КАЛЪМ
Той не всеки път постъпваше правилно или както е правилно според стандартите на обществото, но това не беше негова вина. Той не беше създаден да бъде тяхна марионетка. От момента на раждането си винаги е знаел, че е предопределен за нещо повече. Нещо по-голямо от светския живот на вампирски принц.
И все пак Калъм изкара времето си, плати си дължимото. Той играеше играта, която се очакваше от него. Беше се научил да управлява кралство и беше изгубил жена и дете, които обичаше дълбоко. Щеше да е доволен от живота си, ако не беше упоритото мърморене в душата му, което му подсказваше, че е предназначен за нещо повече.
Същото проклето мърморене, което се появяваше и сега.
Само че този път той не го искаше.
Искаше това, което му беше обещано, когато започна това. Половинка. Неговото щастие до края на дните си. Семейство, което да обича и да пази до края на дните си.
Не се съмняваше, че би могъл да премине през този свят и сам, но не искаше да го прави. Калъм искаше епичната любов и светските неделни сутрини.
Когато Касен се появил за първи път пред него преди векове, той разбра, че в него има нещо неземно. Дръндьото никога не се изказа и не каза, че е бог, но за Калъм не беше трудно да си представи къде стои в йерархията на живота.
Вдигна камък от плажа и го хвърли в морето. Вълните, които го успокояваха, откакто бе пристигнал в Енхант, сега служеха само като метафора на болката в гърдите му, преобръщаха утайката на мечтите му и го оставяха с повече въпроси, отколкото отговори.
– Калъм?
Раменете му увиснаха и той отпусна брадичка на гърдите си. Не искаше да говори за това, но ако начинът, по който тя вървеше към него, беше някакъв показател, знаеше, че Емери няма да го остави. Не и след като вече го беше видяла да се разпада, след като разбра, че няма половинка. Поне звездите бяха изпратили нея, а не някой като Малкълм, който щеше да се опита да открие положителната страна на нещата.
Такава нямаше и Емери разбираше това. Тя познаваше по-добре от мнозина болката на съдбата и начина, по който тя може да преобърне всичко, за което някога си мечтал. Тя живееше в същата лъжа като него, принудена да взема решения за доброто на едно кралство, на едно царство, буквално на всички останали, освен на себе си.
Тя пристъпи до него и го потупа по рамото.
– Искаш ли да поговорим за това?
Той не си направи труда да я погледне. Вместо това закова погледа си върху бурното море.
– Ако кажа „не“, ще го оставиш ли на мира?
– Псхххх. – изсмя се Емери – С участието на шибаните богове? Никакъв шанс в ада. Но и аз избягвам да говоря с Огъст за това какво, по дяволите, следва за нас, така че не е като да имам някакво морално право да съдя избягването ти.
В ъгълчето на устните му се появи малка усмивка.
– Лошо ли е, че не ти завиждам?
– Имам чувството, че и аз няма да ти завиждам. – Емери се разтърси от смях – А сега какво става? И не бързай. Имам нужда от всеки миг, който можеш да отделиш.
Калъм поклати глава, докато пресъздаваше думите на Касен в съзнанието си. Емери нямаше да му завижда. Всъщност той не се съмняваше, че Емери щеше да се възмути от него, когато ѝ кажеше.
Ако ѝ кажеше.
Той въздъхна и обърна гръб на морето. Грешка при всяко друго обстоятелство, но той нямаше какво да губи. Стигна до назъбените камъни, които очертаваха плажа в подножието на скалите, и се облегна на гладката им страна.
Емери го последва и двамата седнаха в мълчание, без да се успокояват от нищо друго освен от шума на вълните.
– Каквото и да е, Калъм, не е нужно да се изправяш сам срещу него. – прошепна Емери.
Той прокара ръка през косата си, преди да издиша тежък дъх.
– Познавам Касен от векове.
– Така разбрах. – тя остави гласа си да се задържи, но когато той не продължи, тя насочи разказа му. Той чу нотката на раздразнение в гласа ѝ, когато добави: – Той е този, който ти даде възможност да бъдеш подлото копеле, което всички познаваме и обичаме.
Калъм се ухили. Тя никога не можеше да скрие какво чувства, но това беше нещо, на което той се възхищаваше у нея. Той държеше нещата близо до гърдите си. Винаги. Именно това го поддържаше жив през всичките тези години. Имаше повече врагове, отколкото някой от тях можеше да си представи, но винаги успяваше да ги остави да гадаят. С Емери никога нямаше съмнение къде стои, какво мисли или чувства.
