Глава 21
В момента, в който Шиа отвори портала и всички влязохме вътре, в екипажа ни се настани мрачно настроение. На мястото, където преминавахме, се разхождаха няколко демона и ние бързо и без проблем сложихме край на живота им.
Планът ни беше да следваме указанията под Града на демоните, където бях попаднала през апартамента на Матиас, когато избягах, и това щеше да ни отведе до замъка на Луци. Преценихме, че за тези, които вървят пеша, това е около два часа път, а колкото по-дълго голямата ни група остане в Ада, толкова по-голям е шансът вестта да стигне до Луцифер. Надявах се наполовина, че той ще дойде направо при мен – знаех, че егото му е достатъчно голямо, но също така можеше да види и четиримата архангели и да се скрие. Това беше риск, който трябваше да поемем.
Тъй като Линкълн, архангелите и аз можехме да летим, щяхме да го направим. Михаил прецени, че след като полетим, ще минат само около двайсет минути, преди да се озовем пред портите на замъка на Луцифер.
Минахме покрай няколко призрачни форми на духове, за които знаех, че са измъчени души. Като ни видяха, те се скриха зад сламените колиби, с които беше осеяна земята.
– Да си тук е… – преглътна трудно Линкълн, опитвайки се да намери думите.
– Невероятно – предложи Михаил, взирайки се в собствената си лента на ръката. Технологията, която Метатрон им беше дал и която им позволи да слязат тук с мен, беше невероятна.
– Това е един от начините да го опиша. – Линкълн погледна към димящата купчина боклук и два демона Змиеукротители, които се бореха за полуизядена ябълка, и поклати глава.
След като изминаха няколко минути, се обърнахме с лице към армията и челюстта ми падна. Четири бронирани автобуса, повече от дузина джипове и редици и редици от паднали войници на армията стояха с нас. Последният от портала ни затваряше всички заедно.
Михаил размаха криле и се изстреля във въздуха, като се носеше над тълпата.
– Днес ние се борим за свобода! Сражаваме се, за да сложим край на една война, която се води повече от петнадесет години… – Той дори не успя да довърши изречението си, преди армията да побеснее. Михаил постави юмрук върху гърдите си. – Нека всички вие намерите мир в сърцето си и го запазите там винаги. За мен беше удоволствие да ръководя тази армия и най-голямото дело на живота ми.
Мълчанието се разнесе из тълпата, докато Рафаел се издигна бързо, летейки право нагоре, за да бъде до Михаил.
– Всеки гражданин на Ангелският град ви дължи благодарност. Вие сте истинските ангели и за мен беше удоволствие да бъда част от вашето обучение в академията.
Когато огромната армия направи един голям поздрав към двамата архангели в небето, си помислих, че може да се разплача. Независимо дали исках да го призная, или не, всички ние се сбогувахме.
– Ще се сбогуваме ли? – Погледна ме Линкълн. Уриил и Гейбриъл също бяха излетели. Сега беше наш ред.
Кимнах.
Двамата с Линкълн размахахме крила и се издигнахме над армията, като ги погледнахме за последен път, преди да полетим право в бърлогата на Луцифер.
– Бриел, води – насърчи ме Михаил.
С автобусите, пълни с войници от Падналата армия, които си проправяха път напред, за да ни последват, аз тръгнах в посоката, в която се молех да е замъкът на Луцифер. Въздухът стана опушен и знаех, че видимостта ще се намали само след няколко минути летене. Острият мирис на сяра изгори носа ми, докато димът се смесваше с въздуха.
– Гори ли нещо? – Обади се над вятъра Михаил.
– Това е адът! – Извиках в отговор. – Винаги нещо гори!
Рафаел се преобърна и напомпа крилата си, така че да е с лице към нас, увиснал във въздуха.
– Да се качим на покрива на автобусите, докато видимостта се изчисти. Възможно е да летим в капан или да се движим в погрешна посока.
При тези думи косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Той беше прав – това беше война и можеше да попаднем в капан. В момента, в който бяхме влезли, някой от демоните можеше да ни види и да полети напред, за да съобщи на Луцифер.
Спускайки се, се приземихме върху една от бронираните коли. Да стоиш върху движещ се автобус и да не паднеш, беше по-трудно, отколкото си мислих – дори с крила. Горният капак се отвори след няколко мига и Ноа надникна с глава навън, вероятно за да се увери, че това сме ние, а не някакви летящи демони.
– О, добре. Бях… – Думите му бяха прекъснати, когато автобусът удари спирачките си и главата му изчезна, тъй като беше изхвърлена в автобуса. Всички ние, които бяхме отгоре, се запътихме напред, но бързо напомпахме криле, издигайки се в небето, за да не се превърнем в жертви на пътя.
Като погледнах към пътя, за да видя защо сме спрели, челюстта ми се отвори при вида на стотици коне-скелети със светещи зелени очи.
Нови демони.
О, Луци, ти си бил зает.
Върху някои от скелетите имаше демони Кастор. Едва успях да регистрирам, че това е пълномащабна армия, когато енергиен взрив ме блъсна отстрани, повали ме на земята и разпръсна пясък по лицето ми. Обърнах глава, за да проследя посоката на нападението, и видях усмихнат касторски демон на десетина метра от мен, който изграждаше в ръцете си още един подобен на вълна енергиен взрив.
Без усилие издърпах щита върху себе си и скочих на крака, протягайки го към Линкълн, който стоеше до мен с изваден меч. Той беше полетял към земята в момента, в който ме бяха изхвърлили от автобуса.
– Колко назад е армията ни? – Изкрещях, опитвайки се да изкривя глава, за да погледна зад нас.
– Ще трябва да ги задържим, докато стигнат дотук – отговори Линкълн през зъби.
Осъзнах, че той не знае повече от мен. Ходенето пеша беше много по-бавно от язденето или летенето, но те не можеха да са твърде далеч назад. Надявах се.
Вратите на автобусите се отвориха и войниците от Падналата армия се изсипаха на напуканата червена земя, за да се бият до нас. И все пак малкият ни брой не беше нищо срещу тази флотилия от коне.
– Някой знае ли какви специални сили имат конете? – Попитах нервно.
Михаил и останалите архангели наблюдаваха настъпващите зли войници предпазливо. Изглеждаше, че сме на път да открием заедно новата сила на тези демони.
– Какво прави той? – Линкълн посочи, докато се взираше с широко отворени очи в най-близкия скелет.
Очите му наистина светеха в зелено, като че ли много повече от преди.
– Не знам, но ще го убия – заяви Михаил, като направи една крачка по посока на гледащия към автобуса скелетен кон. В един момент Михаил застана там, а в следващия очите на скелето… избухнаха. От очите му се изстреля горещо вещество, подобно на лава, и се опита да се разпръсне по Михаил, но той се издигна във въздуха, за да го избегне. Всички се спънахме назад, докато заздравявах щита, който защитаваше Линкълн и мен. Лавата се стрелна по предната част на автобуса, а метала и гумата се разтопиха точно пред очите ми, във воняща маса от разтопено желязо.
О, по дяволите. Това беше като от кошмарите.
Бяхме далеч от нашата лига тук. Тъмният Лорд знаеше, че идваме, и беше построил чудовищна армия, която бълваше лава, за да го защитава.
„О, по дяволите, не. Тези анорексични коне няма да ни спрат.“ – Сера пулсираше на бедрото ми.
Бях забравила, че е там. По дяволите, бях забравила какво е да се бия с нея, тъй като бях свикнала да го правя сама, откакто я взеха.
Като я издърпах, изтъних щита си на едно място отпред.
„Гледай това“ – похвали се тя. Тънък лазерен лъч светлина се изстреля от върха на острието на Сера и се вряза в най-близкия до нас кон. Там, където попадна светлинният и лъч, конят загуби крайник – технически костен пън, тъй като нямаше плът.
– Да! – Изръмжа Михаил и напредна, като с едно бързо движение отряза главата на коня. Зеленото сияние, което някога бе озарило очите му, вече го нямаше.
„Тъкмо започвах. Гледай това.“
От кинжала ми се изстреля по-плътен лъч светлина и аз пресякох дъгообразно ръката си през настъпващите коне. Повече от дузина от тях бяха разрязани на две наведнъж.
„О, Боже мой!“ – Тя ме беше изненадала. – „Направи това, когато видим Луци“ – казах и аз.
„О, ще направя това и още нещо“ – обеща тя.
Като група напреднахме към армията на скелехорсите и ги повалихме един по един. Сера успя да отстрани първите няколко в предните редици и да проправи път на Михаил да стигне до тези по-назад. Свалих щита си, за да може Сера да изстрелва светлинния си лазер на воля.
Линкълн беше вързан с един демон Кастор, а аз напредвах все по-дълбоко в редицата на психо-лавино-околните коне. Сера тъкмо се подготвяше за поредния изблик на светлина, когато някой ме сграбчи за косата и ме дръпна силно, докато не се озовах на гърдите му.
– Тъмният принц те чакаше – прозвуча в ухото ми копринено богат глас.
С едно бързо движение Сера беше изхвърлена от ръката ми, а след това ме издърпаха за врата нагоре към небето. Не можех да дишам и цялата рационалност излезе от главата ми, когато осъзнах, че съм влачена през Ада от демон на Абрис. Той беше притиснал крилата ми с краката си, закачил глезените си около средата ми, но гърлото ми поемаше основната част от силата му.
„Издърпай ме към себе си!“ – Изпищя Сера.
Опитах се да използвам магията си, за да я издърпам от земята и да я насоча към ръката си, но бях твърде паникьосана. Прекалено съсредоточена върху дишането. Опитах се да се мятам и да накарам нападателя да отслаби хватката си, но нямаше смисъл.
– Знаеш ли, че средностатистическият човек може да задържи дъха си около две-три минути, преди да изгуби съзнание – информира ме демонът. – Но с твоето Небесно изцеление се обзалагам, че можеш да издържиш и по-дълго.
О, Боже. Той щеше да ме убие. А и задушаването беше толкова лош начин да си отидеш.
Прелетяхме над войната на скелехорсите, а аз не бях в състояние да изкрещя или да предупредя Линкълн. Не можех да успокоя ума си достатъчно, за да издигна отново щита си или да повикам Сера при мен. Бях силно прецакана и на ръба на припадъка. Всичко се случи толкова бързо, че не бях подготвена.
Как допуснах безкрайното ми оръжие да ми бъде отнето отново?
– Сега, ако те пусна, няма да крещиш, нали? – Попита ме той, докато летяхме през опушеното небе.
Поклатих глава, а по бузите ми се търкулнаха сълзи.
Моля те, Боже, имам нужда от въздух. Не можех да мисля трезво; единственото, върху което се съсредоточавах, беше да се опитвам да си поема дъх покрай смазващата му хватка.
Все така леко пръстите му се отпуснаха от дихателната ми тръба и аз погълнах скъпоценния кислород. Дори не ме интересуваше, че има лек вкус на сяра. След като успях да вдишам няколко пъти, ръката му се отвори по-широко и хвана челюстта ми, позволявайки ми да напълня дробовете си. Бях толкова облекчена, толкова щастлива, че съм жива и дишам, че дори не си помислих да му отвърна или да използвам магията си срещу него. В крайна сметка, когато кислородът помогна на разсъдъка ми да се върне и паниката да се оттегли, ми хрумна, че трябва да се преборя с това копеле.
– Почти стигнахме. Ракша ще се радва да те види.
В този миг от тялото ми избяга всякаква борба.
Ракша. Той беше казал вълшебната дума.
Отпуснах се и му позволих да ме вземе. Така или иначе исках това – да бъда отведена при Тъмния принц. Исках да го унищожа. Просто си мислех, че когато го направя, Сера, Линкълн и архангелите ще бъдат от моята страна. И все пак, ако Ракша беше в беда, тогава нямаше да се бия. Щях да отида доброволно, ако това означаваше, че имам шанса да я спася.
Докато летяхме, пред нас се откри познат пейзаж – външният двор на подземния замък на Луцифер. Наближихме и очите ми обходиха лицата на демоните, които стояха на външната стена. Разпознах някои от тях, но когато погледът ми попадна във вътрешността на двора, ме обзе пълен шок.
Нищо не можеше да ме подготви за гледката на Луцифер… държащ бебе.
Назад към част 20 Напред към част 22
