ГЛАВА 25
Очите ми се отварят и аз разтривам главата си, умът ми е замаян. Над мен има грубо издялан скален таван. Сядам и поглеждам надолу по тялото си. Вече не съм облечена с дрехите си от тази сутрин. Вместо това съм облечена в мъхеста рокля с цвят на мед, чиито краища са бродирани в сложни, блестящи шарки.
Не си спомням да съм се преобличала …
Потръпвам. Студено ми е. Наистина, наистина е студено.
Оглеждам се наоколо. Заобикалят ме три скални стени. А четвъртата…
Четвъртата е стена от железни пръти.
Затворена. Но къде? Защо?
Свалям се от палета, на който се събудих. В ъгъла на стаята има нещо, което снизходително бих нарекла тоалетна. По-скоро като купа, забита в земята.
На най-близката до мен стена са надраскани знаци за преброяване. Десетки и десетки от тях. Нито една не е прерязана и не мога да реша дали това е така, защото последният затворник нарочно е отчитал дните по този начин… или няколко отделни затворници са започнали да отчитат и никога не са преминали четири.
Забелязвам, че гадината, която ме отвлече, не се вижда никъде. Крадецът на души ли беше, или някой друг? Той дори не се опита да обясни себе си или мотивите си.
Проправям си път към предната част на килията, без да обръщам внимание на киселия вкус в гърлото ми – вкус на остатъчна магия. Очите ми са приковани към гледката отсреща.
В шистите е издълбана пещера със затворнически килии. Ред след ред, ниво след ниво. Те се простират докъдето ми стига погледът във всички посоки – нагоре, надолу, наляво, надясно.
Във всяка от тях има жена, облечена подобно на мен.
Кожата ми настръхва.
Тя изглежда точно като моето видение.
Това ли са изчезналите жени?
Ако е така, значи съм напълно прецакана. Дез не е разгадал мистерията, а тя продължава вече почти десетилетие. Не си поемам дъх, че това ще се промени само защото съм тук.
Къде е Дез? Какво трябва да мисли той?
– Здравей? – Извиквам.
Никой не отговаря.
В далечината чувам тихо шумолене и тихо тракане на обувки по пътеките пред килиите, които сигурно принадлежат на надзирателите. Направих гримаса. Ако това е така, значи има поне шепа хора, които знаят какво се е случило с изчезналите от Другия свят жени-воини. И те го улесняват.
Освен тези няколко звука, в килиите цари страховита тишина.
Това е мястото, където надеждата идва да умре.
И тогава ме осени една мисъл, която ми вдъхва кураж.
– Търговец – бързам да кажа – бих искала да сключим сделка.
Изчаквам въздухът да затрепти и голямото тяло на Дез да заеме място в килията ми.
Минава една секунда. После още една. И още една.
Килията остава точно такава, каквато я намерих.
– Търговец, искам да сключим сделка – повтарям аз.
Той винаги идваше в миналото. Винаги. А след снощи знам, че ще дойде за мен и сега, когато седемте ни години са изтекли.
Отново зачаквам.
Нищо не се случва. Стаята ми остава празна. Ужасно празна.
И сега трябва да приема, че Дез не може да стигне до мен, или защото е бил недееспособен – идея, която отхвърлям с всяка фибра на съществото си – или нещо му пречи.
Нещо като магия.
Нещо толкова могъщо, че кралят на феите не може да го заобиколи веднага. Ето с какво трябва да се боря сега. И ако искам да се измъкна жива от тук, ще трябва да измисля начин да го преодолея.
Затворът е… скучен.
Ужасяващ, но скучен. Състои се предимно от това да седя в килията си и да се чудя какво точно ще ми се случи и как съм успяла да попадна в затвор на Другия свят. Такъв, в който тайно се залавят жени феи с някаква гнусна цел.
Мислите ми се прекъсват само на всеки час, когато покрай килията ми минава група пазачи. Първият път, когато ги видях, се стреснах от гледката. Всеки от тях прилича на смесица от животно и човек. Някои имат муцуни вместо носове, други – копита вместо крака, а трети – мустаци, нокти и кътници.
За човек като мен гледката е… отблъскваща. Но от друга страна, в момента стражите са и мои врагове, така че съм малко пристрастена.
Единственият случай, в който пазачите се отклоняват от ежечасовия си патрул, е когато, както сега, двама от тях карат една жена фея за мишниците обратно към килията ѝ.
Притискам лице към решетката, забелязвам отпуснатите ѝ рамене, наведената ѝ глава и разрошената ѝ коса, която виси свободно пред лицето ѝ. Босите ѝ крака се влачат по земята зад нея. Наблюдавам ги, докато не се отдалечат от полезрението ми, а стъпките им отекват в пещерното помещение.
Очите ми се насочват към другите затворници. Повечето от тях седят или лежат неподвижно в килиите си. Не мисля, че са мъртви, но и не изглеждат толкова жизнени.
Не са мъртви, но не са и живи.
И това ли ще се случи и с мен?
Аз не съм воин фея. Аз съм това, което феите обидно наричат роб. Човек. Ако трябва да съм честна, аз съм свръхестествена, но в края на краищата все още съм човек. Нямам никаква стойност тук като затворник.
Тогава защо ме взеха?
Отговорът е точно там, пред мен.
Защото означаваш нещо за Краля на нощта.
По някакъв начин враговете му са научили това и са ме пленили, за да се доберат до него.
Взирам се надолу към роклята си. Дори няма да мисля за това, че не съм я облякла. Положението ми и без това е достатъчно ужасяващо.
Една вечер на блаженство, последвана от това. Трябваше да се насладя на предимствата на това да бъда половинка на Нощния крал за цял ден.
А сега и това.
Ето го и падението след върха. А в моя свят винаги има падение. Знаех си, че е твърде хубаво да си мисля, че след толкова време просто ще получа мъж като Дез. Той винаги е бил предназначен да бъде някой, който просто е извън обсега ми.
Два чифта стъпки се насочват в моята посока, прекъсвайки мислите ми. Поредната смяна на затворническата охрана.
Само че този път те спират пред моята килия.
Железните вериги звънят между глезените и китките ми, докато надзирателите от двете ми страни ме извеждат от затворническата ми килия. Носът ме сърби, тъй като превръзката, която един от надзирателите завърза на главата ми, сега гъделичка носа ми.
Предпазване ли?
Дори не мога да бъда поласкана от това. Вероятно това е стандартна процедура за лишените от свобода воини.
Можеше да е и по-лошо. Ако бях фея, железните белезници не просто щяха да търкат кожата, а щяха да изпичат плътта ми и да изцеждат енергията ми.
Постепенно тихият ропот утихва и въздухът започва да мирише по-свежо, макар че все още е плесенясал, натежал от миризмата на… животни.
Минават още пет минути, преди да се озова в някоя стая. Въздухът тук е тежък, зловещ.
Тук се случват лоши неща.
Ще ми се случат лоши неща.
Опитвам се да не се паникьосвам. Прекарах години, за да се уверя, че никога повече няма да бъда жертва, и всичко това беше напразно. Обаянието ми не действа на никое от тези същества, а без него съм просто една човешка жена, изправена срещу могъщи феи.
Стражите ме освобождават, а стъпките им се оттеглят зад мен. Миг по-късно вратата се отваря, после се затваря тихо и аз отново оставам сама, окована и с превръзка на очите в тази стая, която ми се струва зла.
Съзнанието ми се разширява. Чувам, че някой диша.
Майната му, все пак не съм сама. Паниката ми се покачва.
– Единствената слабост на Дезмънд Флин. – Дълбокият, вибриращ глас изпълва стаята и в думите му усещам силата на съществото. – И аз я имам.
Сърцето ми се разтуптява и с нарастването на страха ми се засилва и сирената.
Чувам звука от тежки стъпки, които прекосяват стаята към мен. Изисква се по-голямата част от волята ми, за да не се препъна назад.
– Не бих си представил, че великият крал на Хаоса ще избере роб за себе си. – Мъжът спира точно пред мен.
Стряскам се, когато усещам докосването му по скулата си, която до този момент трябва да свети.
– Дори такъв като теб. – Той прокарва палец по долната ми устна. – Хората тук те наричат чародейка. Но кажи ми, човече, можеш ли да ме омагьосаш?
Вместо да отговоря, отблъсквам ръката му с окованите си ръце. Това действие ми донесе присмех, а после ръцете му отново се върнаха върху лицето ми и погалиха кожата ми.
– Престани да ме докосваш – изръмжавам аз.
– О, милейди, не сте ли чули? – Усещам горещия му дъх върху ухото си. – В това съм най-добър, – прошепва той.
Сирената е неспокойна в мен.
Той иска вълшебница, нека му дадем вълшебница – шепне тя. Нека си мисли, че сме готови до последната секунда. После ще стоим над тялото му и ще се смеем, докато той отнема живота си. Глупак е да ни се противопостави.
Моята сирена или не осъзнава, или не се интересува, че този човек не може да бъде омагьосан. Не и ако е фея.
Той сваля превръзката от лицето ми и аз примигвам срещу светлината. Първото нещо, което забелязвам, са рогата на мъжа. Остри, високи рога, които добавят още два метра към вече големия ръст. Копринена кестенява коса обрамчва загорялото му лице.
Това е мъжът от сънищата ми.
Разтворените зеници на златистите му очи се разширяват, докато ме разглежда.
– Ти си доста красива, – казва той. – Виждам защо Господарят на тайните те е взел за своя половинка.
– Но си болезнено слаба – продължава той. – Каква уязвимост. Той би е трябвало да знае по-добре.
