Глава 44
Не ни оставяй.
Ти си моя.
Децата ни се нуждаят от теб.
Не можеш да си тръгнеш.
Имам нужда от теб.
Моля те, малка вещице.
Ти си всичко за мен.
Върни се при мен.
Огъст и Огъстин я подканяха чрез мелодиите, които тя свиреше. Гласовете им се смесваха по начин, който я изненада – господство и грижа заедно в едно същество. Но Емери не можеше да се насили да напусне топлината и безопасността на мястото, където се намираше. Може би това беше видение. Може би беше умряла и това беше чистилището. Нямаше да се изненада, ако се беше озовала там. Но въпреки че не беше напълно сигурна къде пребивава, тя усещаше как Огъстин я обгръща с пашкул, защитава я, утешава я. Не можеше да напусне това място. Не можеше да се изправи пред това, което я очакваше отвъд. Това беше мястото, на което принадлежеше сега. Малка и скрита.
– Не трябва да си тук, внучке моя!
Емери вдигна поглед от мястото, където ръцете ѝ танцуваха по клавишите на рояла, запленена от жената пред себе си. Тя вървеше – не, по-скоро се носеше – с изяществото на ангел към пианото, където седеше Емери.
Жената носеше сребриста рокля, която подхождаше на разширяващата се бална зала, която я заобикаляше. Яркият метален цвят контрастираше с кехлибарените ѝ очи.
Очите, които Емери би познала навсякъде – същите, които я гледаха в огледалото ден след ден.
Емери не знаеше от колко време е в балната зала, само че всеки път, когато поставяше ръцете си върху клавишите от слонова кост на вълшебното пиано, тя се впускаше в музиката, изгубена в емоциите на живота си, който се разиграваше пред нея като съвършена лента с най-щастливите моменти.
Някакво проблясване в съзнанието ѝ подсказваше, че трябва да помни и други моменти – моменти, които почти беше забравила. Някакъв глас ѝ прошепна, че звездите още не са приключили с нея, но тя го отблъсна.
Звездите можеха да се прецакат.
Душата ѝ беше щастлива на това място, където болката и мъката не можеха да я достигнат.
– Откъде знаеш къде трябва да бъда? – Емери прокара пръстите си по гладката черна плоча на пианото.
– Защото ти си последната стъпка в най-великите ми планове. – жената заговори с многопластов глас, изпълнен с удивление и страхопочитание, но все пак с тон, който беше по-скоро декларация, отколкото внушение.
Емери наклони глава и присви очи, а името на жената изникна в главата ѝ сякаш с божествена намеса.
– Селесте?
– Емери! – кимна Селесте, потвърждавайки самоличността си.
Искаше ѝ се да намрази жената. Селесте беше тази, която беше задвижила всяка мъка и смут, преживени от онези, които Емери смяташе за семейство. Тя беше причината Емери никога да не познае истинската любов, докато не се бе озовала в лапите на враговете, които никога не би трябвало да са били нейни врагове по начало. Доминото от действията на Селесте създаде прецедент за казуса, който представляваше свръхестествената общност.
И въпреки всичко това Емери не можеше да намери в себе си сили да намрази жената. Точно обратното беше вярно. Тя искаше да прегърне Селесте като част от отдавна изгубеното си семейство. Искаше да търси напътствията ѝ. Да разбере защо тя и звездите са я избрали за опорна точка на техния заговор.
Но… как, по дяволите, тя беше тук? Означаваше ли това, че Емери всъщност е умряла? И какво, по дяволите, имаше предвид, когато казваше, че Емери е последната стъпка в най-великия ѝ план?
Селесте сключи ръце, като по някакъв начин изглеждаше още по-ефирна от преди.
– Защото ти не виждаш света в черно и бяло. Виждаш го в чудесни нюанси на сивото и оценяваш недостатъците, които ни правят. Ти си началото на края и светлината на бъдещето.
– Как… как можеш да четеш мислите ми? И как да се науча да правя тези глупости? – Емери можеше само да си представи забавлението, което можеше да си причини с този талант. Само отмъщението, което би могла да окаже на Малкълм и Калъм, би си струвало.
