ОГЪСТ
Огъст положи елегантния си подпис върху последния от декретите, които щяха да бъдат разпратени до кралствата и глутниците по света. Учудваше го, че дори в модерните дни и епохи, когато всеки крал и алфа бяха в течение и знаеха всяка своя стъпка, той беше принуден да напише собственоръчно писмо за съюз, за да бъде признато то за обвързващо. Почти готов, той нежно погали с ума си ръба на връзката, само за да открие, че Емери се е затворила за него.
Не беше необичайно за нея да го прави, когато е заета, но той не можеше да отрече, че го бодеше малко, когато го забелязваше.
От нощта на празненството насам отношенията между него и Емери бяха ту горещи, ту студени. Горещо в смисъл, че бяха направили така, че да прекарват всяка нощ заедно, преплетени в прегръдките си, като спираха да се грижат за дъщеря си и да спят, само когато умората най-накрая ги завладееше. Нощта в студиото беше възможността, от която се нуждаеха, за да опознаят отново телата си един с друг, и никой от тях не беше готов да се върне към самодоволството, в което бяха изпаднали преди.
Притесняваше го тъмната стоманена твърдост на студа. Огъст не можеше да разбере откъде идва, но имаше моменти, в които Емери изглеждаше изгубена, на милион мили от замъка. Не по начина, по който я завладяваха виденията ѝ, а сякаш се държеше настрана от него и от всички около нея. Всеки път, когато той я разпитваше за това, тя намираше начин да го разсее – или със задължения към кралството им, или като удобно губеше дрехите си.
Вратата на кабинета му се отвори със скърцане, но той не вдигна поглед. Вероятно управителят му Колин му носеше още нещо за подпис. Изглеждаше, че документите са безкрайни. Това, което го учудваше, беше, че никога не беше виждал баща си да върши истинска работа.
– Ваше Величество, мисля, че е по-добре да слезете в балната зала.
Той спря да пише и затвори очи, а челюстта му се напрегна от досада.
– Какво става? – изрече той.
– Хм. Това е Нейно Величество.
Огъст пусна писалката си и се изстреля от масата.
– Тя добре ли е?
– О, хм, тя е добре. – Колин потърка тила си и се пресегна нервно – Трябва да се притеснявате за Абърфорт.
По дяволите. Устатият вампир беше най-откровеният от благородниците. Непрекъснато се обявяваше против чифтосването и въвеждането на хибриди в кралството и за съжаление не беше лишен от последователи. С напредването на времето, без да има напредък към прекратяване на магията на Съревнованието или победа над Слоун, ставаше все по-трудно да се задържи фокусиран върху нещо друго. Появяваха се две страни и той се притесняваше, че те са по-близо от всякога до борба в собствените си стени. Ако вече не бяха там.
Огъст се измъкна от кабинета си и слезе в балната зала. Отвън на вратата чуваше шепота.
Имаше такива, които явно бяха на страната на Емери.
– Най-накрая някой прави нещо по проблема с благородниците.
– Може би ако го убие, ще видят, че няма да отидем никъде.
Смесени бяха и онези, които се противопоставяха на всяка промяна.
– Какво ще му направи тя?
– Защо очите ѝ са черни?
– Така ли възнамерява да управлява?
Майната му. Той не се занимаваше само с Емери, а и с нейния мрак.
Огъст се промъкна безшумно в балната зала, като проследи с поглед тълпата от вещици и вампири в далечния край на залата. Започвайки отзад, те забелязаха присъствието му и се разделиха, за да може да достигне до своята половинка.
Емери беше обвила Абърфорт в бодливи лиани, притиснат до стената на балната зала, а пръстите на краката му бяха вдигнати на няколко сантиметра от пода. Под него се стичаше кръв, а очите му бяха широко отворени. Те се удвоиха, когато видя Огъст.
– Ваше величество, тя е изгубила ума си по дяволите! – изръмжа благородният вампир. Може и да изглеждаше само с няколко години по-възрастен от Огъст и Емери, но Абърфорт беше вековен фанатик, който би облизал задника на баща си, ако си мислеше, че така ще си спечели благоразположение.
– Силно се съмнявам в това, Абърфорт. – промълви Огъст, като се престори на незаинтересован от това, което имаше да каже. Обърна се към Емери и бързо я проследи с поглед, за да се увери, че е в безопасност – Мислех, че се съгласихме да оставим извращенията в спалнята, кралице моя.
Устните ѝ се изкривиха в насмешлива усмивка и тя закачливо наклони глава, а потъмнелите ѝ очи се стесниха.
– Ако искаш да го заведеш там, с удоволствие ще му позволя да гледа как яздя пениса ти, половинке. Може би тогава той ще разбере радостта от това да имаш за партньор вещица.
От гърдите му се изтръгна тихо ръмжене, което надви задавения смях, който заплашваше да излезе. Половинката му си беше отишла. Пред него стоеше жена с мисия да докаже правотата си и макар че, той обикновено заставаше на нейна страна, това беше деликатна ситуация. Такава, която щеше да повлияе не само на тяхното кралство, но и на войната в момента. Другите монарси се страхуваха да се доверят на промяната, а ако изглеждаше, че той и Емери налагат мнението на народа си, това нямаше да свърши добре в опита им да спечелят съюзници.
Той пристъпи напред и протегна ръка върху долната част на гърба на Емери. Изпрати вълни на спокойствие по връзката им, въпреки че тя все още го беше блокирала пред себе си.
– Въпреки, че мисля, че това би било отваряне на очите, предпочитам да не ми се налага да го убивам, защото е видял какво е мое.
Емери се отдръпна от докосването му и се изхили.
– Той вече е на път да се превърне в мъртвец. Тогава поне ще разбере какво пропуска, когато напусне този свят.
– Какво е нарушението му?
– Абърфорт смяташе, че ще е добре да сложи ръка на вещицата, защото тя е, цитирам: „Мръсна курва, която трябва да бъде изтрита от лицето на земята, защото не може да си държи краката затворени и иска да хване в капан един почтен вампир, за да повярва, че им е писано да бъдат заедно“.
Прозвуча тих глас и Огъст се обърна, за да види една слаба жена, свита на земята.
– Обещавам, Ваше Величество. Не съм го направила. Аз… не се опитвах да… той…кожата ми завибрира и нещо ме дръпна в неговата посока. Просто исках да поговоря с него.. – вещицата надникна над ръцете, които бе обвила около себе си като защита, и той не пропусна да забележи пръстена от синини, разцъфнал върху бицепса ѝ. Очите ѝ бяха широко отворени, а устните ѝ трепереха.
Майната му.
– Те са половинки. Виждаш ли защо не можех просто да го пусна.
– Кървава, шибана, работа. – Огъст поклати глава – И ти не можеш да го убиеш, малка вещице. Какво ще стане с нея, ако той умре? Нима тя не заслужава своя другар?
– Той е шибано копеле, Огъст. Не можеш да очакваш от мен да ѝ позволя да остане насаме с него. Той никога няма да я приеме. Никога няма да приеме дъщеря ни като наш бъдещ наследник.
– Какво искаш да направя?
Емери стисна устни, а в кехлибарените ѝ очи се завихри мастилено черно. Питаше половинката си, но видя борбата в погледа ѝ, докато се опитваше да формулира отговор, който едновременно да е дипломатичен и да подхранва нуждата ѝ да даде пример на идиота, облечен в тръните ѝ.
Огъст се обърна обратно към Абърфорт.
– Какво чувстваш, когато я погледнеш?
– Няма значение какво чувствам! – изплю Абърфорт, а кръвта се стичаше по устните му – Това е грешно. Защото са ни проклели, когато са ни създали. Не съм поискал да се чувствам по този начин. Никой от нас не го е поискал. А ти продължаваш да се опитваш да залепиш лепенка на проблема, като даваш обещания, които не можеш да изпълниш. Продължавате да ни казвате, че ще се оправим и ще ги видим така, както ги виждате вие, Ваше Величество, но не е така. Ние не го правим. И днес не сме по-близо до един нов свръхестествен свят, отколкото бяхме преди месеци. Господарката е на върха, а ние сме принудени да се превърнем в нещо, което никога не сме искали да бъдем.
– Сродниците са предопределени от звездите. Това е бъдещето. – Емери говореше с декрета на кралица, но това, което не успяваше да разбере, беше, че ако принуждават хората, то те не са по-добри от диктатора преди тях.
Абърфорт се изсмя и поклати глава.
– Това не е моето бъдеще, вещице. Аз не съм от звездите. Създаден съм от кръв и магия и нищо повече. Децата ми ще бъдат тези, които съм произвел, а не полукръвни мръсници.
Огъст изръмжа.
– Няма да ви дам да петните хибридите. Дъщеря ми е бъдещето на това кралство. Добре би било да запомните това и да ѝ покажете уважението, което заслужава.
– Тя може и да е твоя наследница, но не е задължително да е моето бъдеще. Няма да живея там, където съм принуден да я признавам за своя кралица.
– Какво искаш да направя, Абърфорт? – Огъст му зададе същия въпрос, който беше задал на своята половинка. Знаеше, че никой от двамата няма да отстъпи, но и никой от тях нямаше отговор.
– Намери начин да прекъснеш връзките между партньорите.
Тълпата около тях беше смесица от възклицания и радостни възгласи.
– Искате да лиша хората си от правото на техните партньори? – изръмжа Емери.
Огъст скри, че се свива от линията, която Емери бе начертал в пясъка. Тя беше казала „моите хора“. Не нашия народ. Не на кралството. Моят народ. За пръв път я чуваше да се изплъзва и да се определя изцяло като вещица. Но това беше грешен ход. Тя все още не беше усъвършенствала политическата игра. Това беше игра на хитрост и стратегия, а не на сърце и емоции.
– Дори и да беше възможно, – продължи Емери – вампирите буквално са създадени, за да бъдат обвързани партньори. Защитници на вещици.
– Не съм давал съгласието си да бъда обвързан с вашия народ. – Абърфорт хвърли кинжала, който Емери бе разтворила с думите си – Не искам да имам нищо общо с теб. С вещиците. – той кимна към вещицата, която все още се гърчеше на пода, свивайки устни от отвращение – Не искам да имам нищо общо с нея. Вземи хората си и се махай от нашето кралство.
Цялата стая замлъкна, с изключение на мъничкото изпъшкване на отхвърлената вещица, последвано от тихи ридания.
– Махни го от погледа ми! – изсъска Емери – Искам да го затворя в подземие, където да не може да нарани други вещици.
Боговете да му помагат. Той отправи молитвата към всяко божество, което би го изслушало, защото половинката му вероятно щеше да го убие.
– Прав е! – прошепна Огъст.
Емери промуши кинжалния си поглед към него.
– Какво? – изкрещя тя.
– Обичам те, малка вещице. Искам да прекарвам всеки проклет от боговете ден с теб до края на вечността, но кой съм аз, че да решавам какво е най-добро за всички останали?
Със сигурност щеше да спи на дивана тази нощ. По дяволите, тя можеше да го изгони от целия им проклет апартамент.
Но това трябваше да се каже. Не защото трябваше да запази лице пред хората си и да не изглежда слаб, а защото беше истина. Не можеха да ръководят с железен юмрук, а това означаваше да чуят тревогите на хората си.
– Ти си проклетият крал на боговете, Огъст. Ти си този, който трябва да решава.
– Аз съм крал, но не съм баща си. Ако се окажеше, че Калъм и Слоун са половинки, какво щеше да му кажеш?
Емери не отдели повече от секунда, за да обмисли отговора си.
– Че тя може да е различна.
Това беше отговор, който се получи на сила и той го знаеше. Тя не би принудила Калъм, човек, когото обичаше и уважаваше, да се чифтоса с убиец.
Погледът му се стесни и сърцето му се разтуптя за неговата половинка.
– Може ли? Тя е убила толкова много хора.
– Ти също.
Огъст направи крачка към нея и взе ръцете ѝ в своите. Той потърси очите ѝ по връзката им и я помоли да разбере.
– Но аз исках да се справя по-добре. Да бъда по-добър. Тя не го прави. Абърфорт не го прави.
– Ей, почакай, не ме слагай в един кюп с…
– Предлагам ти да си затвориш устата, ако искаш да останеш в състояние да я използваш! – изръмжа Огъст.
Обърна се обратно към Емери.
– Баба ти ни създаде, за да те защитаваме във време, когато вещиците са били преследвани и са се нуждаели от защита. Това вече не е така. И макар че някои от нас са готови да намерят своите партньори, това няма да е така за всички. Те заслужават възможността да си тръгнат.
– А какво да кажем за техните половинки? Какво се случва с тях? – гласът ѝ не трепна, но връзката им разкри отчаянието в думите ѝ.
Той прокара палеца си по пръстите ѝ, молейки се връзката да ѝ напомни, че това не е негова битка, а на хората му и той не може да ги игнорира.
– Те го разбират. Продължават да живеят както преди.
– Не можеш да пренебрегнеш връзката. – изплю Емери, а тъмнината в очите ѝ набъбваше с емоциите ѝ – Ти знаеш това.
Огъст сдъвка тази мисъл. Тя не грешеше, но той не можеше да накара хората си да отстъпят. Той нямаше избор, но обичаше Емери, преди да разбере, че тя е негова половинка. Всичко в нея го зовеше и той с готовност се поддаде на този зов. Но имаше момент, в който той желаеше същото нещо. Разпадането на връзката, която го свързваше с нея. Не можеше да каже със сигурност, че всички сродници се обичат. Но не беше негова работа да ги принуждава към нещо, което не искат. Ако по-късно сами го разберат, това си беше тяхна работа. Никой друг не трябваше да решава.
Той прехапа вътрешната страна на бузата си и изрече думите, които бяха като физически кинжал в гърдите му.
– Може би трябва да помислим да потърсим начин за прекратяване на връзките за онези, които не желаят да бъдат свързани.
– Сериозно? – Емери издърпа ръцете си от неговите, а очите ѝ загубиха всяка частица кехлибар.
– Емери, аз не казвам…
– Знам точно какво казваш. Даваш изход на вампирите и обричаш вещиците на несбъднат живот.
– Не знаем, че той ще бъде несбъднат, ако връзките не съществуват.
Емери погледна Огъст. На всеки друг би му се сторило, че мълчаливо изчакват другия да отстъпи, но в действителност връзката им бръмчеше, сякаш беше камертон, ударен прекалено силно. Вибрациите, отразяващи гнева и несъгласието, го разтърсиха, но скритото недоверие беше това, което го накара да се замисли.
Бяха стигнали толкова далеч. Отново и отново намираха пътя един към друг. Това не трябваше да ги сломи. Тогава защо му се струваше, че отново са на милиони мили един от друг?
– Прави с него каквото искаш, но по-добре се увери, че няма да го видя отново! – изплю се Емери. Тя падна на колене и придърпа ридаещата вещица в прегръдките си.
– Хайде да вървим, Сейдж. Държа те.
Тя помогна на младата вещица да се изправи и без да поглежда назад, излезе от балната зала. Една по една присъстващите вещици я последваха, оставяйки го да стои сам с хората си.
Той я гледаше как се отдалечава, безпомощен да направи каквото и да било. В тази ситуация нямаше победа. Или трябваше да разочарова своята половинка, или своето кралство.
В момента, в който Емери изчезна, Абърфорт падна на пода и лианите, които го държаха, се разхлабиха. Той се надигна и измърмори.
– Тази зла…
– Предлагам ти да помислиш много внимателно как говориш за моята половинка! – изръмжа Огъст.
Абърфорт замръзна и отклони поглед.
– Съжалявам, ваше величество. Благодаря ви, че се застъпихте за мен.
Огъст се пребори с желанието да заплюе мъжа на купчина в краката си.
– Не съм го направил заради теб. Ти си гадно парче, което вдига ръка на жените, и в никакъв случай не заслужаваш да дишаш само въз основа на този факт. Но вярвам, че не е моя работа да принуждавам когото и да било да приеме своята половинка, въпреки че това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало.
– Все пак ти благодаря. – промълви Абърфорт.
– Предлагам ти да се погрижиш за себе си. Всъщност трябва да помислите дали да не напуснете замъка.
Абърфорт се дръпна назад, а очите му се разшириха от объркване.
– Но, Ваше Величество, аз съм един от вашите доверени съветници. Не можете просто да ме изгоните.
– Мога. Но няма да го направя. Фактите са такива, че моята половинка не ви вярва и аз съм склонен да застана на нейна страна. Макар че няма да изградя кралството си върху тиранично управление, прозрачно заявих, че се опитвам да изградя кралство, което да включва всички. Дъщеря ми е най-добрата част от моята половинка и от мен самия. Един ден тя ще управлява като моя наследница и ако не можеш да се научиш да се съобразяваш с това, значи тук няма място за теб.
Абърфорт запази каменно лице, а очите му се присвиха. Това беше погледът на човек, който е загубил, но не е излязъл от играта, и това тревожеше Огъст повече, отколкото ако той му замахнеше пред целия двор.
След това Огъст добави.
– Съществува и фактът, че моята половинка може и да те кастрира, ако те види отново.
– Тогава ще си тръгна. – той се прегъна в кръста в нисък поклон, вероятно последният знак на уважение, който някога щеше да покаже на Огъст, и напусна балната зала.
Огъст погледна към останалите вампири.
– Ако някой друг се чувства като Абърфорт, предлагам ви да помислите дълго и добре дали това е кралството за вас, или не. Както вече казахме, няма да има последствия, ако си тръгнете, но няма да толерираме явното нараняване на който и да е член на нашето кралство, независимо дали е вампир, вещица или вълк.
Стаята остана тиха.
Когато се увери, че вече няма какво да кажат, Огъст се обърна и ги остави да клюкарстват помежду си. Беше сигурен, че до вечеря целият замък щеше да разбере какво се е случило, ако вече не го знаеше.
Малкълм застана в крачка до него.
– Ти си идиот, знаеш ли това?
Е, това не отне много време.
Огъст се спря в коридора и прокара пръсти през косата си:
– Предполагам, че си чул?
– О, имам уши. – Малкълм погледна и в двете посоки, преди да кимне към една от многото зали за сядане зад тях. След като и двамата бяха вътре, той попита – Наистина ли ще помолиш вещиците да намерят начин да развалят връзките между партньорите?
Огъст сви рамене и поклати глава.
– Ние дори не можем да измислим как да отменим белега на Съревнованието, защо мислиш, че те ще успеят да намерят начин да отменят връзките напълно?
– Но ако успеят? – настоя Малкълм. И Огъст знаеше какво иска да каже. Искаше му се да каже, че всичко, което е казал, е било за показ, но не можеше.
Огъст се намръщи.
– Тогава да, ще го подкрепя.
Малкълм вдигна ръце и изруга под носа си, преди да се оттегли към бара в ъгъла на стаята. Огъст благодари на боговете, че баща му е помислил да има запаси от уиски във всяка стая за отдих за случаи като този.
– И двамата с теб знаем, че това не е правилният отговор.
Огъст го последва и изчака Малкълм да му предложи чаша. Когато той не го направи, Огъст си наля сам. Отпи от десетилетната течност, наслаждавайки се на паренето.
– Не мога да ги накарам да изберат своя партньор. Това може да е най-хубавото нещо, което някога ни се е случвало, но не мога да се преструвам, че фанатизмът все още няма да съществува, след като всичко е казано и направено. Предпочитам да разтворя връзката им, отколкото да принудя Сейдж да живее привързана към задник като Абърфорт.
– Мога да разбера това, но дотогава я обричаш да живее с непоносима болка в гърдите.
– По-добре болка и живот, отколкото алтернативата. – той допи съдържанието на чашата си и си наля още една, преди да прекоси стаята и да седне на един от неудобните столове с високи облегалки.
Малкълм го последва, но не седна. Застана пред Огъст и го погледна отвисоко с тежестта не само на решенията си, но и на царството си.
– Можеш ли да живееш без Емери?
