Линдзи Пауел – Разбиваща топка Част 11

Глава 11

КАТ

Събуждам се с усещане за болка във всяка част на тялото си, но в добрия смисъл на думата. Протягам се, усещайки как ме изгаря, и тогава осъзнавам, че съм сама. Нейт си е тръгнал и не знам защо разочарованието е първата емоция, която изпитвам.
Защо си мислех, че той може да е още тук? Колко глупаво от моя страна. Чукахме се с омраза, а после той си тръгна, моментът свърши.
Надигам се от леглото, отивам до банята и се поглеждам в огледалото. Косата ми е разхвърляна, устните ми са леко подути, а лицето ми е зачервено. Не знам от колко време съм спала, но мога само да си представя, че червенината е дошла от това, че съзнанието ми си спомня начина, по който ме взе Нейт. Силно, бързо, дълбоко и нищо подобно на това, което съм изпитвала досега.
Начинът, по който ме чукаше, но ме караше да се чувствам като единствената жена на света, беше нещо друго и сега трябва да се уверя, че това няма да се повтори.
Един миг страст беше нашата участ, а сега се връщаме към обичайната работа.
Наплисквам лицето си със студена вода, а след това разресвам възлите от косата си, преди да я вдигна на небрежен кок. Излизам от банята и отивам до нелепо големия си гардероб, за да взема чифт долнище за джогинг, сутиен и горнище – жилетка. Нямам нужда да се обличам тук. Това трябва да е моят дом и ако искам да се разхождам с чифт анцук, значи, по дяволите, ще го направя.
Излизам от спалнята, като се подготвям за всичко, което Нейт може да ми подхвърли след снощи.
Миризмата на прясно кафе ме удря в носа, докато слизам по стълбите и влизам в кухнята. Нейт е седнал на кухненската маса, с вестник пред себе си, с кафе в ръка, изглеждайки шибано добре в костюма си – в комплект със сива риза и черна вратовръзка. Ако отношенията ни бяха нормални, щях да му я изтръгна и да го чукам на масата, но ние не сме нормални, затова изтласквам мисълта на заден план.
– Добро утро – казвам, докато се отправям към машината за кафе.
Усещам очите му върху себе си, докато минавам с гръб към него.
– Добро утро, съпруго. – Почти чувам шибаното самодоволство в гласа му. Глупак. – Тук съм ти приготвил едно кафе, – продължава той, докато вадя чаша от шкафа.
– О. – Поставям чашата обратно и най-накрая се обръщам към него. Виждам втора чаша на масата и си проправям път, като се спускам на седалката срещу него, докато той бута чашата към мен.
– Благодаря, – казвам, докато отпивам първата си глътка и се наслаждавам на вкуса.
– Вече се погрижих за чистачката и готвачката, те няма да се върнат тук, така че къщата е свободна да правиш каквото пожелаеш, – съобщава ми той и очите ми се разширяват.
– Ти вече ги уволни?
– Да.
– Просто така?
– Точно така, – потвърждава той.
– Но не си ги предупредил, – казвам аз, шокирана, че той би отнел препитанието на хората само с едно изпускане на шапката.
– Ей така?
– И какво? – Казвам, като гласът ми е малко висок. – Нямаш ли сърце?
– Вече ти казах, че нямам.
Той има отговор за всичко, винаги е готов да се защитава и да побеждава. Майната му на живота.
– Но те имаха семейства, за които трябва да се грижат. – Няма да оставя това да отпадне, въпреки че аз бях тази, която каза, че не са нужни, но все пак не искам да се занимавам с това прекалено много, защото вината вече започва да ме яде. Винаги съм изпитвала състрадание, така че да го виждам как се отнася толкова безразлично към това наистина ме дразни.
– Слушай, направих само това, което ти искаше, така че не се опитвай да ме накараш да се чувствам виновен, защото няма да се получи – казва той и аз усещам как онзи малък пристъп на омраза започва да се процежда през пукнатините на каквото и да е било, което по дяволите изпитвах снощи към този човек.
– Ти си задник – казвам му, преди да ударя кафето си по масата. Не мога да бъда около него и минута повече, защото гневът залива тялото ми.
Изправям се, а столът ми изскърца по пода, докато го бутам назад.
– Защо се изнервяш толкова заради това? – Казва той и аз спирам, когато стигам до вратата на кухнята.
– Защото е шибано съмнително – изкрещявам му в отговор.
– Съмнително?
– Да. Не си им дал никакво предупреждение, никакво време да си намерят друга работа…
– Защото искаше да си тръгнат – прекъсва той.
– Не по този начин – крещя, а гневът подхранва реакцията ми. – Мислех, че ще ги предупредиш, мислех, че може би ще проявиш поне частица шибана човечност, но предполагам, че съм грешала. – Разочарованието отново ме връхлита и се опитвам да го потисна. Не би трябвало да се чувствам разочарована от действията му, знам за какво се бори и кой е той. Престъпник, който не мисли за никого, освен за себе си.
– На кого точно се сърдиш тук? На мен или на себе си? – Пита той и това ме хваща неподготвена.
– Какво? – Прошепвам.
– Струва ми се малко драматично, че си толкова ядосана заради наемните работници, така че просто ми е любопитно какво всъщност те ядосва?
Взирам се в него, несигурна какво да кажа.
Защо съм толкова ядосана? Не познавах тези хора, не съвсем, не ми бяха приятели, не са направили нищо, за да се дразня толкова от това.
Така че единственият отговор на този въпрос е човекът, който сам си го задава. Нейт. Той е причината да съм толкова ядосана, но ми е трудно да призная пред себе си защо.
– Няма значение, Нейт, – казвам, докато раменете ми се свличат, и се връщам в спалнята, а емоциите се въртят в мен.
Той каза, че иска да ме пречупи, и аз мисля, че може би просто е успял, защото вече дори не знам коя, по дяволите, съм.

НЕЙТ

Реакциите ѝ ме объркват адски много. Нямам представа какво да правя с това, което току-що се случи, защото докато не признае, че съм ѝ влязъл под кожата, единственото, което мога да направя, е да натискам и натискам, за да я доведа до отговора, от който се нуждае. Тя се страхува да признае, че изпитва нещо към мен, това е просто шибано очевидно, а аз дори още не съм започнал да ѝ показвам моя свят. Може би е тук от малко повече от шест месеца, но само веднъж съм я въвел в работния си свят.
И точно това трябва да направя по-нататък.
Нямам намерение да ѝ давам задачи или подобни глупости, защото тя е моя съпруга, а не някакво шибано дете, което иска да ми се докаже. Но това, което ще ѝ покажа, ще бъде достатъчно тъмно, за да се види дали може да прекара този живот с мен, и ако не може, тогава ще бъде нещастна завинаги, защото аз имах предвид това, когато казах, че няма да я пусна.
Тя е моя.
Само моя.
Снощи беше невероятно. Тялото ѝ, извивките ѝ, красотата ѝ, шибаният ѝ вкус… Бих искал да направя всичко отново, но трябваше да видя къде е главата ѝ тази сутрин. А отговорът е, че нямам никаква шибана представа, защото и тя няма.
Звъненето на мобилния ми телефон прекъсва мислите ми и аз го изваждам от джоба си, като виждам, че е Стефан.
– Добро утро, Стефан, – поздравявам го.
– Трябва да слезеш тук, – казва той, гласът му е студен и далечен. Незабавно охраната ми се повишава.
– На път съм, – казвам, но преди да успея да окача слушалката, той отново заговаря.
– Не я взимай със себе си.
Обмислям това за секунда, преди да попитам:
– Защо не?
– Защото тя няма да иска да види това, Нейт. Повярвай ми. – Той прекъсва разговора и сега съм още по-любопитен да разбера какво се е случило.
Премествам се от мястото си и бързо се качвам по стълбите, за да кажа на Кат, че излизам. Тя е в стаята си, изглеждайки секси както винаги в спортната си екипировка. Начинът, по който спортните шорти обгръщат дупето ѝ, и начинът, по който горнището на жилетката прилепва към нея като втора кожа, кара устата ми да се слюноотделя, но имам работа, така че нямам време да стоя тук и да си представям всички начини, по които бих забил члена си в нея.
– Отивам на работа, няма да се бавя дълго, – казвам и единственото, което получавам в отговор, е едно „Мммм“ от нея, което ме вбесява. Очаквам думи, а не проклето бръмчене. Все пак ще се справя с нея по-късно. Засега трябва да отида и да видя какво притеснява Стефан.

***

– О, МОЙ ШИБАН ХРИСТЕ – казвам, когато влизам в стаята – моята централа – и виждам всички изображения, разпръснати по задната стена. Трябва да са над сто.
– Виждаш ли? – Стефан застава до мен със скръстени на гърдите ръце. – Казах ти да не я водиш.
Приближавам се до стената, разглеждам последователно всяко от изображенията и усещам как кръвта ми кипва все по-силно с всяко едно от тях.
– Кой, по дяволите, ги е изпратил? – Питам със скърцащи зъби, докато се опитвам да сдържа яростта си.
– Не знаем – казва Стефан, а аз се завъртам, шокиран, че все още не е открил този, който е отговорен.
– Не знаеш? – Казвам с повдигната вежда. – Как, по дяволите, не знаеш?
– Снимките вече бяха тук, когато пристигнах тази сутрин, вече залепени на стената, – информира ме той.
– Моля? – Казвам, още по-шибано шокиран.
– а, Нейт, това е дело или на някой наш познат, или на някой, който има вътрешни познания как да влезе тук.
– Проверихте ли шибаните камери? – Питам аз. Тук има камери във всяка стая, с изключение на една стая в задната част на къщата, скрита зад стена, която е пълна с рафтове за книги, или поне така изглежда. Повечето от рафтовете са истински, но има и част от тях, които са просто модели, за да скрият умело конструирана врата към стая, в която никой не иска да влиза, ако е мой враг. Това е мястото, където се случва магията, и аз с нетърпение очаквам да отведа този, който е направил това, там и да му дам ценен шибан урок, преди да го убия.
– Всички са били изключени за трийсет минути, което е дало време на този, който е направил това, да влезе незабелязано, да сложи снимките на стената и след това да се изнесе, без да остане и следа от този, който е направил това – казва той, изглеждайки и звучейки мрачно.
– Кой е отговарял за камерите? – Питам, защото оставям организацията на работата на смени на Стефан. Имам по-важни неща за вършене, отколкото да изготвям график за шибана система от камери, или поне така си мислех.
Стефан ме приковава с присвити очи, а аз знам какво име ще каже, преди да е проговорил.
– Джесика – казвам вместо него, а той кимва бавно. – Майната ѝ – изкрещявам, докато прокарвам ръце през косата си в знак на неудовлетвореност. – И къде е тя сега?
– Не знаем, – казва Стефан и изглежда по-мрачен от преди.
– Не знаем, по дяволите – мърморя, докато се обръщам обратно към снимките и приемам факта, че имам проклета змия в екипа си.
Никога не съм удрял жена и никога не съм възнамерявал да го правя, но виждайки тези снимки, ми се иска да я хвана за врата и да я удуша, докато не видя как животът се изцежда. Ще прозвуча като кретен, но Джесика ме предаде и предаде жена ми.
Снимките пред мен са на Кат. На някои сме заедно, но повечето са нейни снимки, навън, в къщата, в градината, как се качва в колата си, как пазарува храна, списъкът е дълъг. Някой я следи, наблюдава я, а на мен това не ми харесва ни най-малко.
Отне ми шибано много време да се доверя на Джесика, но в крайна сметка тя се доказа и си помислих, че наличието на жена в екипа ми ще улесни справянето с някои ситуации. Предполагам, че съм грешал, защото изглежда, че тази кучка е изчакала да дойде след мен и да бъде проклета заплаха.
Заплаха за жена ми, за личния ѝ живот.
Заплаха за нас и за това, в което можем да се превърнем.
Заплахата не ме притеснява, свикнал съм с тях, но ме притеснява това, че тези снимки са на Кат с ясното намерение зад тях.
Тя ще избухне, когато ѝ кажа, защото трябва да ѝ кажа, тя трябва да знае, а аз трябва да се прибера, по дяволите, вкъщи, защото съм я оставил сама и явно не е в безопасност.
– Поразрови малко, – казвам на Стефан, докато се обръщам и излизам от стаята.
– Вече се занимавам с това, шефе, – чувам го да казва, докато излизам в коридора и се насочвам към входната врата, а думите на листчето в средата на всички снимки са на преден план в съзнанието ми.

Часовниците тиктакат, копеле.
Наслаждавай се на времето си с нея,
защото никога не знаеш кога може
да ти бъде отнето.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!