери и детето ѝ. – тя изпусна дълбока въздишка и Дрейвън не можа да не забележи как омекна, когато заговори за най-добрата си приятелка.
– Означава ли нещо за теб „пещерата, в която луната докосва земята, в окото на нейните планини“?
Флора си пое рязко дъх и изправи гръбнака си. Нямаше я жената, която говореше за деца и спасители. Тя отвърна поглед от него и ако това не беше достатъчно, за да потвърди, че знае нещо, начинът, по който тялото ѝ се разтресе, го направи.
Дрейвън се протегна и взе брадичката ѝ между пръстите си, върна очите ѝ обратно към своите.
– Къде е, Флора?
– На място, на което се надявах никога да не се върна. – очите ѝ се взираха в неговите, но той беше сигурен, че не вижда лицето му. Погледът ѝ бе загубил целия си огън, заменен от тъмнина, която никога не би очаквал в една разглезена принцеса.
– Защо? – той се бореше между желанието да я разтърси за информация и да я прегърне, докато светлината се върне – Флора, къде е?
– Луна. – прошепна тя и поклати глава, като я изтръгна от ръката му, сякаш това щеше да премахне и спомените, които я измъчваха – Тя е в Канада. Някога това беше моят дом.
– Значи го познаваш добре?
Веждите ѝ се смръщиха.
– Защо?
Дрейвън остави ръката си да падне върху ключицата ѝ, проследявайки ръба на верижката, която държеше камъка. Само близостта му до него нагорещи ръката му.
– Другата половина на камъка се намира там и ти ще ми помогнеш да я намеря.
Флора се дръпна назад, падайки от подлакътника на възглавницата на дивана зад нея. Тя се втурна да се оправи.
– Не мога. Не, няма да мога. Не и по този начин. Не съм готова да се върна там.
Дрейвън се бореше с нуждата на вълка си да я утеши. Нямаше представа какво я е споходило, какви нейни демони се крият в Луна, но да я глези нямаше да помогне на нито един от двамата. Трябваше му да я разгневи. Трябваше да е готова да се изправи срещу него, ако искаха да оцелеят, независимо от това на какъв ад ги бе изпратил Калъм.
Той заобиколи края на дивана и застана пред нея.
– Добре, че не става дума за теб. Ако искаш да осигуриш защита на приятелката си, тогава ще тръгнеш с нас и ще ни помогнеш да опазим камъка.
Погледът на Флора се стесни и той я наблюдаваше как безмълвно се бори със себе си. Може и да не я познаваше добре, но знаеше, че тя ще се съгласи. Нямаше как да се откаже от възможността да помогне както на приятелите си, така и на вълците. Демоните, които я измъчваха, можеха да я плашат, но добротата в нея нямаше да ѝ позволи да бъде виновна за страданията на невинни хора.
Това беше едно от нещата, по които си приличаха.
– Ще защитиш Емери и детето ѝ? – попита Флора.
– Вече имам предвид един вълк за тази работа.
Тя изпусна духовита насмешка.
– Твоята глутница не изглеждаше въодушевена от идеята, че си хибрид, така че защо някой от тях ще ти помага?
– Защото заповедта дойде от техния наследник, но не само това, за този вълк тя е лична. Неговият партньор беше хибрид. – Дрейвън не се съмняваше, че Ансел ще се възползва от възможността да помогне. Вълкът се нуждаеше от цел след смъртта на партньора си и това щеше да е идеалната мисия.
– Мислех, че вълците вече нямат партньорки.
– Те се срещат изключително рядко.
Флора разтвори устните си.
– Не съм сигурна, че мога да отида там.
– Нямаш избор. – имаше, но той нямаше намерение да ѝ го съобщи. Трябваше да я накара да повярва, че това е единственият начин. По дяволите, беше достатъчно отчаян, за да стигне дотам, че да пробва глупостите на Калъм, че е ключът, ако това е необходимо, за да я накара да отиде в Канада. По-късно щеше да се притеснява защо тя не иска да замине.
– Защо този камък е толкова важен?
Дрейвън се свлече на дивана до нея, като се стараеше да не я докосва.
– Какво знаеш за историята на вълците?
– Освен факта, че вие сте неутралните изпълнители на свръхестествения свят? Не много.
Ненавиждаше, че толкова много от историята им е слух, а голяма част от нея се пази в тайна. Но това ги предпазваше по много начини. Не можеха да допуснат хората да знаят колко много ги е отслабило разцепването на камъка или да попаднат в неподходящи ръце. Като тези на шибания Калъм.
