ЛЕИА СТОУН – Трета година ЧАСТ 25

Глава 25

Спяхме на студената твърда земя, като се мятахме и въртяхме през цялата нощ. Когато Гримлок не гледаше или беше задрямал, Шиа използваше силите си, за да направи топлинно заклинание и да държи децата на топло, докато спяха – свити срещу жената, която се грижеше за тях.
Няколко часа след като пристигнахме, мястото беше затворено и всички се прибраха по домовете си. С изключение на нашия Гримлок. Той имаше бонбони и списания, които му правеха компания, докато ние ядяхме някаква безвкусна яхния от леща.
Най-накрая утринната светлина се разпиля по стълбите, когато продавачите се върнаха на масите си, за да започнат поредния търговски ден. Ние само чакахме.
Шиа се наведе отблизо:
– Ами ако някой дойде да купи някоя от останалите, преди Линкълн да дойде?
О, Боже. Не исках да мисля за това. Не можехме да позволим това да се случи.
– Тогава ти отвори портала и ги закарай в Падналата академия, а аз ще потърся Линкълн и ще отлетя за вкъщи. – Знаех, че тя не иска да се разделяме, но можехме ли наистина да позволим дори една от тези жени да бъде продадена като домашна вещ?
Никога.
Шиа дъвчеше устните си, обмисляйки това, но не отговори.
Минаха още часове; стомахът ми започваше да се самоизяжда, когато един висок, елегантно облечен демон на Абрис с руса коса посрещна Гримлок.
Жената, която държеше двете деца, започна да хленчи.
– Какво? Кой е той? – Попита Шиа паникьосано.
– Брокерът на децата. Ако се е върнал, значи има купувач. Той вече им е направил снимки – извика тя.
Очите ми попаднаха върху двете малки деца с брюнетка и ме поразиха. Те бяха близнаци. По-трудно е да се каже при близнаците момче-момиче, но и двамата бяха на една и съща възраст и с еднакъв размер и явно бяха брат и сестра.
– Шиа. – Погледнах към най-добрата си приятелка. – Знам, че се разделихме преди и беше ужасно. Беше толкова ужасно за мен, колкото и за теб, повярвай ми, но не можем да позволим това да се случи.
Тя въздъхна.
– Знам. – Тя вече беше извадила ключодържателя. С едно щракване фалшивите ни магически белезници паднаха. Шиа стоеше, стъпила здраво на бетона, а очите ѝ пламтяха с красива свирепост, каквато само най-добрата ми приятелка можеше да събере.
– Време е да вървим, малки херувимчета – изръмжа демонът от абрис и чух как металната врата се отвори със скърцане зад мен.
В никакъв случай, приятелю.
На Шиа щеше да ѝ трябва време, за да задейства заклинанието си за портала, а после още повече време, за да прекара всички през него. Правейки това, което умеех най-добре, не мислех, а просто действах.
Разположих краката си на ширината на раменете и се поставих в позиция на страж, като демоните бяха пред мен, а Шиа и останалите – зад мен.
– Трябват ми няколко минути! – Извика тя откъм гърба ми, когато зелени и лилави искри от магия осветиха клетката.
С кимване използвах тази сила в себе си и вече не се опитвах да различавам кое е светло и кое тъмно. Каквото и да беше то, това бях аз. Всичко това.
Демонът Абрус сякаш разбра какво става и се втурна вътре, като разтвори широко вратата. Протегнах лявата си ръка, енергийният ми камшик се пропука и оживя; беше същото перлено сребро от подземните тунели. Двете страни на магията ми в едно.
С едно движение на китката ми камшикът се уви около врата му и очите му се разшириха.
– Каква си ти? – Изкрещя той със задушен вик.
В този миг исках да отговоря с нещо нелепо кичозно, като „най-лошия ти кошмар“, но вместо това просто дръпнах камшика и той падна на колене. Демонът Гримлок се беше съвзел от шока си, че ние с Шиа не сме обикновени хора, и сега се опитваше да ме промуши и да стигне до останалите. Трябваше да изкарам него и демона Абрус от клетката и да затворя вратата, за да дам на Шиа достатъчно време да изведе всички на безопасно място.
С цялата сила, която можех да събера, протегнах свободната си ръка и с бързо движение прерязах гърлото на Гримлок, като го изненадах. Точно както Линкълн ме беше научил. Той падна назад и аз бързо направих така, че да изритам демона на Абрис в гърдите, докато той все още беше на колене, което го накара да падне назад от клетката.
Един падна, един остава.
