ФЛОРА
Сърцето ѝ биеше силно в ушите ѝ и макар че нещо в задната част на съзнанието ѝ изискваше да се отдръпне от погледа на Дрейвън, друга част от нея искаше да му се наслади.
Флора се луташе някъде по средата, докато се опитваше да игнорира пулсирането на рамото си.
Той не беше нищо от това, което беше очаквала. Там, където вампирите бяха по-слаби, Дрейвън беше всичко друго, но не и слаб. Беше висок, с широки рамене и впечатляващи мускули, които само се засилваха от твърде тясната фланела, която носеше. В него имаше нечувана грация, но тя не надделяваше над онази част от него, която крещеше, че е върхов хищник. Татуировките се разливаха по предмишниците му изпод закопчаната с маншети риза и Флора се зачуди колко нагоре е стигнало мастилото. Очите ѝ проследиха мястото, където си представяше, че продължават, докато не срещнаха огнения поглед под разрошената му кафява коса. Той я гледаше така, сякаш не беше сигурен дали ще я погълне или ще я убие на място. И едното, и другото би било добре. Всичко, ако я докоснеше.
Какво, по дяволите?
Тя направи пауза, когато неуместната мисъл я хвана неподготвена. Не трябваше да бъде привлечена от него. Нямаше причина да се чувства така, сякаш към душата ѝ е привързана струна, която я дърпа към него. Току-що го беше срещнала, а той беше единственото нещо, което и пречеше да получи защита за Емери. Не можеше да има значение, че той имаше татуировки и очи, които пронизваха душата ѝ.
Дълбокото ръмжене на вълците, които я заобикаляха, прекъсна мислите ѝ и погледът ѝ се стрелна из стаята. Беше предположила, че няма причина да се страхува от вълците, но отчаянието в погледите им, вперени в камъка на шията ѝ, и фактът, че техните войници първо стреляха, а после задаваха въпроси, я накараха да преосмисли това предположение. Те бяха свръхестествени изпълнители по някаква причина. Бяха по-силни и по-бързи от обикновения човек, имаха сетива, които далеч надминаваха нейните, и точно в този момент изглеждаха така, сякаш нямаше да имат проблеми да използват тези свръхестествени способности, за да я разкъсат.
Флора се напрегна и се приближи към Матео. Тя погледна нагоре, за да види дали той ще продължи и най-малката част от защитата, която вече беше показал. За нейно съжаление нерешителността бе белязала чертите му. Той нямаше да тръгне срещу глутницата си. И защо да го прави? Беше ѝ казал да не споменава наследството на Дрейвън. Матео я беше предупредил, че неговият водач няма да прояви милост. Калъм наистина не трябваше да я изпраща на тази мисия. Може и да беше обучена на дипломация, но тя се простираше само до представянето и етикета. Вече беше доказала, че е неспособна и опасноста е надвиснала над главата ѝ.
– Никой да не мърда! – изръмжа Дрейвън, а очите му не слизаха от нейните, докато скачаше от сцената и се запътваше към нея. С всяка крачка нервите ѝ се опъваха все повече, докато той спря на сантиметри от нея, а дъхът му дразнеше върха на носа ѝ.
– Как получи това?
Флора си пое рязко дъх и веднага съжали за това. Ако смяташе, че външният му вид е вкусен, той беше нищо в сравнение с начина, по който миризмата на гората се задържаше върху кожата му. Това ѝ напомни за разходките със стария ѝ кон Шадоуфел в гората зад замъка. Това беше утеха, която той нямаше защо да я кара да чувства.
Тя вдигна глава нагоре, загледана в смъртоносния му зелен поглед, докато говореше.
– Калъм ми го даде. Щеше да знаеш това, ако ми беше дал възможност да се обясня, вместо да караш хората си да стрелят по мен, а после да се правиш на ударен.
– О, ще имаш много шансове да се обясниш. – изрева той, устните му се изкривиха в злобна усмивка и макар че гледката му я плашеше, някак си го правеше още по-примамлив.
– А сега ми дай камъка.
– Защо? За да ме изпратиш по пътя ми, без да изслушаш молбата ми? Мисля, че не.
