Епилог
Четиринадесет години по-късно
„Вика-а-а-а!!!“ – нахлу в мозъка ми истеричния писък на Филимон.
„Какво стана?“ – отвърнах и вдигнах химикалката, която бях изпуснала на пода в уплахата си.
„Вика! Кажи им, кажи им! Отново са ме откраднали!“
„Къде този път?“ – примирена с предстоящия разговор, аз отместих мишката от компютъра и минимизирах прозореца на програмата, в която работех в момента.
„Вика, не разбирам, ти стопанка ли си ми или какво? Аз ти се оплаквам от това беззаконие! А ти какво правиш там? Ела тук, спаси малкия си любим фамилиар! – изкрещя ядосано котарака – А-а-а-а! Пак ме слагат на Кирюша…“
„В преносителя?“
„Да-а-а. Не иска-а-ам… Става ми лошо!“
„Не лъжи, Филя. – сдържах смеха си – Принц Кирин те излекува в същия ден, в който излекува и мен. Искам да кажа, че сега можеш дори да бъдеш изстрелян в космоса, без да ти пука“.
„Злодеида!!!“
„Филя, предупредих ли те? Честно ти казах, че е по-добре да наемем бавачка. Нали?“
„Каза! Но аз съм по-добър! Аз съм по-опитен! Аз съм с тях още от пелени и памперси, а те!“
„И те те обичат! – не издържах и се засмях – Фил, те биха разкъсали гърлото на всеки за теб. Ти си любимата им бавачка с опашка.“
„Да, знам! – измърмори котаракът с доволен тон в гласа си – Но аз не искам да летя отново с дракони. Страхувам се.“
„Е, ти си в седлото, а Гръм и Кира ще те държат под око. Тези хулигани изобщо вързани ли са?“
„Разбира се, че са! За кого ме мислиш?! Аз сам се погрижих за това!“
„Кажи им, че ако не си премахнат крилата или скочат надолу без парашут – два месеца домашен арест. Никакви излизания или посещения. Ще направя лична уговорка със Замъка, няма да напускат двора или да бъдат пренасяни“.
Филия замълча и след миг отново извика:
„Казват, че си деспот и тиранин.“
„Кажи им, че освен че ще ги арестувам, ще разкажа всичко на татко им. Тогава те никога няма да успеят да ловуват на бягащи гущери с Хенри и Тереза. Те ще яздят коне“.
„Какво става, Вик? – изуми се котарака – От една година бълнуват за този лов. Хенри и Тереза също нямат търпение да са заедно… И между другото, те също са тук“.
„Филя? Ти грижиш ли се за тях или ги насърчаваш да хулиганстват? Казах, че няма да скачате от дракони! Махнете крилата сега! И кажи на Хенри и Тереза, че ако скочат, няма да ги пусна обратно в Лилирея. Ще ми откъснат главата Селена и Илза, ако тези двамата отново разкъсат мембраните на крилете си. И между другото, Арейна и Алексия също, така че и Нилс и Леон да си мълчат“.
„Прибрано!“ – дойде секунда по-късно.
„Това е добре. Предай моите поздрави на чичо Кирин. Той е шефът, нали?“ – усмихнах се.
„Не е забавно с теб, Вик… Предадох. Той е разстроен.“
„Добре, забавлявай се. Имам да свърша един тон работа. И, Фил, увери се, че си у дома до утре вечер“.
След като се сбогувах с моя фамилиар, се обърнах към Марс:
– Та какво, Марс, не те взеха на работа?
Отговорът беше лукав поглед от виолетовите му очи, а огромното лилаво куче се протегна лениво.
– Ти сам не отиде? Е, и това е вярно… Гръм е добър, но прекалено много се отдава на близнаците. Това е извън границите на допустимото.
Тогава вратата се хлопна и Ерилив влезе.
– Какво правиш, любов моя? – той се приближи бързо и се наведе за целувка.
– Филя току-що приключи разговора по връзката. – засмях се – Онези прасенца отново го повлякоха при драконите и яздят под ръководството на Кирин. И те са сложили Филя на гърба на Кирюша.
