Глава 12
Още на следващия ден се събудих рано, Ракша разтърси раменете ми.
– Бриел! – Пошепна тя в лицето ми.
Със замъглени очи и все още с доста болка седнах. Демонът-лечител беше излекувал основните неща, като счупените ми крила и изгорения ми с киселина гръб, но тялото ми все още беше покрито със синини. Всеки един мускул ме болеше.
– Какво има? – Попитах тихо.
Тя дишаше учестено.
– Тъмният принц планира да… с теб тази вечер. Помоли ме да те поканя на вечеря. Насаме.
Очите ми се разшириха, а жлъчката пропълзя в гърлото ми.
– Тази вечер? – Надявах се да имам още един ден. Трябваше ми план, за да изведа Сера с мен.
– Трябва да си тръгнеш днес. На закуска ще откраднеш един кухненски нож, а после ще тръгнем на разходка към червената врата. Ще ме нападнеш, а когато червената врата се отвори, ще убиеш Матиас и ще си тръгнеш.
Не исках нищо повече от това да се измъкна от това място от момента, в който попаднах тук, но сега, когато ми беше представена тази възможност, бях нервна и несигурна дали мога да го направя.
Ракша отново разтърси раменете ми. Силно.
– Свести се, Бриел! Искаш ли да имаш дете от Дявола?
О, Боже. Когато тя го каза така, едва не повърнах.
„Харесвам я“ – промълви Сера в ума ми.
Сера. Трябваше да намеря начин да я доведа. Трябваше да го направя.
„Не можеш и това е нормално. Аз съм съгласна с това.“
В очите ми се появиха сълзи, докато кимах на Ракша.
– Мога да го направя. – Затвърдих решимостта си. – И когато премина през портала, ще отида направо при семейството ти. Ако трябва, ще ги пренеса през граничната стена.
Този път беше ред на Ракша да се разплаче. Тя кимна веднъж, а устните ѝ трепереха.
– Ти си добро дете, знаеш ли това? Опитах се да не те харесвам. Опитах се да остана… дистанцирана.
Преди да разбере какво я е ударило, я придърпах към себе си в смазваща прегръдка. Всяка синина в тялото ми крещеше в знак на протест, но аз я стисках колкото можех по-силно, знаейки, че щом излезем навън, няма да можем да се държим като приятели и това може би е последният път, в който успявам истински да ѝ покажа какво означава това за мен.
Когато я пуснах, по лицето ѝ се стичаха сълзи, които тя бързо избърса.
– Когато срещнеш жена ми, тя няма да ти се довери. Няма да тръгне с теб, освен ако не и кажеш, че съм ти казал да направиш това. – Ракша взе загорелия си показалец и го прокара от челото ми надолу до върха на носа ми. Това беше интимен жест, който двете жени сигурно бяха споделили заедно.
Кимнах в знак на разбиране.
– Израснала си в Града на демоните, нали? Познаваш ли жилищната сграда край Розекранс със зеления навес? – Попита тя.
Кимнах. Беше супер разнебитена.
– До бензиностанцията – потвърдих аз.
– Това е тя. Тя ще бъде в апартамент 3Б.
Сега, когато имах адрес и още двама души, които зависеха от мен, това повиши едновременно увереността и нервността ми.
– Ами Сера? Можеш ли да ми помогнеш да я намеря? – Трябваше да опитам.
Тя поклати глава.
– Оръжието ти е ключът към Рая. Той го пази с живота си. Няма начин да го получиш днес. Съжалявам.
Сигурността на думите ѝ разби сърцето ми. В гърдите ми избухна физическа болка, която удвои болката, която вече изпитвах.
„Всичко е наред. Ще се съберем отново. Не се съмнявам“ – прошепна Сера.
„Ще се върна за теб. Ще сформирам армия и ще дойда за теб“ – обещах на скъпата си приятелка.
„Не смей. Отиди там горе и живей най-добрия си живот. Не се притеснявай за мен. Чаках десет години сама в един кабинет заради теб. Мога да чакам още едно десетилетие, докато обстоятелствата се подобрят.“
При тези нейни думи се разплаках, защото тя напълно се сбогуваше с мен. Даваше ми разрешение да я оставя тук долу.
– Съжалявам, но нямаме време за това. – Ракша ме издърпа на крака, принуждавайки ме да се изправя.
„Не мисли за мен сега. Най-доброто нещо, което можеш да направиш за мен, е да се измъкнеш оттук“ – насърчи ме Сера.
– Когато излезем през тези врати, трябва да се държиш така, сякаш всичко е наред. Не можеш да плачеш или да се държиш нервно. Животът ни зависи от това. Разбираш ли? – Думите ѝ бяха отсечени, отново в типичния за Ракша режим.
Преглътнах трудно и кимнах.
– Мога да го направя. – Протегнах ръка нагоре, изтрих сълзите от очите си и изтласках всяка една емоция, която изпитвах.
– Добре тогава. Време е да се изкъпеш. – Тя отключи вратата, сякаш беше нормален ден.
Линкълн, прибирам се у дома.
Сините му очи бяха единственото нещо, за което мислех през следващия половин час.
След като се изкъпах, а Ракша извади стария ми бастун, отидохме до трапезарията, където останалите се хранеха.
Леко куцах от синините, но с всяка крачка уморените ми и скърцащи кости ставаха все по-подвижни. Нямах представа колко дни бях спала, след като бях предизвикала онова Небесно кълбо и бях изгубила съзнание, но демоничното лекуване беше закърпило най-лошото от побоя ми.
Докато минавахме покрай кабинета на Луцифер, установих, че се приближавам към вратата.
Сера.
Ракша бързо ме хвана под мишница и с твърда ръка ме насочи към трапезарията.
Просто трябваше да я пусна.
Когато влязохме в оживената зала за закуска, в групата настъпи затишие и всички погледи се спряха върху мен.
Вие, копелета.
Никога нямаше да забравя как ме нападнаха. Всеки един човек в тази зала беше гнусно създание, адски склонно да прави каквото поиска Тъмния принц. Без значение каква е цената.
Със стисната челюст и затворнически поглед се запътих към бюфета за закуска. Искаше ми се да протегна ръка и да ударя в гърлото най-близкия до мен демон на Абрус, но се замислих.
Ще се измъкна оттук. Днес.
Това беше мантрата ми.
Когато се приближихме до линията за храна, Ракша спря, претърсвайки масата, за да огледа различните продукти.
Когато погледът ѝ попадна на поднос с твърди на вид парчета шунка, тя натовари две от тях в чинията си.
– Ще ми трябва нож за месото – каза тя на готвача зад щанда.
Готвачът вдигна очи и се усмихна на Ракша.
– Разбира се.
Докато подаваше ножа на Ракша, видях как лилава мъгла от магия се изплъзва от дланта на Ракша и скача в тази на готвача.
Ракша бързо пъхна ножа под чинията си, балансирайки я с една ръка, и се усмихна на готвача.
– Нещата вървят добре, Мер? Как се чувстваш? – Попита я тя.
Мередит погледна за миг смаяно и поклати глава.
– О, здравей, Ракша. Добре съм. Какво става с теб?
– Всичко е наред. – Ракша отвърна, след което захлупи в чинията ми огромна лъжица яйца.
Какво, по дяволите, се е случило току-що? Нима Ракша накара тази жена да забрави, че ѝ е дала ножа за пържоли?
Нямах време да разбера, защото след това се преместихме. Ракша отиде до същата маса, на която винаги се хранехме – тази с надарения с демони тъмен маг, която ме беше нападнала. Рейвън. Тя изглеждаше най-малкото по-зле – ако това беше някаква утеха. Честно казано, бях изненадана, че е жива. Половината ѝ лице и дясната страна на ръката ѝ бяха изгорени, като и двете сега бяха покрити с дебели мехурчести белези.
Ето какво се случва, когато паднеш в Небесна сфера.
В момента, в който седнахме, Рейвън се изправи и ми хвърли епичен поглед.
– Изгубих апетит – заяви тя, преди да си тръгне драматично.
Загледах се в храната си, без да смея да вдигна поглед и да погледна в очите на враговете си. Трябваше да се държа хладно още няколко часа, а след това се измъквах оттук.
Ракша и аз ядяхме в другарско мълчание. С всяка хапка от дебелата си шунка тя местеше острия нож напред-назад, после го поставяше до салфетката си. Останалите водеха кратък разговор с нея, като казваха, че са чули, че демоните са превзели изцяло град Инферно.
Като чух за войната, се сетих за Линкълн и семейството ми. Всички ли бяха добре? Последния път, когато видях Линкълн, той имаше белези на китките си и изглеждаше в доста лошо състояние. Колко време беше минало? Тук долу времето беше различно, така че нямах представа какво се случва там горе.
Бях толкова зациклила в главата си, че едва не подскочих, когато Ракша потупа лявото ми бедро с основата на ножа. Очите ми се разшириха, когато посегнах надолу и стиснах пръстите си върху нейните, като взех острото назъбено острие под масата.
„Какво да правя с него?“ – Помислих си панически.
„Явно ще го пъхнеш в ботуша си!“ – Инструктира ме Сера.
О, да, точно така. Толкова отдавна не бях имала оръжие, че не знаех как да се справям с него. Теглото и усещането бяха добри в ръцете ми – леки и смъртоносни, точно като на Сера. Повдигнах крака под масата, за да не изглежда, че се навеждам, плъзнах острието в ботуша си и издърпах потния си панталон върху него, за да го прикрия.
„Не мисля, че мога да те оставя“ – казах ѝ отново. Трябваше да има друг начин, нещо, което бих могъл да направя.
„Бриел, ако се опиташ да ме вземеш и това ти коства шанса да се измъкнеш оттук, никога няма да си го простя.“
Въздъхнах и реших да не казвам нищо повече.
Седяхме там дълго време, Ракша разговаряше с хората непринудено, сякаш нямаше намерение да ми помогне да се измъкна оттук. Беше странно усещане да се опитвам да се държа спокойно, когато вътрешно се чувствах толкова бясна.
Какво щях да кажа, когато отново видя Линкълн или Шиа? „Хей, жива съм“?
„Това е началото“ – помисли Сера.
Боже, тя ще ми липсва в главата ми.
– Добре, дългът изисква. – Ракша се изправи внезапно, като грабна чинията си.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите, когато и аз се изправих.
Моля те, не позволявай на ножа да изпадне.
На излизане Ракша отиде при готвачката и ѝ подаде вилица – нещо, което тя никога не правеше, тъй като обикновено слагахме приборите и чиниите си в сапунени кофи до вратата.
– Благодаря, Мер.
Готвачката кимна и взе вилицата, като я хвърли в мивката зад себе си, преди да продължи със задълженията си.
Погледнах зад себе си и видях, че цялата маса ни наблюдава.
Те знаят. О, Боже.
„Не, не знаят. Успокой се“ – натисна Сера.
В момента, в който излязохме от кафенето, завихме по коридора и видяхме Луцифер да излиза от кабинета си. Всъщност подскочих и изтръгнах малък писък.
Той ме погледна и се ухили.
– Бриел, как се чувстваш? – Гласът му беше като мед и въпреки това ми се искаше да размахам откраднатия нож и да му прережа гърлото.
– Доста ужасно – признах, опитвайки се да се държа хладно.
Той кимна, като огледа тялото ми. Дланите ми започнаха да се потят под погледа му.
– Е, ще се видим на вечеря тази вечер. Имам малко бизнес предложение за теб, за да направя времето ти тук по-полезно – мърмореше той.
„Да родиш бебето на демона си е бизнес предложение?“
Грозно.
– Добре – беше всичко, което успях да кажа.
Той кимна и започна да се отдалечава, преди да спре и да се обърне с лице към нас.
– Къде отиваш, Ракша?
Ракша леко се стресна.
– Ежедневните задължения, господине. Червената врата, за да донеса пакетите ви, а след това ще заведа Бриел за дрямката и. Опитвам се да изградя отново фитнес издръжливостта ѝ след престоя.
Той кимна рязко, махна ни с ръка в знак на освобождаване, а после се завъртя назад и изчезна зад ъгъла.
В момента, в който си тръгна, Ракша тръгна, а аз бях по петите ѝ.
Планът ми за бягство официално беше в сила.
Бог да ми е на помощ.
Назад към част 11 Напред към част 13