– По дяволите, Малкълм. Знаеш, че не бих могъл, но не си видял отвращението в очите му. – на Огъст му се искаше да има друг начин, но как можеше да осъди една жена да живее с другар, който я мрази – Ами ако беше Лина? Ами ако бъдещият ѝ другар е психопат или пуритан? Звездите не са любезни. Те ще ни прецакат по всякакъв начин, ако това служи на по-голяма цел. Аз… бих направил всичко, за да може дъщеря ми да познава любовта, която изпитвам към майка ѝ. Ако това означава да ѝ дам възможност да си тръгне, за да намери любов извън своята половинка, бих направил всичко, за да я спася.
Малкълм поклати глава.
– Това е шибана каша.
– Ти го казваш. – Огъст прокара ръка през косата си и издърпа краищата ѝ – Притеснявам се за Емери.
Той посегна към връзката им, знаейки, че преди да го направи, ще се удари в обширната стена, която тя беше издигнала между тях. Изразът на лицето ѝ, когато ѝ беше казал, че ще подкрепи решението на хората си, ако могат да унищожат връзките, го преследваше. Нямаше свят, в който да иска да се бие с Емери, но той се опитваше да погледне на това от логична гледна точка, докато тя беше потънала в емоции.
– Притеснявам се за топките ти. Беше шибано ядосана, когато стигна до лагера на вещиците. Едва успя да разкаже историята, преди да прокълне името ти, а аз знаех, че това е сигналът ми да те намеря.
– Тя и без това е твърде стресирана, а това не помага. Да не говорим, че според мен тъмната ѝ магия става все по-неспокойна.
– Очите ѝ?
Огъст кимна, изпускайки тежка въздишка.
– Ти също ли забеляза?
– Да. Вчера тя се разстрои, когато Дориан отново предложи да го оставим да се жертва, и видях трептене на тъмнина. Тя каза ли ти нещо?
– Не. – той поклати глава – Тя поема толкова много задължения между Лина, вещиците и осигуряването на присъствието ѝ в нашия двор.
– Какво ще кажеш за една женска вечер?
Огъст сбърчи вежди.
– Какво?
– Знаеш ли, като ергенските партита, които понякога идват в клуба.
– Искаш да изпратя бъдещата си съпруга с момичетата на ергенско парти, на което те ще правят… какво? Да пият шотове текила и да танцуват с непознати мъже? Нали разбираш, че сме в разгара на война?
Това беше официално. Малкълм твърде много се беше забавлявал с Лили и вещиците. Беше заменил задничавата си природа за сексуално заредената доблест на хората на своята половинка.
– Не. Богове, трябва да спреш да правиш стратегии за пет минути и да гледаш повече филми. Казвам да изпратим жените в Шотландия за една нощ с игри, алкохол и музика и да им дадем една нощ почивка от всичко – размаха ръце, жестикулирайки към замъка – това.
Огъст претегли предложението му. Не беше ужасна идея, а и постовете в Шотландия бяха също толкова укрепени, ако не и по-укрепени, като тези около замъка. Да не говорим, че нямаше как скоро да влезе в полезрението на Емери. Това можеше да е добър начин да я накара да изпусне малко пара.
– Добре, но трябва да накараш Емери да се качи на борда.
– Няма проблем. И двамата знаем, че аз съм любимият ѝ Никълсън. – каза той с намигване.
Огъст извъртя очи и се изправи.
– Благодаря ти.
Малкълм го придърпа в полупрегръдка.
– Все още смятам, че разпускането на връзките е ужасна идея, но разбирам защо се бориш за народа си. Винаги ще бъда до теб.
Излязоха от дневната и Огъст се върна в кабинета си, а Малкълм тръгна да търси Емери. Колкото и да изпитваше нужда да я придърпа в прегръдките си и да я накара да разбере откъде идва съгласито му, той знаеше, че не е време за това. Трябваше да завърши заявките за съюза и ако беше честен, искаше да даде на Емери време да се успокои.
Надяваше се, че това ще му помогне да опази целостта на топките си.
Назад към част 13 Напред към част 15
