Мариана Бусарова – Програмна грешка ЧАСТ 1

Мариана Бусарова – Програмна грешка

Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.

 

Глава 1

Каси гледаше океана. Вълните се плискаха в брега, докосваха дюните и се връщаха обратно, за да се плъзнат пак към него. Вечно движение. Сила и покорство. Отдаване и покоряване. Беше хипнотизиращо. Поне океанът си беше същият. Годините не означавах нищо за него. Поне не и човешките години. Един дребен, човешки живот не означаваше нищо, сравнен с необятността на неговото съществуване.
Обичаше океана. Затова в дните за почивка, идваше тук, на този бряг. Рядко срещаше други хора, даже почти никога. От толкова години посещаваше само две от разрешените места – този бряг и малката къщичка в планината. Те бяха на дъното на класацията по посещения. Нея това я устройваше идеално. Не искаше да се среща с много хора, поне не с тези, които избираха топ-дестинациите за забавления. Там се наблягаше на виртуалните изживявания, които вдигаха адреналина до неподозирани нива или пък бяха насочени към емоционалната и физическа наслада, която никога не стигаше на хората. А тя искаше спокойствие и тишина. Би искала да общува, разбира се. Беше нормално човешко същество, което имаше нужда от топлина и разбиране, но някак се бе примирила, че трудно ще ги получи, даже вече някаква част от нея се бе отчаяла напълно. Затова и сега беше тъжна. Разбра, че мъжът, с който живее от две години и който се надяваше, че я обича поне малко, използва дните си за почивка в компанията на специално създаден за него прототип, наподобяващ човешко същество от женски пол. Или казано по-просто – срещаше се в изкуствена жена, създадена според неговите изисквания. Както Павел ѝ обясни това била експериментална програма, в която той се включил. Той работеше на висока позиция във VWC („Virtual World” Corporation)*. Корпорацията беше водеща в световния бизнес със забавления. Забавления, които бяха основното занимание на хората, в дните, отредени им за почивка. Прието бе да не разпитваш дори партньора си къде прекарва тези дни. Понякога партньорите ходеха заедно, но това не беше задължително. Каси често бе канила Павел да я придружи на нейните разходки „в сърцето на дивото”, както се водеха нейните дестинации. Но той до сега виртуозно се измъкваше и планираше различни от нейните дни за почивка. Почти никога не почиваха заедно. Това я огорчаваше, но тя съзнаваше, че много хора правят така, а и всеки има право на време за себе си. VWC създаваше множество телевизионни програми, отново с цел забавление и запълване на времето след работа, стимулираше състезателния дух на хората и жаждата за печалба, раздаваше много награди и искаше да стимулира хъса за живот, както прокламираше в огромните си реклами, които заливаха погледа и съзнанието отвсякъде.
Каси ненавиждаше този свят на неон, бъркотия, силни усещания и безумен шум. Всички тези празни забавления, с които хората трябваше да се чувстват силни и велики, за нея бяха безумно празни и безсмислени. Обичаше спокойствието на самотния бряг. Шепота на вълните. Гласа на вятъра. Павел много пъти ѝ бе казвал, че е трябвало да се роди в друг век. Да… Кой, освен ограничена група откачалки, четеше книги?! Всичко можеше да се намери в мрежата – готово за употреба, сдъвкано и обяснено подробно. Каси обичаше книгите. Даже беше изнамерила и няколко на хартия, а докосването до тях ѝ носеше толкова топлина. Тя знаеше, че изглежда понякога странна и с тъга се беше питала защо Павел е с нея, щом не я разбира. Последният им разговор преди да дойде тук се бе запечатал в мислите ѝ и ги изгаряше.