– Не винаги сме били неутрални. Преди близо две хилядолетия бяхме нещо повече от Швейцария на свръхестествения свят. Бяхме страховити хищници, силно почитани от коренното население тук. Бяхме по-силни, по-бързи и благословени от боговете. Земите бяха наши, за да ги обработваме и защитаваме. Броят ни беше голям и ние владеехме тази мощ със сила. Ние бяхме богове на Земята и с времето се превърнахме в чудовищата, за които хората ни смятат сега. – докато говореше, очите му не се откъсваха от Флора, търсейки някаква реакция на разказа.
Тя сви рамене безгрижно, сякаш чудовища като него и предците му не са нищо друго освен детска игра.
– Никога не съм се страхувала от върколаците. Холивуд твърде много ви цени.
– Би трябвало да се страхуваш от нас. Моите предци не са били това, което показва сребърният екран, или това, в което сме се превърнали сега.
– Мнозина все още се страхуват от вас.
Дрейвън сбърчи вежди.
– Но не и ти?
– Аз съм израснал с вампири. В сравнение с тях ти си кротък. – каза тя с кикот.
– Укротен не означава безопасен, Флора.
– Какво се случи след това? – тя го отблъсна, без да приеме сериозно предупреждението му. Може би щеше да го направи, след като и разкаже останалото.
– Преследвахме хората, които ни се противопоставяха, и сплашвахме онези, които ни почитаха. Хората по онова време се молеха на всички богове – нашите, техните и тези от отдавна забравен свят. Молбите им бяха чути и за една нощ паднаха почти всички вълци, с изключение на онези, които бяха твърде млади, за да се бият или да разбират последствията от действията на старейшините си. Боговете откраднаха лунния камък от вълците и го счупиха на две, като скриха и двете части до момента, в който Лунната богиня повярва, че нашият народ е достоен за даровете ѝ. Богинята ни проклела да имаме достъп до вълците и даровете си само по време на пълнолуние. Тя ни лиши от най-съществената част от същността ни. Останахме да търсим указания от Богинята, но дори и да ги намерим, няма да можем да постигнем това, което най-много искаме. Казва се, че ако докоснем камъка, той ще изгори кожата ни и ще рискуваме да си навлечем гнева на нашата Богиня.
Флора седеше неподвижно и го гледаше с широко отворени очи. Гласът ѝ едва ли беше повече от шепот, но тя каза:
– Много съжалявам, Дрейвън.
Устата му започна да се отваря от изненада, но той бързо овладя шока си.
– Съжаляваш? За какво? За моите варварски предци?
– Не, не за твоите предци. За греховете, за които все още плащаш. Въпреки факта, че в момента далеч не си ми най – любимият човек, знам, че ти и твоите хора вършите добрини в свръхестествената общност. Ти не си твоите предци.
Коя, по дяволите, беше тази жена, че да вижда покрай прегрешенията на предците му и да разсъждава като кралица?
Като Луна. Гласът на вълка му беше намек за шепот в сърцето му и Дрейвън се престори, че не го чува. Луните бяха партньорки на алфите, благословени от Лунната богиня или избрани заради това, което можеха да предложат на глутницата. Флора не беше Луна. Тя дори не беше вълк.
– Как, по дяволите, Калъм се оказа с тази половина от камъка? – въпросът на Флора го извади от траекторията, по която се движеха мислите му.
– Защото той е шибаният Калъм.
Тя сдъвка долната си устна, преценявайки възможностите си. После преметна крака настрани, като се настани удобно на дивана.
– Да кажем, че се съглася да ти помогна. Не, да помогна на вълците. Нека да е ясно, че не правя това, за да ти помогна.
Погледът му падна върху бедрото ѝ, без да може да го отмести.
– Забелязвам.
– Погледни тук, Дрейвън.
Той проследи с очи тялото ѝ, а на устните му се появи злобна усмивка, защото макар да се предполагаше, че я мрази, той не мразеше тялото ѝ. Тази част от нея беше практически съвършена във всяко едно отношение.
Флора извъртя очи, а ръката му потрепери от нуждата да я преметне през коляното си и да напляска перфектно заобленото ѝ дупе.
– Ако мога да ти помогна, имам една молба.
– И какво би могла да искаш от мен, което не можеш да получиш от твоите скъпоценни вампири?
Тя го погледна, а в очите ѝ блестеше искреност.
– Обърни ме, преди да тръгнем.
Страхът го прониза. Това беше абсолютно последното нещо, което очакваше да каже, и единственото, което нямаше да ѝ даде.
Назад към част 4 Напред към част 6