Съпругът ми хъмкаше и поклащаше глава.
– Да, чичо ги обожава. Той не е разглезвал така синовете си. – Рил се вгледа внимателно в екрана на компютъра ми – Ще се задържиш ли още дълго?
– Не, само ще въведа последните данни за днес и ще разпечатам последните снимки на момичетата. Ще го изпратиш ли на Азберт? – отворих отново програмата, в която имах база данни с булките и младоженците.
– Разбира се. Арейна също иска да говори с теб. Тя казва, че Анатолий Иванович се оплаква, че не сме купили достатъчно семена за следващата година. Готвачите на Ренар и Албрит искат повече хрян и цвекло. Нуждаем се от повече в новите доставки. А Анигвен също се нуждае от повече хрян и горчица.
– Рил, защо се държиш като бебе? Нека си поръчат каквото желаят, това е всичко! – погледнах към съпруга си недоволно.
– Да, аз това го разбирам, Арейна също… Но Анатолий Иванович предпочита да потвърди всичко с теб. Ти го познаваш.
Наистина познавах тази черта на нашия агроном. Той работеше за мен повече от тринайсет години, но упорито предпочиташе да получава окончателни указания лично от мен, а не от „демонка крилата“, както наричаше Арейна. Отначало Ари се обиждаше, но после прие тази черта от характера му и не спореше.
Агрономът се присъедини към нас случайно. Обиколих земните села в търсене на информация и на евентуален служител, тъй като не можах да намеря служител по обява и трябваше сама да се справя с въпроса за засаждането на цвекло. И в едно от изоставените села намерих почти пиян човек, който беше отишъл там да изживее последните си дни. Беше самотен, неизлечимо болен и за живеене, според присъдата на лекарите, не му оставаше почти нищо. Случайно надникнах в къщата му, когато валеше дъжд. Е, не бях аз, бяхме аз и Рил. От дума на дума… Оказа се, че той е агрономът, от когото толкова много се нуждаех. Прибрах го, излекувах го и оттогава той отговаря за всички земеделски въпроси в баронство Ферин. И всичко е добре, Анатолий Иванович само дето, бидейки религиозен човек, при вида на моите демони той всеки път се прекръстваше и плюеше през лявото си рамо. А позицията му в живота: „Без подписа на Виктория Сергеевна няма да заповядам нищо“.
– Добре, ще подпиша документите. Нека те с Арейна напишат колко им трябват и аз ще подпиша. – извъртях очи, знаейки, че е безполезно да споря – А ти какво ще кажеш?
– Всичко е наред. – Ерилив седна на стола за посетители – Сключихме нови договори за транспортни услуги с елфите и гномите. Гръм ще е доволен, и едните, и другите винаги плащат в злато или скъпоценни камъни.
Преди няколко години със съпруга ми и групата на Гръм станахме съдружници в една транспортна фирма. Ние им търсим клиенти, сключваме договори и договаряме условията, а драконите се занимават направо с транспорта. Услугата имаше огромен успех. С течение на времето към нас се присъединиха и други групи. Така че това беше печелившо за всички. Ние с Рил – бизнес, драконите – постоянен източник на доходи и месо, всички останали – бърза и качествена доставка на товари или пътници на точното място.
– Разбирам. – подпрях брадичка на юмрука си и се възхитих на съпруга си.
Той изобщо не се беше променил през годините. Защо да го прави? Лирелите живеят дълго, така че външно Ерилив си беше все същият. Но имаше и нови навици, по-земни. Предпочиташе и земните дрехи, тъй като бе оценил удобството им. Преобличаше се в неземни дрехи само когато отиваше в градовете на четирите свята около нас или когато пътуваше. Трудно беше да се отгатне какви дрехи се носеха в световете, в които водех Ерилив. Затова се опитвахме да се обличаме небрежно и за всеки случай, както беше прието в световете, които не са далеч от Средновековието. Ако все пак имахме нужда от нови дрехи, на наше разположение бяха способността на Рил да създава илюзии и моята магия.
– Откога ти повтарям, че съм лудо влюбен в теб? – Рил изтълкува правилно нежния ми поглед.
