ЕМЕРИ
Тя претърси бъдещето им варианти, но неизменно излизаше с празни ръце. Имаше бъдеще, в които те стояха един до друг, и такова, в което бяха сами, но нито един от тях не ѝ даваше ясна представа за знака, който им беше отнет.
Емери изруга под носа си и неохотно отвори очи навреме, за да види как Огъст върви с Малкълм към мястото, където тя стоеше със съветниците им.
Сърцето ѝ биеше в гръдния кош при вида му и я болеше от съзнанието, че всеки друг ден щеше да усети как идва.
– Какъв е планът? – попита Малкълм, докато се настаняваше до Лили, и плъзна ръката си в нейната.
Огъст заобиколи страната на Калъм и зае мястото си до нея.
Неговото място.
Това беше мястото, което му принадлежеше. Но защо тогава всичко в него не беше наред? Тя обичаше този мъж, но сякаш всичко се беше завъртяло на сто и осемдесет градуса и не беше сигурна дали заради него, или заради нея, или заради липсващата им връзка, но те не бяха сплотено цяло. Което само още повече затвърждаваше факта, че с тази несигурност помежду им последното нещо, което би трябвало да правят, е да се изправят пред боговете.
Но както съдбата бе доказвала неведнъж, сътресенията се раздаваха като бонбони на Хелоуин и нямаше значение дали си на диета. Особено за тях. Като крал и кралица, Огъст и Емери бяха тези, които трябваше да платят най-високата цена, и от тях се очакваше да го направят с усмивка на лицето.
Тя усети как душата на Огъст побутва връзката им и с неохота му я отвори. Той не я погледна надолу, но ъгълчето на устните му леко се изкриви.
„Те може да са богове, но ние сме…“
„Ние сме какво?“
Огъст не я погледна, нито пък довърши изказването си.
– Огъст? – Тя наклони глава и го погледна, малко раздразнена. – Ние какво сме?
– Ти не ме ли чу?
– Не! – поклати глава Емери и скръсти ръце на гърдите си – Не си довършил мисълта си.
– Довърших я. – веждите му се набръчкаха, създавайки дълбоки линии по челото му, които тя не помнеше да са били там преди – Казах, че те може да са богове, но ние сме предназначени.
Емери затаи дъх и в очите ѝ се появиха сълзи, но тя ги отблъсна. Искаше ѝ се да му повярва, но беше видяла докъде могат да стигнат, а без връзката им се опасяваше, че думите му са точно това. Думи.
Това, което я тревожеше повече, беше, че не можеше да чуе думите в главата си.
– Ти не го ли чуваше? – попита Малкълм.
– Това е жалко. – провикна се отвъд кръга Октавиан.
Всички се обърнаха и го погледнаха, но само Огъст проговори.
– Защо е така?
Октавиан притисна брадичката си между палеца и показалеца и се замисли почти лениво. Сякаш думите му нямаха никакво значение и той беше заклещен между ясното съзнание и ненормалното.
– Опасявам се, че това означава, че връзката между душите отслабва?
– Какво, по дяволите, означава това? – изръмжа Огъст и направи крачка към по-възрастния вампир.
– Е, на теория единствената причина да имате връзка между душите си е, че сте били партньори. Ето защо можеш да дадеш част от себе си на Емери на първо място. Ако връзката ви с партньора е изчезнала, няма какво да свързва душите ви.
– Значи искаш да кажеш, че мога да умра? – каза Емери, а гласът ѝ едва се чуваше. Не че всички в тесния кръг не я чуваха. Чуха и челюстите на всеки от тях паднаха в унисон.
– Това няма да се случи, малка вещице. – обеща Огъст и я обгърна с ръка.
– Не знам. – отговори честно Октавиан – Това никога не се е случвало преди, но е възможно.
– Емери, ще… – започна Огъст, но Емери го прекъсна. Това беше твърде много, за да се тревожи точно сега.