– Стига драматизираш, Каси – поклати глава Павел – Постоянно драматизираш! Какво толкова, че не знаеш къде ходя, когато почивам. Това време си е мое! – очите му святкаха леко гневно, но той се владееше. Винаги се владееше.
– Какво правиш с нея, Пав? – попита го тя, а гласът ѝ издайнически потрепери.
– Какво може да прави един мъж с… хм… една жена?
Каси имаше чувството, че я заля с кофа студена вода. Чувстваше се предадена.
– Правиш ли секс с нея? – попита го тя шепнешком.
– Тя е робот, Каси. Подобно на виртуалните жени за забавления… Сещаш ли се? Същото е!
– Същото? Тя е робот, който имитира изцяло истинска жена. Има си всичко, нали? Ръце, крака, устни, очи…
– Да… и гърди, дупе и… вагина… – каза спокойно Павел – Разгледал съм я и съм я проверил най-обстойно, ако това ме питаш. Но тя все пак не е жива. Имитира жена до съвършенство. Направили са я точно каквато си представям да бъде идеалната жена. Но е робот. И… защо ме гледаш така втрещена? Какво толкова?
Каси потръпна. Изведнъж ѝ бе станало безкрайно студено, нищо, че температурата в помещението бе приятните 22 градуса по Целзий.
– Все едно си ми изневерил – каза Каси и се дръпна няколко крачки по-далече от него.
– Това е глупаво. Сякаш и ти не си пробвала от онези… хм… виртуални сексуални забавления… Какво се правиш на светица?
– Не съм пробвала нищо такова, Пав – отвърна Каси – Била съм само с теб, откакто сме заедно.
Мъжът повдигна рамене отново. В очите му нямаше и капка съжаление.
– Виж, различно е – каза той – С нея мога да изпълня всичките си фантазии. Тя няма… да се оплаче, да се дърпа… и винаги… е винаги е готова. Освен това почти отгатва мислите ми. Не ми противоречи и винаги е в добро настроение. Ако има настроение изобщо… – засмя се той сухо – Тя е… е страхотна е! Мисля, че всеки мъж си мечтае за подобна жена! Какво лошо има да получим фантазиите си в реалността? И да изглеждат като истинска? Защо реагираш така?
– Какво не ти стига при мен, Пав? – попита Каси, но в нея нещо не искаше да получи отговор. Страхуваше се от него.
– Каси… – Павел прокара пръсти през гъстата си, черна коса и я разроши – Ти… е добре ми е с теб. Но това е друго!
– Добре ти е с мен?
– Да, не живеем зле… мисля… – каза той, а в гласа му се прокрадна съмнение – Не е ли така?
– Аз не те познавам, Пав! – каза Каси и прехапа устните си.
Не искаше да заплаче. Не и сега. Не и пред него. Той я бе заменил с един робот и дори нямаше угризения. Или, може би, все пак нещо го бе възпирало до сега да ѝ признае. Но винаги стават грешки… И някой невнимателен беше пратил списъка с въпросите по проучването на робота-прототип на общия им e-mail с Павел, а не на неговия служебен. Нали, все пак, почивните дни бяха лична работа на всеки… Е, как беше онази стара сентенция… да – на лъжата краката са къси…
–Сега ще се махна и ще помисля – каза рязко Каси – А ти, ти… ти също помисли! За какво съм ти аз щом имаш идеалната жена? Или може би ще се сетиш, че съществувам, когато тестването на прототипа приключи и ще ти трябва някоя истинска и не така съвършена жена, а?
Сарказмът в думите ѝ пареше. Видя, че го засегна, но се обърна и излезе от стаята. Вече знаеше отговора за себе си. Не би могла да остане повече с него. Робот или не, тя имаше усещането, че го е хванала в изневяра.
Като пристигна в малката, крайбрежна къща, влезе под душа и остана там почти цял час, но усещането, че е омърсена не изчезна. Заплака безмълвно. Стисна клепачи, а сълзите се стичаха по страните ѝ.
–Какво се е случило? – плътен мъжки глас я накара да подскочи стреснато и механично да избърше сълзите от страните си с длан.
–Извинете… мислех, че съм сама…
–Няма защо да се извинявате, че плачете и то на един натрапник, като мен – мъжът стоеше с гръб към слънцето и лицето му попадаше в сянка.
Каси почти не можеше да различи чертите му.
–Аха – кимна тя – И все пак… едва ли съм много приятна гледка!
–Изглеждате чудесно – каза той.
Тя потърси очите му, за да види дали не ѝ се присмива. В тях имаше само съчувствие. Мъжът приклекна и чак тогава можа да види лицето му добре. Острите му, изсечени черти контрастираха с меки, лешникови очи.
–Едва ли – Каси се усмихна криво – Зачервените и подпухнали очи не са на мода!
–И все пак… красива сте!
Каси повдигна рамене.
–Благодаря. Успяхте да ми оправите настроението – тя леко наклони глава – И наистина мислех, че съм сама тук… Обикновено никой не идва на този бряг. Дори не помня от кога не съм срещала друг човек на него!
–Сигурно…
–А вие? Как се озовахте тук?
–Аз съм Sage…**
Каси се изправи рязко.
–Моля? – гласът ѝ се извиси и придоби писклива нотка.
–Знаеш за какво говоря, нали Cassandra?
–Какво става тук?
–Намерих те. Исках да те видя!
–Как така ме намери? Всичко там е анонимно! Само разменяме мисли, но няма начин за физически контакт! Нали това е най-важното условие за виртуалните срещи?
–Спокойно, Каси! Приеми, че нашата среща е инцидент! Малък бъг в системата!
–Малък „бъг”? Това е огромен бъг, Sage! Кажи ми как ме намери?
Беше пребледняла и той се уплаши да не припадне. Понечи да направи една крачка към нея, за всеки случай, но се спря, след като видя страха в очите ѝ.
–Аз не съм някой маниак, Каси – каза мъжът – Не се страхувай! Няма да те докосна с пръст дори!
–Как ме намери? И кой си ти, всъщност?
–Това е разковничето, Каси! – каза той някак тъжно.
Мъжът ѝ изглеждаше странно познат. Тези остри черти! Имаше чувството, че го е срещала някъде, но не можеше да се сети къде. В онзи сайт за виртуални срещи никой не беше с реална снимка, а просто избираше от приложените там образ, в който искаше да се представи. Sage беше избрал образ, който прекрасно му подхождаше на реалното излъчване. Беше някакъв воин, с огромен, старинен меч. И тя беше избрала за себе си образ на воин. На магьосница-воин. И градеше своя приказка. А сега се оказваше, че той е реален. Не можеше да отрече, че изглежда чудесно.
–Какво искаш да кажеш? – трябваше да разбере как я бе намерил.
Страхът се беше уталожил, а сега я връхлетя жажда да научи кой е той в истинския свят. Това беше опасно. Знаеше го. Много опасно. Защото там, в онази нереална магия, го харесваше ужасно много. Сякаш беше влюбена в неговия виртуален образ. А в реалността?! Беше толкова сложно!
–Аз съм Антъни Феърбътън – каза той тихо и въздъхна.
–Онзи Антъни Феърбътън? – прошепна Каси шокирано и веднага всичко се подреди в ума ѝ.
Антъни Феърбътън беше наследникът на VWC. Единственият син на нейния собственик Нейтън Феърбътън.
–За жалост съм точно онзи Антъни… – каза мъжът с горчивина.
–Тази виртуална платформа е твоя собственост! Боже! До всички участници ли имате достъп? Това е нечестно и неетично! Ами личните данни? Личният живот? Или когато решите може да се напъхате в живота на всеки?! Винаги съм знаела, че е така, но го изтиквах някъде в задния двор на мислите си… Иначе… иначе ще означава, че компанията на скъпият ти баща може да контролира всички! Дава ни забавления, а насреща ние заплащаме с животите си… с идентичността си! Господи!
–Господ няма нищо общо с това, Каси – каза Антъни и приседна на пясъка – Ела, седни до мен. Не ям малки, сладки момичета!
Каси го изгледа и се отпусна рязко до него. Усети лекия аромат на парфюма му и някакъв друг, остър мирис. Тютюн? И баща ѝ пушеше, затова познаваше специфичната му миризма. Колко архаично!

Напред към част 2

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *