Глава 45
Огъст се присмиваше на слънцето.
То не трябваше да изпълва стаята със светлината си. С топлината си. Не и когато сърцето му не го усещаше. Не и когато светлината му висеше на косъм.
Буря, с която можеше да се справи. Небесен проливен дъжд, който не само щеше да измие кръвта на хората му, но и там, където кръвта на неговата половинка се просмукваше в земята. Гръмотевиците щяха да съвпаднат с грохота на душата му. Светкавиците щяха да имитират яростта, която той искаше да отприщи.
Но не. Звездите го бяха удостоили с кърваво красив ден.
Бяха минали два дни, откакто Господарката унищожи царството му. Четиридесет и осем часа, откакто бе отнел живота на баща си. Но му се струваше, че е минал цял живот, откакто бе видял сияйната топлина в очите на своята половинка.
Октавиан се кълнеше, че прехвърлянето на душата му е било успешно, но Емери все още лежеше неподвижна на мястото, където я постави в леглото си.
Огъст я усещаше в периферията на съзнанието си, сякаш беше просто от другата страна на вратата. Връзката им беше възстановена, но да стигне до нея беше като да пътува по безкраен коридор, в който никога не достигаше целта си. Той беше част от нея, същността му протичаше през нея, но въпреки това Емери не се беше върнала при него.
От устните му се отрони тежка въздишка.
Имаше нужда тя да се върне. Кралят се нуждаеше от своята кралица.
Крал.
Опитаха се да го принудят да се премести в апартамента на баща си, но това нямаше как да се случи. Фактът, че кралството му изобщо го беше приело за крал, беше чудо. Беше узурпирал баща си и макар да беше в правото си, очакваше повече отпор от страна на кралството.
Малцината кралски особи, които бяха оцелели след нападението и бяха верни на баща му, изчезнаха тихо в нощта и макар да беше сигурен, че ще се върнат, за да изкажат мнението си за плановете му за бъдещето, в момента те бяха тих трън, който той лесно можеше да пренебрегне.
Онези, които станаха свидетели на размяната с Господарката, го подкрепиха напълно и разказите им за онази нощ вече се носеха из кралството. Той подозираше, че връзките на Бракстън със съмишленици от вампирските клетки имат нещо общо с това.
Той отвори сетивата си, вслушвайки се в учестеното сърцебиене на дъщеря си в утробата на Емери. Беше цяло чудо, че е оцеляла, но от друга страна, не биваше да се учудва. Тя беше боец като майка си и упорита като баща си. Това беше смъртоносна комбинация, но щеше да ѝ послужи добре. Той вече се беше увил около малките ѝ пръстчета, пееше ѝ и ѝ разказваше приказки до малките часове на сутринта, а тя го възнаграждаваше с ритници и удари.
Дъщеря им беше единственото нещо, за което можеше да се хване. Единствената част от неговия свят, която имаше смисъл.
На вратата се чу леко почукване и Огъст неохотно се обърна към нея.
Дориан влезе през нея, косата му беше разрошена, а очите му – хлътнали.
– Искали сте да говорите с мен, Ваше Величество?
Огъст изучаваше стража, а очите му бяха присвити.
– Изглеждаш гадно.
Дориан сви рамене.
– Чувствам се гадно. Освен това – посочи той към Огъст – „гърнето нарича чайника черен“.
Огъст се ухили. Той не грешеше – беше минало известно време, откакто Огъст не се беше преобличал или къпал.
Душевното състояние на Дориан не би трябвало да има значение. Единственото нещо, което трябваше да интересува Огъст в този момент, беше дали може да се довери на стража, за когото се беше грижил. Имаше нещо, което Дориан криеше, нещо, което не беше споделил. Вампирите не изчезваха просто така, от нищото.
Но здравето и щастието на Дориан имаха значение, защото Огъст се грижеше за Дориан, както и Емери.
Все пак не можеше да рискува Дориан да бъде шпионинът в редиците му. Огъст пристъпи напред и се изправи до пълния си ръст.
– Не съм аз, на когото твърдиш, че си верен, нали?
Дориан вдиша треперещ дъх и го освободи бавно, като поклати глава.
– Ти не си единственият ми крал, но ти си този, на когото съм избрал да служа.
– Кой си ти, Дориан? Това ли е истинското ти име?
Дориан задържа за миг погледа на Огъст, а после сведе очи към пода. С погледа му падна и блясъкът му, разкривайки съществото, което Огъстин бе видял да трепти предната вечер. Беше невъзможно красиво, с изрязани скули и заострени уши.
Гледайки в земята, сякаш тя беше най-интересното нещо в стаята, Дориан заговори толкова тихо, че Огъст почти не го чу.
– Не. Аз съм Дориан, неелитна фея от тъмния двор.
Очите на Огъст се разшириха и той се задави от недоверие.
– Фея? Като фея?
Дориан кимна и вдигна глава.
– Много съжалявам, Ваше Величество.
– По дяволите. – Огъст прокара пръсти през косата си, а емоциите му варираха някъде между ярост и страхопочитание – Какво, по дяволите, правиш, представяйки се за един от моите стражи? Ти шпионинът на Господарката ли си?
– Не! Никога не бих направил нещо, с което да предам теб или кралицата ти. Моят принц – ами той беше мой принц някога – ме помоли да му помогна като услуга. Искаше да разбере дали вампирите заслужават доверие. Знаеше, че баща ти е гадно парче, но трябваше да знае кой си ти.
– И какво ще му докладваш?
Дориан упражняваше ръцете си, като ги отваряше и затваряше бързо.
– Никога не съм имал дом, още по-малко такъв, изпълнен с любов и приемане. Това, което намерих тук, при теб, Емери и всички в Шотландия, е повече, отколкото някога съм могъл да очаквам. Както вече казах, ти си кралят, на когото съм избрал да служа. Аз не съобщавам нищо.
По дяволите. Сърцето на Огъст се разтуптя срещу гнева в гърдите му. Дориан беше част от семейството им и въпреки лъжите му, които премълчаваше, той искаше да му повярва. Семейството им беше загубило достатъчно. Ако Дориан ги напуснеше, това можеше да разбие крехкия балон, в който се бяха затворили след нападението.
Огъст прикова очи към Дориан и се вслуша в равномерния ритъм на сърцето му.
– Ами твоят принц?
Дориан сви рамене, но поведението му не се промени.
– Подозирам, че скоро ще се свържа с него, но няма да чуе нищо от мен. Не желая да се връщам във Фауайлд, освен за да попълня магията си, а дори и тогава има джобове, до които имам достъп в царството на смъртните.
Сърцето на Дориан не се разтуптя и в думите, които изрече, нямаше привкус на лъжа. Това обаче не означаваше, че думите на Дориан не накараха Огъст да се замисли. Беше тръгнал на война с господарката, а сега можеше да накара феите да се шмугват около вратата му. Феи, за които не беше сигурен, че съществуват извън митовете и легендите.
– Чакай. – осъзнаването го порази като мълния и в Огъст се разнесе ръмжене – Ти си бил фея през цялото време и не си помогнал да се намери цветето по-рано за Теа?
Огъст направи две крачки напред, ръцете му бяха готови да разгърнат ада върху Дориан.
Дориан вдигна ръце в знак на капитулация.
– Не, Ваше Величество. Това цвете е рядко срещано дори по нашите стандарти. Не съм го виждал да расте във Фауайлд от близо хилядолетие. Цяло чудо е, че Октавиан го е имал по начало.
– Шибаният Октавиан! – изръмжа Огъст.
– Шибаният Октавиан е прав. – Дориан потърка лицето си с ръка, прокарвайки я по дългата няколко дневна брада – Той е нещо повече, Ваше Величество. Не съм го разбрал, но той можеше да види през блясъка ми. Само друга фея би трябвало да може да го направи.
Нищо ли не трябваше да бъде лесно?
Огъст не позволи да се прояви нито интересът, нито гневът му по тези въпроси, които се бореха за преден план. Това беше чувство, което му се стори познато, но остави тъга в гърдите му. Не искаше да признае, че има част от него, на която ѝ липсва раздялата. Беше удивително да си цял, но беше свикнал на всяка крачка някой да не се съгласява с него. Сега беше останал само той.
И пак предполагаше, че винаги е бил само той.
Огъст не се замисли върху тази мисъл, а просто кимна на Дориан.
– Ще имам това предвид, когато го разпитвам.
В стаята настъпи неловко мълчание и Огъст тъкмо се канеше да спомене, че просто иска да се върне насаме с половинката си, когато Дориан наруши тишината.
– Мога ли да говоря свободно, Ваше Величество?
– Имам ли избор?
– Всички се тревожат за теб. Калъм държи кралството заедно, а Малкълм прави всичко по силите си със семейството. Майка ти се възстановява, а присъствието на Теа помага. Лили и вещиците лекуват ранените, а тя неохотно приема ролята си на временен лидер на вещиците, които искат да дезертират от каузата на господарката. А Дрейвън и Флора не позволяват на вълците да се разбунтуват заради загубата…
Ансел.
Дориан преглътна тежко, но не произнесе името му. Всички усещаха загубата му. Това шибано куче пазач беше семейство точно толкова, колкото и Дориан. Слоун беше взела него и един гаден тон от кръвта на Емери като част от плана си. План, който той все още се опитваше да разбере, но нищо не се получаваше.
Огъст смекчи погледа си и притисна стража си.
– Ти го обичаш, нали?
– Това няма значение, Ваше Величество. – Дориан сведе глава и Огъст можеше да се закълне, че е видял да пада една-единствена блестяща сълза – Това, което има значение, е че той не заслужава да бъде в ръцете на тази гнусна жена.
Имаше значение. Огъст може и да не знаеше историята на Дориан, но знаеше тази на Ансел. И въпреки че беше космат шегаджия, който през повечето дни го вбесяваше безкрайно, този човек заслужаваше щастие след всичко, което беше преживял. Заслужаваше да намери отново любовта – и точно това имаха двамата с Дориан, макар никой от тях да не искаше да го признае. По дяволите, Ансел вероятно дори не знаеше какво представлява Дориан. Но това нямаше да има значение. Не и с начина, по който тези двамата се гледаха един друг.
– Ще си го върнем! – закле се Огъст. Обещание, което възнамеряваше да изпълни.
– Първо трябва да си върнем теб! – прошепна Дориан, а думите му удариха Огъст право в корема – Създава се история, а ти си в центъра ѝ.
Той посегна към връзката, нуждаеше се от утехата ѝ, но празната връзка в гърдите му го дразнеше.
– Имам нужда тя да е до мен! – измърмори той, без да се интересува колко уязвим звучи от това.
Дориан се протегна, сложи ръка на рамото на Огъст и го стисна силно.
– Тя ще бъде. Вие сте тези, които звездите са избрали да ни поведат към новата ера на свръхестествения свят.
Огъст вдигна поглед, надеждата в очите на Дориан му даде тласък на неговата собствена.
– Феите вярват ли в звездите?
– Нашият свят свършва и започва със звездите. Откъде мислиш, че вещиците са го научили? – Дориан му се усмихна лукаво и се обърна към вратата.
Огъст го последва и тихо я затвори след него, притиснал чело в студеното дърво, останал с безкрайно повече въпроси, отколкото отговори.
„Чудя се дали знае колко добре изглежда задникът му в тези дънки.“
Слабият шепот срещна ушите му и Огъст изръмжа през вратата.
– Наистина Дориан? Чувам те, пич. Това, че ти позволих да изкажеш мнението си, не означава, че можеш просто да говориш такива глупости.
– Дориан? – тихият глас се разнесе из стаята като полъх на вятъра и го извади от равновесие.
Огъст се извърна и затаи дъх, когато най-красивите кехлибарени очи срещнаха неговите. Той се втурна към леглото и придърпа Емери към гърдите си.
– Ти си будна. – той заплете ръце в косата ѝ и притисна целувка към челото ѝ.
„Няма да бъда, ако ме задушиш, задник.“
Той се ухили и я дръпна от себе си.
– Задник? Наистина? Така ще посрещнеш своята половинка?
Емери замълча….
– Не съм казала, че… – челото ѝ се смръщи, докато го гледаше объркано – Свята работа, очите ти. Какво се е случило с тях?
От всички начини, по които очакваше тя да реагира на единствения външен знак, че най-сетне е слял душата си, това не беше този. Знаеше, че това ще бъде шок. По дяволите, все още свикваше да вижда тъмния среднощен пръстен, който се излъчваше по външния ръб на леденосините му ириси.
Истинска усмивка дръпна устните му и той засия.
– Тъмно и светло. Огъст и Огъстин. Отново съм цял… в по-голямата си част. По вида на очите ти личи, че и ти приютяваш малко от моята тъмнина.
Емери се измъкна от леглото и отиде в банята, а той безсрамно се възхищаваше на начина, по който съвършеното ѝ дупе надничаше от долната част на ризата му.
Когато влезе, я намери наведена над плота, доколкото позволяваше коремът ѝ, и разглеждаше обсидиановите пръстени, които сега трайно очертаваха очите ѝ.
– Какво се случи с мен? Умрях, или поне мисля, че умрях. – ръката ѝ стискаше гърлото ѝ, където все още зарастваше слабият белег от острието на баща му – Сестра ми… и баща ти… а после се озовах в една стая, където нищо нямаше значение. Душата ми. Бях щастлива. Безтегловна. Сега ми се струва, че е било сън, но Селесте беше там и ми каза, че трябва да си тръгна, да се върна при теб. При дъщеря ни. О, боже мой, нашата дъщеря, добре ли е?
Очите на Огъст се срещнаха с нейните в огледалото.
– Да, тя е перфектна. Сега я усещам повече, след като твоята душа е част от мен.
– Можеш ли? – сълзи обагриха очите ѝ и първата частица емоция затанцува по възстановената им връзка.
Щастие.
Чистота. Шибано. Щастие.
Огъст почти падна на колене, както заради връзката, която отново се разгоря в гърдите му, така и защото собствената му страна отразяваше емоциите на Емери. Това беше всичко, което той искаше. Всичко, от което се нуждаеше.
Той кимна и нежно я обърна, за да може да притисне лицето ѝ в ръцете си. Трябваше само да я докосне. Никога нямаше да се насити на допира ѝ и след като почти я бе загубил, бе притиснат да намери причина, поради която тя да може да бъде срещу него всеки миг от всеки ден.
Тялото му реагира мигновено на искането ѝ да я поиска по всякакъв начин. Той премести бедрата си, така че тя да се сгуши между тях, и пенисът му се размърда срещу нея.
Емери се надигна, постави ръцете си върху неговите и ги плъзна по предмишниците му. Устните ѝ се изкривиха в усмивка.
– Добре съм.
– Но ти не беше. Почти те загубих. – той преглътна трудно, докато последните няколко дни се разиграваха в главата му. Опитваше се да не мисли за това, но когато Емери стоеше пред него, всеки болезнен момент се връщаше – Тя се опита да ми отнеме душата ти. Не мога да оцелея без теб.
Сълзите свободно се стичаха по лицето на Емери и тя изпусна половинчат смях.
– Ти ще се справиш. И щеше да водиш нашия народ в моя памет. Да спасиш и отгледаш детето ни.
– Добре, че никога няма да ми се наложи да разбера какво е това! – не само защото никога повече нямаше да я изпусне от погледа си, но и защото физически не можеше да съществува без нея. Не съвсем.
Очите на Емери се свиха.
– Защо имам чувството, че това е претеглено твърдение?
Проклетата му малка вещица, която винаги е била наблюдателна.
Огъст прехапа бузата си и се опита да измисли най-добрия начин да ѝ съобщи новината. В крайна сметка реши просто да я изрече.
– Защото сега животът ни е буквално свързан.
– Какво си направил? – изрева тя, а тъмните пръстени около ирисите ѝ се сгъстиха.
– Душата ти напускаше тялото ти. Единствените ми възможности бяха да се преклоня пред Слоун и нейните планове или да опитам с причудливата идея на Октавиан. Започвам да си мисля, че Октавиан знае много повече, отколкото дава да се разбере.
– Какво направи? – попита Емери отново, този път със значително по-заплашителен тон.
Огъст се протегна и прибра едно парче розова коса зад ухото ѝ, където то се беше освободило от кока, който се беше опитал да овладее, докато тя спеше. Той я целуна по челото, за което знаеше, че ще ѝ се стори покровителствено, но все пак го направи. Нямаше значение какво мисли тя за решението му. Щеше да го направи отново и отново, ако това означаваше да я държи в прегръдките си по този начин.
– Дадох ти частица от душата си, за да привържеш твоята. Душите ни завинаги ще бъдат преплетени и ако ти умреш, аз бавно ще полудея като Октавиан.
Емери изтръпна и очите ѝ се разшириха, докато бавно сглобяваше това, което беше направил.
– Селесте?
Огъст кимна.
– Той я спасил след първия път, когато хората ѝ се опитали да я убият.
Тя примигна и се наведе напред, като притисна устни към гърдите му, за да го целуне, преди да отпусне глава там.
– Не мога ли просто да ти върна душата?
– Не става така, принцесо. – той прокара ръка нагоре и надолу по гръбнака ѝ, за да я успокои и утеши – Душата ти беше пречупена заради заклинанието на сестра ти. Тя е изгубена, моята я замени.
Емери се дръпна назад и сълзите обляха очите ѝ, които се бяха върнали в по-малко гневен вариант, само с тънки черни пръстени.
– Ти направи това за мен?
– Бих направил всичко за теб, малка вещице.
– Но не трябваше да го правиш. – каза тя, очите ѝ се стесниха, а тъмните кръгове, които очертаваха очите ѝ, отново се уплътниха и се завихриха навътре, създавайки водовъртеж, който съответстваше на отчаяния гняв, който се завихряше в тяхната връзка.
Наистина щеше да им се наложи да поработят върху овладяването на мрака в нея. След сливането това се бе превърнало във втора природа за Огъст, защото Огъстин винаги бе бил част от него. Когато се бяха превърнали в едно цяло, той изначално знаеше как да го направи.
– Емери! – използването на нейното име, а не на някой от прякорите му за нея, я накара да се успокои в ръцете му – Ти си всичко за мен. Бих пожертвал частица от душата си всеки ден от седмицата, ако това означаваше, че ще оцелееш.
Тя се разтърси срещу него, свивайки юмруци отстрани. По ръцете ѝ се спускаха кехлибарени и въглищни нишки.
Огъст притисна лицето ѝ и притисна целувка към устните ѝ.
– Не позволявай на кучката да спечели, Емери.
Емери не отговори веднага, но след миг се отпусна срещу него. Тя прекъсна целувката им и когато го погледна, очите ѝ все още се въртяха.
– Слоун е чудовище. Тя уби твоите хора. Тя се опита да ме убие. Тя иска да вземе детето ни и да управлява свръхестествения свят като диктатор. Няма да седя безучастно и да позволя на народа ни отново да стане нейна жертва. Заради нея баща ти изглежда привлекателен. И това говори нещо, като се има предвид, че той ми преряза гърлото, за да спаси кожата си.
– Само почакай да чуеш какво е направила Джеси.
Между устните на Емери се промъкна направо секси ръмжене и Огъст не успя да сдържи желанието си да я вдигне на плота в банята и да срещне сладкия ѝ мрак със своя.
– Какво. Направи. Тя. – изръмжа Емери през стиснати зъби.
