ЛЕИА СТОУН – Втора година ЧАСТ 4

Глава 3

На следващия ден тръгнахме да се регистрираме за Нощта на боевете. След като преминахме границата с пропуските си, Шиа инструктира Линкълн как да стигне до Заклеймената академия. Колкото по-дълго пътувахме, толкова повече Ноа и Линкълн се местеха на седалките си, изглеждайки неудобно.
– Как така ние с Шиа не се чувстваме гадно, когато сме тук, а вие се чувствате ужасно? – Попитах Линкълн.
Той ме погледна.
– Шиа не се чувства зле, защото само Небесните го правят, а ти не, защото… – Той погледна белега на гърдите ми.
Ах. Интересно. Тъй като не бях пълноправна Небесна, аз бях хибрид на Луцифер.
Уф. Съжалявам, че попитах.
– Вляво по тази алея – добави Шиа, като се наведе напред.
Профучахме между две тухлени сгради и се спуснахме по тясна алея. Когато стигнахме до края, имаше черна порта от ковано желязо, охранявана от демоничен роб, който приличаше на борец от ММА. В огромната си лява ръка стискаше елегантен черен пистолет.
Линкълн свали прозореца и пазачът се втренчи в него, а ноздрите му се разшириха.
– Какво правиш тук? – Изплю се той.
Линкълн му подаде телефона си, на който имаше баркод, показващ, че сме одобрени да бъдем в Града на демоните.
– Тук сме, за да се запишем за участие в Нощта на боевете – каза му Линкълн.
Охранителят го погледна и сви рамене.
– Пише, че можете да бъдете в Града на демоните. Не казва, че трябва да ви пусна в „Замърсената академия“.
По дяволите.
Тъкмо се канех да говоря, когато Шиа свали прозореца си, точно зад Линкълн. Охранителят присви очи в нейна посока.
– Какво става, сладурче? Страхуваш се, че ще загубиш от няколко хлапета от Падналата академия? – Попита Шиа.
Той я погледна, а веждите му се събраха в една гадна гримаса.
– Ти си тази, която влиза?
– Аз и моето най-добро приятелче – отговори Шиа с кимване, като размаха палец към мен. – Ще изтъркаме пода с тези деца от Заразената академия.
Погледът му се превърна в усмивка, а след това с пълен смях. Протегна ръка надолу и извади уоки-токито си.
– Имам нужда от ескорт за едни пичове от Падналата академия. Дръжте под око тъмнокосия. Той е един от лидерите на Падналата армия.
Той погледна Линкълн и му намигна, след което удари капака на колата.
Профучахме нататък, моят човек беше зад волана и се мръщеше.
Ноа се обърна към Шиа.
– Откъде знаеше, че това ще проработи?
Тя се усмихна и поклати глава.
– Моля те. Мъжете се ръководят от две неща: от члена си и от егото си. Пишка, его, пишка, его…
Ноа махна с ръка пред лицето ѝ, за да я накара да замълчи.
– Разбрах.
Засмях се и погледнах към Линкълн, който се мръщеше зад волана.
– Откъде те познава? – Попитах го.
Той поклати глава.
– Никога през живота си не съм виждал този човек.
Ноа се наведе напред, като изскочи с глава между нас.
– Да, това беше странно. Трябва да кажем на Раф.
Линкълн само кимна и спря на едно място за паркиране близо до входа, където стояха двама едри мъже с автоматични пушки.
– По дяволите, човече, те се събират тук. Това е училище, нали? – Линкълн се наведе назад, за да погледне Шиа.
По лицето ѝ премина мрачен поглед и тя кимна.
– Объркано училище, да.
Сега момчетата вървяха към колата ни. Линкълн отвори вратата и се изправи.
– Никакви оръжия в кампуса – предупреди едрият грубиян с черна гъста коса и червена татуировка на полумесец на челото.
Линкълн мълча цели четиридесет и пет секунди, преди да се наведе към колата и да прошепне:
– Ноа, ти остани тук с оръжията. Ако ти изпратя съобщение, карай в кампуса и ми донеси меча.
По дяволите, той ли си мисли, че ще имаме проблеми?
Разкопча меча си и го постави на централната конзола.
Погледът на Ноа се изпълни с копнеж, докато той се съсредоточаваше върху кампуса. Беше ясно, че иска да види вътрешността, но той само кимна на Линкълн, докато Шиа и аз излязохме. Не бях сигурен дали ще ни проверят, а не можех да рискувам Сера да бъде отвлечена, затова я оставих на седалката.
Когато заобиколих колата, за да застана до Линкълн, видях как мъжете го оглеждат и проверяват за оръжие.
– Какво става с него? – Те посочиха Ноа, който беше пропълзял на предната седалка.
– Шофьорът ми не се чувства добре. Той ще остане в колата – отговори Линкълн с прямо лице.
Беше ясно, че Линкълн е бил този, който ни е докарал. Тъмнокосият демоничен роб му се озъби, а после се пресегна към мен. Бях облечена в доста тесни дрехи, но той ме помоли да повдигна ризата си и да се завъртя, за да може да ме провери за скрити оръжия. Когато завършвах пълното си завъртане, той подсвирна леко и се загледа в корема ми.
Крилете на Линкълн се разпериха и той пристъпи напред, несъмнено готов да намушка човека.
Ръката ми се изстреля и я сложих върху гърдите му.
– Остави го – промърморих аз.
Демонът роб се усмихваше от ухо до ухо.
– Ти си следващата, миличка – каза червенокосият на Шиа.
Лицето на почиващата кучка на Шиа беше включено, докато тя вдигаше ризата си и правеше въртеливи движения.
– И така, момичета, смятате, че можете да спечелите в битка срещу най-добрите от нас? – Той изгледа Шиа и мен.
Майната му на този човек. С малко повече от мисъл крилата ми се разпериха, като върховете им сега докосваха тези на Линкълн.
Очите им се разшириха при черните ми криле и сякаш едва сега забелязаха татуировката на Принца на мрака на гърдите ми.
Шиа пристъпи напред.
– Ти просто ни покажи къде да се запишем, захарче. Тези пари са наши. – Тя беше най-добрата в сладкото заговаряне на човек, който се отказва от бой.
Той се усмихна.
– Ще видим това.
Линкълн беше като животно, готово да атакува. Цялото му тяло беше напрегнато и сковано, не помръдваше дори за да диша. Знаех, че ако тези момчета дори посегнат към оръжие, той щеше да грабне мен и Шиа и да отлети към Ангелския Град.
Момчетата погледнаха Линкълн за последен път, извърнаха очи и започнаха да вървят към входа.
Пристъпих към моя човек, плъзнах ръката си в неговата и го дръпнах да ме последва. Трябваше да се регистрираме за битката, иначе нямаше да мога да спася майка си.
Линкълн изчака, докато охраната ни беше на двайсетина метра напред, за да не чуят, когато той започна да говори глупости.
– Той те гледаше като парче месо. Искам да му изрежа очите – изръмжа той.
Веждите ми се удариха в косата ми.
– По дяволите, кой е тъмният сега?
– Казах ти, че това училище е объркано. Сигурно ще ни позволят да се запишем, а после, докато си тръгваме, ще ни прецакат или някаква подобна гадост – прошепна Шиа.
Линкълн се подигра.
– Бих искал да видя как ще опитат.
Двете с Шиа се спогледахме. Те имаха полуавтоматични пушки. Ние бяхме без оръжие, а Линкълн не изглеждаше толкова горещ, потеше се и дишаше тежко. Ако се нахвърлеха върху нас, със сигурност щяхме да получим ритник в задника.
Влязохме в двора и веднага видях, че сградите са в окаяно състояние. Всички бяха от напукани тухли и гофриран метал в различни цветове, с две големи сгради вляво и по-малка ивица класни стаи вдясно. Кампусът сигурно е бил старо средно училище или нещо подобно. Не беше нищо грандиозно като Падналата академия.
Нашите охранители бяха преминали през малкия атриум и сега стояха пред отворената врата на една класна стая.
Когато се приближихме, Линкълн излезе пред мен и се приближи до вратата, като надникна вътре. Момчетата трябваше да се отдръпнат от пътя, за да избегнат крилата му. Линкълн сигурно беше доволен от това, което видя, защото влезе в стаята, като крилата му се сгънаха назад, за да мине през вратата.
Охранителите се намръщиха към нас, докато го следвахме вътре, Шиа пред мен, докато аз прибирах собствените си крила, за да се поберат.
Погледът ми падна върху часовника. Имахме право да бъдем тук само един час. Интуицията ми подсказваше, че ако просрочим времето, имат пълното право да направят нещо по въпроса. Сега, след като Линкълн се беше отдалечил от пътя, видях, че е поставена евтина масичка за карти с ръчно нарисуван плакат отпред. На него с червена боя, която капеше, за да прилича на кръв, беше изписано „Записване за бойна вечер“.