– Кой си ти? – Питам, гласът ми е неземен.
– Моите маниери! – Той се покланя. – Аз съм Карнон, крал на фауната, господар на животните, повелител на дивото сърце и крал на дивото и ноктите.
Кралят на фауната? Лудият крал?
Ебаси, това не е добре.
Той се изправя и разперва ръце, за да покаже стаята около себе си.
– Добре дошла в моето царство.
Оглеждам стаята – спалня, изменям. Мястото е покрито с кожи. Мебели от дебело дърво и слонова кост са разпръснати из цялата стая, всяка част е сложно изваяна, макар че никоя не е толкова впечатляваща, колкото зашеметяващата табла на леглото му. В дървото е издълбана ловна сцена, украсена с парченца слонова кост, перли, полускъпоценни камъни и златни капчици.
Легло за крал.
От всички стаи, в които може да се срещне с него, той избира тази. Също така не е добре.
Откъсвам поглед от масивното легло, за да погледна Карнон, който ме изучава с лека усмивка, а очите му са присвити.
Очите му танцуват при звука на хипнотичния ми глас. Той се навежда близо, рогата му почти ме докосват.
– Вече съм избрал ковчег за теб. Специален ковчег за една специална дама. Ще те предадем направо в краката на твоят сродник.
Той знае, че аз и Дез сме сродници?
Пръстът на Карнън се закача за дълбокото деколте на роклята ми.
– Чудя се дали ще го сломи да види любовта си така – неподвижна като смъртта и държаща чуждо бебе. Ще го убие ли? Да го задържи? О, възможностите… – Той прокарва пръстите си по гърдите ми. Забелязвам, че кръвта е засъхнала в гънките на ръката му.
Преглъщам при тази гледка. Досега е бил само малко ексцентричен, но не се съмнявам, че всеки момент може да се пречупи.
– Никога не съм бил с човешка жена – продължава той. Намалява гласа си. – В Кралство Фауна е табу да спиш с робиня. Вие, земните зверове, сте толкова мръсни. Но пък сте достатъчно приятни за гледане. – Очите му преминават през мен. – Да, доста приятна. Нямам търпение да видя и останалата част от теб.
Исусе.
Никой никога няма да ни нарани както преди, обещава ми сирената. Той ще плати.
Кралят на фауната накланя глава.
– Може би трябва да започнем сега?
Преди да имам време да реагирам, той ме хваща за челюстта. Гледайки ме в очите, той се навежда и притиска устни към моите.
Това не е целувка. Не и в истинския смисъл на думата. Вместо това той принуждава устата ми да се отвори, след което издишва.
В гърлото ми се влива прилив на магия с вкус на гнилоч. Боря се срещу него, дори когато коленете ми започват да се подкосяват.
Ръката му ме обгръща около кръста и ме държи нагоре, докато продължава да диша в мен.
Опитвам се да вдигна коляно до чатала му, но кракът ми се издига само на сантиметри, преди оковите около глезените ми да се затегнат.
Карнон дори не забелязва.
Прикованите ми ръце са хванати в капан между нас.
Напълно обездвижени.
Като последно усилие отдръпвам глава, след което запращам главата си в краля на фауната. Той се спъва и слага ръка на челото си.
Без хватката му, която ме държи, краката ми се подкосяват.
Устните на Карнон се свиват в нещо, което може би е усмивка. Аз обаче виждам само няколко кътника.
– В робинята има малко борбеност.
Принуждавам се да се изправя, клатейки се на краката си. Задушавам се от каквато и да е повредена магия, която той ми е вкарал насила.
– Какво ми направи? – Изревавам, гласът ми е дрезгав.
Той накланя глава, оглеждайки ме с тези свои странни очи.
– Очаквам с нетърпение да видя повече от тази хубава кожа, – казва той. – Охрана! – извиква той, без да откъсва поглед от мен.
Втурват се двама войници феи, единият с пера вместо коса, а другият с нокти.
– Свършихме тук – казва Карнон.
Отново се клатушкам на крака, чувствам се замаяна и дезориентирана. С всеки миг, в който стоя тук, отслабвам. Нещо много не е наред с мен. Всичко се движи по-бавно – крайниците ми, умът ми.
Грубо, войниците отново ми завързват очите. Хванали горната част на ръцете ми, двамата ме повличат обратно към килията ми, като ме захвърлят небрежно на леглото в ъгъла.
Едва осъзнавам това. Каквото и да са натикали в гърлото ми, то се плъзга през мен, превръщайки вените ми в лед.
Те не си правят труда да махнат кърпата около очите ми, а аз нямам сили да го направя сама.
Унасям се, унасям се…
Съзнанието ми потъмнява, докато всичко, което ме заобикаля, е безкрайна, безнадеждна чернота.
Назад към част 26 Напред към част 28