Демоните Гримлок бяха пословично тежки, сякаш бяха направени от цимент. Влаченето му нямаше да свърши работа, така че щеше да се наложи да го оставя да стои и да го изтласкам назад с бой.
Позволих му да се изправи, разположих се пред него и замахнах с камшика си, който го накара да се препъне назад към отворената врата. Светлините зад мен ставаха все по-ярки, което, надявах се, означаваше, че Шиа е отворила портала с успех.
Още няколко удара с камшика ми оставиха парещи изгаряния по кожата на Гримлок, а след това той излезе от клетката. Изхвръкнах от преградената врата и бързо затворих портата зад себе си с ботуша си. Цялата гара беше доловила суматохата и сега се взираше в мен.
По дяволите.
И Гримлокът, и демонът Абрус се хвърлиха към мен едновременно. Позволих на крилата ми да се разтворят от гърба ми и да покрият изцяло вратата, защитавайки Шиа и останалите вътре.
И двамата мъже замръзнаха, явно в шок.
– Небесен – изплю Гримлокът.
Демонът Абрис ме гледаше в различна светлина, почти доволен.
– Знам коя си.
В този момент една фигура зад демоните по някаква причина привлече вниманието ми и аз си позволих да погледна. В момента, в който погледът ми попадна върху широките му рамене, извивката на шията, ухото му, цялото ми тяло отслабна.
Линкълн.
И тогава демоните се нахвърлиха върху мен.
Тръгвайки напред, Гримлок обви ръце около врата ми, а демонът Абрус хвърли черна магия около китката на лявата ми ръка, притискайки я към земята. Не ми пукаше. Нищо нямаше значение, освен фактът, че дори с гръб към мен, с обръсната глава, знаех, че мъжът, който разговаря с уличен продавач, е моят Линкълн.
За разлика от останалите, той не беше забелязал суматохата; беше ясно, че е от другата страна на платформата. Започвах да се чувствам замаяна от демона Гримлок, който задушаваше притока ми на въздух; трябваше да действам бързо или да рискувам да бъда убита, когато бях толкова близо до това да се събера с любовта на живота ми.
Вдигнах високо коляното си и се забих в пазвата на Гримлок. Ръцете му се откъснаха от гърлото ми и аз си поех дълбоко въздух. След това, с всички останали сили, изкрещях.
– Линкълн!
Името му се изля от устните ми в агония. Толкова отдавна не бях го виждала и не бях назовавала името му, че наистина ме заболя.
Цялото тяло на Линкълн се скова и бавно се завъртя в посоката на вика ми. Когато очите му се срещнаха с моите, той поклати невярващо глава. Бях толкова заета да го гледам, че не видях юмрука на демона Гримлок, който летеше към главата ми, докато не стана твърде късно.
В черепа ми избухна болка и бях повалена на колене.
– Бриел! – Викът на Линкълн гръмна през пазара. Крилете му се разпериха и той изведнъж полетя, насочвайки се право към мен.
– Върви, върви! – Чух Шиа да крещи зад мен.
От коленете си се обърнах настрани и видях, че порталът към входа на Падналата академия е отворен, а жените и децата тичат през него в паника. Имаше демон Змиеукротител, който се беше нахвърлил върху решетките на клетката и плюеше киселина, за да ги разтопи, и се опитваше да влезе вътре.
Шиа погледна към мен.
– Върви! Добре съм – казах ѝ и се завъртях обратно, за да открия демона Абрус с нож в ръка.
Линкълн тъкмо се беше приземил зад него, когато демонът заби ножа в стомаха ми.
Тогава целият ад се разрази.
Парещата болка от ножа облиза кожата ми, докато се опитвах да се хвърля назад и да се отдалеча от острието. Линкълн се приземи на крака и се протегна напред, като взе главата на нападателя ми в ръцете си. Той дръпна бързо врата му, като го счупи с отвратителен чупещ звук. Аброският демон падна на пода в купчина, мъртъв или в безсъзнание, не ме интересуваше. После Линкълн се завъртя върху Гримлок, грабна ножа и премина в режим на пълна атака.
Погледнах бързо надолу, преценявайки раната си и установявайки, че не е толкова лоша. Изглеждаше повърхностна, не достатъчно дълбока, за да пробие някой от органите ми – бях се отдръпнала от пътя, преди да успее да нанесе някакви реални щети. Лошото обаче беше, че всеки един демон или надарен човек в стаята беше изоставил пазаруването си и сега се стремеше към нас.
Аз нямах никакви други оръжия освен собствените си специални дарби. Един поглед през рамо ми подсказа, че Шиа е изчезнала, заедно с всички останали – слава Богу, но също така видях, че Линкълн е забъркан с демона Гримлок. Щеше да се наложи сама да се боря с настъплението на хората.
Бях чакала месеци в Ада за този момент и никой нямаше да ми го отнеме. Въпреки че не беше срещата от мечтите ми, Линкълн беше тук и това беше всичко, което имаше значение.
Бях се приближила твърде близо, за да ми бъде отнето това.
С разочарован вик размахах и двете си ръце пред себе си към настъпващата армия и от дланите ми се размахаха два камшика – един бял и един черен.
Настъпващата тълпа се отдръпна малко при вида на оръжията ми, но скоро осъзна, че има ножове, пистолети и Бог знае какво още, и ме нападна. С най-бързите движения в живота си кръстосах ръцете си, размахвайки камшиците във въздуха като дива жена. Те се забиха в лицата, шиите и ръцете на настъпващата тълпа, която за момент наистина отстъпи назад, препъвайки се един в друг, за да избяга.
Подготвях се отново да направя един от тези щитове, когато чух Линкълн да проклина зад мен.
– Сукуб – промърмори той.
По дяволите.
Моля те, Боже, не.
Моля те, не ни оставяй да умрем в някаква глупост на съдбата на Ромео и Жулиета, точно преди щастливия ни край.
Още дори не бях успяла да говоря с Линкълн, да го докосна или да го погледна в очите. Не можехме да си тръгнем по този начин.
Усетих как ме дърпат за кръста, когато Линкълн ни притисна в ъгъла, празната клетка на робите на гърба ни и тълпата от разгневени задници в центъра. Вдигнах поглед нагоре и ми олекна в коленете при вида на три психопатични сукуби, които пълзяха с главата надолу по тавана, носейки злобни усмивки. С едно бързо движение Линкълн ме прибра зад гърба си и държеше мизерния си кинжал пред себе си, сякаш това щеше да направи нещо.
В мен закипя гняв, на какъвто не знаех, че съм способна.
– Мини се зад мен! – Изръмжах, отминах встрани от мъжа и се разположих пред него.
Нещо голямо, грозно и красиво се изграждаше в мен, нещо, което искаше да убива, да защитава и да се отбранява, си пробиваше път през душата ми. Линкълн беше моята чудовищна сродна душа, потвърдена от самите архангели. Нищо нямаше да ни раздели, докато все още дишах.
Когато усетих, че нарастващото напрежение е прекалено голямо, освободих звяра в мен, точно когато сукубите скочиха в унисон. Огромно одеяло от плазмоподобно желе излетя от ръцете ми, създавайки купол от сребриста слуз. То се заби в настъпващите демони сукуби и се простря върху тях като мокро одеяло, притискайки ги към пода. Те съскаха и крещяха, докато плазмата се втвърдяваше като цимент и замръзваше върху тях.
Бяха хванати в капан вътре.
Какво, по дяволите?
Тя продължаваше да идва, изливаше се от дланите ми, докато покриваше останалите демони и търговците на сергии, които се опитваха да ни нападнат, заковавайки ги на място като статуи. Втвърди се за секунди, а демоните под него удряха стените в опит да се измъкнат от затвора си.
Когато всички заплахи бяха обездвижени, веществото спря да излиза от ръцете ми.
Загледах се в дланите си в шок.
Това беше нова и ужасяваща сила.
Ръцете на Линкълн бързо ме обгърнаха и той ме придърпа към себе си, притискайки ме плътно към гърдите си. Прибрах крилата си, за да се побера по-добре в ръцете му, докато ме носеше. В мига, в който го усетих, наистина го усетих за първи път от толкова време, се разплаках. Той се затича нагоре по стълбите с мен на ръце, като помпаше краката си колкото можеше по-силно, и изрита една врата. Тогава слънчевата светлина падаше върху лицата ни.
– Спри! – Изкомандва мъжки глас. Не посмях да погледна, просто прибрах лице във врата на Линкълн и го вдишах дълбоко. С един изблик се издигнахме във въздуха, а звукът от щракащи куршуми профуча покрай нас.
Не можех да спра да ридая. Не можех да се справя. Беше твърде много за изпечената ми емоционална система.
Бях в ръцете на Линкълн. Той беше жив. Бяхме заедно.
Летяхме около двайсет минути, преди Линкълн да започне да се спуска над гъсто залесена местност. Не ми беше казал нито дума, само ме държеше в смъртоносно силна хватка, докато летяхме в мълчание.
След като се приземихме и останахме сами в една напълно необитаема местност, той най-сетне ме погледна за първи път. Наистина ме погледна.
Очите му бяха облени в сълзи, докато галеше червената ми коса, шията ми, преди да положи ръка на гърдите ми над биещото ми сърце.
– Как? – Промълви той.
Едва можех да говоря.
– Демонът лечител ме излекува, но след това останах заклещена там долу. – Имаше толкова много неща, които исках да кажа, но нямах представа откъде да започна.
Линкълн гледаше устните ми, сякаш искаше да ме целуне, но можех да кажа, че се колебае, сякаш всичко това беше твърде много за него, сякаш не вярваше, че съм истинска.
– Бриел, хиляди пъти съм мечтал за този ден, а сега, когато дойде… се страхувам, че не съм същият мъж, когото ти остави. Изчезването ти… ме промени. – Гласът му беше дрезгав от емоции, а сърцето ми набра скорост при думите му.
Пристъпвайки напред, сложих ръцете си около врата му.
– Тогава ще се влюбя в теб отново и отново.
Сякаш беше задържал дъха си през цялото време, защото при изявлението ми въздухът излетя от него и ние се блъснахме един в друг. Ръцете му попаднаха под дупето ми и ме повдигнаха върху него. Обвих краката си около кръста му и посрещнах отворената му целувка с нетърпелива собствена. Сълзите се стичаха по лицето ми и образуваха солен печат около устните ни. Когато езикът му се плъзна в устата ми, едва не захлипах, бях забравила колко е вкусен. Тогава всичко в мен се събра, всяко счупено парче, което се беше разкъсало с Луцифер.
Линкълн най-накрая се откъсна от мен, взе лицето ми в ръцете си и ме погледна право в очите.
– Отсъствието ти ме накара да осъзная колко много присъствието ти ме е направило по-добър човек. Не искам никога повече да бъда без теб. Никога.
– Аз също не искам. – Захлипах, докато той ме придърпваше към себе си и ме прегръщаше.
Държахме се един друг за момент, просто вдишвахме аромата си и усещахме топлината на телата си. Това беше истинско. Наистина бях отново с Линкълн.
Когато най-накрая се отдръпна от мен, в очите му се появи див поглед.
– Ожени се за мен. Утре. Точно когато съдът отвори врати – помоли той.
Смехът се изтръгна от устните ми, а пълната радост се разля по крайниците ми. Бяхме сродни души и не исках да бъда без него нито ден в живота си. Животът беше твърде кратък за предпазливост. Исках да изживея живота си пълноценно.
Само кимнах, защото не можех да говоря, и по лицето му се разля огромна, разкошна усмивка.
Той отново ме придърпа към себе си, а главата ми се сгуши в гърдите му.
– Не мога да повярвам, че това е реално – промърмори той.
Въздъхнах, наслаждавайки се на топлината на тялото му срещу моето, на миризмата му, на ръцете му – на всичко.
– Да се приберем вкъщи – казах му.
Тогава той се придвижи бързо, като ме пусна, преди да отиде до един обрасъл храст. Направи бърза работа, като откъсна големи клони от това, което сега се виждаше като скрит зелен пикап.
– Ноа с теб ли е? – Попита той.
Знаеше, че Ноа никога не би оставил мен и Шиа да се движим сами из Сан Франциско.
Кимнах, бръкнах в джоба си и извадих малкия флакон със светлинна магия, който Рафаел ми беше дал.
– Да, той е добре. Първо, изпий това. Луцифер може да вижда всичко, което правиш извън Падналата академия. Той може да те наблюдава точно сега.
Линкълн направи пауза, изглеждаше малко разтревожен, но после изпи шишенцето с една бърза глътка, без да задава повече въпроси.
След като отвори пътническата врата и ме пусна вътре, той заобиколи и се качи в пикапа. Беше прашен, сякаш е стоял там известно време, и когато завъртя ключа, бяха необходими няколко пъти, за да се завърти двигателят отново. Имах чувството, че времето е от съществено значение и не бива да се бавим, защото той бързо спря на обрасъл път и се насочи към главната магистрала.
Протегна ръка, за да ме хване, и ме погледна.
– Разкажи ми всичко. От деня, в който се разделихме. Искам да знам всичко.
Поех си дълбоко дъх, стиснах силно ръката му, а след това му разказах всичко: Ракша и наркотиците, Сера и това, че трябваше да я напусна, даването на обещание с Луцифер и желанието му да има някакво странно бебе от мен. Разказах му всичко до последния детайл, докато гласът ми не започна да дрезгавее.
Той слушаше тихо, като през цялото време държеше здраво ръката ми, а аз знаех, че всичко ще бъде наред, защото се имаме един друг.

Назад към част 24                                                                 Напред към част 26

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!