Тя устоя на желанието да се отдръпне и да му покаже някаква слабост. Точно това искаше той, а Флора отказваше да бъде сплашена. Не и когато толкова много неща бяха заложени на карта за Емери и нероденото ѝ дете. Както и за самата нея. Тя не се съмняваше, че Калъм все още ще я обърне, когато се върне, но трябваше да оцелее, за да стигне дотам.
В стаята цареше тишина, а глутницата слушаше всяка тяхна дума.
До момента, в който не заговориха.
Започна се с няколко шепота, от които Флора долови само няколко думи. Вампир. Доверие. Война. Но после се разрасна до тъп рев. Викове, с които искаха да ѝ отнемат лунния камък и да я изпратят обратно при вампирите на парчета.
Групата започна да се размества все по-нервна в нуждата си от действие, тя започна да се придвижва към мястото, където Флора стоеше с Дрейвън и Матео. Виковете им за разправа ставаха все по-силни, но с интензивността се променяше и фокусът и скоро гневът им обхвана и Дрейвън.
– Той не е един от нас, не може да му се вярва!
– Той не е законен наследник!
Гръдният кош на Флора се свиваше при всяко движение на челюстта на Дрейвън. Може и да беше разочарована от тактиката на Дрейвън, но не искаше да настройва глутницата му срещу него.
– Предполагах, че ще знаят. – тя прошепна достатъчно тихо, за да знае, че той ще я чуе, но не толкова силно, че глутницата да я чуе.
– Знаеш какво се случва, когато предполагаш.
Тя го направи. Това беше нейна вина. В момента, в който блесна като дипломат, тя се провали епично и неволно започна преврат, поставяйки под въпрос легитимността на Дрейвън.
Очите ѝ се стрелнаха към нарастващата разправия около нея и тя се опита да разбере думите им. Предполагаше се, че вълците от Америка ще приемат хибриди. Те трябваше да приемат всички. Ако така се отнасяха към наследника на тяхната глутница, със сигурност нямаше да ѝ помогнат да защити Емери.
– Тишина! – изръмжа от сцената бащата на Дрейвън и всеки вълк в залата изохка. Думите му носеха тежестта на алфа, свидетелство за неговото лидерство и доверието, което глутницата му оказваше. Самсон слезе от сцената, за да застане зад сина си, и сложи ръка на рамото на Дрейвън.
– Дрейвън е мой син. Моят наследник. В кръвта му е вълкът на Демпси. Той се движи с тази глутница от момента на раждането си и ще бъде третиран с уважението, което заслужава като мой наследник. – той насочи думите си към Дрейвън, все още плътно изпълнени с господство – Това не е разговор, който трябва да се води тук, Дрейвън. Отведете я в мазето и я разпитайте там.
Дрейвън изсумтя, докато протестираше.
– Татко…
– Казах да си върви. – изръмжа Алфата.
За част от секундата Флора можеше да се закълне, че е видяла нотка на тъга в изражението на бащата на Дрейвън, но тя веднага бе заменена от строга гримаса. Все пак то беше там. Любовта на баща към сина му. Син, който не беше негов по кръв, независимо от това, което Алфата току-що беше казал. Тя бе прочела истината в това писмо. Сърцето на Флора омекна за по-възрастния вълк и тя се зачуди дали Дрейвън знае колко голям късметлия е, че има това, което има.
Дрейвън не се поколеба. Той изправи гръбнака си и кимна почтително.
– Да, Алфа. – обърна се обратно към Флора и се наведе, а грубостта на петчасовата му брада одраска челюстта ѝ – Вече достатъчно прецака нещата. Предлагам ти да си държиш устата затворена, докато не останем сами.
– А ако не го направя? – отвърна меко тя, знаейки добре, по дяволите, че няма да му позволи да я уплаши лесно. В мазетата се пазеха тайни, а тя беше гледала твърде много документални филми за престъпления с Емери, за да знае, че щом си там, обикновено няма изход.