– Преди много време! – кимнах – Тази сутрин…
– Да, мина много време, почти четири часа. – зелените му очи блеснаха лукаво – Обичам те!
– Аз също те обичам! – не можах да се сдържа да не кажа.
– Вик… Кога ще се върнат нашите?
– Утре вечер, поне така казах на Филя. Предай на Ренар, че Тереза е с тях и Кирин се грижи за тях. В противен случай Селена ще се притеснява.
– Трябва ли Илза да пише за Хенрих? – Рил изхърка.
– Може, но Азберт и Илза самите те са още хлапета… Освен това Хенрих е момче и е по-силен от Тереза, която е наполовина човек.
Хенрих, синът на Азберт и Илза, беше редовен гост в къщата ни, откакто беше бебе. Беше му дадено земно име, защото Илза и Азберт бяха възприели живота в моя Замък. Лорд Ренард ги беше придърпал обратно в двореца, държейки ги за врата. На демоничния принц му харесваше да живее с мен, а двамата с Илза редовно бягаха от задълженията си като престолонаследници и се криеха в моя Замък. А година след раждането на сина им, на Селена и върховния лорд Ренард се роди дъщеря. А в нашия Замък имаше и още деца, тъй като малката Тереза също беше редовен посетител. Тези демони изглеждаха интересни. Те бяха наследили структурата на тялото, крилата и магическите способности на бащите си, но от майките си бяха наследили русата коса и очите. Така че сега младите наследници на трона на света на демоните бяха блондини. И с моите усилия в брачната агенция те не бяха единствените. В двора на Ренард се появяваха все повече светлокоси глави.
А в Замъка винаги цареше бъркотия. Към вече живеещите тук трима демони, които сега бяха най-възрастните, първо се прибави синът на Назур и Алексия, а месец по-късно Ейлард и Арейна имаха момче. А след това се родиха и нашите близнаци. И така, цялата група момчета се грижеше и защитаваше двете малки момиченца, а Тамия стана тяхна по-голяма приятелка.
– Какви са следващите ни делови срещи тази седмица? – попита изненадващо Рил, отвличайки вниманието ми от разглеждането на перлената му коса, която ми харесваше.
– Срещи? – примигнах, концентрирайки се, но осъзнах, че съм твърде далеч от текущата работа, така че по-добре да погледна дневника.
– И така… – прелистих страниците – След три дни ще дойдат представители на гномите, необходимо е да се удължи договорът за шевните машини и да им се даде списъкът на клиентите за нова партида.
Наистина осъществихме онова, за което си бях мислила по едно време. След като закупих от земни старици няколко старинни шевни машини „Сингер“, ги дадох на гномите да ги разкъсат и изучат. И след като обсъдихме възможните условия за сътрудничество, аз станах техен партньор. Притежавах патент за това изобретение, регистриран във Ферин, Лилирея и Мариел. Е, да, аз съм измамница според земните закони и нагло си присвоих изобретеното от земните майстори. Но в договора за патента го уточних: изобретението не е мое, но аз съм единственият представител на Земята, който има право да разпространява тази механична единица в другите три свята. А също така закупих от Земята необходимите малки части, които гномите по някаква причина не можаха да направят сами. Всичко, свързано с производството и сглобяването, се падна на гномите. Те отвориха и магазини в градовете на Ферин. Аз отговарях за рекламата и разпространението на машините в Лилирея и Мариел. Нашите шевни машини „Лисички“ – от фамилията ми Лисовска – имаха голям успех. Всъщност магазините в градовете бяха шоурум, а не търговска зала. Нямаше какво да се търгува, всяка нова партида се изкупуваше моментално.
– Какво друго? – Рил ме подкани да продължа.
– Тимар и Янита ще дойдат в отпуск, но в края на седмицата.
– О! Това е добре, отдавна не съм ги виждал.
– Да, Тим сега е трудно да го намериш свободен. – кимнах аз – В края на краищата той е най-добрият възпитаник на училището за телохранители. Всички го искат на договори, така че няма много свободно време.