– Знаех си, че това ще бъдеш ти, Шели. – Момичето, което беше заговорило, седеше зад бюрото с голям космат мъж. Тя се взираше в Шиа.
Шиа стисна зъби и ми хвърли поглед.
По дяволите, да можех да чета мисли, защото нямах представа коя е тази кучка.
Момичето се изправи. Беше висока, с яркорозова коса, а на китката си имаше татуировка със знака на смъртта, която я обозначаваше като тъмен маг.
– Когато ми казаха, че някакви припряни деца от Падналата академия искат да се запишат за Нощта на боевете, просто знаех, че това ще е тази кучка Шели. – Тя ми намигна.
Дъхът на Шиа излизаше на накъсани вдишвания и знаех, че се изисква всичко в нея, за да не се затича и да не удари това момиче.
Пристъпих напред.
– Всъщност това е Шиа. А аз съм Бриел. Може би ще искаш да си го запишеш, за да го напишеш правилно в чека ни за милион долара.
Тя за момент изглеждаше шокирана от думите ми, но плавно го прикри със смях и погледна косматото си гадже.
– О, Боже мой, те са очарователни. Нямам търпение да ги пулверизирам.
При последните ѝ думи от ръцете ѝ се издигна черно-зелена магия и аз замръзнах.
Шиа сякаш бе намерила своя дзен, пристъпи напред и протегна ръка. В нея бяха парите за вход.
– И така, къде да се подпишем? – Добави Шиа, без да обръща внимание на болната магия, която се излъчваше от ръцете на момичето.
Магията се отдръпна и момичето скръсти ръце, гледайки стодоларовата банкнота в ръката на Шиа.
– О, ами. Това беше цената на Замърсената академия. Ако искаш да влезеш, ще струва хиляда. За всяка. – Тя се усмихна, когато приятелят ѝ се разсмя.
Кучка.
– Ние нямаме толкова пари! – Изкрещях. Всичко това беше едно гадно шоу. Дори нямаше да ни пуснат да влезем. Как сега щях да измъкна майка си оттук? Бяхме тренирали напразно!
Тя сви рамене.
– Тогава бягай, скъпа. Твоето момче-играчка не изглежда толкова горещо.
Проследих погледа ѝ към Линкълн, който се мръщеше и потта се стичаше по врата му. Бях забравила колко зле му се отрази присъствието там.
– Вземате ли Анджел Express? – Попита Линкълн и измъкна кредитната си карта.
Очите ми се разшириха, както и тези на Розова коса.
– Наистина ли толкова много искаш да те пребия? – Издекламира тя.
Двете с Шиа кимнахме, което беше глупаво предвид това, което току-що ни беше попитала.
– Добре. Това е вашето погребение. – Навеждайки се напред, тя грабна картата на Линкълн, като я вкара в приставката в края на телефона си. Тя имаше и малък принтер, поставен до касата.
– Трябва да видя личната карта – изръмжа гаджето.
Двете с Шиа пристъпихме напред, като извадихме личните си карти от Ангелския Град, в които бяха посочени имената, адресът на училището и възрастта ни.
Той ги прокара в някаква машина и тя започна да печата.
Погледът ми се насочи към Линкълн, той подписваше разписката за кредитната си карта. Исках да му кажа да не го прави, че никога няма да мога да му върна две хиляди, но той само ме погледна и ми намигна.
Ах, намигването. Въздишка. Намигване номер четири. Всяко едно от тях беше гравирано в сърцето ми. Бях почитателка на намигванията на Линкълн Грей.
– Бриел Атуотър – каза косматото гадже, като погледна приятелката си.
Очите ѝ се стесниха върху мен, а после се усмихна.
– Предполагам, че е сестрата на Майк?
В този миг видях червено. Ако кажеше още една дума за брат ми, щях да изрисувам стаята с нейната кръв.
– Престани – изръмжа и Шиа и изтръгна документите ни от косматото гадже.
Опитваше се да ме подмами да се бием. Знаех го и въпреки това не можех да се накарам да се успокоя.
Гаджето ни подаде четири лъскави билета с баркод.
– Всеки боец може да доведе някого, който да поиска тялото – заяви той, докато прибирах билетите в джоба си.
– Ще се видим в Нощта на боевете – извика момичето със стиснати юмруци.