– По същество, да. Той дойде при мен и ми даде една книга, за която сега знам, че е принадлежала на Селесте. Той беше човекът, който задвижи всичко това. Но появата му в живота ми не беше първият път, когато почувствах, че съм създаден за нещо повече.
– Какво имаш предвид? – наклони глава Емери.
Калъм премести тежестта си върху скалата, така че да е с лице към нея. Той потърси очите ѝ и безмълвно я помоли да разбере, че не е поискал нищо от това.
– Случвало ли ти се е да чувстваш, че нещо те води, но не знаеш какво? Не съдба или предначертание, а сякаш си част от нещо по-голямо?
– Всеки проклет ден, но знам, че е съдба и предопределеност, защото виждам какво следва.
– И какво виждаш, когато ме търсиш?
Емери затвори очи и се вгледа в погледа си, докато Калъм затаи дъх. Никога не ѝ беше задавал по-важен въпрос. Онова, което тя щеше да каже след това, без съмнение щеше да промени бъдещето му. Беше далечен шанс, но може би тя щеше да има отговорите, от които се нуждаеше. Правилният път, по който трябваше да върви.
Веждите на Емери се смръщиха, а челюстта ѝ се стегна.
– Не мога… – неудовлетвореният ѝ тон съвпадна с бръчките на веждите ѝ – Няма ясен път. Той е мъглив и единственото, което виждам, е, че се разклонява в две посоки. – Емери отвори очи и се обърна към него – Никога не съм виждала подобно нещо. Сякаш не е предопределено, а по-скоро е активен избор.
– Кървави богове. – прошепна той под носа си – Благодаря за опита, момиче. Не съм изненадан обаче.
Емери се протегна и постави ръката ѝ върху неговата. Палецът ѝ нежно се движеше в кръг.
– Какво ти каза Касен? Беше ли нещо, което ще ни помогне?
Калъм вдиша и бавно издиша, докато търкаше лицето си със свободната си ръка.
– Не. Каза ми, че не съм син на майка ми.
Челюстта на Емери се свлече.
– Какво?
В очите му се появиха сълзи, но той ги отблъсна и се загледа в морето. Изричането на думите на глас ги направи реални, а Калъм не беше сигурен, че е готов да ги приеме. Това, което Касен му каза, противоречеше на логиката – нещо, на което той разчиташе, за да осмисли света. Хората приемаха, че е мистериозен, защото знае повече от тях или има достъп до вещица. По дяволите, сега знаеха, че има достъп до боговете. Но не по този начин той се противопоставяше на всички. Мистериозността му се дължеше на логиката на света около него. Той отделяше време да обмисли всички страни и никога не беше прав или грешен, а само това, което следваше. Дори с всички магии и съдби в живота си, той сякаш винаги намираше основната логика, за да накара всичко да има смисъл. Което беше дяволски разочароващо, тъй като колкото повече обмисляше думите на Касен, толкова повече смисъл имаше в тях.
Постоянно се чувстваше не на място. Стремеж да открие по-голямата картина. Натрапчивата тежест, че ако го направи, може би ще намери отговорите, от които се нуждае душата му.
– Не е изненада, че баща ми обичаше да спи с чужди жени. Искам да кажа, че така имаме Дрейвън и вероятно множество други полубратя и сестри на тази земя. Това, което не знаех, беше, че предполагаемата ми майка била безплодна. Тя не можела да износи дете до термина. И когато не можела, баща ми се опитвал да създаде наследник на всяка цена. Разбира се, боговете се заели да се опитат да поправят нещата без помощта на съдбата.
Емери сбърчи вежди, но не каза нищо. Беше умна, но нямаше как да свърже в едно цяло случилите се събития. Дори той се мъчеше да им повярва.
– Спомняш ли си как Микаел каза, че вече няма бог, който да може да изгражда царства?
Емери кимна.
– Богинята, която можела, била моята баба.
Устата на Емери се отвори. Тя я затвори отново, после я отвори като риба, която жадува за кислород.
– Това означава, че ти… Ти си бог.
Калъм вдигна рамене и ритна един камък, като намрази начина, по който звучеше на глас.
– Поне половината от мен е. В по-голямата си част. Отчасти. Дори не знам. Това е прецаканата част.
– Какво имаш предвид?
– Аз все още съм си аз. Все още съм вампир.
Емери се засмя и прокара пръст по шията си, където я беше ухапал при първата им среща.
– Мога да потвърдя това.
– Оставям на теб да се шегуваш, когато целият ми свят току-що е бил изтръгнат изпод мен.
– Искаш да кажеш, че не би постъпил по същия начин?
Погледът му се стесни и тя се усмихна.
– Продължавай. Обещавам, че повече няма да коментирам.
Той силно се съмняваше в това, но все пак продължи.
– Баба ми построила хиляди царства, а после един ден изчезнала. Боговете я издирвали, но повечето вярвали, че е мъртва. Когато майка ми не наследила способностите на майка си и вместо това станала богиня на тайните, а първородният ѝ син тръгнал по стъпките ѝ, те решили, че трябва да направят нещо. Сферите изчезвали бавно, а те нямали начин да ги попълнят. Така че аз съм станал резултат от техните експерименти.
– Полубог! – прошепна Емери, следвайки ги.
Калъм стисна устни и кимна.
– Само че аз бях роден като кралски вампир, или поне така си мислех. Не знам как точно става това. Касен и Микаел не бяха съвсем откровени. Казаха само, че причината да нямам партньор е, че трябва да избера дали това е моят път, или искам да се откажа от вампиризма си и да стана бог. Ако остана вампир, ще си имам половинка, но ако избера да стана бог, ще имам… е, нямам никаква шибана представа, защото дори не знам дали боговете имат половинки. Искам да кажа, че очевидно те могат да се размножават, защото аз съществувам.
Очите на Емери се разшириха.
– По дяволите.
– Знам.
Тя се изпусна и се разкрещя.
– Майка ти е богинята на тайните. Знаеш ли колко съвършено е това?
Калъм ѝ намигна и се изхили.
– Това е, което си разбрала от всичко това?
– Слушай, не порицавай механизма ми за справяне. Аз и без това имам куп неприятности тук. – тя посочи към слепоочието си и се ухили, което предизвика усмивка от негова страна. Емери просто се опитваше да направи същото като него. Да се сдържи. Очите ѝ срещнаха неговите. – Какво ще правиш?
Не беше ли това въпросът за милион долара?
– Не знам. – той отново прокара пръсти през косата си, като издърпа кичурите, които обикновено поддържаше идеално – Емери, единственото, което съм искал, е моята половинка. От момента, в който Касен ми каза за тях и аз прочетох текстовете, знаех, че съм създаден за нея. Тази загадъчна жена, която щеше да ме допълни във всяко едно отношение. Тя е тази, за която се борих. За която пожертвах всичко.
– Така че отиди да я намериш. – каза Емери, сякаш това беше най-лесното нещо на света – Откажи се от божествеността си и намери своята половинка. Ние ще стабилизираме царствата и всичко ще бъде наред. Те вече няма да се нуждаят нито от теб, нито от силите на баба ти. Ти си се отказал от толкова много, Калъм, заслужаваш да намериш и своето щастие.
Той искаше това повече от всичко. Когато Огъст и Емери се намериха, а след това и Малкълм и Лили, и Дрейвън и Флора, Калъм беше във възторг от тях. Начинът, по който те се допълваха така цялостно, беше по-велик от всяка магия, която беше виждал досега. Всички го виждаха като потайно копеле, което си играе с логиката, и не грешаха, но освен това той все още беше дете, което се надяваше и молеше някой ден да открие любовта, която никога не му беше показана. По дяволите, той беше една проклета бъркотия.
И все пак той искаше и това, което Касен му предлагаше. Защото дълбоко в себе си имаше част от него, която бе привлечена от живота на бог. През всичките си години, в които се бореше за партньорка и за възможността за щастие на своя вид, Калъм бе развил потребност от приключения и завладяване на непознатото. Това беше нещо повече от жажда за скитничество. То подхранваше част от него, за чието съществуване не подозираше. И макар да си мислеше, че е готов да се откаже от всичко това и да се установи с половинката си, една част от него тъгуваше, че трябва да се откаже от него.
После откри, че няма половинка, и това беше единственото, което му остана – нуждата да поправя нещата, да открива следващия проблем и да го отстранява, докато изследва света около себе си.
Оставаше му горещият въпрос: защо сега му беше много по-трудно да се откаже от това, отколкото преди?
Погледът на Емери омекна, а веждите ѝ се смръщиха.
– Защо изглеждаш така, както изглеждах аз, когато разбрах, че връзката ни е прекъсната?
Калъм примигна и срещна погледа ѝ. Наистина ли? Тежестта в гърдите му със сигурност го караше да се чувства така, сякаш е лишен от всичко, което някога е искал.
– Не знам, момиче.
– Защо се чудиш? – попита тя – Бих дала всичко, за да ми бъде върната връзката с Огъст.
– Но какво, ако има част от теб, която никога няма да опознаеш заради това?
– Искаш ли да бъдеш бог?
– Претенциозен задник? – не беше толкова просто, колкото го представяше тя – Почти съм сигурен, че ме нарече по-лошо, когато те ухапах и те предадох на твоята половинка.
Емери си пое дъх.
– Той не ми е половинка.
– Той е твой, Емери. – изръмжа Калъм – Светът да е проклет, всички го знаем.
Тя сведе поглед към пясъка, цялата увереност, която притежаваше, докато го буташе, изчезна.
– Вече не се чувствам по същия начин и дори душевната ни връзка е на косъм. По дяволите, може би умирам.
– Не драматизирай, момиче. – ухили се Калъм – Не знам защо душите ви са разстроени, но Огъст никога не би те оставил да умреш. Този човек би стигнал до дълбините на ада, за да те върне. Въпросът ми към теб е дали връзката ти с партньора трябва да е същата? Нима няма красота в неизвестността?
Той я наблюдаваше как обмисля въпроса му и знаеше, че в момента, в който тя стигне до осъзнаването, всички останали вече са го направили.
– Не е нужно. – прошепна тя, но Калъм все още чуваше трепета в гласа ѝ – Просто… ми липсва. Връзката с него и способността да усещам емоциите му бяха нещо, което приемах за даденост. Все още го обичам, той все още е мъжът, с когото искам да прекарам живота си заради това, което е, и всичко, което направи за мен и Лина. Да не говорим за всичко, което е преодолял за себе си. Той е моята втора половина дори без знака. Но просто се чувствам… не на място. Не само това, но какви лидери сме ние, ако не сме половинки? Ами ако връзката с душата е следващата? Ами ако тя е опетнила и нея?
– Връзката ви с партньора не ви прави лидери. Остава въпросът дали би предпочела изобщо да нямаш неговата любов?
Погледът на Емери се свърза с неговия и тя протегна ръка, взе я в своята и я стисна.
– Съжалявам. Това сигурно ти се струва толкова младежко, докато тук се бориш с това, че изобщо нямаш половинка, и с факта, че цялата ти личност е поставена на карта.
– Благодаря, че се изрази леко. – усмихна се Калъм и стисна ръката ѝ обратно – Изненадващо, но не е така. Чувствата ти са валидни, дори и да нямам с какво да ги сравня, а животът ми се разпада. Ако има нещо, което съм научил за болката, то е, че тя не дискриминира и обича компанията.
– И така, какво ще правим по въпроса? – погледна го Емери и се усмихна – Така и не отговори на въпроса ми. Какво ще направиш?
– Ще правим планове как да спасим нашето царство от срутване в мрака. – Калъм постави другата си ръка върху нейната – А след това ще отидеш да поговориш с половинката си.
– А ти?
Калъм се изправи и издърпа Емери от скалите, като я прегърна. Тя беше сестрата, която винаги беше искал. Владетелката, която това царство заслужаваше.
– Ще застана до приятелите и семейството си, защото бих направил всичко за тях. След това ще се тревожа за това какво следва за мен.
Емери обгърна ръцете си около него и прошепна в гърдите му.
– Ти заслужаваш любов, Калъм.
– Аз… Благодаря ти. Ти също. – той се канеше да ѝ каже, че не е сигурен, че го заслужава, но тя не трябваше да се тревожи за несигурността му. В момента Емери имаше много по-големи грижи, а и Калъм също, в този смисъл. Съдбата на няколко кралства лежеше на плещите им. Той трябваше да се съсредоточи върху това, което можеше да контролира, а в момента бъдещето му не беше едно от тези неща. То щеше да бъде там, когато поправят грешките и поставят началото на един нов свят.
Тогава щеше да се тревожи за собственото си начало.
Назад към част 38 Напред към част 40
