ЛЕИА СТОУН – Трета година и половина ЧАСТ 17

Глава 16

След като се върнахме в Падналата академия късно снощи, се видяхме за кратко с Ноа, Шиа, Клои и Люк. Разказахме им за плановете си да се оженим и след това препаднахме в караваната ми. Прекарах половината нощ в мятане и въртене, събуждайки се в паника, че това не е реално, че Бриел не е там, само за да я открия сгушена до гърдите ми.
Когато на сутринта Шиа, майка ѝ и приятелите и дойдоха да я заведат на „моминското парти“, бях извикал Ноа. Бяхме се прегърнали за кратко предишната вечер, но знаех, че между нас има много неизказани неща, които трябва да бъдат закърпени скоро. Бях му казал и пълното име на Катя и го помолих да се обади в Парижката Академия на падналите и да провери дали тя и момичето, което е следвала, са се измъкнали живи.
След като си взех душ и се облякох, на вратата се почука.
– Влез! – Извиках, като стоях неловко в коридора.
Ноа беше най-добрият ми приятел на целия свят, а аз се бях държал като гад през последната година. Изключих го, защото ме болеше, а сега не знаех как да го поправя. Лечителят влезе в караваната ми и затвори вратата след себе си. В ръцете му се мъдреше малко листче хартия, но не попитах какво е то. Исках да сваля нещо от гърдите си, преди да заговорим за нещо друго.
Погледнах към пода, защото бях прекалено голям слабак, за да срещна очите му, и прочистих гърлото си.
– Знам, че не го заслужавам, но се надявам, че мога да поискам прошка за това, че бях такъв гадняр с теб през последната година. Бях ужасен приятел и…
Бях прекъснат, когато той се притисна в мен с голяма братска прегръдка, като потупа гърба ми няколко пъти, преди да ме пусне.
Накрая срещнах очите му и видях, че се усмихва.
– Имаш моята прошка. Просто се радвам, че си жив, пич. Изплаши ме до смърт.
Този човек беше златен. Не го заслужавах. Прокарах ръка през косата си и въздъхнах.
– Аз се изплаших. След като изгубих родителите си, а после и Бриел… изгубих се, човече. Не исках да загубя и теб, затова реших, че да те отблъсна ще е по-лесно.
Ноа се усмихна.
– По дяволите, пич, имам чувството, че сме на терапия.
Засмях се, чувствайки се лек и щастлив за първи път от толкова много време.
– Можеш ли да повярваш, че тя е жива? Тя е цяла?
Ноа кимна.
– Мога, но не мога да повярвам, че се е съгласила да се омъжи за жалкия ти задник.
Точно по този начин всичко се върна към нормалното и това означаваше за мен повече, отколкото бих могъл да му кажа. Той нямаше да говори за мрачните ми времена; щеше да ми позволи да ги оставя в миналото, където им е мястото – като истински приятел.
– Като говорим за това, Шиа най-накрая даде ли ти отговор?
И двамата се бяхме влюбвали в по-млади жени, но времето в живота на войника от Падналата академия беше кратко. Ако искаше да се ожениш и да създадеш семейство, трябваше да направиш всичко това до трийсетте и да се надяваш, че ще живееш достатъчно дълго, за да видиш как детето ти пораства малко. Бях в средата на двайсетте си години, най-доброто време за брак, но знаех, че Бриел е малко млада според обществените стандарти. Макар да казваше, че не и пука, се надявах да не прибързваме.
Ноа се усмихна.
– Тя каза „да“, но още не сме определили дата.
Потупах го по гърба.
– Поздравления, пич. И двамата имаме невероятни жени.
Ноа кимна и вдигна хартията в ръцете си.
– Това е така. Макар че мисля, че моята е малко по-голяма болка в задника от твоята.
От мен избухна смях. Бог да помага на човека, който се опитваше да контролира Шиа. Тя беше толкова упорита, колкото и всички останали.
– Може би си прав. – Усмихнах се.
– Говорейки за жени, намерих това момиче Катя. – Той вдигна една вежда и знаех, че се чуди дали съм бил в романтична връзка с нея в Сан Франциско.
Засмях се.
– Тя е лесбийка. И така, жива ли е?
Ноа кимна.
– В голяма степен и преподава в Парижката академия на падналите.
Издирих я.
Тя е успяла да се измъкне.
Слава Богу. Беше минал поне месец, откакто я бях видял в онзи самолет.
– А момчето Матю? Той е бил под прикритие с Джеймс Уилоу. – Бях му казал да провери и това.
Ноа кимна.
– Той също успял да се измъкне. Забъркал се в някакви неприятности на границата, ранен е, но ще се възстанови напълно. Михаил лично го е предал на семейството му.
Облекчението ме връхлетя. Точно това щеше да иска Джеймс, а аз бях адски щастлив да чуя, че се е измъкнал добре. Никога нямаше да си простя, ако бях допуснал нещо да му се случи.
