ЕМЕРИ
Вече му беше простено.
Тя нямаше време да мисли, да диша, да протестира, защото Огъст я сграбчи за раменете и я бутна на пода. Трясъкът от удара на коленете ѝ в пода отекна от плочките, които ги заобикаляха. Тя изтръпна, когато болката избухна и се стрелна нагоре по гръбначния ѝ стълб, като почти я накара да рухне. Но преди да успее, Огъст беше там. Той пъхна палеца си в устата ѝ и хвана брадичката ѝ, издърпвайки я нагоре, за да я принуди да посрещне погледа му.
За пръв път го виждаше наистина. Дълбоките торбички под очите му и брадата на челюстта му. Беше далеч от краля, който познаваше.
– Това ли искаше? – очите му потъмняха, а устните му се изкривиха в присмех – Да ме принудиш да стигна до точката на пречупване?
Емери си мислеше, че е виждала Огъст в най-ниската му форма, когато е бил потънал в дълбините на жаждата си за кръв. Беше чувала историите от Малкълм за изгубените му десетилетия и за депресията, която последва, когато най-сетне се завърна, но моментите, които си представяше, бяха нищо в сравнение с черупката на мъжа, който виждаше пред себе си. Дори когато я смяташе за свой враг, той не я гледаше с явното пренебрежение, което проявяваше сега.
Събуждането в това, което можеше само да предположи, че е някакво царство на сънищата, я беше застигнало неподготвена, но като го видя, сърцето ѝ започна да се разтуптява. Беше повярвала, че това са звездите, които отговарят на молитвите ѝ, докато той не я зашлеви по лицето и не си тръгна, след като я нарече с името на сестра ѝ.
Тогава го видя – наистина го видя – да стои под ледения душ, с увиснала глава и емоции, които се отмиваха от него на вълни. Той беше черупка на мъжа, когото познаваше, сломен по начин, който не можеше да разбере. Инстинктивно тя посегна към връзката им, за да му покаже, че не е тази, за която я смяташе, но тя все още беше безплодна.
Страхуваше се, че дори връзката им не може да поправи дълбоките рани, нанесени от сестра ѝ. Мъжът пред нея беше лишен от способността да я разпознава като своя половинка и тя нямаше как да му го докаже, освен да му се натрапи. Имаше голяма вероятност да умре, преди да получи този шанс.
Можеше ли да умре в това царство?
Емери посегна към магията си, за да провери дали може поне да се защити, ако той я нападне. Светлите и тъмните ѝ магии се завъртяха в гърдите ѝ, но в дланите ѝ не се появи нищо.
Нямаше представа как е възможно изобщо да е там, но не смяташе да пропилява възможността. Което означаваше, че трябва да го убеди, без да умре и без магията си. Без натиск.
Водата се стичаше по лицето ѝ и с широко отворени очи тя заекваше около палеца му:
– Огъст, аз…
– Не искам да го чувам. Искам да използваш хубавата си малка уста за единственото нещо, за което е добра. – той дръпна анцуга си надолу, освободи капещата си ерекция и пристъпи напред, рисувайки устните ѝ с възбудата си. Неволният ѝ стон се изгуби около палеца му.
– Ще смучеш члена ми, докато не се излекувам от тази ненаситна нужда, а след това ще се махнеш от погледа ми и ще стоиш далеч от сънищата ми.
Емери изсумтя, когато гласът му се пропука – единственият признак, че зад втвърдената си фасада има някакви чувства. Той се нуждаеше от това толкова, колкото и тя, за да поправи разстоянието между тях, изгубено чрез заклинания и царства.
С всеки изминал миг мразеше Слоун все повече. Емери щеше да направи всичко, за да му докаже, че тя не е илюзия. Дори ако това означаваше да позволи на половинката си да я чука с омраза в устата.
Емери присви устни около палеца му и кимна, мълчаливо обещавайки да приеме всичко, което той се канеше да ѝ даде. След това щеше да му върне услугата и да отприщи мрака си върху задника му, вземайки каквото ѝ трябва, преди да прави любов с него и да му напомни за свещената им връзка. Защото именно това правеха партньорите един за друг. Те се следваха един друг до дълбините на ада и ги връщаха обратно.
Огъст се изправи и заплете свободната си ръка в косата ѝ.
– Ако само докоснеш члена ми със зъби, ще се погрижа да разкъсам гърлото на Джеси следващия път, когато се храни.
Мракът пламна в гърдите ѝ и тя се радваше, че не може да се възползва от него, защото Огъст щеше да се сплеска на задника си. Какво, по дяволите, имаше предвид той при следващото ѝ хранене?
Ноздрите на Емери се разшириха и тя промърмори.
– Ще направиш услуга на света, ако го направиш.
Ако той не разкъсаше гърлото ѝ, Емери щеше да го направи. Заедно с всеки друг, който докоснеше нейната половинка.
Огъст сбърчи вежди и се поколеба, но само потвърди коментара ѝ с гърлено ръмжене, като в същото време измъкна палеца си от устата ѝ и го замени с члена си, като го обгръщаше, докато тя не го налапа целия.
В продължение на няколко болезнени секунди той я държеше така, преди да се отдръпне достатъчно, за да може тя да диша около дължината му. На устните му се появи саркастична усмивка.
– Не знаех, че илюзиите имат давещ се рефлекс. Наистина трябва да поработиш върху това.
Емери го погледна, сълзите се стичаха по страните на лицето ѝ, а в гърдите ѝ мъркаше тъмнина при заплашителната му демонстрация на господство. Искаше ѝ се да го намрази, но не можеше. Вместо това през тялото ѝ премина удоволствие при вида му, при начина, по който бялата му риза прилепваше към тялото му, разкривайки очертанията на всеки стегнат мускул. Не би трябвало да харесва начина, по който я гледаше, сякаш тя не беше нищо повече от негова играчка, която да използва, както намери за добре, но тъмната, извратена част от душата ѝ искаше да бъде точно това. Тя искаше да бъде това, от което той се нуждаеше.
Бяха се принудили да станат перфектни партньори, танцувайки около тъмнината, която и двамата притежаваха, без да ѝ позволят да ги погълне. Тази поквара беше точно толкова част от тях, колкото и любовта им. Магията на Емери пламна в гърдите ѝ в знак на съгласие.
Тя вдиша през носа си и се опита да се отдръпне и да проговори, но ръцете на Огъст обгърнаха основата на черепа ѝ, докато той изпъваше дължината си напред.
– Какво беше това? Не мога да те чуя покрай члена ми в гърлото ти. – подиграваше се той, чукайки лицето ѝ с дълги вяли движения, така че тя едва успяваше да диша и никога нямаше възможност да се възстанови.
Всеки тласък беше изпълнен с омраза и от всеки от тях Емери капеше. Ръцете ѝ полетяха към бедрата му и тя заби тъпите краища на пръстите си в откритата му плът.
Майната му, чувстваше се невероятно.
Не трябваше да го прави. Нямаше нищо правилно в това. Мислеше, че е болна, защото се наслаждаваше на начина, по който я връзваше, но това – тя отиваше в ада, защото се наслаждаваше на всяка минута от начина, по който я използваше.
– Харесва ли ти това? Усещам възбудата ти. По дяволите, по дяволите. Толкова си сладка, че дори миришеш на нея.
Той ускори темпото си и тя изпусна тих стон. Очите ѝ не се откъсваха от неговите, дори когато той проклинаше името ѝ или стенеше възхваляващо, когато тя вдлъбна бузи и го засмука, сякаш имаше диаманти в торбичката си. Емери го стисна здраво, държейки се за живота си, докато той чукаше устата ѝ с абсолютно безразсъдно желание.
Тя поклащаше бедрата си, търсейки триенето, което да утоли болката между краката ѝ. Нарастващото напрежение беше почти непоносимо, до такава степен, че беше сигурна, че са необходими само един-два добре поставени удара по клитора ѝ и ще избухне.
Пенисът на Огъст набъбна в устата ѝ и тя разбра, че той е близо. Емери го издърпа напред и го глътна по начина, по който знаеше, че му харесва. Той изръмжа и я избута назад, а главата ѝ се удари в стената на душа със силен трясък.
– Какво става, Огъст? – изкрещя тя и посегна да опипа тила си. Когато върна ръката си, по пръстите ѝ имаше кръв.
Емери хвърли поглед нагоре към него и изръмжа.
– Ще кажеш ли нещо?
– Махай се.
– Не.
– Не те искам повече тук. – гласът му се пречупи накрая, сякаш беше на ръба да го загуби.
Емери се протегна и хвана ръката му, като я използва, за да се задържи, докато се изправя. Беше изненадана, че той ѝ позволи, но погледът му беше съсредоточен върху китката ѝ. Когато отново вдигна очи и срещна погледа ѝ, в дълбоките му среднощни очи имаше само тъга.
– Ти не си истинска. – той издърпа ръката си от нейната и се отдръпна колкото можеше по-далеч от нея в малкото пространство, а водата течеше между тях.
– Аз съм. – гласът ѝ беше нещо средно между молба и вик, молеше го да я чуе – Аз съм твоята проклета звездна половинка. Почувствай ме. Довери се на инстинктите си. Виждала съм те да мислиш два пъти. Не мога да бъда илюзия. Аз знам нещата. Като например как обичаш начина, по който те поглъщам, когато свършваш, за да усетиш как гърлото ми се свива около члена ти.
Огъст не дишаше и единственото му движение беше тикът в челюстта му.
– Ти не си истинскa. Кълна се в шибаните богове, че това е единственото предупреждение, което ти давам. Не се гаври с паметта ми за моята половинка. Може и да не съм бил затворникът, който си искала, но съм направил това, което си поискала. Позволих ти да ме използваш, за да контролираш Ансел, въпреки че знам, че той може никога да не ми прости. Приех всеки удар, всеки психически тормоз. Превърнах Джеси, позволих ѝ да се храни от мен, за да заздрави връзката си с бащата. Опитвала си се да опетниш паметта на половинката ми всеки проклет от боговете ден, но няма да съсипеш и последното парченце от душата ми. Няма да го направиш. Не мога…
По дяволите, по дяволите.
В нея избухна гняв, а магията ѝ изпрати видения за всички начини, по които щяха да убият Слоун, да я върнат и после отново да я убият.
– Ще я убия! – закле се Емери.
Очите на Огъст се разшириха, когато тя пристъпи напред, но той не помръдна. Леденостудената вода я обля, отмивайки част от гнева. Това трябваше да е за него и да му помогне да си проправи път обратно към нея. Емери бавно се протегна и размаза окървавените си пръсти по устните му.
Огъст веднага я хвана за китката и засмука пръстите ѝ в устата си. В гърдите му се разнесе тих стон, докато изсмукваше есенцията ѝ от възглавничките на пръстите ѝ.
– Това съм аз! – прошепна тя – Почувствай ме. Само мен.
Емери повтори думите, които ѝ беше казал някога, и зачака признание. За какъвто и да е знак, че се е доказала. Не знаеше какво ще направи, ако той все още не ѝ вярваше. Нямаше как да знае как изобщо да излезе от съня, в който се намираха.
Тя затаи дъх, докато очите на Огъст не се разшириха и той не измъкна пръстите ѝ от устата си с меко засмукване. Раменете му се прегърбиха напред и той увисна на плочките зад него. Очите му омекнаха, а устата му се отваряше и затваряше отново, сякаш не вярваше на това, което чувства.
– Майната му! – прошепна той – Малка вещице? Наистина ли си ти?
Тя кимна и пристъпи към него, но той вдигна ръце нагоре.
– Как? Искам да кажа… – Ттй прокара пръсти през напоената си коса. – Аз… ти ми позволи… богове, Емери.
Емери бавно вдигна ръка и погали бузата му.
– Не знам как. Последното нещо, което си спомням, е, че заспах до Калъм, а после бях тук.
Огъст изръмжа.
– Ти си спала с Калъм?
– В една шибана палатка, Огъст. Той току-що разбра, че няма знак за половинка. – тя вдигна китката си и му показа сложния дизайн, изписан с мастило на предмишницата ѝ – Напих го, за да му помогна да се справи. Не че имаш някакви основания, като се има предвид, че току-що си се чукал с това, което си мислел, че е илюзорна версия на мен, създадена от сестра ми.
– Това е то? – Огъст погледна надолу към собствената си китка и дръпна ръкава на ризата си, за да разкрие съответстващия му знак – По дяволите. – той поклати глава и я придърпа към гърдите си – Съжалявам, Емери. Майната му, просто… вече не знам какво е истинско. Нещата, които тя ми показа… – той се разтрепери.
Емери го обгърна с ръце и впи пръсти в плътта на гърба му. Тя се разтопи от ударите на сърцето му в лицето си и това я успокои.
– Всичко е наред. Искам да кажа, че не е наред, но аз не ти се сърдя. Нито за това, нито за каквото и да било.
– Защо ми позволи? – Огъст заплете пръсти в косата ѝ и спусна нос към любимото си място на шията ѝ. Той я вдиша и изпусна въздишка, която тя усети през цялото си тяло.
– Ти се нуждаеше от това, а ако трябва да съм честна, аз също.
Огъст се отдръпна и срещна погледа ѝ, в очите му се четеше загриженост.
– Искаш ли да се отнасям така с теб?
– Не. – Емери сви рамене – Не винаги. Но ми харесва от време на време да вкусвам малко от твоята тъмнина. Тя се обвързва с моята.
– Означава ли това това, което мисля, че означава? – той посочи знака на ръката си.
Устните на Емери се свиха и тя кимна.
– Ние развалихме заклинанието. Партньорите вече носят знака на другия.
– По дяволите, защо не ми го показа, когато се събудих?
Веждите ѝ се вдигнаха и тя го погледна остро.
– Щеше ли да ми повярваш?
– Не.
– Точно така.
– Но Емери, аз…
– Шшшш. – Емери се отвърза от него и изключи водата. Взе отвън по една кърпа за всеки от тях и уви една около него. – Ти имаше своя шанс да говориш, сега е мой ред и колкото и да ми се иска да ти обясня всичко, също така ми се иска да чукам половинката си.
– Все още ли ме искаш?
– Винаги. – прошепна тя. Това беше техният отговор, този, който ги свързваше. Този, който им напомняше, че са създадени един за друг. – Ти се пречупи, защото това бях аз, защото никога не си имал шанс да ми се противопоставиш. Ти си мой и аз съм твоя. Но ако не се качиш на това легло и не ми позволиш да те чукам, тогава може да имаме проблеми.
– Обичам те, малка вещице.
– Аз също те обичам, кралю мой.
Назад към част 28 Напред към част 30
