Глава 43
Кръвта покриваше лицето, ръцете и торса му, оставяйки го да прилича досущ на чудовището, като което би трябвало да се чувства.
Но той не се чувстваше чудовище.
Единствената емоция, която премина през него, докато гледаше надолу към безглавото тяло на мъжа, който го беше направил, беше облекчение. Тираничното управление на баща му беше приключило. Той вече не можеше да наранява майка му, нито да диктува какво да правят Огъст и Малкълм. Не можеше да пренебрегва желанията и нуждите на хората си. Не можеше да убие неговата половинка.
Майната му.
Неговата половинка.
Емери.
Да я оправи.
Гърдите на Огъст се свиха от слабата молба на Огъстин. Той все още беше там, но едва-едва.
Тъмнината на Огъстин преминаваше през него и той приветстваше всеки омърсен сантиметър от нея.
С тъп звук пусна главата на баща си в краката си и падна на колене, като придърпа безжизненото тяло на Емери в прегръдките си.
Тя падна върху него, а главата ѝ се отпусна назад. Ударите на сърцето ѝ бяха толкова бавни, че той не мислеше, че е възможно да оцелее. Веднага доближи устни до шията ѝ и захапа, като се молеше да не е закъснял.
Трябваше да засмуче шията ѝ, за да докара някаква кръв до раната. Сърцето ѝ беше слабо, почти спряло. Когато кръвта все пак дойде, тя вече не пееше за него, докато се стичаше по езика му. Огъст прокара отровата си през нея, желаейки да запали нещо в нея. Молеше се връзката им да възпламени отново живота ѝ.
Празните ѝ кехлибарени очи се взираха в небето, сякаш все още можеше да брои звездите над него. Все още беше увита в одеялото от горския пикник, но беше адски студена. Той посегна към връзката и я намери безжизнена. Магията ѝ вече не бръмчеше в отсрещния край и всяка частица топлина, която бе свързвал с нея, бе изчезнала.
Слоун каза, че душата ѝ е почти изгубена. Без душата си коя щеше да бъде тя? Душата на Емери беше сърцевината на самото ѝ същество – тя я използваше, за да направи света по-светъл. Начинът, по който се опитваше да види най-доброто във всеки, начинът, по който разглеждаше всяка ситуация с прецизност и логика, начинът, по който въртеше очи, знаейки, че това ще вбеси Огъстин… и начинът, по който придърпа Теа в прегръдките си. Душата ѝ се състоеше от всички най-добри части на нея. Ако я нямаше, тя вече нямаше да е тя. Щеше да бъде черупка, а Емери не би искала това.
Единственият му вариант беше да отстъпи пред исканията на Слоун. Да коленичи.
От тази мисъл го заболя, но какво, по дяволите, му оставаше да направи?
„Не можем.“
– Какво очакваш да направя, да я пусна? – извика Огъст, гласът му се пречупи, докато се задушаваше от първия от многото ридания, които се появиха в гърлото му.
– Никой не очаква от теб да я пуснеш, Огъстин. – Лили сложи ръка на рамото му и той се облегна на докосването ѝ.
Не си направи труда да поправи името си. То нямаше значение в голямата схема на нещата. Огъст, Огъстин, така или иначе бяха загубили своята половинка.
Лили нежно го стисна и той погледна в нейна посока. Очите ѝ се наляха със сълзи, когато взе ръката на Емери в своята. Тя се задъха и Огъст разбра, че усеща колко студена е станала Емери.
– Можеш ли да я поправиш? – не искаше да си позволи да се надява, но в гласа му се долавяше надежда – Да я спасиш, както спаси баща ми.
Лили сведе глава и леко я поклати.
– Когато направих това, аз дадох живот за живот. Беше различно. Емери не е мъртва. Все още не е. Душата ѝ е отделена и отслабва. Почти усещам как витае около нас.
Огъст вдигна глава и потърси пространството около тях, като откри само загрижените лица на избраното си семейство и звездите над него, които му се присмиваха. Ако душата на Емери беше там, той не можеше да я види. Не можеше да я усети. Беше толкова шибано празен, а единственото, което искаше, беше да се вмъкне в тяхната връзка и да живее там, където се предполагаше, че са едно цяло.
Тя не трябваше да го напуска.
– Никога не съм чувала за такава магия, – продължи Лили – но не се съмнявам, че е свързана с некромантията. Тъмната магия е могъщо нещо, но е извън моите компетенции. Усещам как тя се отдалечава. Страхувам се, че щом веднъж си отиде напълно, няма да има как да я върнем, а нямам представа какво означава това за всички.
Огъст прехапа вътрешната страна на устните си, отказвайки да повярва, че това е краят. Това не можеше да е единственият отговор. Не можеше да загуби нея и дъщеря си. Нито една от двете загуби не беше приемлива. Той поклати глава, сякаш някак си отказваше да повярва, че ситуацията магически ще промени изхода.
Не можеше да живее без нея.
Но тя можеше да живее. Тя трябваше да живее.
Издиша въздишка, която само затвърди мислите му. Срещна погледа на Лили и с всеки грам увереност в избора си отправи молбата си.
– Ако тя умре, искам да вземеш моя живот вместо нейния.
Лили избърса сълзата си, а устата ѝ се сви в мрачна линия, докато клатеше глава.
– Не мога да направя това.
– Моля те, Лили. Тя трябва да оцелее. Заради детето ни. За твоите деца. Тя е тази, която трябва да поведе народа ни към бъдещето. Това не съм аз. Винаги е била тя. – той я молеше, въпреки че отчаянието на лицето ѝ му подсказваше, че не може да направи нищо.
– Не знам дали собствената ми душа ще издържи на още една употреба на тъмна магия.
– Не мога да я загубя. – Огъст придърпа тялото на Емери по-силно към себе си. Заровил нос в косата ѝ, той задуши риданието си. Тя беше в този шибан стазис, в който Слоун я беше оставила, само от няколко минути, а вече губеше аромата си.
– Така че я спаси. – Октавиан стоеше в края на групата, обърнал глава нагоре, докато говореше в нощното небе.
Очите на Огъст се спряха на оригиналния вампир.
– Не мислиш ли, че бих го направил, ако можех? Отровата ми не подейства. – изплю той.
– Но душата ти ще го направи, момчето ми. – Октавиан говореше така, сякаш това беше най-простото решение на света. Сякаш трябваше да знаят, че това е единствената възможност.
Огъст наклони глава към стареца, а веждите му се извиха нагоре в пълно объркване. Лудият старец почти никога не проявяваше разум, защо трябваше да избере този момент, за да започне да проявява логика?
– Нищо ли не прочетохте в текстовете, които изпратих? – Октавиан въздъхна и прекоси пространството, където тревожно го гледаха не само семейството и приятелите му, но и оцелелите членове на двора му.
След това те или щяха да го отбягват, или да го приемат, а на Огъст, честно казано, не му пукаше, стига Емери да е на негова страна. Щеше да им се наложи да се справят с него, по дяволите.
Октавиан не бързаше, като драматично пристъпва
ше през локви от кръв и части от тела.
– Тя е твоята половинка, Огъст. Душата на Емери завинаги ще бъде свързана с твоята, както и ти с нея. Ти можеш да я върнеш от смъртта.
– Как? – Огъст не смееше да се надява, но дори и той чу как гласът му се вцепени от молбата му.
– Разделяне на душата.
Огъст премигна и поклати глава.
– Пак ли си луд?
– Не, ти глупаво момче! Ще трябва да разделиш душата си. Да дадеш на половинката си част от теб, към която душата ѝ да се придържа. Дори в смъртта душите ви остават. – погледът на Октавиан се впи в Огъст, а тонът му спадна, изпълнен с предупреждение – Но това е еднократна сделка и ще има последици. Ще трябва да се увериш, че душата ти е цяла. Разделена душа не може да бъде дадена.
„Направи го.“
Огъстин не се поколеба. Никакъв спор. Никакво искане да му се позволи да заеме челно място.
„Тя е нашето бъдеще. Нашето всичко. Нашето. Заедно. Отне ни твърде много време да го разберем, но така трябва да бъде. Върни я при нас.“
Огъст започна да кима в знак на съгласие, но преди да успее да сведе глава, гърдите му се стегнаха и за пръв път се почувства отново цял. Сякаш всяка част от него беше в синхрон. Вече не се чувстваше слаб или сякаш тъмнината е твърде голяма, за да се справи с нея. Отново можеше да диша.
И точно по този начин Огъстин изчезна.
…Но не.
Той все още беше там, в яростта, която течеше във вените му, и в похотта, която се трупаше дълбоко в него.
Огъст затаи дъх и притисна ръка към гърдите си. Мислеше, че това ще е някаква голяма работа, да стане отново едно цяло със себе си, но не беше така. Той не знаеше какво е очаквал. Може би фойерверки или някакво грандиозно осъзнаване как той и Огъстин са станали едно и също. Да се раздели на първо място беше акт на оцеляване, но да стане цялостен беше толкова просто, колкото да се отпусне и да приеме всеки аспект от себе си. Никога преди не е имал причина да го направи…
Преди нея.
Главата му падна и той се втренчи в жената, която беше единственото нещо, което го караше да продължава да диша. С удоволствие би се отказал отново от душата си, ако това означаваше, че тя е до него, за да я обича и да я пази. За да отгледа дъщеря им и всяко друго дете, което той планираше да сложи в корема ѝ.
– Ухапи я, но вместо само с отровата си, влей и душата си чрез връзката ви. Увери се, че измерваш това, което даваш. Трябва да дадеш само толкова, колкото да я върнеш обратно. Ако дадеш прекалено много, ще заемеш мястото ѝ. И макар да знам, че би се отказал от живота си за нейния, и двамата сте нужни тук.
Огъст кимна.
Без натиск.
Той се наведе и устните му надвиснаха над любимото му място. Облиза кожата ѝ, вдигна молитва към звездите и захапа.
Бездушната безплътна кръв на Емери изпълни устата му и той се пребори с желанието да се задави. Преглътна тежко и веднага потърси студената връзка, която свързваше душите им. Паниката го заля, когато осъзна, че там няма нищо. Там, където някога нейната топлина и желание го посрещаха, нямаше нищо друго освен безплодна сива пустиня, лишена от всякакви емоции.
Огъст натисна по-силно, устните му засмукаха в себе си това, което беше останало от нейната същност, докато умът му търсеше в дълбините своята половинка.
Ти си моя, малка вещице. Нямаш право да ме напускаш! – заповяда той, като вкарваше всяка частица от себе си във връзката с надеждата, че Емери все още е там.
Той нямаше намерение да се откаже. Щеше да загуби себе си в нея, ако това беше необходимо.
И тогава я видя… най-малката златна искра, скрита в най-дълбоката част на душата на Емери. Магията ѝ люлееше искрата, сякаш беше дете в утробата ѝ, последната частица от нейната човечност, която можеше да я спаси от това да загуби себе си.
Тя веднага разпозна Огъст и започна да пулсира от нужда.
Той се затича към нея и се вкопчи в нея.
Същността на Емери го заля и някъде дълбоко в него той знаеше какво трябва да направи.
Вземи това, от което се нуждаеш! – прошепна той.
И после го пусна.
Назад към част 43 Напред към част 45
