Глава 28
Върнахме се в замъка направо от ресторанта с такси и вече беше доста късно. Обикновените ни дрехи все още бяха в чантите ни, а ние пътувахме в сватбените си дрехи. Затова, за да не плашим хората, мислено извиках на Филимон.
„Филимон!“
„Д-да?“ – дойде ленивият отговор.
„Фил, а аз съвсем случайно се ожених тук…“
„Какво?“ – гласът на котката престана да бъде ленив.
„Ами, просто така се случи.“
„Ужасно! – повтори котката объркано – И ти вече си вдовица?“
„Какво?“ – дори се изправих в колата.
„Питам, дали Ерилив вече е убил онзи човек, за когото те ожениха родителите ти?“
„Филя“ – отвърнах разочаровано – Какво те кара да мислиш, че родителите ми са ме принудили да се омъжа за непознат мъж и че Ерилив го е убил?“
„Искаш да кажеш, че не го е убил? Пфу! – котаракът сам си направи изводите – Това е добре. Иначе е някак неудобно да живееш до престъпник…“
„Фил… – обадих се аз – ти валериан ли пиеш, или какво? Някак си не мога да уловя нишката на разсъжденията ти“.
„О, какво има да разсъждавам? Родителите ти спят и гледат как да те оженят възможно най-скоро. О, имам предвид да те дадат. Ерилив не е землянин, а вие се жените с паспорти. Така че са те пласирали на някой глупак, който не знае в какво се забърква. И сега е прецакан, защото Ерилив няма да те даде просто така. “ – настъпи пауза, през която се опитах да осмисля казаното от Филимон, а той продължи предпазливо
„Вика… А къде си сложила блондина? Жив ли е той изобщо? Вързахте ли го? Или го затворихте някъде? Или пък баща ти?“
„Е-е-е…“
„Вика, ако позволиш да го убият, аз вече няма да съм твой котарак! Харесва ми това зеленооко момче. Свикнал съм с него и ще ти дам да се ожениш само за него, знаеш го!“
И тогава се разсмях. Таксиметровият шофьор ме гледаше в огледалото за обратно виждане с недоумение, а аз се тресях от тих смях.
„Е, Филимон… О, не мога! Аз съм омъжена за Ерилив! Според земните закони. Този негодник е поръчал паспорт от Потоцки. Той вече е земен човек, руснак, и се оженихме в едно гражданско отделение“.
– Вика? – извика ме хипотетично зеленоокият „труп“, който седеше до мен – Нещо не е наред ли?
– Не. – едва потиснах смеха си – Разговарям с Филя. Ще ти кажа по-късно. – и отново скрих лице в дланите си, трепереща от ням смях.
„Пфу-у-у! – чух въздишката на Филимон, който въздъхна с облекчение – Изплаши ме! Тъй като е за блондина, поздравления. Когато се върнеш, ще ми разкажеш всичко за това“.
„В никакъв случай! – отговорих ехидно – Тази вечер ще правим сватбената си нощ!“
„В никакъв случай! – отговори ми нахалният фамилар още по-нахално, ако това е възможно – Всичките ти земни документи са глупости. Ти си тази, която е омъжена сега. А Ерилив не е женен. Така че, докато не положиш клетва пред боговете в храма, ти не си негова жена, не си негова съпруга! – той изрече репликата от анимационния филм – Ако трябва да сме точни, ти си съпругата. Но той не е твой съпруг.
Престанах да се смея рязко и се обърнах към съпруга си. Или не е мой съпруг?
– Рил – започнах аз – ти женен ли си?
– Не, разбира се, че не. Защо? – отвърна ми подозрително мъ-ъ-ъ… Кхъм.
– Ами аз? – зададох следващия въпрос.
Колата се завъртя, тъй като шофьорът беше погълнат от нашия сладък, загадъчен разговор. Бяхме облечени в сватбени дрехи.
– А ти си омъжена! – абсолютно спокойно ми отговори същият мъ-ъ-ъ… По дяволите! Но определено не съпруг!
– Грубо! – не знаех какво да кажа.
Изминах останалата част от пътя в мълчание, сгушена под мишницата на… бих искала да разбера кой беше той. Беше или съпругът ми, или годеникът ми.
Но в замъка имаше празнична вечеря. Филимон каза на всички и когато влязохме през портите, вече ни посрещаха. А после всички заедно, включително децата, на които беше позволено да си легнат по-късно тази вечер, и момчетата от Лилирея, и демоните-охранители, и гостите, празнувахме нашата „своеобразна сватба“ в трапезарията. Дори Тимар и професор Владимир бяха изтръгнати от Андела посред нощ и върнати в Замъка за случая.
Беше доста след полунощ и аз вече бях в покоите си, когато Ерилив ме прегърна.
– Ако знаеш само колко ми е трудно да те пусна сега! – прошепна той в косата ми.
– Да… – въздъхнах.
– Знаеш ли кое е най-лошото? – попита той с кикот.
– Не.
– Утре вечер отиваме на бал в чест на сватбата ни в Керистали.
– Какво?!
– Да. Първо в Храма на светлината на Всемогъщия, а после на бала.
– Но…
– Крал Албрит ни чака. Изпратих му съобщение. За утре са планирали поредния бал, а сега той е в наша чест.
– Но защо в храма?
– Казах ли ти, че искам да си моя съпруга под небето на всички светове? – Рил изчака кимването ми – Ето защо утре ще бъдеш моя съпруга под небето на Ферин. Не се движи. – той ме притисна по-силно, докато аз се опитвах да се отдръпна – А после – Мариел. А после – Лилирея, и тогава вече аз ще стана твой съпруг.
– Нима няма друг ред? – казах, като се усмихвах – Първо в Лилирея, после в Мариел и Ферин.
– Не. – и чух тих смях
– Защото след ритуала в Лилирея няма да те пусна от спалнята поне една седмица.
Да. Обещанието за спалня и седмица обаче ми хареса.
Както и да е, на следващия ден стояхме в Храма на светлината на Всемогъщия пред същия свещеник. А аз бях облечена в тази невероятно красива бяла сатенена рокля. Бях я направила сама, с магия. Тясна, прилепнала, с тънки презрамки, едната от които отзад преминаваше във флорален десен, бродиран с перли, пресичащ голия гръб по диагонал. И най-важното, с дълъг шлейф – винаги съм се чудила какво ли е да си в рокля с шлейф? Отговорът е: неудобно! Но пък е красива до неузнаваемост. И носех комплект с диаманти – този, който ми подари годеникът ми. И светлинната арка проблясваше толкова ярко, че за няколко секунди ослепях, въпреки че в този момент бях под нея. А Ейлард и Арейна, които току-що се бяха върнали от сватбеното си пътешествие тази сутрин, стояха и ни гледаха. А Ари скришом избърса сълзите си от радост. А после имаше бал в кралския дворец, поздравления, подаръци и пожелания….
А на следващия ден – ритуалът в Храма на Великия мрак. И аз погледнах уплашено към олтарния пръстен, който висеше от тавана, и се чудех как да стигнем дотам. Ерилив нямаше крила, а аз не можех да го вдигна на моите прозрачни криле.
Би било по-добре да не гадая. Не можех да си представя такова нещо и в най-смелите си мечти. Защото, когато вдигнах подгъва на алената копринена рокля, бродирана със злато – също я бях направила сама – по указание на Ерилив, дори стиснах очи от ужас. Тези… Тези кошмарни авантюристи-нехора бяха окачили въжета от тавана. Не, как са могли да измислят такова нещо?! Въжета в храм! И моят „Тарзан“ ме подхвана като Джейн и, държейки се за едно от „въжетата“, скочи надолу от тесния балкон, по който се бяхме изкачили преди това. Ако знаех, в никакъв случай нямаше да се влача до този балкон! Но аз, наивната глупачка, аз самата – представете си: аз самата! – доброволно се изкачих по стълбата, защото ми казаха, че трябва да го направя. И ние влезнахме в пръстена на мрака с писък, мой – да, аз крещях, а не Тарзан – и излязохме от другата страна, а Рил хвана следващото въже и го използва, за да ни спусне надолу. А аз бях толкова уплашена, че започнах да хълцам.
Ето такава аз, ритмично хълцаща, жреца направи разрез на дланта на ръката ми. Между другото, жрецът демон също беше впечатлен. Той дори не намери веднага думи да съобщи, че Олтарът на мрака също е избухнал в пламъци. А Назур намигна на усмихнатия Ерилив, докато бледата Алексия разтреперано извади носна кърпичка от чантата си, за да избърше сълзите си. Тя се разчувства…
След това имаше бал в двореца на лорд Ренард, но не го помня добре. Изпих такава доза успокояваща отвара, че вече не ми пукаше. Демоните са си демони. Даровете са си дарове. И нищо, че бях поканена на всички следващи балове, на които има тези демони по план. И вече не се страхувах да бъда свидетел на двойната сватба на Върховния лорд и сина му с чужденки. След сватба като моята не се страхувам от нищо.
Сутринта на последния ден от сватбата, или по-скоро сватбите, тъй като тази трябваше да е четвъртата, започна със суматоха и паника. Не и моята. Нямам нищо против. Лично аз вече съм била омъжена. Три пъти! Но някой със зелени очи и перленобяла коса се жени днес.
– Мамо – каза развълнувано годеникът ми – сигурна ли си, че ще ѝ хареса? Този костюм добре ли ми стои? Чувствам се ужасно глупаво.
– Ерилив, успокой се – чу се гласът на Аурелия – изглеждаш страхотно в този костюм. И тя ще го хареса.
– А гривните? Знаеш, че Вика не обича много бижутата. Приема ги само защото са подарък от мен и е обещала да не спори.
– Ерилив… – почти изстена бъдещата ми свекърва – Това са гривни на предците. Знаеш, че не можеш да ги смениш, не можеш да ги промениш, а неносенето – още по-малко.
– Знам това! – чуха се нервни стъпки – Как бих могъл да обясня на Вика, ако тя не ги хареса и не може да ги свали?
– Алдид, кажи му! – Аурелия не можа да издържи – На мен ми харесаха! Семейство Льо Сорел имат много красиви сватбени гривни.
– Сине… – Алдид се изкашля и аз се отдалечих на пръсти от вратата на спалнята на Рил.
Да, аз подслушвах. И какво? Интересно ми е. Рано тази сутрин, докато още спях, пристигнаха Аурелия, Алдид и Ирлейв. И сега тримата се опитваха да успокоят нервния ми годеник. Той беше чакал тази сватба повече от двайсет години и въпреки че се бяхме женили три пъти в три свята, според закона на Лилирея той все още беше свободен.
Погледнах назад към Филя, притиснах пръст към устните си и се промъкнах в спалнята си, а той ме последва.
– Той се е разпаднал! – каза котарака ми, объркан – През всичките тези дни беше толкова щастлив, спокоен и уверен, в себе си – в теб.
– Все пак ще се жени… – казах философски и отидох до огледалото.
Вече бях облякла сватбената рокля, която Аурелия беше донесла. Тъй като вчера празнувахме събитието на века в Мариел, нямах време да подготвям нищо сама, но, както се оказа, бъдещата ми свекърва се беше погрижила за това. И сега гледах отражението си. Небесносинята коприна пристягаше фигурата ми като ръкавица, полата се разширяваше от средата на бедрото, което ми позволяваше да ходя. Гладкото деколте, разкриващо ключиците и раменете, на гърба преминаваше в триъгълна резка под лопатките, оставяща гърба гол, а след това следваше ред микроскопични копчета. Тесни дълги ръкави. Всичко просто и семпло, ако не беше едно „но“. Цялото деколте, отпред и отзад, маншетите и подгъвът бяха бродирани със сребърни конци и обсипани с малки скъпоценни камъни.
Как се опаковах в нея – е отделна история. Аурелия беше довела със себе си същата прислужница, която ми беше помагала, когато бях на гости. И така, по заповед на майката на Ерелив, Анти ме облече, а след това закопча поредица от малки копчета. О, сигурна съм, че на съпруга ми ще му е трудно да се справи с тях. Поне не ме накараха да нося корсет. Аурелия обаче беше невероятно развълнувана от бельото ми, като каза: „Момчето ще го хареса“.
Прическата ми също беше направена от Анти, по начина, по който я правеха в Лилирея. Честно казано, не бих се сетила за това сама. Косата ми беше прибрана назад и пристегната на конска опашка на тила, а след това сплетена на няколко плитки с различна дебелина. Две от тях се увиваха около главата ми: една дебела плитка като корона и една полутънка пред нея. Всички останали бяха някак умело усукани на възел вътре в тази корона, забодени и няколко тънки плитки направиха въздушни примки около този възел. А краищата на плитките бяха леко разхлабени и оставени да висят свободно от възела отзад на главата ми. Изобщо изглеждаше невероятно ефектно. Такава прическа не се нуждаеше от диадема или воал. Общо взето, дори игли с камъни биха били излишни. Особено след като шията и ушите ми бяха украсени с комплект диаманти. А и не смятах да свалям пръстена. Те имат гривни, но аз имам пръстен. И кой знае, но аз вече съм омъжена.
От хола между стаите ни се чуха стъпки и Аурелия влезе.
– Вика, скъпа, готова ли си? – тя се приближи до мен с усмивка.
Когато стана ясно, че аз съм „единствената“, дългоочакваната, любима и бъдеща снаха, Аурелия поиска разрешение да ми говори на „ти“.
– Да, много отдавна.
– Е, добре. Най-накрая и синът ми се съвзе. Ужасно е! Той не е на себе си там. – Лия седна на стола и нервно заигра с ръката си – Или просто съм отвикнала от него? Винаги ли е толкова психотичен?
– Не. – засмях се аз и погледнах към Филя – Всъщност аз съм тази, която винаги е нервна, а той е точно обратното – като скала. Необезпокояван и спокоен. Ако той е близо до мен, и аз се чувствам по-спокойна. Той е моята скала.
– Е, добре, тогава. Както и да е, всички са готови и ни чакат в Храма на съдбата. Кирин и Латриса сигурно вече са изтощени. – Лия скочи и бързо се отправи към мен – Момиче, толкова съм щастлива за сина си! Той те чака вече повече от двадесет години… Не му се подигравай днес, добре? Той е много нервен.
– Аз нямам намерение да го правя. – отвърнах объркано.
– Добре! Ръцете на момчето треперят, представяш ли си? Ирлейв му закопчаваше копчетата.
– Мога ли да поговоря с него, преди да тръгна? Това във вашите традиции забранено ли е?
– По нашите традиции булката пристига в храма отделно от младоженеца и той я вижда там. Но при вас случаят не е такъв, а и къщата му е тук от много време. Така че можете да разговаряте. Но не за дълго, защото те ни чакат.
Оставих я, отидох до спалнята на Рил и почуках. Влязох след разрешение и замръзнах, гледайки го. Беше облечен в бял копринен костюм, също със сребърна бродерия, само че не беше украсен със скъпоценни камъни. Бели велурени ботуши. Перленобялата му коса беше сплетена на една стегната плитка и вързана с тънка кожена каишка. Беше ослепително красив, дори бих казал зашеметяващо красив.
– Здравей… – прозвуча развълнуваният му глас и аз вдишах. Оказа се, че съм се взирала в него и не съм дишала.
– Здравей. Днес си невероятно красив…
– А ти винаги си невероятно красива.
А ние просто продължавахме да стоим в далечината и да се гледаме. А аз се разтапях при вида му.
– Обичам те. Казах ли ти го вече? – казах с усмивка.
– Не. Нито веднъж… Наистина ли трябваше да празнувам сватбата си с теб три пъти, за да чуя това признание?
И ние все още стояхме там, без да помръдваме, просто се гледахме един друг.
– Мога ли да вляза? Това не е ли нарушение на вашите традиции?
– Можеш… – и той си стои там, без да мърда, само дишайки с прекъсвания.
И аз влязох. И се приближих. Обгърнах врата му с ръце, като стоях на пръсти. И го целунах сама, позволено ми е. И той просто изстена в устните ми.
– Скъпа моя, какво ми правиш? – прошепна той, когато се отдръпнах от него. – Няма да доживея до тази вечер.
Той ме погледна, очите му блестяха. Само че той е малко разтреперан.
– Потърпи… – и аз отново го целунах – Можеш ли да си представиш какво ми е на мен? Вече съм омъжена, но съпругът ми не е женен за мен.
И това свали напрежението. Рил нежно ме погали по бузата.
– Толкова много те обичам… Ти си всичко за мен! Моето небе и слънце, моята луна и звезди, моето дихание и сърце. Без теб просто не мога да живея….
И аз слушах и се разтапях.
– И ти казвам честно, че където и да пътуваме, във всички светове и страни, ще се омъжа за теб отново и отново. За да те имам за своя съпруга под всички небеса, пред всички богове. – продължи той.
– Аз и така съм твоя. – засмях се тихо, разтапяйки се от нежност.
– А аз съм твой, само твой…
Да. Никога не съм била сантиментална, никога не съм обичала любовните истории и такива розови истории с цуни-гуни. Но когато ти ги казва единствения той… Оказва се, че не са от този вид цуни-гуни. Това е нещо, което кара сърцето ти да се разтупти и после да спре, забравяйки как да бие.
– Мамо, татко – чу се гласът на брата на Рил от коридора – изведете ги оттук. В противен случай няма да има сватба, а тези двамата ще избягат и ще нарушат закона.
И ето ни в Храма на Съдбата.
Към олтара ме поведе Алдид. Оказва се, че при тях е обичай булката на сина да бъде водена до олтара от бащата на младоженеца. А Ерилив и Ирлейв стояха и ме чакаха. Чакаше ме и свещеникът в бяла роба със сребърна плитка на края.
Тогава свещеникът, сивокос лирел, каза нещо на език, който не разбирах. Когато свърши, той погледна взискателно към Ерелив и застана до огъня. Да, огнището. Олтарът в Храма на Съдбата представляваше голямо огнище, което пламтеше със сини пламъци. Нещо като вечен пламък. Гладък, без искри и проблясъци, без пращенето, което винаги съпътства горенето. Нямаше какво да гори. Нямаше дърва. Може би газ? Не знам, нямах възможност да погледна. А аз просто гледах абсолютно гладкия бял мраморен под на храма, върху който пламтеше висок син пламък.
– Има ли тук някой, който може да съобщи нещо за невъзможността да се сключи брак между Ерилив льо Сорел и Виктория Лисовска? – изведнъж свещеникът заговори на език, който вече разбирах.
Отговорът беше мълчание. Само гостите, които бяха допуснати в Храма на съдбата, се оглеждаха внимателно. След минута напрегнато очакване Ерилив видимо се отпусна, а Кирин и съпругата му лейди Латриса, много красива висока блондинка със сини очи, се спогледаха със задоволство. Аурелия и Ирлейв се усмихнаха мълчаливо. Алдид дискретно размаха палци към мен, докато продължаваше да стои до мен. Човешкият принц и съпругата му Рунеса пък изглеждаха някак объркани. В крайна сметка те ме виждаха за пръв път едва сега, в храма. А на няколко пъти улових леко изненадания поглед на негова светлост княз Ринар. Очевидно в неговите представи феите изглеждат различно.
– Ерилив льо Сорел, позволяваш ли на съдбата да те свърже с Виктория Лисовска? – свещеникът продължи ритуала, без да чака отговор на въпроса си.
– Да!
– Взимаш ли я за своя съпруга за вечни времена в името на Съдбата?
– Взимам! – гласът на Рил леко потрепери.
– Заклеваш ли се да ѝ бъдеш добър и верен съпруг, да бъдеш нейна надежда и опора, да защитаваш и обичаш нея и децата ви?
– Заклевам се!
– Виктория Лисовска, приемаш ли Ерилив льо Сорел в съдбата си?
– Да!
– Готова ли си да бъдеш негова съпруга за вечни времена в името на Съдбата, в името на любовта, в името на живота?
– Да! – погледнах нежно към очевидно развълнувания Рил.
– Заклеваш ли се да бъдеш вярна и любяща съпруга, майка на децата му, да пазиш и защитаваш семейния дом?
– Заклевам се! – получих леко пощипване в носа.
Това е много странен ритуал, много странен! Но определено има нещо в него, въпреки че думите, които свещеникът ни казва, са малко по-различни, но всички те означават едно и също нещо.
– Сложете брачната гривна на ръката на булката и нека Съдбата ни каже решението си. – каза свещеникът на Ерилив.
След кимването на свещеника се приближих до младоженеца и той постави ажурна гривна на лявата ми китка. И разбира се, веднага започнах да я разглеждам. Чудех се защо Ерилив се притесняваше, че няма да ми хареса. Хареса ми. Старинно бижу, изработено от благородни метали в четири цвята, преплетени в невероятно красив ажурен модел, нямаше как да не ми хареса. И като погледнах към Рил, му намигнах и се усмихнах, а той издиша с облекчение. Оказа се, че е чакал реакцията ми. Обичам го!
Гривната на ръката ми се затопли и на мястото на ключалката проблесна искра. И в същия миг ключалката изчезна, а гривната стана цяла.
– Виктория Лисовска, Съдбата призна вашите обети. Сега ти си законната съпруга на Ерилив льо Сорел. Приеми го за свой съпруг и му сложи сватбената гривна.
Бащата на Рил веднага ми подаде втора, мъжка гривна и аз послушно я сложих на лявата ръка на младоженеца. Или беше на съпруга? Бях объркана относно тези ритуали. Втора искра, вече върху мъжката гривна, и свещеникът отново заговори:
– Ерилив льо Сорел, от този момент ти си законен съпруг на Виктория льо Сорел. Можеш да целунеш съпругата си.
О, Боже! Вече съм преименуван на льо Сорел…
Нямах време да мисля за това. Наистина бях целуната. Нежно, силно… Само леко треперещите ръце на Рил показваха колко нервен е бил през цялото време.
– Кхм… – деликатно ни прекъсна свещеникът – А сега пристъпете в пламъците на Съдбата и им позволете да ви обвържат по-здраво от всички окови.
Какво?! Там?! В пламъците?!
Няма да отида!
Погледнах уплашено към съпруга си. Но той стисна силно ръката ми, усмихна се окуражително и прошепна:
– Така трябва. Не се страхувай… Това е пламъкът на Съдбата, той няма да изгори, защото богинята прие нашите обети и ни обедини.
И аз тръгнах.
Това е кошмар! Влязох в арката на Всемогъщата светлина, прелетях под тавана в пръстена на Големия мрак, а сега трябва да вляза в пламъка на Съдбата… И все още се ядосвах на мама и татко, че ме ожениха за три часа. Нашето земно регистърно бюро е само празник на живота. Най-лошото е, ако музикантите са с махмурлук и свирят фалшиво. Тогава аз бях страхливата, ръцете ми трепереха. Ако знаех какво ми предстои, нямаше да трепна.
Помислих си така, стиснах очи и последвах Рил. За секунда ми стана горещо, а кожата ми леко ме гъделичкаше. После усещането изчезна и чух тих шепот:
– Отвори очите си.
Отворих ги и почти изкрещях от ужас. Стояхме точно в средата на този син огън, а пламъците бяха навсякъде около нас. О, майко… Може би трябва да припадна, а? Толкова е тихо и спокойно там.
– Благославям ви, феичке! – каза отново същият глас с тих шепот, който беше почти доловим и тогава се чу смях – И един подарък за теб.
Пламъците се заизкачваха нагоре, но ние вече бяхме от другата страна на огъня.
– Какво беше това? – попитах съпруга си.
– Не знам. Пламъците се издигнаха нагоре по някаква причина.
– А шепотът?
– Ти си чула шепот? – намеси се свещеникът и аз кимнах – Така ли? Богинята на съдбата ви е дала благословията си.
– Да, това е, което тя каза. – кимнах отново – И нещо за подарък…
И в храма настъпи тишина. Гостите престанаха да шумолят с дрехите си и застанаха неподвижно, слушайки с нетърпение, а свещеникът ни гледаше със замислено любопитство.
– Ще дойде време и вие сами ще разберете какво ви е дала Съдбата.
И вече през нощта, когато най-сетне останахме двамата сами…
– Вики, скъпа, ела тук.
– А ти не ме гледай така!
– Няма. – той се смее обратно – Но мога ли да разкопчая копчетата?
Минута по-късно роклята се плъзна до краката ми, а зад гърба си чух въздишка.
– Толкова дълго съм мечтал за теб… За теб! Забавна, малко наивна, срамежлива…
Горещи устни се плъзнаха по шията ми и аз затаих дъх. Ще бъдеш срамежлива… Все едно е за първи път. Онова, което се случи заради отварата на Азберт, не се брои. Тогава бях луда.
– Толкова истинска… Толкова скъпа… Моя и само моя. Обичам те!
– Аз също те обичам! – обърнах се в прегръдките му.
Не знам каква е играта на Съдбата, но не съм обидена. Омъжена съм за невероятен мъж, когото обожавам и с когото съм готова да живея до себе си през цялата вечност, която ми предстои. Под небето на четири свята и всички останали, които ще видя с него.