***
— Добър вечер! — Седнах и хвърлих въпросителен поглед към магистъра.
— Аста, скъпа, помниш ли граф Сойрен? — Ето как се казва! — Видяхме се вчера в операта — подсказа магистъра, макар че това не беше необходимо. От огромното количество хора, с които ме запознаха вчера, графа стана един от малкото, които определено ми останаха в паметта, макар и не от най-приятната страна.
— Здравейте… Госпожа Верони, ако не се лъжа? — И гласа му също беше като целия човек. Равен, не много силен, но подмазвачески.
Аз кимнах със светска усмивка, признавайки, че това наистина е моето име.
— Искам да изразя възхищението си от таланта ви. Имате страхотен глас. Ще ви подберем подходящ репертоар и скоро ще ви видим на сцената на най-големите театри в страната ни! — Заместникът се разсипа в комплименти, а очите му останаха същите – сухи и безжизнени. Но аз – мило, наивно момиче, не забелязвам такива неща, затова, леко се изчервих и благодарих за толкова ласкавата оценка на скромните ни способности.
— А какво ви доведе тази вечер на нашата маса? Наистина ли искахте да изразите мнението си за моето представление? — Аз глупаво мигнах с мигли, поласкана от толкова галантното поведение.
— Разбира се! Но всъщност исках да поговоря с вашия спътник — заяви той по-студено.
— Наистина ли? — Веднага се включи магистъра, изразявайки изненада.
— Това е малко деликатен въпрос, който не е подходящ за млади дами — хвърли графа косо поглед в моя посока, а аз в отговор леко стиснах устни. — Може би госпожа Верони ще продължи да забавлява почитателите си с пеене, а ние междувременно да обсъдим делата? — Предложи той доброжелателно.
Както се очакваше, опит да ме изпратят по-далеч. Сега е мой ход, важното е да не изглеждам натрапчива, защото ще бъде твърде подозрително.
Направих обидена физиономия.
— Мисля, че вече се уморих да забавлявам околните — казах малко недоволно. — Но ако толкова преча на мъжките ви разговори, мога да се забавлявам сама. – Каква случайност, че досаден блондин седи точно срещу мен! Към него изпратих многообещаваща усмивка, като отпих още една глътка от чашата си. Кокетно поправих роклята си, вече готова да ставам. – Е, господа…
— Стой — решително ме спря „барона“, който напрегнато проследи погледа ми: — Бих предпочел дамата да остане с нас. Аз донякъде отговарям за нея и не бих искал да я изгубя от поглед.
Въздъхнах и седнах обратно, задържана за ръката.
— Разговорът ще бъде сериозен — веднага се прояви строгост в цялата фигура на графа. — И във ваш интерес е да не го отлагате.
— Все пак нека Аста остане — заяви непримиримо „барона“, хвърляйки недоволен поглед към блондина, който все още с интерес разглеждаше масата ни.
Графът раздразнено захапа устната си и аз вече се притесних, че сме преиграли и той е променил решението си да се свързва с нас. Но очевидно сделката му беше наистина необходима, затова след миг предложи решение на проблема:
— Тогава, надявам се, дамата няма да възрази, ако скрием разговора си от нея?
Аз затворих очи.
— Не ме интересуват вашите тайни. — Разбира се, любопитно е какво ще измисли графа за Бриар, но основната ми цел е да разгледам наркотика. Докато те преговарят, ще се опитам да разбера какво гадно нещо са сложили на магистъра и защо той все още не е реагирал.
Графът даде някакъв знак и лента от син поток падна на пода, образувайки около мъжете затворен контур от сложен модел. Подобна защита не бях виждала преди. Ако беше нещо познато, щях да се опитам да подслушам, но тук… Не можех да се промъкна под масата. Трябваше да се преструвам, че не ми е интересно – все пак съм бременна и не се чувствам добре – и да оглеждам залата с небрежен поглед.
И така, на магистъра са му сложили заклинание. Тънко плетена нишка, синя на цвят, за съжаление не мога да разгледам мотива от моето място. Тя се простира към съседната маса към водния, оплитайки по същия начин и неговата китка. Защо да ги свързват? Контрол? Предаване на нещо? Тук проблясна още един син отблясък. Чудо, че не се обърнах на негова страна, когато го забелязах. И така, какъв е подаръка? Оказа се, че същата нишка се простираше от водния към графа. А това вече е по-интересно. Значи все пак е предаване. Тъй като графа не е магьосник, водния ни служи като посредник. Ситуацията ми харесваше все по-малко и по-малко. Водните са силни точно като менталисти и най-добре могат да предават мисли. А това е много лошо. Трябва спешно да махна заклинанието или поне да предупредя Бриар. Но как? Ако сега сама разкъсам плетеницата, това ще бъде повече от подозрително. Не само защото връзката ще се прекъсне, но и заради странното ми поведение. Защо да махам с ръце над китките на барона по време на хранене? Паниката ме обзе. Ние не обсъждахме такива ситуации. И как бихме могли, ако Бриар не знае, че виждам цялата магия! Вероятно за първи път съжалих, че не му разкрих тайната си.
За щастие, преди да предприема поредното необмислено и определено несъгласувано действие, хвърлих още един поглед към ръката на магистъра. Не е учудващо, че не видях веднага, магията на Дамиан винаги ми е била не особено забележима, а тук… Неговият собствен поток, повтаряйки плетенето и придобивайки същия син оттенък, се сливаше с нишката, която отиваше към водния. Издишах с облекчение: Явно, за разлика от мен, магистъра беше предвидил всичко. Така че ми оставаше само да чакам своя час. Но все пак продължих да следя непознатото за мен заклинание. И след известно време открих нещо необичайно. Няколко пъти, когато магистъра говореше, нишката на китката му започваше да вибрира, а в следващия миг същите колебания преминаваха по втората връзка. И явно не се предават мисли, защото вибрацията беше непостоянна и дори не винаги се задействаше, когато магистъра отговаряше. И тогава ме осени. Сега дори с голям интерес разглеждах изплитането. Това е заклинанието на истината! Същото, с което магистъра вече няколко пъти се опита да ме хване в капан. Принципът на действие е прост: Прикрепвайки се към китката, то чете вътрешните показатели и, ако човек лъже, с помощта на вибрации предава информацията на този, който е наложил заклинанието. Магистърът го беше оплел със собственото си, за да не позволи на колебанията да преминат по нишката или, напротив, да ги предаде в нужния момент. Запомних този трик, ще ми е полезен. Макар че нямам никаква представа как се прави това, благодарение на способностите, подарени ми от Хран, мога да обгърна чуждо заклинание със собствения си поток и да предам това, което ми е нужно.
Между това, докато аз се концентрирах върху магията, мъжете разговаряха напрегнато за нещо. По-точно, магистъра беше напрегнат, а графа спокойно и уверено му обясняваше нещо. Времето минаваше, разговора продължаваше, аз неохотно рових в чинията си със салата, надявайки се в подходящия момент да симулирам пристъп на гадене и, както ми беше заповядано, да се измъкна от ресторанта. Всъщност, едва сега ми хрумна, че не бях уточнила как да разпозная човека, който ще ме посрещне. Кой знае кой се мотае там! Ето, глупавата ми глава, ще трябва да се ориентирам на място…
Вече започнах да се съмнявам, че днес ще постигнем нещо, когато Сойрен се протегна към вътрешния джоб на наметалото си и на масата пред магистъра беше поставена малка тъмнозелена бутилка, в която се разливаше течност. Дочакахме! Сама не разбирам как работи дарбата ми, но дори цветното стъкло не ми попречи да видя до болка познатата мъгла. То е! Намерихме ги! Сега трябва да уведомя магистра, че търсенето ни приключи. Явно днес късмета ми се усмихна, защото се носеше силна миризма на месо, а това беше идеален повод да се престоря, че ми е лошо. Взех дълбоко въздух, намръщих се недоволно и започнах да се оглеждам, сякаш търсех нещо, което ме дразни. Бързо доближих ръка до устата си, а после си покрих носа. Хванах „барона” за ръката и със слаб глас казах:
— Не се чувствам добре, ще изляза за минута да се измия с хладка вода?
Графът ме погледна тревожно, а Бриар просто кимна.
Станах, леко се залюлях и се хванах за рамото на магистъра, сякаш се опитвах да запазя равновесие, а всъщност с всички сили се впивах в него с ноктите си. Надявам се, че това е достатъчно ясен знак? Веднага ме попитаха загрижено:
— Зле ли си, да те придружа?
— Не, не — махнах с измъчена усмивка. — Сама ще се справя. Имате важни мъжки разговори, няма да ви разсейвам. Веднага се връщам, не се тревожете! — И с несигурни стъпки се насочих към тоалетната. Но не успях да направя и няколко крачки, когато бях хваната под лакътя от твърда мъжка ръка. Изненадано погледнах притежателя на този крайник и разпознах огнения.
— Аз ще ви придружа — заяви мъжа, без да оставя никаква възможност за отказ. Хвърлих объркан поглед към масата ни. Графът с лека усмивка кимна към мен, потвърждавайки, че това е негов човек. Изразих благодарност на лицето си, вътрешно умирайки от ужас. И как да постъпя сега?! Ето, късмета ми свърши.
Кой би могъл да предположи, че ще ме ескортират до тоалетната! Спокойно, Каси, вдишай, издишай, действай според ситуацията. Беше ми казано да изляза на улицата, с това ще се заемем.
Магът уверено ме поведе по коридора, надявам се, че в правилната посока. За разлика от мен, той се ориентираше отлично. Започнах да дишам по-тежко и да се размахвам с дланта си. Щом се отдалечихме от залата, аз още по-силно се вкопчих в ръката на придружителя си и с болезнен глас попитах:
— А вие не знаете ли откъде може да се погледне навън? Главата ми се върти, искам да подишам чист въздух. Може би на студа ще дойда на себе си…
Погледнаха ме мрачно, но аз усилено се преструвах, че ми е лошо, за щастие, естествената ми бледност ми помогна много.
— Тук долу има заден изход, ще ви заведа — отвърнаха ми недоволно.
След няколко крачки стигнахме до нужната врата и се озовах на малка странична стълба, водеща към тъмна уличка. Излизайки навън, веднага се откъснах от ръката на огнения, за да се вкопча в металната перила на стълбата, и поех дълбоко въздух. Затворих очи, трескаво обмисляйки какво да правя по-нататък.
Дали тук е този, който ме чака? Ако да, ще се справи ли с този магьосник? И дали ще се намеси? Ами ако не ме познаят, все пак чакат едно момиче, без придружител! И тогава с ъгълчето на окото си забелязах движение зад гърба на моя конвой. За мен ли е? Тогава трябва да го отвлека!
— Ах — залитайки, отстъпих към парапета — сякаш припадам…
Магът се стрелна към мен, но в последния момент долови шум зад себе си и хвърли нещо към вратата.
Предупредителен сигнал?!
Няма време да се уверя, а и не си струва да рискувам, затова се хвърлих напред и хванах заклинанието за крайния поток. Рязко дръпнах надолу, разкъсвайки плетеницата. Червени ленти се сипеха около краката ми, разтопявайки снега, а след миг до тях се срути зашеметен магьосник, а аз изсъсках от болка в ръката, защото неблагоразумно бях хванала заклинанието и се изгорих.
— Закачи ли го? — Прозвуча някак познат глас.
Повдигнах поглед от дланта си и огледах масивната фигура. Това беше познатия ми представител на охраната, на когото бях поставила печат по време на кратката си работа в администрацията!
— Какво има с ръката ти? — Намръщи се той.
— Нищо страшно, после ще го излекувам — махнах със здравата си длан.
— Здравей, стажантко, която не се отнасяш внимателно с документите — усмихнаха ми се доброжелателно. Как ме позна? — Аз съм за теб, да вървим! — И на мен ми подадоха ръка, за да ми помогнат да прекрача безчувственото тяло на огнения.
— А какво ще стане с… — Махнах към вратата, все пак приемайки помощта.
— Там без теб ще се оправят, аз имам заповед да те закарам невредима — заявиха ми, пресичайки всички възражения.
Въздишах тежко и последвах мъжа, надявайки се, че при магистъра всичко ще мине много по-добре, отколкото при мен.
Точно на изхода от алеята ни чакаше карета, буквално ме набутаха вътре и ние се откъснахме от мястото. И макар че не се ориентирам в града, едно нещо разбрах много бързо.
— Ние не отиваме към управлението — напрегнах се. Не може ли да съм сгрешила и не този човек трябваше да ме вземе? Параноята ми веднага се надигна и се изправи. Трябва да скоча на ход, реших твърдо в себе си, без да свалям опасния си поглед от мъжа.
— Правилно, защото ми е наредено да те закарам в академията. И то непременно до вратата на стаята — усмихнаха ми се и аз се отпуснах малко. Да, магистъра можеше да поиска да ме контролират до самия край. Но сега ме тревожеше друго.
— Защо в академията, а не в управлението? — Намръщих се аз.
— Не ме питай мен, стажантко — въздъхна мъжа. — Но подозирам, че в момента нямаш какво да правиш в управлението. Не мисля, че ще ти хареса разпита, а в следващите няколко часа не те очаква нищо друго.
С тъжна въздишка признах, че е прав. Е, поне ще мога да поспа малко. Но после ме осени друга мисъл. Ще минем през главната порта, а не през портала! А аз съм руса и с някаква рокля! Ами ако ме види някой? Наметалото ми остана в ресторанта, нямам с какво да се покрия. Леко се паникьосах.
— Имате ли наметало? — Попитах аз.
— Защо?
— Не бих искала някой в академията да ме види в този вид.
— А нещо не ти харесва във външния ти вид? — Получих учуден поглед.
— Всичко — признах честно.
— Странна си, стажантко — отбеляза охранителя, след като ме огледа за минута.
В отговор само нерешително свих рамене.
— Тогава ще ми заемате ли наметалото, за да стигна до стаята си?
— Разбира се, не се притеснявай — обещаха ми и аз се успокоих.
Пътят дотам мина без разговори и, за щастие, без никакви инциденти. Преминах през портата, увита в наметалото от главата до петите, и особено се зарадвах, че пазача дори не се опита да ме задържи, щом видя личната карта на моя спътник. На сбогуване ме посъветваха да не се притеснявам и да чакам спокойно новини, след което си тръгнаха, но само след като се увериха, че наистина съм влязла в стаята и съм се заключила отвътре. А там вече ме чакаше нетърпеливият Хран. С мъка се приведох в ред и разказах събитията от вечерта.
— Поне може да те поздравя за приключването на разследването — обобщи котарака.
— Аз не съм сигурна в това.
— Защо? — Разтрепери се той.
— Не знам — промърморих аз, като се пъхнах в леглото. — Предчувствие. Всичко мина твърде лесно, така не става.
— Лесно?! — Изненадан поглед се насочи към мен.
— Да — кимнах аз.
— Чакай, а ти какво, още се каниш и да спиш ли? — Най-накрая разбра котарака. — А новини?
— До сутринта едва ли ще ми съобщят нещо, а утре имам занятия — заявих решително и изненадващо бързо и лесно заспах.