– Не. – тя стисна устни и поклати глава, преди да се измъкне от прегръдката на Огъст. Мракът се надигна в гърдите ѝ, повтаряйки нуждата ѝ да раздели тази информация за момента. – Ще се тревожим за повредата в нашата връзка по-късно. Точно сега трябва да се заемем с боговете сред нас. Планът е да излезем там и да видим какво, по дяволите, искат, а след това ще измислим какво следва. Слоун е отслабена, трябва да ударим, докато можем.
Всички кимнаха и когато Емери направи крачка напред, Огъст не се поколеба. Той остана до нея, единен фронт, докато останалите се подаваха зад тях.
– Емери. – прошепна той.
– Не сега. – тя преглътна трудно желанието да падне в прегръдките му. Те бяха кралят и кралицата на своето кралство. Не можеха да се разпаднат. Не и когато народът им разчиташе на тях да осигурят бъдещето му.
Скалите бяха осветени от залязващите двойни слънца, които отразяваха мека златиста светлина по мъхестата земя. Стоящо застанали в полукръг бяха шест фигури, три мъжки и три женски, всички облечени в бяло, сякаш бяха ангелски войнства. Но Емери знаеше много добре какви са.
Сякаш за да докаже правотата си, откъм гърба ѝ се чу тихо ръмжене. Емери погледна през рамо, за да види как очите на Дрейвън са сведени към богинята със сребриста коса до кръста и очи, които светеха като луната.
– Приятно ми е да видя и теб, дете мое. – промърмори богинята.
Дрейвън се изсмя.
– Твое е последното нещо, което бих ни нарекъл, Рика.
Очите на Рика се разшириха, но закачлива усмивка дръпна устните ѝ.
– Така ли се отнасяш към богинята, която е дала живот на твоята половинка?
– Не точно така си го спомням! – промълви Флора.
А, значи това е богинята на Луната, която ги е затворила в джобно царство и в крайна сметка е убила най-добрата ѝ приятелка, превръщайки я в хибрид. Тя очакваше повече от стройната богиня, но както при всички там, външният вид често беше измамен.
Богът, който стоеше в центъра на небесните същества, пристъпи напред, а зловещо бледите му очи се втренчиха в Емери.
– Благодаря ти за…
– Какво, по дяволите, означава това? – Нико нахлу на поляната и застана между Емери и бледоликия бог.
– Здравей, Никодранас! – сухо каза богът.
– Не ме „поздравявай“, Микаел. И двамата знаем, че не бива да се намесваш, а и съм почти сигурен, че при последния ни разговор ти казах категорично, че не си добре дошъл в моето царство.
Микаел се ухили.
– Това царство ти беше предоставено от моите сестри, предлагам ти да не забравяш с кого говориш.
– Говори ясно, какво правиш тук? – нареди Нико.
Емери извъртя очи. Той беше един от тези, които говорят.
– Дал е застанал на страната на Тъмната. Ние сме тук, за да предложим прозрение.
– По-скоро загадъчни глупости, сигурен съм. – промърмори Нико, а Флора изхърка.
Цялото това взаимодействие бързо отиваше по дяволите, а Емери нямаше как да се справи. Тя поклати глава, изтощена и губеща търпение.
– Нико, спри се. На този етап, ако са готови да помогнат, трябва да ги изслушам, а ти – тя сведе поглед към Микаел – трябва бързо да преминеш към същността на въпроса, защото иначе нямаме време да търпим божествените ти глупости.
– О, мисля, че ми харесваш. – високият, тъмнокос бог до Микаел прекоси пространството с три дълги крачки. Той вдигна ръката на Емери и я поднесе към устните си. – Аз съм Галант, бог на страстта.
Емери издърпа ръката си обратно в същия момент, в който Огъст изръмжа. Тя заби поглед в неговата посока.
„Долу момче. – помисли си тя, несигурна дали ще я чуе –
Ти си мой.“
Е, изглежда, този път думите им преминаха през него. Емери посегна към душевната връзка помежду им и с удовлетворение установи, че тя все още е непокътната, макар че нещо в начина, по който пулсираше, я накара да се притесни. Може би Октавиан беше прав, нещо не беше наред с връзката им.
– Виждам, че се говори за мен. – каза Галант с крива усмивка – Това е много лошо.
Емери сви рамене.
– Не мисля така.
Рика извъртя очи.
– Спри да мислиш с пишката си, Гал. Имаме по-важни неща за обсъждане.
– Права е. – повтори Микаел и пристъпи напред, предлагайки ръката си на Емери – Аз съм Микаел, Богът на небесата. Ти трябва да си малката кралица на светлината и мрака.
Тя постави ръката си в неговата и я разтърси.
– Емери.
Той кимна.
– Впечатлила си ни със способността си да обединяваш фракциите. Не вярвахме, че някога ще видим този ден, но както винаги, съдбата се оказа права.
– Изкусна кучка, ако питаш мен. – изпъшка Емери.
Той наклони глава назад и се засмя.
– Не грешиш за това. Но това не означава, че не сме успели да заобиколим плановете ѝ един-два пъти. Как мислиш, че са се появили тези царства?
– Сигурна съм, че съм чувала една-две истории за създаването им, но ти ще ми разкажеш нова, нали?
– Наистина. – кимна той – Само че моята е написана в звездите и обхваща хиляди царства и хилядолетия, докато твоята е заблуден разказ на човешката нужда да осмисли мястото си във Вселената.
Микаел сгъна ръце пред себе си и вдиша дълбоко.
– Царството на боговете е изградено в основата на всички царства, или е било, когато те са съществували. Подобно на къщичка от карти, всяко от тях държеше собствената си тежест и разпределяше магията в един безкраен цикъл. Ние не разбирахме дълбочината на това, което бяхме създали, само че то беше нашата площадка за управление. С течение на времето създадохме същества за всяко от нашите царства, някои великолепни, а други – устните му се свиха в гримаса и той сви рамене – не чак толкова. Единственото, което имаше значение за нас, беше, че те съществуват и че можем да ги манипулираме в рамките на параметрите на съдбата.
– Значи вие сте създали световете, в които живеем.
– Да. Създадохме, вашия и много други. С течение на времето царствата загиваха, обикновено поради унищожение от наша страна, но на нас не ни пукаше. Имаше много други.
– Докато не се появихте вие! – добави богът от другата страна на Микаел.
– А ти си…? – попита Огъст.
– Касен. – вдигна той ръка в нещо като полумахало – Бог на измамата.
– Има смисъл. – измърмори Калъм.
Касен вдигна рамене и намигна.
– Не мрази играча, мрази играта, малък вампир. Аз само те насочих към мястото, където сме сега.
– За какво, по дяволите, говори той, Калъм? – изръмжа Огъст.
Калъм въздъхна.
– Това е човекът, който е доставил всеки грам информация, от която сме имали нужда, когато сме имали нужда. Той ми каза за половинките, за книгите, които трябваше да намеря. Накара ме да изпратя Малкълм при Октавиан и цветето и ми посочи посоката на хибридния лагер. Бях негова пионка.
Устата на всички падна, с изключение на тази на Емери. Тя беше получила информация за малкото рандеву на Калъм с боговете.
– И не си се сетил да зададеш въпроси? – нахвърли се Малкълм върху Калъм.
– О, помисли си. – засмя се Касен – Смътно си спомням и за заплахите.
Калъм изръмжа.
– Нагъл козел.
Дрейвън вдигна ръце и закрачи в кръг до Флора.
– Значи, по дяволите със съдбата, ти си дърпал конците през цялото време?
Микаел пристъпи напред и вдигна ръце нагоре.
– Стига. Направихме това, което трябваше да направим, за да спасим царствата.
Емери сбърчи вежди.
– Да ги спасим?
– Да. Както знаеш, твоето царство е в симбиоза с Фейвилд. Следователно те са и единствените две царства, които държат палубата.
– Казахте, че са хиляди.
– Някога са били. Сега са четири. Нашия, вашия и задгробния. Ако вашият падне, ще падне и нашият.
– Съюз за спиране на мрака на падението. – прошепна Емери репликата от пророчеството, което Агата ѝ беше прочела преди всички тези месеци – През цялото време мислехме, че се отнася за магията на Слоун, но не беше така, нали?
Устните на Микаел се повдигнаха и той кимна.
– Беше. Ти и Слоун притежавате най-тъмната магия във вашето царство. Вие сте балансът, необходим за поддържането на стабилността му. Но тя не е сама в стремежа си към власт. Брат ми я подхранва с лъжи, за да задоволи нуждите си. Ако тя спечели тази война, мракът ѝ ще се разпространи и накрая това царство ще падне. Когато това се случи, Дал ще бъде там и ще чака да си вземе това, което му принадлежи.
– Защо, по дяволите, научаваме всичко това чак сега? – попита Огъст със същата острота в гласа си, която Емери усещаше в гърдите си.
Беше твърде много да се примирят, с всичко останало, което се случваше около тях.
Микаел сви пръсти пред стомаха си и продължи да им говори, сякаш бяха на пет години и не можеха да разберат разсъжденията на боговете.
– Не можем да се намесим пряко, съдбата няма да го позволи. Можем деликатно да ви подсказваме и да ви увличаме в посоките, които смятаме, че ще осигурят най-благоприятния изход, но не можем да ви дадем отговорите.
– Тогава ще попитам отново. – изръмжа Нико – Защо, по дяволите, сте тук?
– Защото вашите царства изтичат, а ние не искаме собственото ни царство да се разпадне, защото някакви незначителни хора и феи не са могли да заглушат една вещица. – предложи Галант, а раздразнението му беше очевидно.
Нико се засмя саркастично:
– И така, както винаги, не сте ни от помощ. Нека предположа, че сте тук само за да ни кажете да го разберем, за да можем да спасим задниците ви, въпреки че от векове се борим, за да поправим грешките ви.
– Тук не става въпрос за теб, Нико. – очите на Микаел се втвърдиха и той сведе поглед към водача на тъмните феи – Сделката ти с Дал си е твоя собственост. Тук става въпрос за нашето проклето съществуване. Твоето, моето и това на смъртните. Сега е моментът да ударим, докато Слоун е отслабнала. Постарахме се Дал да е зает, но няма да мине много време, преди той да се опита да възстанови магията ѝ.
– Чакай, щом си създал това царство и други, защо просто не построиш още? – попита Лили и Емери се зачуди за същото. Защо всичко това беше толкова важно за боговете, които можеха буквално да създадат нещо от нищото?
– Не можем! – изпищя най-малката богиня, жена със светлосиня коса и дълбоки изумрудени очи, от далечния край на редицата.
Микаел въздъхна.
– Това, което Одел иска да каже, е, че със загубата на притока на магия към нашето царство и факта, че не сме имали бог на царствата от близо хилядолетие, не сме в състояние да създадем нещо повече от джобни царства, които живеят в пространствата между тях, като например това.
– По дяволите! – измърмориха в един глас Калъм и Огъст.
– Ти си отговорът, Емери. – продължи Микаел – С обединените вещици, вълци и вампири, заедно с твоята магия, ти си готова за предстоящата битка.
Емери поклати глава.
– Все още не съм я овладяла.
– Твоята кръв е част от теб. Всичко, което трябва да направиш, е да ѝ се довериш. Виждал съм го написано в звездите.
Тя също. Но също така беше видяла всеки път, когато губеха, и начина, по който мракът щеше да се спусне над тяхното царство като безкрайна нощ.
– Това ли е всичко, което си дошъл да ни предложиш? Думи на насърчение и урок по история? – търпението на Емери се изчерпваше и тя имаше чувството, че не е единствената. Тя заигра с пръстена на третия си пръст, което ѝ напомняше, че все още има други проблеми за решаване.
Очите на Микаел срещнаха нейните и за част от секундата Емери се закле, че е видяла в тях проблясък на тъга.
– Когато дойде моментът, трябва да си сигурна, че можеш да сложиш край на живота на сестра си.
Никаква причина, само едно изречение, в което признаваше, че е била включена в това, което Микаел беше видял в звездите, и необяснимата емоция в очите му.
Устните на Емери се свиха в мрачна линия и тя кимна.
– Това няма да е проблем.
Освен че щеше да бъде, защото нямаха представа как да я убият. Именно за това спореха, преди да им съобщят за пристигането на боговете. Слоун вече не беше изцяло вещица или човек. Когато Флора я уби и тя бе върната обратно чрез некромантия и тъмна магия, Слоун се промени. В нея имаше достатъчно живот, за да процъфтява, но какво щеше да я спре да се връща отново и отново?
Микаел кимна.
– Задай въпроса, млада вещице.
– Как се убива вещица, която е била върната чрез некромантия?
– Не мога да кажа твърде много, това би било намеса, но ако се отнемат частите на тялото, които управляват логиката и магията, тя няма да може да използва нито едното, нито другото. Това може да е отговорът, който търсиш. От друга страна – наведе глава водачът на боговете и сви рамене – можеш да вземеш и пръстите ѝ. Само внимавай да не прехвърлиш тъмнината върху омагьосана душа.
– Още един загадъчен товар. – изръмжа Нико.
Но Емери кимна, следвайки го напълно. Щеше да им се наложи да вземат главата и сърцето на Слоун. Логиката на мозъка, магията на сърцето. Докато никоя вещица не поемеше магията, нямаше да има начин Слоун да се върне.
Преди няколко месеца може би щеше да изпитва вътрешна тъга при мисълта да убие Слоун, но сега беше готова. Разполагаше с инструментите да сложи край на сестра си, особено след като тя бе доказала, че в нея не е останало нищо друго освен мрак. Тя не можеше да се върне след нещата, които беше направила. И ако казаното от боговете беше вярно, тя сключваше сделки с буквалния еквивалент на дявола, и то в името на властта.
Микаел плесна с ръце и кимна.
– Тогава ще ви оставим да планирате. А и кажи на Октавиан, че Селесте го чака.
– Аз съм тук, ти, обрасъл с облаци обитател. – Октавиан се измъкна иззад един храст встрани от поляната – Кажи на жена ми, че няма да напусна, докато най-младият ни пранаследник не е в безопасност.
Емери извърна глава към Октавиан.
– Какво, по дяволите, означава това? Лина в опасност ли е?
– О, не, това сладко дете не е в никаква опасност. Тя е предназначена за велики неща, аз просто искам да съм наблизо, за да ги видя. И другите. Толкова много други.
Други?
Емери погледна към Огъст, после към Малкълм и накрая към Лили, чиито бузи бяха станали ярко розови.
– Има ли нещо, което искаш да ни кажеш?
На поляната стана много тихо и Емери знаеше, че всеки от вампирите се вслушва, за да чуе дали има допълнителни удари на сърцето.
Раменете на Малкълм се отпуснаха и той притисна целувка към слепоочието на Лили.
– Скоро, любов моя.
Октавиан плесна с ръце и се ухили развълнувано.
Емери дори не знаеше, че се надяват на деца, но предполагаше, че е логично да искат свои собствени.
– В тази връзка – прекъсна го Микаел – ще тръгнем на път. Най-добре е да ударим под луната на жътвата.
Ако изчисленията ѝ бяха верни, в царството на смъртните това ставаше след няколко дни.
Един по един боговете изчезнаха, докато останаха само Касен и Микаел.
– Чакай! – спря ги Огъст, преди да изчезнат и последните двама – Всичко беше свързано с баланса. Светлина и мрак. Ако убием Слоун, това няма ли да наруши баланса на магията, съхранявана от нея и Емери?
Касен се ухили.
– Ти си много по-умен, отколкото изглеждаш.
– Балансът ще остане в рода на твоята кралица. Нейните потомци ще носят както светла, така и тъмна магия. Стига да останат неутрални като нея, кръвта във вените им ще е достатъчна, за да закрепи царството и двете магии.
– Няма напрежение! – прошепна Огъст и Емери не можа да не се усмихне.
Те бяха ключът към балансирането на царствата. Щеше да се наложи всички наследници да се борят и да победят срещу Слоун, както предсказваха пророчествата, обединен фронт на всички фракции, но именно линията на Емери щеше да донесе баланс. Лина и всички други бъдещи деца с Огъст.
Ако той все още я има.
Ако успееха да разберат какво, по дяволите, се е случило между тях и защо способността им да общуват телепатично е на косъм да изчезне.
„Той все още е твоята душа“ – прозвуча един глас в главата ѝ. Не беше на Огъст, но все пак беше познат. Такъв, какъвто беше чувала и преди, който ѝ казваше да прегърне тъмнината си. Очите ѝ се стрелнаха през поляната към мястото, където стоеше Микаел. Очите му омекнаха и той наведе глава.
Това беше той. Тя не знаеше какво иска да каже, само че той не греши. Огъст все още беше заседнал в душата ѝ, поне засега.
„Това означава ли, че ще живея?“
„Задаваш въпроси, на които не мога да знам отговорите, млада вещице. Но мога да ти кажа, че нещата са такива, каквито трябва да бъдат.“
„Калъм беше прав, вие сте банда нахалници.“
Усмивка се появи на устните на Микаел.
– Калъм! – извика Касен – Можем ли да си поговорим?
Калъм промърмори под носа си твърде ниско, за да го чуе Емери, но Малкълм, Дрейвън и Огъст се засмяха.
Тя изкриви врат и погледна към мъжете от Никълсън.
– За какво става дума?
– Нищо. Просто Калъм си е Калъм. – предложи Дрейвън.
Емери поклати глава, но не откъсваше поглед от мястото, където Калъм стоеше и говореше с боговете на тих тон.
– Чуваш ли какво си говорят?
– Не! – Огъст се наведе, но поклати глава – Те са издигнали някаква стена около тях.
– Коварни гадове. – измърмори Малкълм.
– Вярваш ли им? – попита Дрейвън.
– Осъзнах, че звездите обичат да се гаврят с нас, но твърде много неща имат смисъл, за да е това един от тези случаи.
– Тя е права. – намеси се Нико, като прокара ръка през косата си – Те не се появяват, освен ако не е страшно. Повярвай ми. Ако се опитват да помогнат, то е защото гадостите са на път да се обърнат наопаки.
– И така, какво правим?
– Планираме война и се уверяваме, че сме на страната на победителите.
– Можеш да се прецакаш! – изкрещя Калъм и се втурна към пътеката, която водеше към плажа под скалите.
Косъмчетата отзад на врата ѝ се надигнаха, както преди видение, но зрението не я завладя. Вместо това то я побутна в посоката на Калъм.
Емери погледна към останалите си приятели и семейство, крале и кралици в собствените си права.
– Пригответе си вечеря и нека се срещнем във военната зала след час.
Всички кимнаха и се обърнаха към замъка.
– И къде бихте искали да ме видите?
Емери се обърна и застана с лице към Огъст. Погледът ѝ проследи измачканата му риза и се спря на устните му. Устните, които искаше да почувства върху своите, въпреки че част от нея чувстваше, че няма право на тях. Душа или не, загубата на връзката им с партньора беше провал, който тя нямаше време да разнищва. Все пак тя намираше утеха в присъствието му и дълбоко в себе си знаеше, че не са приключили.
– Трябва да отида да поговоря с Калъм.
Огъст кимна.
– Съжалявам, че не можеш да планираш с нас. Аз… би трябвало ти да ги водиш.
Огъст пристъпи напред, навлизайки в пространството ѝ, и въпреки всичко пияните пчели в корема ѝ полетяха, намирайки се близо до него. Той сведе глава и притисна целувка към челото ѝ.
– Моята сладка малка вещица, ти си толкова кралица, колкото и аз съм крал, и не вярвам на никой друг да води народа ни.
Емери отблъсна сълзите, които заплашваха да паднат. Все още имаше толкова много неизказани неща между тях, но за първи път, откакто бяха лишени от знаците си, тя почувства нещо подобно на надежда за бъдещето им.
– Трябва да вървя. – прошепна тя, а гласът ѝ леко се поколеба.
– Ще те чакам. – заяви Огъст, а в думите му имаше само увереност.
После, тъкмо когато се обърна да си тръгне, тя чу шепота на гласа му на вятъра.
– Винаги.
Назад към част 37 Напред към част 39