– Защо не и се обадиш, докато аз взема момчетата. Подготви се за ергенското парти на века – каза ми Ноа.
Намръщих се.
– Наистина?
Ноа се усмихна и поклати глава.
– Не, пич. Не съм имал време да планирам. Ще бъде бира и видеоигри.
Усмивка дръпна ъгъла на устните ми и се зачудих дали това е най-усмихнатото нещо, което съм правил през цялата година. Обзалагам се, че беше.
– Звучи идеално. – По-късно щях да му кажа, че съм се отказал от пиенето и вместо бира ще пия вода.
Тогава Ноа си тръгна, а аз седнах на масата си с временния мобилен телефон, който Рафаел ни беше оставил снощи.
След като си поех дълбоко дъх, набрах номера. Беше около обяд, така че би трябвало да е нощ за нея в Париж. Надявах се да не е твърде късно.
– Ало?
Когато чух гласа и, ме обзе облекчение. Не бях повярвал истински на Ноа, докато не чух този глас.
– Извинете, госпожо, но живея в съседната стая и телевизорът ви е прекалено силен! – Имитирах гласа на старата ни досадна съседка в Сан Франциско и Катя избухна в смях.
– Линкълн! Не мога да повярвам. Когато приятелят ти се обади, бях толкова шокирана. Как си? Как се измъкна?
Чух емоцията в гласа ѝ и тя беше взаимна. Бяхме споделили нещо специално. Може и да не бяхме романтици, но я обичах. Тя беше запълнила част от мен, която беше празна, частта, която копнееше за семейство.
Частта, която сестра ми запълваше.
– Ами… – Не знаех откъде да започна. – Ти беше права. Бриел е жива.
Тя се задъха.
– О, Линкълн… – Можех да чуя сълзите в гласа и. Тя плачеше.
– Тя се измъкна от Ада и дойде за мен. – Сега, след като го изрекох на глас, това ме накара да се влюбя в Брили отново и отново. Жената е избягала от самия Дявол и в момента, в който е разбрала, че не съм тук, се е впуснала в опасна мисия да ме търси. Беше сладка и напълно налудничава.
– Толкова съм щастлива за теб. – Гласът и беше мек и толкова много ми се искаше тя да е тук за сватбата днес.
– Ще се оженим днес. Иска ми се да беше тук.
– Направи снимки. Ще се опитам да дойда скоро. Бях много заета тук, помагах на Уриел в училището. Много деца се нуждаят от треньор.
Тя беше добротворка, независимо дали го знаеше, или не.
– Значи ти и момичето сте се измъкнали невредими?
– Беше сложно, но да, измъкнахме се, невредими и двете – потвърди тя.
Не споделяше какво е било сложно и можех да уважа това. Аз също исках да оставя моите гадости в миналото.
– Колко души спаси? – Гласът и стана тих. Знаех, че вероятно съжалява, че не е могла да остане и да помогне, но единственият спасен живот си струваше.
– Седемнайсет, но после Бриел и най-добрата и приятелка нахлуха и спасиха още десетина.
Казвайки това, осъзнах колко яка е бъдещата ми съпруга.
Тя въздъхна доволно.
– Двадесет и девет. Това трябва да е някакъв рекорд.
Усмихнах се, но щастието ми беше краткотрайно. Бях спасил малка част, но винаги имаше още, които се нуждаеха от спасяване, и това ми тежеше много. Все пак не исках да развалям настроението, а и затова реших да не повдигам въпроса за Джеймс.
– Значи си щастлива? В безопасност? – Попитах я отново.
– Много, особено сега, когато знам, че си успял да се измъкнеш и да се събереш с Бри. Ще се опитам да те посетя следващата година. Падналата академия прави курсове за доставки оттук до Ангелският град, така че ще се кача на някой и ще се срещна с твоето момиче.
– С удоволствие – казах и честно. Бриел също би искала. Не бяхме имали време да се запознаем добре с последната година от живота си, но щяхме да го направим.
Говорихме още няколко минути, след което и казах, че трябва да я оставя, за да мога да отпразнувам ергенското си парти.
След като затворих, седнах на ръба на леглото и се загледах в старите, прашни черни кожени ботуши на Бриел в ъгъла. Сигурно бяха тези, които носеше, когато пристигна. Трябва да са били с нея през цялата година в Ада, когато мен ме нямаше. Тогава ми хрумна, че тя наистина се е върнала, живее с мен и сме на път да се оженим. Единственото, което помрачаваше този невероятен момент, беше, че майка ми, баща ми и малката ми сестра не бяха тук, за да го споделят с мен.
Те щяха да я обичат.
Както аз щях да обещая да правя до края на живота си.
Никога не съм бил по-сигурен в нещо.

Назад към част 16                                                                  Напред към част 18

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *