Линдзи Пауел – Разбиваща топка Част 16

Глава 16

КАТ

МРАЗЯ ГО.
Точно когато си мислех, че ще стигнем до компромис и аз ще го търпя, той отива и прави това.
Отговори вместо мен.
Решава вместо мен.
Контрол.
Презирам го.
Аз съм самостоятелна личност и той трябва да осъзнае, че това, че съм съпруга на някой лидер на престъпна група, не означава, че не заслужавам да живея.
Уф.
Защо отново си позволих да спя с него?
Това обърка всичко.
Вече харесвам Зоуи, защото изглежда, че тя не приема никакви глупости от него – а вероятно не приема и от никого другиго. Имам чувството, че тя може да бъде съюзник в този прецакан свят, в който съм попаднала. Но не. Той ми е отнел единствената мъничка частица от това да имам приятел – дори и да е неговата малка сестра.
– Козел – казвам си ядосано, преди да ме прекъсне почукването на вратата на спалнята ми. Обръщам се и я поглеждам, знаейки, че от другата страна ще бъде само той. Вдишвам дълбоко, като ми се иска той просто да ме остави на мира.
Но, разбира се, това няма да се случи, защото гадината отваря вратата, без да е поканен да влезе. Още едно нарушение на личното ми пространство. Чудесно.
– Влез, защо не влезеш? – Казвам саркастично, като кръстосвам ръце на гърдите си и вдигам брадичка в знак на непокорство.
Той тихо затваря вратата след себе си и аз трябва да се запитам защо се притеснява – като се има предвид, че в къщата сме само ние. Или Зоуи все още е тук?
Той стои там, ръцете му са в джобовете на анцуга, тениската е прилепнала към тялото му, а тези греховно опасни очи са вперени в мен. Не мога да отрека, че е шибан огън, що се отнася до външния вид, но е нужно нещо повече от нечия външност, за да ме спечели. Жалко е само, че знам, че той може да има своите моменти, онези, в които виждам по-мека страна, в които лесно бих могла да го обикна… но задникът побеждава, така че е добре да спазвам дистанция. Няма да има повече чукане. Няма да има повече хубави думи. Има място само за презрение към него.
– Кат – казва той с въздишка. – Слушай, трябва да разбереш, че не можеш просто да заминеш някъде, без нещата да са поставени на място.
– Искаш да кажеш, че твоите хора ме следват като някакви долнопробни откачалки, – отвръщам аз, а той се подсихва.
– Едва ли са от ниско ниво – промълвява той. – За мен работят само най-добрите и няма да позволя на този, който те наблюдава, да се доближи до теб, или си забравила, че има някой, който иска да си играе с нас?
– Да не искаш да кажеш ти?
– Вероятно, но на кого му пука за конкретиката?
– На мен ми пука! – Казвам, гласът ми се повишава, докато се боря да задържа емоциите си.
– Не се дръж като раздразнително дете, Кат, – скастри ме той, а аз присвих очи към него.
– Престани с това – казвам, като се придвижвам напред и насочвам пръст в лицето му. – Не ме отхвърляй само защото не ти харесва начинът, по който се държа. Имам новина за теб, Нейт, на мен също не ми харесва много, но съм толкова потисната и се чувствам толкова в капан, че нямам изход…
– Искаш отдушник? – Прекъсва ме той и очите ни се впиват един в друг.
Чувствам как тази топлина се надига, напрежението, изтръпването, очакването, огъня, гнева и всяка проклета емоция между тях. И точно това ме прецаква.
– Хайде, – казва той, хваща ме за китката и ме изкарва от спалнята. Не се опитвам да го спра, защото какъв е смисълът от това? Той е по-силен от мен и дори да се опитам да го отблъсна, той пак ще намери начин да ме накара да направя това, което иска. Така че го следвам и дори когато пръстите му стискат здраво китката ми, не се страхувам от него или от това къде ме води.
Той ме води надолу по стълбите и през кухнята, а след това в задната градина. Следвам го през зелените околности, които продължават с километри – както и ние – докато стигнем до сграда, която е на ръба на имота, а високите стени зад нея ограждат периметъра на земята му.
Виждала съм сградата и преди, но без прозорци и със заключена врата, нямам представа какво има тук.
Нейт набира код и вратата се отключва – защото, разбира се, ключовете биха били твърде много труд. Той открехва вратата и ме въвежда вътре.
Стаята е тъмна заради липсата на естествена светлина, а когато Нейт пуска китката ми и затваря вратата, е шибано черно. Добре, че не се страхувам от тъмното.
Чувствам Нейт зад гърба си, тялото му е близо до мен и си поемам треперещ дъх.
Чувствам как пръстите му леко докосват лявото ми рамо, преди бавно да ги прокара по ръката ми, а след тях остават тръпки.
Прави същото и от другата страна, преди да отмести косата от врата ми, отмятайки я настрани, а след това дъхът му се разнася по кожата ми. Трябва да се сдържа да не се облегна на гърба му и да му позволя да ме отведе там, където тялото ми иска да отиде.
– Усещаш ли това? – Прошепва той, а аз затварям очи и стискам зъби, за да не се поддам на желанието да целуна този мъж.
– Какво? – Успявам да отговоря, като гласът ми отеква малко в стаята.
– Това привличане. Този порив.
Да. Ебати да, усещам го, а не искам. Но не го казвам. Мълча, като си позволявам няколко мига да се наслаждавам на това, че той е близо до мен, докато сме в тъмното, невидими, откраднат момент.
Ръцете му се преместват върху бедрата ми и той ме придърпва обратно към себе си, като ме държи здраво.
И не за първи път се оказвам в ситуация, в която ми се иска да се бяхме срещнали по друг начин. Да бях избрала да бъда с него. Да бяхме успели да изживеем първата среща, пеперудите и нервите.
Той прокарва устните си по ухото ми и прошепва:
– Вярваш ли ми, Кат?
И това не е ли най-натоварващият въпрос, който някога ми е бил задаван.
Доверявам ли се?
– Да, – отговарям без много колебания. Защото, колкото и да е грешно това, което е направил, аз му се доверявам. Знам, че той ще ме защити. Знам, че няма да ме нарани. И знам, че трябва да се боря всеки ден, за да си припомням как ме е използвал, за да погаси един дълг.
Можеше да се ожени за всяка друга, а избра мен, така че докато сме сами в тъмното, му задавам въпроса, който ме мъчи, откакто влезе в кабинета ми – с ултиматума си „омъжи се за мен или умри“ – преди близо седем месеца.
– Защо аз?
Той застава зад мен, а сърцето ми се разтуптява. Не очаквам да ми отговори, тъй като мълчанието се проточва, и се разочаровам, но тогава той ме изненадва, като проговаря.
– От момента, в който влезе в кабинета ми, знаех. Знаех, че те искам, че няма да мога да спра да мисля за това да те вкусвам, да те обожавам и накрая да те направя моя.
– И знаех, че ще ме предизвикваш, ще ме караш да работя и няма да приемаш никакви глупости. И така, видях своята възможност и я използвах. Направих те своя съпруга и никога няма да се извиня за това.
Думите му ме карат да дишам дълбоко. Никога не съм очаквала такава честност и знам, че това е честност. Прекарала съм достатъчно време с Нейт, за да знам кога говори глупости и кога е сериозен.
– Откъде знаеш, че нямаше да се получи, ако просто ме беше поканил на среща? – Казвам, че трябва да запазя ясна представа, дори когато ароматът му се върти около мен, примамва ме, а самото му присъствие ме кара да се сгромолясам като влюбен глупак.
Той се засмива тихо и звукът предизвиква тръпки по гърба ми.
– Аз не ходя на срещи, Кат. И никога не чакам това, което искам – казва той, без извинения в думите си.
Разбирам го, той е мъж, който взима това, което иска, и не позволява нищо да застане на пътя му, но аз не съм обект, който трябва да бъде спечелен.
– Работата е там, Нейт, че не можеш да ме купиш. Аз не съм някакво скъпоценно бижу, което може да бъде продадено на този, който предложи най-много.
– Но ти си.
– Извинявай? – Казвам, че тонът ми е раздразнителен.
– Ти си скъпоценен камък, Кат, просто не го знаеш. Ти си моето бижу и ще бъда проклет, ако позволя на нещо да промени това. – Казва той, а аз не мога да помогна на тъгата, която подплатява следващите ми думи.
– Но можеше да бъде различно. Можеше да бъде различно.
Отново настъпва мълчание и изведнъж той се отдалечава от мен и ярките светлини оживяват, заслепявайки ме, карайки ме да примигвам, след като бях в тъмнината.
Примигвам няколко пъти, за да разсея замъглеността, и когато помещението се фокусира, виждам, че това е още една спортна зала, само че в тази има боксов ринг, както и цялото боксово оборудване, което можеш да искаш.
– Искаш ли да отприщиш малко гняв, Кат? Наслаждавай се – казва Нейт, като протяга ръце от двете си страни.
– И как точно ще ти помогне това? – Питам, защото във фитнес залата в къщата има боксов чувал, но той никога не помага да освободя напълно натрупаното си разочарование.
Нейт се усмихва, отива до ринга и се качва на него.
– Искаше да поработим върху някои неща, така че ела тук.
– И какво точно? – Казвам, докато се разхождам и се качвам отстрани, като се присъединявам към Нейт в средата.
– В ъгъла има едни ръкавици, сложи ги, – инструктира ме той.
– Защо?
– Просто го направи, Кат.
Извръщам очи и отивам до ъгъла, вземам чифта ръкавици, които се намират там, и ги слагам.
– Добре, а сега какво? – Питам, като свивам рамене.
– Сега ме използвай. – Думите му за миг ми затаяват дъха.
– Какво? – Да го използвам? В смисъл… като боксова круша?
– Причината да имаш цялата тази агресия е заради мен, така че ти давам свободен пропуск, за да си направиш няколко изстрела, да се справиш и след това да се надяваме, че ще можем да продължим живота си, без да ме мразиш всяка проклета секунда от всяка минута на всеки ден.
– Това е лудост – казвам, докато го гледам, сякаш е полудял.
– Не съвсем. Хайде, направи най-лошото – казва той, разпервайки широко ръце, дразнейки ме, подтиквайки ме.
– Няма да те ударя, Нейт, – казвам категорично, докато започвам да разкопчавам една от ръкавиците със зъби.
– Направи го, – подканя ме той.
– Не.
– По дяволите направи го, Кат, – казва той, гласът му се усилва, подтиква ме, иска ми се да изкрещя от неудовлетвореност.
– Защо? Какъв е смисълът на това? – Казвам, като повишавам гласа си до същата височина като него.
– Защото може би, ако ми нанесеш няколко удара, просто може би ще започнеш да разбираш, че не ме мразиш, по дяволите, – казва той, като прави крачка по-близо.
– В това няма абсолютно никакъв смисъл, – отвръщам аз, изтръгвам първата ръкавица от ръката си и я хвърлям в краката му.
– Не е нужно да има смисъл. Просто трябва да престанеш да бъдеш толкова враждебна.
– Тогава може би не трябваше да ме отвличаш, – отвръщам аз.
– Да те отвличам? Аз те спасявах, дяволе! – Изкрещява той, заставайки пред лицето ми.
– И това е твоята идея за спасяване на някого? Да се ожениш за мен или да умра? И от какво, по дяволите, изобщо имах нужда да бъда спасявана? Имах добър живот, честен живот…
– Да, толкова честен и добър, че си имал гадже, което те е изпратило при мен, което те е накарало да изпълзиш за пари, преди да ги проиграе на гадни игри на покер и евтини жени…
Той не успява да каже нищо повече, защото яростта в мен е толкова дълбока, че правя това, което той иска, и го удрям. Точно в проклетата челюст. Главата му се отмята настрани, преди да се обърне към мен, а ръката му се извива и ме хваща за гърлото.
И аз съм всичко друго, но не и ужасена, когато ме поваля и ме притиска под себе си, краката му са опънати върху мен и ме държат в капан, а свободната му ръка притиска двете ми ръце над главата ми.
– Ти ми кажи, че не те карам да се чувстваш жива, Кат – казва той в лицето ми. – Кажи ми, че не ти давам най-добрия шибан наркотик в живота ти.
Едно… две… три…
– Кажи ми, – крещи той, очите му пламтят, хватката му е сила, с която трябва да се съобразява, но аз не се съпротивлявам, а вместо това му крещя в отговор.
– ДА! Да, ти ме караш да се чувствам, Нейт, но също така мразя това, че ме караш да се чувствам, защото не ми е писано да се шибам като теб… – Гласът ми прекъсва, тъй като горещината на момента става твърде голяма, и тогава устните му се стоварват върху моите.
Изгубвам се в топлината му, с езика му. Всичко е толкова хубаво, а емоциите, които той предизвиква в мен, са всепоглъщащи.
Мразя го.
Харесвам го.
Искам го.
Имам нужда да е далеч от мен.
Трябва да избягам.
Трябва да остана.
Като на въртележка.
Объркана съм и все повече губя себе си… или той ме кара да се събудя?
Не съм сигурна, но докато езикът му продължава да се слива с моя, знам, че трябва да спра това. Имам нужда от пространство. Дистанция. Момент, в който просто да помисля.
– Спри, – прошепвам срещу устните му и той веднага се подчинява, а челото му опира в моето.
– Не си единствената, която се бори тук, Кат, – казва той, толкова тихо, толкова нежно, толкова различно от Нейт.
Думите му предизвикват сълзи, които щипят задните части на очите ми, и имам чувството, че не мога да дишам правилно.
Той беше в мен, целуваше ме, докосваше ме, караше ме да свършвам по начини, за които не знаех, че са възможни, но точно сега имам нужда той да слезе от мен и да ме остави за малко.
– Трябва да се отдалеча, – казвам му, все още шепнейки, все още опитвайки се да дишам.
Той отмества леко главата си назад и ме гледа дълбоко в очите, а аз, по дяволите, имам чувството, че виждам в душата му. Душа, която знам, че е способна да ме обича така, както искам и както трябва да бъда обичана.
Но се страхувам. Ужасена съм.
И знам, че попадам все по-дълбоко под чара му, въпреки че съм се озовала тук.
Виждам как челюстта му се напряга, преди да се отдръпне от мен, да се издигне в цял ръст и да протегне ръка, за да ме хване. Аз го правя и му позволявам да ме издърпа нагоре, след което се обръщам от него и напускам боксовия ринг, скачам и си проправям път по пода.
Не се обръщам, оставам с лице напред, с очи, вперени във вратата – през цялото време усещам как погледът му се впива в гърба ми.
А когато излизам навън, поемам дълбоко свеж въздух и се връщам в къщата, където мислите продължават да се въртят във вихрушка в съзнанието ми, докарвайки ме до лудост.
Мога ли да обичам Нейт?
Мога ли да бъда жената, която той иска да бъда?
Може ли той да бъде съпругът, който винаги съм си представяла?
И само тези мисли продължават да ме преследват, защото ако мога да го обичам, въпреки че е престъпник, ако мога да му простя, че ме е направил част от живота си по начина, по който го е направил, тогава знам, че той ще има силата да смаже сърцето ми само на прах, ако това някога приключи.
И не знам дали ще бъда достатъчно силна, за да се изправя отново след това.

Назад към част 15                                                                    Напред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!