– Мислиш прекалено силно, скъпа.
– Дори не съм сигурна какво означава това, но по отношение на твоята теза, че аз съм началото и краят, съм почти сигурна, че не мога да направя нищо, ако съм мъртва. Тъгата, която танцуваше по периферията на абсолютното ѝ спокойствие, се прокрадна, напомняйки ѝ за всичко, което беше оставила зад гърба си.
Мъртва. Тя беше мъртва.
– Майната му! – изсумтя Емери, знаейки, че е права.
Всяка частица от емоцията, която Емери успешно е държала заключена, се сгромоляса около нея. Сълзи прободоха очите ѝ и Емери не се опита да спре прииждането им. Тя се разплака при мисълта за дъщеря си. Дори не знаеше дали е жива или умряла. Съвършеното момиченце с кехлибарени очи и океан можеше да бъде изгубено във времето като майка си. И Огъстин. Още едно ридание се изтръгна от гърдите ѝ. Нейната половинка щеше да изгуби светлината си в момента, в който тя престанеше да съществува. Тези двамата бяха нейният свят, а тя ги беше провалила, но не само тях. Свръхестественият свят разчиташе на нея и тях също ги беше подвела.
– Аз не съм отговорът. Едва ли ще успея да се опазя жива срещу сестра ми, която е имала магия от същото време, от което и аз. Дори не съм забелязала, че са ме блокирали.
– О, скъпо момиче, ти не си мъртва. Заключена си в дълбините на душата си, докато не си готова да разцъфнеш. А що се отнася до сестра ти, Слоун е имала тъмна вещица, която е подхранвала магията ѝ, още много преди тя да бъде развързана. Отдай си малко благодат, ти си имала магия за толкова кратко време, а си излязла невредима.
– Не бих нарекла това, че душата ми беше изтръгната, точно невредима.
– Не, но това беше необходимо. Ти не си единствената, която е израснала от този резултат. Всичко е такова, каквото е трябвало да бъде.
Веждите на Емери се смръщиха, гневът пулсираше в гърдите ѝ.
– Никой не ме е питал дали искам да направя това.
– И все пак ти така или иначе ще го направиш. Заради децата си. За своя партньор. За тези, които нямат глас.
Тя се вгледа в Селесте, опитвайки се да разчете емоциите ѝ. Не можеше да бъде всичко за всички, камо ли пък за когото и да било, коя по дяволите трябваше да бъде.
Емери удари с ръце по пианото и разбърканите тонове отекнаха в стаята, отразявайки смутното състояние на душата ѝ. Тя свеждаше глава и издишваше треперещ дъх.
– Просто съм толкова адски уморена.
Селесте се приближи и сложи ръце върху отпуснатите рамене на Емери.
– Дори най-великите войни имат нужда от утеха. Открий своята в своята половинка. Той е готов за теб.
Отново с полуотговори, подплатени със загадъчен подтекст.
Емери избърса сълзите си и изкриви врат, за да погледне Селесте. С твърд тон тя попита:
– Какво следва?
Селесте се усмихна многозначително.
– Не мога да кажа. Бъдещето се знае само от звездите, но аз съм виждала проблясъци и ако останеш вярна на сърцето си, ще се озовеш там, където има нужда от теб. Не се страхувай от мрака, търси тези, които ще ти помогнат да го обикнеш, и се пази от онези, които се опитват да помагат твърде охотно.
Емери присви очи и промълви:
– Нищо чудно, че Октавиан е бил твоята половинка, и двамата обичате да говорите с отворени загадки.
Усмивката на Селесте се разшири и Емери можеше да се закълне, че тя изпсува съвсем тихо.
– Кажи на моята половинка, че го обичам, и той вече може да се отпусне.
Емери кимна, все още неубедена в нищо освен във факта, че не може да остане затворена в своето царство на фалшиво щастие, въпреки че много ѝ се искаше.
Селесте стегна рамене и погледна към вратата, през която влезе.
– А сега върви. Не го карай да чака. Половинките са прекрасно нещо, но търпението не е добродетел, която притежават.
Назад към част 44 Напред към част 46