– Присъедини се към сестра ти, след като призна, че се е сдушила с баща ми, за да си осигури собствен статут.
– Тази шибана кучка. – прокле Емери, а очите ѝ светеха, докато се бореше с магията си за пореден път. – Кълна се, че ако още веднъж я видя, ще…
– Знам, малка вещице. Знам. – прекъсна я Огъст. Той вплете пръсти в косата ѝ и затегна хватката си, накланяйки главата ѝ нагоре, закова погледа си в нейния. – Ние ще я победим. Ще разкъсаме всяка една от тези гнусни жени. Ние сме предвидените наследници. Дрейвън също. И ще донесем мир на нашия народ. Нашето дете заслужава да живее в свят, в който може да бъде и вещица, и вампир, и да обича когото, по дяволите, пожелае.
„Обичам те.“
– Аз също те обичам, малка вещице.
Очите ѝ се разшириха и разтвориха, а тъмнината се промъкна обратно в краищата им.
– Аз…
„Чуваш ли ме?“
Челюстта на Огъст спадна, а очите му се разшириха. Устните на Емери не бяха помръднали, но той я чуваше силно и ясно в дълбините на съзнанието си. Той кимна.
„Ти коментираше колко страхотно изглежда дупето ми в тези дънки, нали?“
„По дяволите. Майната му.“
Устните му се усмихнаха злобно.
– О, планирам да го направя, половинке.
Но първо трябваше да ѝ зададе важен въпрос.
Огъст се отдръпна от нея и извади пръстена, който носеше в джоба си от момента, в който я сложи в леглото си. Това беше семейна реликва, предавана от поколение на поколение вампири на Никълсън. Подхождаше идеално на Емери. Шестоъгълен диамант с форма на сол и пипер, заобиколен от групи от по-малки диаманти, поставен в лента от розово злато. Той отразяваше светлината и тъмнината чрез красотата си, точно както правеше неговата половинка.
Имаше часове и дни, за да помисли какво ще каже, как ще я убеди да бъде негова завинаги. Но като я погледна в очите, разбра, че това е само формалност. Тя вече му принадлежеше.
Той взе ръката ѝ в своята и коленичи.
– Емери Ноел Монтгомъри, ти си моята половинка, моята любов, майката на моите деца. Знам, че съм труден човек за обичане.
Емери изхърка и извъртя очи.
– Това е подценяване.
Той сведе очи и в него се разнесе ръмжене, обичайки всеки грам от нейното непокорство.
– Ще те взема на колене, малка вещице.
– И да развалиш едно съвършено красиво предложение? – подигра се тя – Няма да го направиш.
Тя се опита да отстъпи встрани, но той я хвана за китката и я завъртя срещу себе си, като я дръпна надолу, така че тя лежеше с лицето нагоре върху коляното му.
Той се наведе и заби носа си в косата ѝ над ухото.
– Омъжи се за мен. Бъди моя кралица, малка вещице, за да мога да те взема на колене и да те наказвам за всяко въртане на очи. За да мога да прокарам ръце по съвършеното ти тяло и да не бързам да те накарам да се освободиш на езика ми. Омъжи се за мен, за да знаят всички, че си моя.
– Сигурна съм, че всички вече знаят това. – тя прокара ръка по корема си.
Огъст изръмжа и захапа ухото ѝ.
От устните ѝ се изтръгна стон, който едва не го погуби. Не беше така, сякаш тя щеше да откаже. Той нямаше да ѝ позволи да каже „не“.
Но тогава тя каза думите, които той най-много искаше да чуе.
– Да, Огъст. Разбира се, че ще се омъжа за теб.
Той нахлузи пръстена на пръста ѝ и я подхвана в обятията си, като бързо се върна в стаята.
– Чакай. – запротестира – Къде отиваме? Сигурна съм, че имам нужда от душ, преди да празнуваме.
– О, смятам да се уверя, че си мръсна, преди сам да измия всеки сантиметър от тялото ти.
Назад към част 45 Напред към част 47
