ЕМЕРИ
Ако не се върнеше в подземията на замъка, щеше да е твърде рано.
Влажната миризма я удари с пълна сила в мига, в който Дориан ги вкара в коридора, а спомените за това как се събуди там след смъртта на Челси под облака на предателството на Огъст размътиха съзнанието ѝ. Ако не беше ръката му в нейната и постоянното бръмчене на любовта надолу по връзката им с партньора, паниката, която сковаваше гръбнака ѝ, щеше да я завладее.
Не бе очаквала, че ще я удари толкова силно. Може би това беше фактът, че Слоун се опитваше да отнеме онова, за което се бяха борили толкова упорито, а може би просто това, че нищо добро не можеше да дойде от това място.
Въпреки че се опита да блокира мислите си, Огъст успя да прочете мислите ѝ и заговори тихо по връзката им.
„Аз съм тук. Ще се измъкнем оттук заедно. Всички ние. Просто се съсредоточи още малко, принцесо, а после ще ти припомня всички начини, по които те обичам.“
Емери преглътна трудно, но кимна мълчаливо и стисна ръката му. Тя можеше да се справи с това. За Ансел. За Огъст.
В коридора отекнаха хъркания и ръмжене, но това сякаш не притесняваше Огъст, затова Емери се опита да ги изхвърли от съзнанието си и да се съсредоточи върху мисията им.
– Той е в четвъртата килия вляво. – прошепна Огъст.
Тя надникна в слабо осветения коридор и преброи килиите. Натиснаха се напред, като стъпваха леко, за да не издадат звук.
В килиите имаше мръсотия и човешки отпадъци. В момента нито една от тях не беше заета, но беше ясно, че в един момент във всяка от тях е бил настанен някой, измъчван от сестра ѝ.
„Това ли е мястото, където тя те е държала?“ – попита тихо Емери по връзката на душите им.
„За известно време.“
„Майната му, Огъст. Съжалявам, че не дойдохме по-рано.“
„Направихме каквото трябваше, за да оцелеем.“ – изръмжа Огъст.
„Но…“
Мислите ѝ бяха прекъснати от стъпки зад тях. Тримата замръзнаха за секунда, когато се приближиха, и Огъст скочи, запращайки Дориан и нея в една отворена килия.
– Спри там! – изкрещя зад тях някой.
Огъст вдигна ръце нагоре, а очите му се втренчиха в Дориан и Емери, молейки ги да останат на място.
Да мълчат.
Малък шанс това да се случи. Нямаше да позволи да го хванат отново. Ръцете се увиха около кръста ѝ и покриха устата ѝ, преди да успее да помръдне, и тя прокле Дориан за предателството му.
Огъст вдигна ръце и се обърна към гласа.
– Аз съм тук само за да посетя приятеля си.
– Не би трябвало да сте тук долу, ваше величество. Господарката ви търси.
– Съжалявам. – Огъст пристъпи към стражата, гласът му беше стабилен и дипломатичен – Просто трябваше да видя, че той е добре.
– Не мога да ти позволя да го направиш. – стъпките на часовоя се приближиха и Огъст направи още една крачка към него, за да не може да види Дориан и Емери от мястото, където стоеше – Заповедта е да ви върна при нея веднага щом ви намеря.
– Тогава да вървим.
Не! Емери изкрещя в ума си. Нямаш право да се жертваш отново.
Стъпките на Огъст продължиха към изхода на подземието.
„Изведи Ансел, а после нека Дориан ме посрещне в кралския апартамент откъм подиума на балната зала. Слоун не обича да го използва, тъй като ѝ напомня за баща ми. Ще стигна дотам колкото се може по-скоро.“
„Моля те, недей да правиш това. Мога да го убия.“
„Не се съмнявам, че можеш, малка вещице. Но можеш ли да се справиш със замък, пълен с вампири, вещици и зверове, ако те открият, че си тук?“
Емери остана безмълвен за един дъх, а стъпките му бяха толкова слаби, че почти не се чуваха.
„Обичам те, Емери. Знай, че тази вечер си тръгвам с теб, но трябва да съм сигурен, че ще го направим живи. Изведете Ансел. Той се нуждае от теб повече, отколкото аз в момента.“
„Бъди в безопасност.“
„Обичам те.“
„Винаги.“
Емери се отпусна в прегръдките на Дориан и той я спусна така, че краката ѝ да достигнат земята.
– Каза да изведем Ансел и да се срещнем с него в кралския апартамент откъм подиума на балната зала.
Дориан кимна.
– Той ще се справи.
– Ти не знаеш това.
– Той не е станал крал, без да знае как да играе играта.
– Слоун не играе по нашите правила. – издекламира Емери, ако някой трябваше да разбере това, то това беше Дориан.
Дориан стисна устни и кимна.
– Тогава да побързаме.
Той я заобиколи и надникна от килията, като се увери, че коридорът е свободен, и безшумно ѝ махна с ръка да го последва.
Ръмженето и виенето ставаха все по-силни, колкото по-навътре навлизаха в подземието, и Емери не можеше да не се запита какви ли същества държи Слоун там. Без значение какви са, те не заслужаваха такъв живот.
– Дръж се зад мен! – прошепна Дориан, докато се приближаваха към килията на Ансел, а в гласа му се долавяха опасения.
Заплашително ръмжене изпълни въздуха. Когато стигна до решетките на килията му, Дориан едва успя да обвие ръката си около ръката ѝ и да я дръпне, преди да бъде премазан от ноктеста ръка.
Емери падна върху Дориан, очите ѝ бяха широко отворени, а челюстта – отпусната.
– Предател! – изхърка Ансел през пяна и зъби. Частично изместените му ръце стиснаха решетките на килията му и мускулите му се напрегнаха, сякаш щеше да успее да ги разкъса, за да ги достигне.
Мъжът пред нея не беше любимият ѝ приятел. Той беше див вълк, хванат в капана на човешко тяло. Очите му бяха издути и нямаше съмнение, че тя гледа вълка, а не Ансел.
– Ние сме тук, за да те измъкнем. – изпищя Емери.
– След като си предала своята половинка и си откраднала моята за себе си? Колко шибано благородно от твоя страна, Емери! – изръмжа той и закрачи по дължината на килията си.
– Това Ваше Величество, е шибан глупак. – поклати глава Дориан и разшири стойката си, за да защити Емери – А всичко това беше преструвка, за да можем да приближим Огъст до Слоун и да планираме да ви измъкнем и двамата.
– Очакваш да повярвам на тези глупости? Може и да съм затворник, но чувам неща. Нима си мислехте, че ще дойда с вас доброволно? Предпочитам да изгния в тази килия, отколкото да гледам половинката си с жената, която съм се клел да защитавам. Това е по-лош ад от това, което съм принуден да изтърпявам тук. Тук поне мога да разкъсвам гадовете, докато не забравя кой съм бил. – очите на Ансел се свиха – Може би дори мога да забравя кой си ти.
Раменете на Дориан увиснаха за кратко, тежестта на обидата на Ансел удари в земята. Дълбоко в себе си Емери знаеше, че Дориан би направил всичко за Ансел, а някъде вътре в него Ансел също знаеше това. Но Слоун го беше пречупила отвъд осъзнаването на това и нямаше как да знае дали и кога Ансел, когото познаваха, ще се върне при тях.
– Нямаме време за тези глупости, Ансел. – Дориан се приближи към него, но Ансел замахна още веднъж, като този път едва не го улучи – Кълна се в боговете, гур, ако не успокоиш дивия си задник, ще те разкъсам на парчета.
Ансел се спря на ласкавия израз и очите му се върнаха към нормалния си размер само за част от секундата. Емери не знаеше какво означава това, но беше подействало.
Емери направи крачка напред, вдигна ръце, но погледът на Ансел веднага проследи движението ѝ и той издаде остро ръмжене.
– Мисля, че трябва да го вземеш, Дориан.
– А ти?
– Знам един проход, по който мога да изляза извън балната зала. Намери Нико и го пусни там, за да ни прибере.
– Но…
Емери поклати глава и помоли Дориан да я изслуша.
– Той има нужда от теб. Не прецаквай това заради мен.
Очите на Дориан омекнаха и той кимна, признателно. Въпреки че не каза нито дума, тя разбра благодарността му. Те заслужаваха това и тя беше твърде склонна да им даде този момент, за да започнат да се лекуват.
– Това ще е гадно, но се опитай да не се хвърлиш върху мен. – прошепна Дориан, докато издърпваше ръката на Ансел през решетките и изчезваше.
Емери изпусна леко въздух и се усмихна. Пресяването не беше за хора със слаб стомах.
Обърна се на пета и се молеше пазачът все още да е зает с връщането на Огъст на сестра ѝ.
Замъкът беше празен и с изключение на няколко стражари Емери вероятно можеше да обиколи залите и да си проправи път до кралския апартамент незабелязано. Все пак тя предпочете да се придържа към скритите проходи, които Огъст я накара да запомни, в случай че някога има ново нападение срещу замъка. Никога не е предполагала, че ще ги използва, за да се промъкне и да си върне половинката.
Докато стигне до кралския апартамент, вече нямаше съмнение, че Огъст се е върнал при Слоун.
Емери открехна вратата на кралския апартамент достатъчно, за да види Огъст с едната ръка на сестра си, стиснала задната част на врата му, докато другата повдигаше ръката, която носеше знака на другаря му. Препълнената бална зала ликуваше, приветствайки своите крал и кралица.
Стомахът на Емери се сви.
Очите на Огъст бяха широко отворени и се взираха в балната зала, но той не помръдна.
„Аз съм тук.“
„Недей, малка вещице. Тя ме е хванала под магията си и знае, че си тук. Ето защо можем да си говорим на ум извън вилата. Тя е пуснала магията, която ни разделя, за да ти се подиграе.“
„Защо би го направила? Защо ще ни остави да влезем и няма да направи нищо по въпроса? Няма никакъв смисъл. Няма значение, Огъст. Ще те измъкнем оттам. Веднага щом Нико дойде, ще те изведем.“
„Не. Трябва да се измъкнеш оттук сама. Не се изправяй пред нея. Не и сега. Не и тук с армия от вещици и вампири, които ще те разкъсат на парчета. Те няма да ме наранят. Моля те, Емери. Не искам да си тук за това.“
Нямаше как да го остави отново зад гърба си. Може и да не беше толкова силна като сестра си, но не беше безпомощна. Вече не беше безпомощна.
Магията ѝ бръмчеше в знак на съгласие, и тъмната, и светлата я сърбяха да се справи със Слоун и да я постави на колене. Ако не беше фактът, че нямаше резервен вариант, сигурно щеше да се впусне с главата напред в балната зала, ако това означаваше да спаси Огъст.
Слоун извика магията си на повърхността и тя зареди въздуха около тях. Устните ѝ се усмихнаха злобно, когато балната зала замлъкна.
– Това е моментът, който всички чакахте! – обяви тя и тълпата се развълнува.
– Не! – прошепна Емери. Тя се обърна и погледна зад себе си, за да види, че кралският апартамент е все още празен – Хайде, Дориан. Къде, по дяволите, е Нико?
Очите ѝ се стрелнаха обратно към Огъст и Слоун, а сърцето ѝ биеше бясно срещу гръдния ѝ кош. Нямаше как да спечели, ако стъпеше на подиума. Може би ако се изправи сама срещу Слоун, щеше да има шанс, но дори и тогава Емери не беше убедена. Това беше отново и отново тронната зала. Ако се осмелеше да опита, Слоун можеше да убие и двамата, като потенциално остави Лина съвсем сама.
Емери затвори очи и си наложи видение, фокусирайки се първо върху Огъст, а след това върху себе си. Отново и отново правеше това, докато Слоун разказваше на последователите им как техният крал ще ги поведе към бъдещето. Нямаше значение колко пъти опитваше, всяко видение завършваше по един и същи начин. Ако се намесеше, и двамата умираха, а бъдещето на кралството ставаше неясно.
– Майната му! – прокле тя звездите – За какво ми е тази дарба, ако не мога да променя нищо?
„Емери, моля те, върви.“
„Няма да те оставя, Огъст. – изпъшка Емери, като се опита да скрие болката в гласа си – Казахме завинаги. Тя няма право да ни отнема това. Няма значение какво ще се случи по-нататък.“
Но то се случи. Това беше основна част от това, което бяха.
Емери си блъскаше главата в търсене на отговор, но стигаше само до гадни изходи: да остави Слоун да ги раздели или да принуди дъщеря си да расте без родителите си.
Отчаянието да направи нещо се заби в гърдите ѝ, но нямаше правилен отговор.
– А сега разрязваме връзките, които ни свързват.
Слоун вдигна показалеца си, със заострен нокът, и го вряза в китката на Огъст. В същото време ръката ѝ се спусна от врата му и тя извади флакон, пълен с тъмнопурпурна течност, за която Емери можеше само да предположи, че е собствената ѝ кръв. Слоун промърмори нещо под носа си и котела пред тях започна да бълбука и да изпуска мътен лилав дим.
„Без значение какво ще се случи, обичам те, малка вещице. С всеки дъх аз съм твой.“
Огъст изпусна хриптене, когато Слоун го накара да се придвижи напред, потапяйки ръката му в котела. Тя промълви заклинанието под рева на възгласите.
В момента, в който ръката му попадна в течността вътре, Огъст отметна глава назад и звукът, който излезе от устата му, можеше да се опише само като всепоглъщаща болка. Потта се стичаше от челото му, докато се мъчеше да се задържи изправен, а тялото му се бе свлякло върху котела.
Без нищо, което да я поддържа, Емери се сгромоляса на пода от плочки и ръката ѝ полетя към гърдите, стискайки плата, сякаш можеше да спре нарастващата болка, която я разкъсваше на две. Кожата ѝ вибрираше така, както преди всички онези месеци, когато го бе видяла за първи път. Магията ѝ призоваваше нейния партньор, само че този път протестираше срещу заминаването му.
Емери притвори очи, сякаш това щеше да скрие образите на двамата, които препускаха в съзнанието ѝ, но не го направи. Заклинанието продължаваше да ѝ показва точно това, което ѝ отнемаше. Нощта в клуба. Първият път, когато той докосна устните си до нейните в хотела. Отровата му в градините. Шотландия. Ловът. Техният апартамент. Всички моменти, в които се бяха обединили в една връзка, дори когато не го знаеха.
Сълзи разтърсиха тялото ѝ, докато зъбите ѝ започнаха да тракат, щом белегът върху ръката на Емери изчезна. Тя я придърпа към гърдите си и се сви в ембрионална поза, защитавайки белега от околния свят. Сякаш това можеше да спре заклинанието, което вече се бе вкоренило във връзката им.
„Завинаги.“
Думите на Огъст отекнаха в съзнанието ѝ, когато последната нишка на връзката им се скъса, а заедно с нея изчезна и всеки грам контрол, останал в душата на Емери.
Ушите ѝ звъннаха, а пронизващият душата вик на Слоун изпълни балната зала. Погледът на Емери се плъзна към мястото, където Огъст лежеше по гръб и се опитваше да се оправи. До него Слоун беше слаба на краката си и беше понесена от двама от нейните зверове.
Не. Тя не успя да се измъкне и да оближе раните си. Нямаше да ѝ се размине това.
Тъмнината на Емери взе връх, изтласквайки болката и непреодолимата скръб, изригвайки от нея като спящ вулкан, решен да унищожи всичко по пътя си.
По пътя на окончателното унищожение Емери направи крачка напред само за да бъде издърпана назад от силна ръка, увита около бицепса ѝ.
Тя хвърли убийствен поглед към нарушителя, за да открие, че Нико е в пълната си форма на фея и ѝ ръмжи.
– Пусни ме. – изиска Емери – Аз мога да я победя.
– Не. Не е сега моментът. – изръмжа Нико, а очите му бяха същите като на тъмен обсидиан, когато го видя за последен път при Кенна.
Устните ѝ се свиха назад и тя оголи зъби.
– Тя ми го отне.
Това я бе направило едновременно цяла и съкрушена. Сърцето ѝ отново беше нейно, но тя не го искаше. Нямаше как Нико някога да разбере смутното състояние вътре в нея. Обвързващите белези може и да не знаеха кой е той, но тя все още беше негова.
Огъст не беше и може би никога повече нямаше да бъде.
– Така че, вземи си го обратно, но ако тръгнеш след нея сега, тя ще те убие. – изръмжа Нико, сякаш това беше най-простото нещо на света.
И тя предполагаше, че за него е. Точно това беше направил с Кенна. Но с нея и Огъст не беше толкова просто. Какво бяха те без връзката си?
Погледът ѝ се плъзна назад към мястото, където сега стоеше Огъст и я гледаше така, сякаш вече не знаеше коя, по дяволите, е тя. Още по-лошото беше, че същото усещане отекваше и в собствената ѝ душа.
Инстинктивно тя посегна към връзката с партньора и усети… нищо.
Никаква емоция. Никакво привличане към него.
Нищо.
Тя все още притежаваше частица от душата му, но сърцето му беше отнето от нея.
Огъст се втурна към нея, без да обръща внимание на тълпата, която крещеше името му, и щом влезе в стаята, я придърпа към гърдите си.
Всичко в нея искаше да се отдръпне, но ръцете му я държаха здраво на място, докато се опитваше да се примири с това, което чувстваше, когато го погледнеше. Как той чувстваше същото, но различно. Начинът, по който го обичаше, но не можеше да го почувства.
Беше изолиращо и самотно и се появи изведнъж. Като загуба на крайник, за който не знаеше, че има, защото имаше чувството, че винаги е съществувал.
Тъмнината я предпазваше от най-лошата агония, но не можеше да ѝ я отнеме напълно. Не и когато тя се пречупваше на такова висцерално ниво.
„Отдай се на кръвта. Тя ще те излекува.“ – заговори магията в душата ѝ. Но колкото и да искаше Емери да се изгуби в мъглата от кръв и ярост, не можеше. Имаше достатъчно логика, за да разсъждава, че ако го направи, може да не се върне.
– Трябва да се махаме оттук. – каза Нико и като сложи ръка на раменете им, ги притисна да изчезват оттам.
Замъкът се отдалечи и когато се появиха на арката, Емери се опита да се отскубне от ръцете на Огъст, но хватката му се затегна.
– Няма да те загубя отново, малка вещице. – прошепна той.
Тя отметна глава назад и срещна леденосиния му поглед. Те бяха океанските дълбини, в които се бе влюбила и в които се бе губила отново и отново. Приливите и отливите на душата ѝ ги разпознаваха, но въпреки че усещаше всеки грам любов, нещо в него не беше наред.
– Лина има нужда от нас.
– И аз се нуждая от теб. – помоли той, докато спускаше ръце по ръцете ѝ и преплиташе пръстите си в нейните.
Емери кимна и му позволи да я поведе към мястото, където Нико стоеше и ги чакаше.
– Ти трябва да си Нико. Приятно ми е да се запозная с теб официално.
Нико кимна, но погледът му не слезе от Емери. Знак, че лоялността му е към кралицата, а не към краля. Тя дори можеше да си помисли, че проверява дали тя е добре, но това не приличаше на него. На Нико не му пукаше за никого, освен за самия него.
Емери беше най-далеч от това да е добре, но тя все пак му кимна леко и се запъти напред през арката.
– Емери! – прошепна Огъст.
Когато го погледна, в очите ѝ се появиха сълзи. Той беше все същият човек и тя все още изпитваше толкова много любов към него, но когато го гледаше, усещаше само краищата ѝ. Емери никога не се беше чувствала по-самотна. Нито по време на Съревнованието. Нито в Ню Орлиънс. Нито в Енхант.
Душата му ѝ даваше живот, но сърцето му го изпълваше със смисъл.
Този смисъл беше изчезнал.
– Огъст! – тя стисна ръцете му и развърза пръстите си от неговите – Не знам какво означава всичко това, но ми трябва минута, за да помиря сърцето и ума си.
Огъст кимна и се отдръпна.
„Ще ти позволя това. – започна той в главата ѝ, но замълча, след което продължи – Но аз не отивам никъде.“
Емери стисна устни и кимна. Една-единствена сълза се спусна по бузата ѝ и когато той не помръдна, за да я хване, тя усети как пропастта в сърцето ѝ се задълбочава още малко. Изпрати безмълвна молитва, че постъпва правилно, но дълбоко в сърцето си знаеше, че няма кой да чуе молбата ѝ.
Назад към част 35 Напред към част 37