Шиа се усмихна.
– Надявам се, че ще се състезаваш.
Розовата коса кимна, като разгъна китките си.
– За щастие ръцете ми са заздравели от лицето на брат ѝ. – Тя ме погледна и се усмихна.
Ще вляза в затвора за убийство.
Крилете ми се разпериха и с един порив се издигнах във въздуха и полетях към нея. Лицето ѝ беше на път да се разкъса.
Остра болка прониза дясното ми крило и аз изкрещях, тъй като бях отхвърлена назад.
Линкълн.
Мамка му…
– Тя иска това! Падаш в ръцете ѝ. Спри го – прошепна той.
Изпепеляващата болка в крилото ми пулсираше, докато той държеше желязна хватка върху него. Бях се хвърлила към тялото му и сега той също беше обвил едната си ръка около кръста ми.
Момичето ми се усмихваше, а от дланите му отново изригваше черно-зелена магия. Беше готова да се хвърли на земята.
– Да вървим – каза Шиа.
С още едно дълбоко пречистващо дишане се принудих да се отдалеча. Щях да запазя разправата с нея за ринга. Очите ми останаха върху нейните, докато позволих на Линкълн да ме издърпа.
Възмездието щеше да бъде кучка.
Бързо ни придружиха до колата, където Ноа седеше разтревожен зад волана. След като всички бяхме вътре – аз и Шиа бяхме отзад, а Линкълн отпред – Ноа започна да кара към дома.
– Как мина? – Попита той. Изглеждаше гадно – потен, пепеляв и не беше мигнал нито веднъж през цялото време, докато бяхме в Града на демоните.
– Добре. Записаха се – каза му Линкълн.
– Еми, не е добре – възразих аз и се наведех напред. – Не мога да повярвам, че похарчи две хиляди за това. Ще ми трябват две години, за да ги изплатя. – Или повече, ако щях да помагам на майка ми.
Той се засмя, като ме погледна.
– Няма за какво.
Въздъхнах.
– Е, благодаря ти, очевидно, но се надявам, че това не е разбило банковата ти сметка. – Не знаех финансовото му положение, но да живее в каравана, докато останалите момчета са отседнали в хубави апартаменти на Падналата армия, не предвещаваше нищо добро.
Ноа се засмя.
– Линкълн е богат. Това не е нищо.
Линкълн го погледна.
– О – промърморих аз. – Предполагах, че с караваната…
Ноа избухна в смях.
– Казах ти, че тази каравана е като гето.
Линкълн се пресегна и го удари по ръката.
– Харесвам си караваната. – После се обърна към мен. – Не съм богат, но родителите ми оставиха малко пари със застраховката живот, така че… да. Нямам нищо против да ги похарча за вас, момичета.
О, Боже мой. Той е похарчил парите от смъртта на родителите си за мен. Любовта избухна в гърдите ми и точно тогава се заклех един ден да имам деца от Линкълн Грей.
Шиа изпищя „абе“ и аз се усмихнах.
– Кой знаеше, че през цялото време си бил просто преструващ се задник? – Заявих.
Устните му се набръчкаха.
– Да се преструваш на задник? Това нещо ли е?
Наведох се напред, прокарах пръсти през косата му и го целунах по бузата.
– Да, нещо е.
– Мисля, че той е истински задник, който има само хубави моменти – измърмори Ноа.
Още един кос в ръката.
– Аууу.
Шиа се ухили.
– Един задник и една мъжемелачка отиват на приключение в Града на демоните. Звучи като началото на объркана детска книжка – промърмори тя.
Смехът изригна от мен, когато стигнахме до портите на Ангелския град.
Ноа спря колата, когато стигнахме до портала, и погледна към Линкълн.
– Мога ли да бъда мъжемелачка, ако не съм докосвал друга жена освен Шиа от почти година?
Линкълн се усмихна.
– Не. Не можеш.
И двамата погледнаха назад към Шиа, която се беше загледала, но тя просто изпъна дланта си в движение от типа „говори на ръката ми“.
– Както и да е.
Труднодостъпната постъпка скоро щеше да се провали и да изгори. Трябваше да предяви претенции към тази глупост, иначе Ноа щеше да си тръгне.
Но трябваше да присъстваме на церемонията по Пробуждането на брат ми, така че нямаше смисъл да се опитваме да оправяме живота ѝ сега. Това щеше да почака.

Назад към част 3                                                                 Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *