***
Обърнах се към лорд Грейд с намерението да се застъпя за нещастниците, но получих само язвителна насмешка и подигравка:
– Мъжката прислуга е на моя отговорност, ваша светлост.
Лакеите бяха отнесени. Без да се обръща, херцогът последва процесията на ранените. Аз стоях в средата на залата, стиснала отчаяно юмруци, без да знам какво да правя. Сърцето ми изискваше да се застъпя за бедните хора и да ги защитя от черния магьосник, чиято сила, както се оказа, не беше преувеличена от човешките слухове, но разумът ми… Разумът ми настояваше, че думите на херцога са фактическо признаване на разделението на сферите ни на власт. И ако аз се осмеля да се застъпя за лакеите, лорд отон Грейд щеше да има право да се намесва в подбора и наемането на слугини.
Уви, въпреки всички аргументи на разума, реших да направя това, което ми подсказваше сърцето и няма и пет минути по-късно, проклинайки собствената си невъздържаност, неопитност и емоционалност, пренебрегнах хората, които ме наблюдаваха, и се втурнах към огромните врати от ковано желязо, водещи към подземието на замъка, където беше отишъл херцогът. Но едва стигнах дотам, от вратата излезе първият лакей, последван от втория… След като ми се поклониха, двамата млади мъже забързаха в посока към кухнята, госпожа Вонгард се втурна след тях, а аз… Точно преди да успея да се обърна, се появи лорд отон Грейд.
Той ме видя, прецени колко близо съм до входа на мазето, усмихна се, показвайки, че е разбрал и наведе глава в знак на подигравателно уважение:
– Не, не си готова да правиш отстъпки, Ари. Нито пък аз ще съм готов да ги направя.
Явна победа!
Мълчаливо излязох от залата, изкачих се по стълбите към центъра на замъка, минах покрай родовата галерия на отон Грейд, изкачих се на първия етаж и намерих прислужниците да излизат от стаите, които бяха най-близо до покоите на херцога.
– Стаите ви са готови – прошепна една от жените, като приседна в реверанс.
Чудесно…
Изправяйки гърба си, се канех да поискам да изпълнят указанията ми, по-специално да подготвят за мен стаите, които вече бях избрала, но всички прислужнички изведнъж сведоха глави и се отдръпнаха до стената, както е по обичая на добре обучените слуги, които не смеят да безпокоят господата, и в същия момент се чу подигравателен шепот в неприлична близост до мен:
– В къщите на висшето общество, Ари, покоите на дамата-консорт са в непосредствена близост до тези на лорда-консорт. И наистина съм изумен – дъхът на херцога докосна лицето ми – от избирателното ви отношение към морала, традициите и общоприетите правила. Това мирише на двойни стандарти и светотатство на духовници, не мислите ли?
По тялото ми неволно премина хлад.
– Между другото, Ариела – шепотът стана по-тих – как е мигрената ви?
– Свободни сте. – съобщих на прислугата.
Без да вдигат глави, жените направиха реверанс, после, като се опитаха да се движат безшумно, се отправиха към стълбището за прислугата. След миг останахме сами, с негова светлост и моята решителност.
Обърнах се и се загледах в последния член на династията Грейд. Когато осъзнах колко близо е застанал до мен, направих крачка назад… още една, игнорирайки презрителната насмешка на негова светлост. След това вдигнах брадичката си и казах студено:
– Тъй като говорихте за правилата и традициите в аристократичните домове, позволете ми да ви припомня и една друга неизменна традиция.
Въпреки гнева и скрития страх, сега, гледайки херцога, с изненада забелязах, че очите му изобщо не са черни. Не, те бяха станали по-скоро тъмносини, а непроницаемата, плашеща чернота изненадващо беше изчезнала… Но в момента би било неразумно и глупаво да се разсейвам с очите на негова светлост. И така, продължих:
– Гостите… – пауза и усмивка – особено важни гости могат да бъдат поканени от господаря на къщата само с одобрението на неговата съпруга. Изключение правят кръвните роднини.
Лорд Отон Грейд се намръщи и спря да се усмихва подигравателно.
– Съответно, – позволих си да се усмихна – можете да каните лични гости само ако са роднини. В противен случай..
– В противен случай какво, Ари? – попита херцогът сърдито.
Не исках да казвам това, но не можех да отстъпя.
– В противен случай ще се чувствам свободна да си позволявам същите волности, като каня гости без ваше знание или одобрение.
Изведнъж целият свят се премести, удари ме болезнено в гърба и изкара въздуха от гърдите ми!
Преди още да успея да се опомня, се озовах на стената, притисната към студената повърхност от моментално разярения лорд Грейд. Но страхът ме обзе веднага щом ръката на черния магьосник се стегна болезнено около врата ми, пречейки ми да си поема дъх!
Една секунда… втора… трета….
Широко отворените ми от ужас очи и студеният жесток лед в погледа на херцога. Изтръпнах, сграбчих ръката му, опитвайки се да се отдръпна, за да мога да си поема дори един дъх и…
– Сега ще усетиш първите признаци на безсъзнание. – каза лорд отон Грейд с убийствено спокойствие.
А аз гълтах въздух с уста в опит да вдишам и не можех да….
– Чувстваш ли го? – попита той безразлично.
Негова светлост не изчака отговор. Той стисна по-здраво пръстите си и продължи хладнокръвно:
– Запомнете това усещане за предстояща смърт, лейди отон Грейд, запомнете го добре. Защото точно това ви очаква, ако имам и най-малкото подозрение за вашата измяна.
И херцогът отвори дланта си.
Аз се плъзнах по стената, разтривайки врата си и хриптейки за първата си глътка въздух. После втора. После трета. Не можех да си поема дъх! Сълзи се стичаха по бузите ми, цялото ми тяло трепереше, ръцете ми се тресяха… а лорд отон Грейд, извисяващ се над мен като нечовешка скала, гледаше агонията ми със спокойствие, наслаждавайки се на властта си.
– Сигурен съм, – тонът му беше строг – че сте си взели поука. И никога повече няма да повдигате темата за личните гости от мъжки пол. Изправете се, ваша светлост.
Не можах. При цялото ми желание не можах да се изправя. Нито да се изправя, нито да спра да плача тихо от страх, несправедливост и обвинения, които по никакъв начин не заслужавах. Именно обвинението ме накара, като се съвзех, да се мъча да говоря:
– Лични мъжки гости?! Наистина ли мислите, – избърсах сълзите си – че някога бих направила нещо толкова глупаво като изневяра, като се има предвид, че срамът и отговорността за подобна постъпка ще паднат върху децата ми?!
Сълзите течаха, без да спират, и зад воала им не можех да видя лицето на херцога, а и не исках.
– Вие – мерзавец! – гласът ми се пречупи и се превърна в дрезгав шепот – Вие сте отвратителен, жаден за власт, безскрупулен гадняр! Вие… – задъхах се аз – вие…
Оказа се, че тези думи отнеха и последните ми сили, а аз покрих лицето си с ръце и се разплаках, без да мога да се сдържа или да си тръгна с гордост. Не ми бяха останали сили да запазя достойнството си, дори малко… Не ми беше останала надежда за бъдещето… Не ми беше останало нищо… Исках да умра, да се разтворя в пространството, да изчезна… всичко, стига вече да не оставам херцогинята на отон Грейд. Не мога… нямам сили… няма да се справя с това….
– Ариела, – гласът на херцога проби през риданията ми – Ари, ела.
И аз усетих докосването на ръцете му върху раменете си.
Захлипах конвулсивно, дръпнах се и все още покривайки лицето си, поисках:
– Не се осмелявайте да ме докосвате.
Лорд отон Грейд отдръпна ръцете си.
Но остана близо до мен.
– Отидете си, – прошепнах аз с дрезгав шепот, гърлото ми се разкъса – просто си отидете.
Черният маг не помисли да уважи молбата ми. Не, не можех да го видя заради състоянието си, но усещах ясно присъствието му.
– Нима у вас няма и капка благородство… – не беше въпрос.
Аз не питах, аз просто го осъзнах сега.
– Не, Ари – гласът на негова светлост беше студен – аз съм гадняр и не съм го крил. А вие не сте в състояние да се изправите сама, така че, ако сте така любезна да…
– Не смейте да ме докосвате! – скочих на крака, преди лорд отон Грейд да се опита да ме вдигне на ръце.
Неспособна да се задържа, аз се вкопчих в стената и се затътрих колкото се може по-бързо до вратата на покоите си, влязох, затворих я с трясък и завъртях ключа три пъти докрай, като се откъснах от присъствието на омразния последен член на династията Грейд.
Едва когато останах сама, се оставих да падна на килима и да заплача тихо, признавайки пълното си поражение.
След известно време чух звук от изливане на вода…
Хлипайки конвулсивно, се заслушах и разбрах, че звукът идва от отворената врата, водеща… Не повярвах веднага! Но като си спомних разположението на стаите, разбрах, че от моята всекидневна една врата в стената води директно към покоите на херцога! От банята му, вратата към която не съществуваше, защото Грейд я беше разбил, идваше звукът! Повдигнах се, загледах се шокирано във вратата и….
– Бих могъл да постъпя и по друг начин, – херцогът, облечен само в панталон и риза и без ботуши, влезе мълчаливо в гостната ми – но предполагам, че демонстрацията на силата ми е достатъчна за днес.
Преглъщайки, сухо предупредих:
– Ще заключа тази врата и ще изхвърля ключа.
С уморено поклащане на главата черния маг предизвикателно протегна ръка към входната врата, водеща към коридора. Без да завърти ключа, вратата се отвори безшумно. След това също толкова тихо се затвори и негова светлост попита:
– Има ли други заплахи?
Дишайки тежко, аз внимателно се придвижих обратно в дневната, като гледах херцога и бързо мислех за всички начини да се оттегля, защото студената решителност в черните очи на негова светлост никак не ми харесваше.
– Опитваш се да избягаш от мен? – попита подигравателно лорд отон Грейд – Смешно, Ари, мислех, че си по-умна от това.
О, Пресвета, моля… моля, не това, не сега, не така, не…
– Осъзнавам, че си в състояние на истерия. – каза херцогът спокойно – Е, можеш да крещиш и да се съпротивляваш, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре. Но аз бих те посъветвал сама да свалиш роклята, – каза той, а на тънките му устни се появи жестока насмешка – така или иначе не ми харесва.
Без да каже нито дума повече, лорд отон Грейд се приближи мълчаливо до мен, наведе се, хвана ръката ми и вместо очакваното от мен дръпване, я дръпна нежно към себе си. Внимателно, взирайки се втренчено в очите ми, и показвайки готовността си във всеки един момент, при най-малкия опит за съпротива, да пристъпи към едно много по-твърдо и, без съмнение, обичайно действие.
Но именно тази демонстративна нежност ми позволи да издишам спокойно:
– Моля ви… не.
Дръпване!
В следващия момент се озовах до херцога, който ме държеше властно с едната си ръка, докато с другата разкъсваше копчетата на роклята ми. Но аз вече нито молех, нито се съпротивлявах, затворих очи и стиснах юмруци, треперех от страх и отвращение, но не исках да моля. Не искам!
Херцогът мълчаливо свали роклята от раменете ми, после освободи всяка ръка и платът на първото ми облекло за възрастни се плъзна към краката ми. Лорд отон Грейд се спусна след него и въпреки пълното ми нежелание да му помогна, свали обувките ми. След това сухите, изгарящо горещи ръце докоснаха чорапите ми, придвижиха се нагоре, повдигайки подгъва на ризата ми, развързаха възела на ограничителните ленти и, едва докосвайки кожата ми, свалиха чорапите. Прехапах устните си до кръв.
Лорд отон Грейд се изправи. В продължение на няколко секунди не се случи нищо и аз тъкмо се канех да отворя стиснатите си очи, когато херцогът ме вдигна. А след това, имайки пълното право на подобни действия, негова светлост ме отнесе в покоите си, както обикновено напълно пренебрегвайки всички желания, освен своите собствени.
Исках да умра. Просто да умра. Точно сега, в този момент, за да престана да съществувам веднъж завинаги.
– Кажи ми дали водата ти се струва хладна. – нареди тихо херцогът.
И без да се съблича, тъй както беше по риза и панталони, се спусна с мен на ръце право във водата. Отворих очи, уплашена, и погледнах лорд Грейд.
– Няма да те удавя. – каза той по някаква причина.
Водата се затвори, блъскайки се в гърдите ми. Без да каже и дума, херцогът ме издърпа на крака и ме стисна здраво, като ми попречи дори да се опитам да се освободя. Замръзнах, напрегната, съпротивлявайки се на това, което негова светлост така безцеремонно бе притиснал към гърдите ми и… и с ужас зачаках да продължи.
Но нищо не се случи.
Минута след минута времето сякаш беше спряло, а лорд отон Грейд продължаваше да ме държи без никаква причина! Без да предприеме каквото и да било действие. Без да каже нито дума. Просто продължаваше да ме стиска здраво.
И тогава тихо, сякаш на себе си, херцогът заговори:
– Аз не знам как да се извинявам. Ти няма да ме извиниш.
Пръстите на лявата му ръка се плъзнаха в дясната ми длан, нагоре, докосвайки черните следи, които беше оставил след себе си. Опитах се да освободя китката си, но херцогът я задържа, после, преодолявайки съпротивата ми, я поднесе към устните си. Лека целувка, почти незабележима, и една от следите изчезна. Затворил очи, лорд отон Грейд докосна второто черно петно, този път целувайки кожата, безшумно и без да ми позволи да се освободя. От това докосване по гръбнака ми премина тръпка.
– Студено? Да пусна ли горещата вода? – попита негова светлост като ме погледна.
– Пуснете… – помолих с треперещ глас.
Лорд отон Грейд се усмихна и като се вгледа внимателно в очите ми, притисна устни към следващия знак.
– Престанете с това. – изисках нервно.
Херцогът отдръпна ръката ми от лицето си, разгледа внимателно китката ми и спокойно възрази:
– Не, остана още една.
Но този път целувката беше бърза, едва доловима, а след това, облегнат назад на ръба на ваната, лорд отон Грейд, отново въпреки съпротивата ми, ме притегли към себе си, притисна главата ми към рамото си и застана, държейки ме.
Известно време мълчах, но не издържах и попитах гневно:
– И докога, въпреки моята съпротива, ще ме държите в такова… двусмислено положение?
Дланта на херцога успокояващо погали косата ми, а после негова светлост спокойно отговори:
– Докато се отпуснеш.
О, благословени!
– Аз няма да… – започнах аз.
Но лорд отон Грейд ме прекъсна с присмех:
– Така ли мислите, Ари? Не бива да го правите. Мускулите ви треперят от преумора и още малко от тази безполезна съпротива няма да ви донесе нищо добро. Това е физиология, Ариела, и тя не се влияе от факта, че отдавна съм загубил уважението ви и сега съм ви противен.
Шокирана от това, което чух, задържах дъха си. Херцогът продължи:
– И едва след като се отпуснете, ще ви извадя от водата, ще ви подсуша, ще ви преоблека и ще ви сложа да спите. Сам. Не ме интересува отвращението ви. И ще спите, лейди отон Грейд, в моето легло. И ще ядете с мен, дори ако мисълта, че ще ядем заедно, ви отвращава.
Изведнъж си дадох сметка, че самата мисъл да закусвам сутрин с негова светлост ме отвращава!
– И наистина съжалявам, – каза херцогът много по-тихо от преди – че ви приложих условията на непримиримост, с които съм свикнал. Вече няма да оставя и една следа от собствената си ярост върху кожата ви.
Отвръщайки се, аз се опитах да скрия собствените си емоции от случилото се. Бях огорчена, наранена до сълзи и отвратена от цялата ситуация. Някъде в замъка залая куче, а после вятърът зави зад прозореца и аз се разтреперих…
– Какво знаеш за свещената сплав, Ари? – попита негова светлост.
Не исках да отговарям. Въпреки нелюбезното мълчание, все още… не можех.
– Свещената сплав – херцогът не се съсредоточи върху мълчаливия ми протест – не се явява естествен минерал, всъщност тя се е образувала в резултат на магическо въздействие върху сребърната мина.
Назад към част 8 Напред към част 10