ОГЪСТ
Хаос беше твърде проста дума, за да опише това, което открих, когато стигнах до долния етаж на замъка.
Нямаше нито една повърхност, която да не е покрита с пръски кръв. По пода бяха разхвърляни тела, някои от които все още се гърчеха, а крайниците бяха разхвърляни наоколо. Едва когато стигнаха до коридора пред голямото фоайе, Огъст за пръв път видя чудовищата, които бяха нахлули в замъка му и бяха избили хората му.
Терминът „чудовища“ не беше достатъчен – те бяха жестоки машини за убиване.
Човешките крака, облечени в работни панталони, отстъпваха място на широки открити торсове и гърди, покрити с тънка козина. Някои от тях бяха сиви, други кафяви, а между тях имаше и няколко петнисти. Козината продължаваше по гърбовете им в една линия надолу по гръбнака. Някои от тях имаха опашки, които се подаваха през панталоните им, а други – не.
Лицата им бяха изсечени, с остри скули, които после се набраздяваха почти така, сякаш муцуната никога не е порасвала там, където трябва. Носовете им бяха обърнати нагоре като на вълк, но кътниците им бяха изцяло вампирски.
Едно от чудовищата сканира коридора, като погледна в тяхната посока. Огъст бързо хвана ризата на Бракстън и го дръпна в нишата, преди звярът да ги види. Ако някога си беше мислил, че е готов да се примири с нов вид хибрид между вълк и вампир, беше сбъркал. Загуби всякаква способност да мисли, когато видя очите му. Зловещо светещ кехлибар се взираше в него, с черни точици, които плуваха в ирисите му.
Вещица.
Това трябваше да е онова, което Слоун се опитваше да направи. Това, което Ансел ѝ е помогнал да създаде. И той би заложил пари, че това е, за което Слоун използваше кръвта на Емери.
Нямаше значение, че часовоите му имаха оръжия, тъй като изстрелите им рикошираха от някакъв магически щит, който ги заобикаляше. И макар че мечовете им влизаха в контакт, те не пробиваха кевларената кожа на зверовете. Сякаш ги удряха с проклета от боговете пура за басейн.
От друга страна, чудовищата нямаха проблем да прережат гърлата на всеки, на когото се натъкнат, и да изтръгнат сърцето му без проблем. Бяха по-бързи от хората му, които не можеха да се сравняват с подобрената им генетика.
Кралството му беше подготвено за много неща, но нищо не можеше да ги подготви за това. Нито една от алармите не се беше задействала и всичките им сили бяха в капан извън замъка. През дългия си живот се бе сражавал с много вещици, но скоростта на вампирите винаги бе била тяхно предимство. Хората му можеха да се придвижват незабелязано и да ликвидират най-могъщите вещици с едно щракване на врата. Но Слоун беше по-силна, отколкото някога са си представяли. Магията ѝ беше сила, с която трябваше да се съобразяват по време на лова, но след това се бяха приспособили. Бяха подсилили охраната си. Тя не би трябвало да може да ги докосне.
Но тя го направи. За пореден път ги беше ударила там, където ги болеше. А той не успя да защити хората си.
Изчакаха, докато чудовищата се преместиха във фоайето, и тогава Огъст и Бракстън се измъкнаха от нишата и заобиколиха последния ъгъл, преди да стигнат до голямото стълбище. Пред входа на балната зала на кралските особи Огъст едва не се сблъска с вълка на Дрейвън, чийто ониксов косъм бе покрит с кръв. Огъст нямаше представа кога се е върнал от Лунния хребет, но беше щастлив, че е на негова страна.
Когато Дрейвън вдигна поглед и видя Огъст, той веднага се премести.
– Свързахте ли се с жените?
Огъст погледна в двете посоки и видя сенките на два звяра, които се приближаваха към тях. Той избута Дрейвън и Бракстън в кралския апартамент и затръшна вратата след тях.
– Не. Не мога да се свържа с Емери.
От гърдите на Дрейвън се изтръгна ръмжене и той удари стената до себе си, като счупи камъка.
– Дориан отива при тях. Той ще ги отведе на безопасно място.
– Добре. – той кимна, но очите му бяха отдалечени, вероятно работеха с милион мили в минута, за да разделят всичко на части. Това беше същото, което правеше и Огъст. – Те трябва да се отдалечат оттук. По дяволите, и ние трябва да се махнем оттук.
Огъст изпусна ниско ръмжене.
– Няма да предам дома си на нея, Дрейвън. Това е моето царство. Моят народ. Тя няма право да ги отнема. От нас.
– Събуди се, Огъст. – Дрейвън направи жест наоколо, а очите му се разшириха – Тя вече го е взела. Има дезертирали вълци, които събират членове на твоя двор и ги вкарват в капан, за да могат след това вещиците на Слоун да ги вържат в окови. Има хибридни чудовища, които изтребват стражите с дузини без никакво подкрепление. Няма да оцелеем, ако не се прегрупираме. Сражаваме се с една ръка, вързана зад гърба ни, и с фатална рана в червата.
– Дезертирали вълци? Кога се е случило това?
– Амбърси. Фернандо реши, че Слоун е по-добрият вариант за придобиване на власт.
По дяволите. Не можеха да се хванат на въдицата. Той не можеше да се втурне и да спаси положението. Нямаше как да спаси дома си от лапите на тъмната магия. Имаше само намаляване на удара, спасяване на тези, които можеха и измъкване, по дяволите.
Мразеше, че Дрейвън е прав.
Как бяха стигнали дотук? Беше прекарал една прекрасна нощ с дъщеря си, докато кралството му се бореше да остане живо.
Защото така искаше тя.
Шибаната Слоун. Когато се добереше до нея, щеше да се наслаждава на бавното ѝ разкъсване.
– Какво искаш да правиш? – попита Бракстън, готов да изпълни каквито и да е заповеди.
Огъст бързо пресметна всички възможни сценарии и оръжия, с които разполагаха.
– Добре. Трябва да изведем колкото се може повече хора и да измислим как да измъкнем армията и вещиците от контрола на Слоун. Дориан може да заобиколи магията на Слоун, но се нуждае от достатъчно силна вещица, която да държи отворен портала за армията.
– Лили и Емери. – каза Дрейвън, следвайки мисълта му.
– Точно така. – кимна Огъст – Но трябва да дадем време на Дориан да ги вземе. Ще използваме това време, за да изведем всички навън.
– Добре. В балната зала има десет чудовища. Те имат няколко шепи благородни заложници, разположени в далечния западен ъгъл. Имаме дузина стражи, които се опитват да пробият хватката им, но бързо се изморяват. Кейд и Матео са в селото на вещиците и спират всички чудовища, които се насочват натам.
Огъст кимна, като мислено си представяше какво му разказва братовчед му.
– Ако успееш да отвлечеш вниманието на чудовищата, Бракстън би трябвало да успее да ги изведе през помещенията на хранещите се от онази страна.
Бракс кимна.
– Разбира се.
Дрейвън сведе поглед към Огъст.
– Какво ще правиш?
Зла усмивка наклони устните му.
– Ще побутна шибаната мечка.
– Звучи безразсъдно.
– Така е. – но ако успееше да го направи, това щеше да е нещото, което щеше да им даде необходимото време – Слоун ме иска, така че ще отида точно там, където тя ме очаква.
– Емери никога няма да ти прости, ако се прецакаш. По дяволите, тя никога няма да ми прости, ако ти позволя, а съм виждал на какво е способна. Харесвам кръвта си в тялото, благодаря.
– Тя иска мен, а не някой от вас. Мога да продам вода на кит, ако ми се отдаде време. Просто побързай да си вдигнеш задника и да ги измъкнеш, а после се срещни с мен в тронната зала.
Дрейвън изглеждаше така, сякаш искаше да не се съгласи, но планът беше твърд. Ако Огъст успееше да отвлече вниманието на Слоун, това щеше да им даде достатъчно време да изведат възможно най-много хора. Може би дори ще успеят да евакуират армията и селото, преди той да се нуждае от подкрепление.
– Искам да се запише, че мразя този шибан план. – каза Дрейвън и протегна ръка – Успех.
Огъст я стисна и го придърпа към себе си, за да го прегърне наполовина.
– И на теб.
Двамата тръгнаха в противоположни посоки – Дрейвън и Бракстън към балната зала, а Огъст – към тронната зала.
Той стигна до богато украсените със злато врати и се изправи лице в лице с две от гадините на Слоун. Тези двамата бяха по-големи от онези, които бе видял, когато слязоха по стълбите, и носеха пояси през косматите си гърди, които означаваха какво, той не знаеше.
Когато го видяха, те изръмжаха в един глас.
– Предай се, кралю на вампирите.
Малък шибан шанс.
Огъст не се поколеба. Изстреля се към първия, разкъсвайки шията му, докато обгръщаше с ръце челюстта му и откъсваше главата му от тялото.
– Наистина предпочитам да не го правя! – изръмжа той.
Второто чудовище се хвърли към Огъст и едва не го улучи с ноктестата си хватка.
Огъст скочи от пътя и използва напредването на чудовището в своя полза. Движейки се толкова бързо, колкото можеше, той заобиколи зад него и заби ръката си в гърба на чудовището, изтръгвайки сърцето му.
Чудовището падна и Огъст можеше да се закълне, че е чул слабия шепот на „госпожо“, преди да падне на земята.
Огъст си пое дъх и пусна сърцето до бившия му стопанин. Той избърса гъстата черна кръв върху драперията, която облицоваше вратите, преди да си проправи път в тронната зала.
Тя беше празна, както и очакваше. Ако завладееше замъка, Слоун нямаше да иска да разруши мястото, където щеше да командва. Той познаваше ума на жадния за власт тиранин. Баща му бе давал идеалния пример през целия му живот.
Всяка стъпка към трона му беше химн. Безмълвна прокламация не към кого да е, а към самия него, че независимо какво ще се случи тази нощ, това кралство ще оцелее. Той се закле, че то ще доживее още един ден под негово управление.
Когато стигна до трона си, той се спусна с изправен гръб и силно вдигната брадичка. Докато чакаше, в ушите му се чуваше равномерното биене на сърцето му.
Не след дълго вратите се отвориха и пред него застана самата господарка, обградена от пет чудовища.
Слоун се стремеше това да бъде нейното светилище.
Жалко, че той не се отказваше от него.
Назад към част 16 Напред към част 18