– Сега си в земите на глутницата, принцесо. – финият му тембър се разчупи, докато шепнеше, и ако беше в друга ситуация, можеше да ѝ се стори секси в сравнение с истинските вампири, с които беше израснала – Тук не се занимаваме с дипломация.
Топлото чувство, което тялото му предизвика в корема ѝ, бе заменено от паника, когато осъзна колко не е в стихията си. Дипломацията беше това, което познаваше, но макар да ѝ я бяха насаждали още от петгодишна, вече беше доказала, че не е способна да играе играта така, както го правеха Калъм и Емери. Нейното ниво на дипломация не се простираше отвъд вечерите и галавечерите.
Въздухът, който се изтръгна от устните ѝ, се изгуби от вятъра, когато Дрейвън я сграбчи и я преметна през рамо, така че тя се оказа с главата надолу, а главата ѝ беше наполовина на гърба му.
– Какво правиш? Пусни ме! – Флора заби юмруци в широкия му гръб с всичката сила, която можеше да събере, въпреки че рамото ѝ пулсираше и беше почти сигурна, че капе кръв по гърба на ризата му.
Дрейвън пренебрегна молбите ѝ и опря ръка на задните ѝ части, сякаш тя беше трофейно животно, което е заклал. Не само че се държеше като пълен варварин, но и роклята, която носеше, се качваше подозрително високо на бедрата ѝ, оставяйки малко на въображението. Тялото ѝ се разгорещи, искаше той да я забележи, но фактът, че бяха заобиколени от глутницата му, я накара да се изчерви.
Около нея се размърдаха крака и тя видя как глутницата се разделя за своя наследник. Може би допреди малко са били готови да го убият, но по заповед на своя Алфа се подчиниха.
Флора не пропусна да забележи как раменете на Дрейвън се напрегнаха под нея, макар че той не реагира външно. Не каза и едно проклето нещо. Нямаше нужда. Може и да изпълняваха заповеди от уважение към своя Алфа, но това не променяше основния дисонанс в стаята.
В мига, в който свежият нощен въздух удари оголените ѝ бедра, Флора се разтрепери въпреки топлината, която кипеше под кожата ѝ. Дрейвън спря на верандата на бара и издиша тежко. Флора отвори уста, за да го разпита, но за пореден път дъхът ѝ бе откраднат от сприхавия хибрид.
Той потегли в нощта със скорост, която тя беше виждала, но никога не беше изпитвала сама. Беше ужасяващо и вълнуващо едновременно. Емоциите ѝ бяха навсякъде и тя се мъчеше да се справи с това, което чувстваше, и с това, което трябваше да бъде. Трябваше да се паникьоса за това, което щеше да последва, като се има предвид яростта, която беше видяла в очите на Дрейвън. И ако беше умна, щеше да се опита да намери начин да се измъкне безопасно от рамото му, но за този кратък миг, когато светът летеше покрай нея, тя забрави за мисията си, за раната на рамото си и се остави да бъде потопена в свободата, която идваше с изпитването на безсмъртната скорост.
Твърде скоро Дрейвън забави ход и Флора изпъна врат, за да види на лунната светлина очертанията на дървена колиба.
Тя придърпа бедрата си към рамото му, опитвайки се да намери необходимия лост, за да се оттласне от него. Рамото я болеше силно и тя забеляза, че превръзката, която Матео беше поставил там, се беше разхлабила по време на бягането им. Дори да успееше да се отскубне от рамото на Дрейвън, не можеше да избяга от него, но нямаше причина да не може да влезе в мазето поне с частица достойнство.
В задната част на тялото ѝ се разнесе твърд плясък, придружен от това, че Дрейвън я бутна на място.
– Ти ме удари! – изкрещя тя, без да обръща внимание на начина, по който стомахът ѝ се издълба и на топлината, която се разпространи по тялото ѝ едновременно с болката.
– Въртеше си дупето, помислих, че искаш да го напляскам.
Флора се намръщи. Варвари. Всички те.
– Мога да ходя, нали знаеш. Сложи ме и ще те последвам. Все още кървя, а това не е съвсем удобно.
– Е, поне с това сме съгласни и двамата. – в гърдите му се оформи тътен и Флора можеше да се закълне, че той се засмя, макар че веднага го преглътна – Но сега си в моя свят, а не в твоя, и тук не приемаме с добро разглезената принцеса, която съсипва живота ни с обещание, което, сигурен съм, не може да изпълни.
Флора отвори уста, за да попита какво точно има предвид, но преди да успее да проговори, Дрейвън прекрачи прага и затръшна вратата зад тях, потапяйки ги в тъмнина. Той я дръпна от рамото си и в момента, в който краката ѝ докоснаха земята, я притисна към неравната дървена стена на хижата. Ръката му погали гърлото ѝ, докато се навеждаше и шепнеше на ухото ѝ.
– Това, че споделяме злощастна връзка с брат ми, не означава, че сме в един отбор. Ти току-що съсипа живота ми. Съсипа авторитета ми в тази глутница. Но този камък около красивата ти малка шия представлява най-голямата надежда, която нашата глутница е имала от векове. Което означава, че въпреки колко много ме вбесяваш, ти ще поправиш това.
Без натиск. Тя просто щеше да го добави към купчината си надежди, точно там, заедно с осигуряването на защита за Емери и собственото си бъдеще в двора на Калъм.
Очите ѝ се приспособиха към тъмнината и тя притисна ръце в гърдите на Дрейвън, опитвайки се да създаде пространство между тях. Той не помръдна. Вместо това премести тежестта си, като я притисна още повече към стената, като всеки сантиметър от мускулестите му гърди се изравни с нейните. Флора си пое дъх, опитвайки се да успокои бушуващото си сърце.
– Ако ще работим заедно, предлагам ти да се научиш на маниери.
Дрейвън се наведе и прокара устни от ъгъла на челюстта ѝ до ухото.
– Маниерите са за претенциозни задници, които искат да вярваш, че са прави. Никога не съм твърдял, че съм такъв.
Флора разтвори устни, за да му каже какво точно е, но преди да успее, Дрейвън заби кътниците си в месестата част на шията ѝ. Тялото ѝ се напрегна и дълбоко в нея се разнесе писък, докато чакаше да я залее още болка, но тя така и не дойде. Тя използва и двете си ръце, за да се отблъсне от него, но с всеки изминал миг нуждата да избяга намаляваше. Пронизителният шум, който излизаше от устата ѝ, престана и против волята ѝ се превърна в нещо направо еротично. Не трябваше да се наслаждава на кътниците му, заровени в плътта ѝ, но с всяко издърпване тя падаше по-дълбоко в него, нуждаейки се от още.
Дрейвън издаде свой собствен стон и вибрациите на дълбокия му баритонов тембър предизвикаха тръпки по гърба ѝ. Тя наклони главата си назад, давайки му по-добър достъп, въпреки че някъде в мозъка си знаеше, че не бива да го прави. Зърната ѝ се забиха в гърдите му и Флора изпусна и последния контрол, който имаше.
Обхвана я спокойствие, последвано от силна топлина. Тя я прие с радост, тъй като тя започна в главата ѝ и заля крайниците ѝ. От устните ѝ се откъсна неволен стон, когато се завъртя в стомаха ѝ и се настани в клитора ѝ. Бедрата ѝ се стиснаха в опит да успокоят болката, която сякаш само се засилваше, докато Дрейвън изтегляше жизнената ѝ сила. Никога не бе обмисляла да се храни, но отровата му я накара да се запита защо, по дяволите, не го е направила. Всяко колебание, което се беше навило около гръбнака ѝ, сякаш се разпадна и ѝ остана само желанието да се хареса. Самата тя. Дрейвън. Нямаше значение.
Дрейвън откъсна зъбите си от шията ѝ и тя залитна в ръцете му. Той беше спасителният и пояс. Не би трябвало да бъде, но тя не можеше да си спомни защо. Той беше всичко, от което се нуждаеше. Въздухът, който дишаше. Щеше да го последва през проклетата скала, ако това означаваше, че може да го задържи.
Чакай, това нямаше смисъл. Какво се случваше с нея?
Флора погледна надолу. Главата ѝ се чувстваше огромна и тежка на раменете ѝ. Тя забеляза, че раната от куршума вече не кърви.
– Благодаря ти, че ме излекува. – гласът ѝ излезе по-задъхан, отколкото възнамеряваше, но се надяваше да му хареса.
– Не ми благодари все още. Трябваш ми само да си цяла достатъчно дълго, за да ми кажеш какво, по дяволите, правиш тук и защо на проклетия ти врат виси единственото нещо, което моята глутница някога е искала.
– Добре! – прошепна тя. Тъмнината я изнервяше, но докосването му я заземяваше. Флора се наведе към него и вдиша земния му аромат. – Каквото ти е нужно.
Той изпусна раздразнено гърлено ръмжене и веждите на Флора се смръщиха. Беше го разгневила, макар да не можеше да разбере как.
– Ще ми кажеш точно защо си тук и какво общо има брат ми с тази гадост.
– Тук съм, за да си осигуря помощ от вълците в защита на най-добрата ми приятелка. Що се отнася до брат ти, не знам ролята му, само че ми каза, че трябва да успея. Не че нямаше да го направя така или иначе. Емери заслужава да бъде защитена, а детето ѝ е невинно във всичко това.
Истината се отрони от устните ѝ като вода, точно както се случваше с всеки един от последвалите го бързи въпроси.
– Кой е баща на детето?
– Емери носи наследника на вампирите. Тя, също така е вещица.
– Бебето е хибрид?
– Да. Като теб.
Дрейвън се напрегна под ръцете ѝ, но продължи разпита си.
– Защо имаш лунния камък?
– Не знам.
Очите на Дрейвън се стесниха върху нея и тя беше сигурна, че той усеща лъжата в думите ѝ.
– Знаеш ли къде е другата половина?
– Не. Дори не знаех, че има още една половина.
– Тук си, за да разрушиш семейството ми ли?
– Не. Нямам толкова власт.
Флора отговаряше на всеки въпрос възможно най-бързо и ефективно, но всяка нейна дума само засилваше възбудата в гласа на Дрейвън.
Той замълча за повече от миг и Флора усети топлината на погледа му, който изучаваше всяка нейна черта. Гласът му се понижи до смъртоносна октава.
– Знаеш ли защо моят вълк е тук, разхождайки се из дупката в душата ми?
– Не. – тя потърка мястото на гърдите му, където би трябвало да е сърцето му, с надеждата да успокои дискомфорта му – Но това звучи болезнено.
– По дяволите. – изруга Дрейвън и се отдръпна от нея – Защо те искам?
Последният му въпрос беше едва прошепнат и преди да успее да го обработи, през нея премина ударна вълна. Флора се преобърна назад и се блъсна в стената. Обхвана я осакатяващо гадене и ако преди главата ѝ беше чиста като стъкло, сега в нея се блъскаха всички мисли, които би трябвало да има, когато той я разпитваше. Сдържаността, която трябваше да прояви, но не го направи.
Тя се свлече двойно, а коленете ѝ се озоваха на твърдия дървен под в тъмнината. Стомахът ѝ се сви, а клиторът ѝ пулсираше.
– Какво ми направи? – изпъшка тя.
– Това е силата на отровата, скъпа. – не беше нужно да го вижда, за да разбере, че на съвършените му устни има доволна усмивка, докато се отдалечаваше по нещо, което тя предполагаше, че е коридор.
Една-единствена сълза обагри бузата ѝ и тя не беше сигурна дали е защото се чувстваше физически зле, или беше емоционално изтощена от отровата, която току-що беше получила от ръката му. Знаеше само, че е благодарна за тъмнината, която ги заобикаляше.
Тя изтри доказателствата за слабостта си и се надигна от пода. Той играеше мръсно, както и тя, когато го издаде. Нямаше значение, че не е искала да го направи, тя бе започнала тази война от момента, в който се бе появила. Само че не беше готова да се бие.
Сега вече беше.
С дълбоко успокояващо дишане Флора нахлузи бикините на голямото си момиче и тръгна по коридора, готова да отприщи ада.
Назад към част 3 Напред към част 5