– Може би ще приеме предложението на Кирин и ще остане в двореца. На Янита ѝ е трудно да го чака през цялото време. Той не ѝ липсва, разбира се, тя има зает живот, но те вече не са деца, време е да мислят за своето. Те са женени от години…
– Рил, не знам. Казах на Тимар да остане при мен, да охранява нашите калпазани, но ти трябва да го разбереш, като мъж за мъж. Той иска да направи нещо от себе си. Освен това не мога да му плащам толкова, колкото получава по договорите си.
– Да.
Ние замълчахме.
– Вика-а-а…. – изпъшка след минута съпругът ми.
– Мм?
– Кога за последен път се оженихме?
– Мм, преди няколко месеца, мисля.
– Вика-а-а… – интонацията му стана укорителна – Не преди няколко месеца, а преди четири месеца. Време е да попътуваме малко.
– Рил, имай съвест! – засмях се аз – Децата ще се върнат утре.
– Ние няма да се задържим дълго. – едно лукаво зелено око ми намигна – Сега ще пътуваме и ще се върнем утре вечер.
– Нямам рокля.
– Не е нужно. Помниш ли историята, която ти разказах за племето на орките в степта? Те носят поли от трева за сватбите вместо рокли.
– Шегуваш се с мен? – лицето ми стана уродливо – Не искам да ходя при орките.
– Е, трябва да го направиш. – с бърза крачка към мен съпругът ми ме грабна на ръце – Хайде, любов моя. Ще прескочим огъня. Ще прекараме нощта под звездите… Шаманът ще ни ожени.
Аз само завъртях предизвикателно очи. Женехме се със завидна редовност на всеки три-четири месеца. Честно казано, бях изгубила представа колко пъти сме се женили според традициите и ритуалите на други народи от различни светове.
– Ами ако не успеем да се върнем навреме за утре вечер? – изтъкнах аргумент.
– Това не е голяма работа. Има кой да се грижи за децата. Мама и татко ще бъдат щастливи. – той ме целуна по слепоочието.
Смели хора са лирелите. Стефан и Анджелика бяха превърнали оранжерията в безпорядък.
Със съпруга ми се засмяхме и едновременно погледнахме към рамкираната снимка на рафта. Подаръкът от богинята на съдбата зашемети не само мен – целият свят на феите все още е в шок. На мен, феята, не просто ми се беше родила дългоочакваната дъщеря. О, не! Година след незабравимата ни сватба ни се родиха близнаци – момиче и… момче.
И сега се любувахме на снимката на нашите тринайсетгодишни близнаци. Те бяха наследили перлената си платинена коса и яркозелените си очи от Ерилив. А чертите на лицето им също са от рода на Лирел: и двамата са толкова красиви, че дъхът ми спира. Скоро ще трябва да прогонвам почитателите и обожателите им с метла. Дадох им крила. Предполагам, че това е така, защото сега, на тринайсет години, и двамата са по-високи от мен. И това е добре. Но и Стефан, и Анджелика са наследили характера си от Филимон. Защото те са хулигани и бойци и винаги пътуват между четирите свята, особено често гостуват в двора на Ренард, което е разбираемо: там техни приятели са дъщерята на Ренард и синът на Азберт. Не говоря и за принц Кирин – нашият прачичо ги обожава до полуда, дори повече от Аурелия, Алдид или родителите ми. Но и негово величество Албрит ги приема… Кралският дворец въздиша с облекчение всеки път, когато се приберат у дома.
– А за Филя е време да продължи живота си. – продължи Ерилив – Мама казва, че той е хвърлил око на една от котките в имението. Красива, пухкава, синя на цвят. И като се има предвид, че това е първото сериозно увлечение… Дай на своя фамилиар малко свободно време извън къщата. Ще имаш малки фамилиари, които да се сприятелят с нашите стрелци.
– Да? – изненадах се – Не знаех. Но ти ме уговори! Заради Филя съм готова да ги оставя да не бързат да се приберат у дома. Може би трябва да вземем това коте тук.
– Не се меси в това. Филимон сам ще се справи с това. Ако има нужда, ще ме помоли да я донеса тук. Филимон никога не е бил скромен.
– Уау! – поклатих глава с усмивка – Наистина ли най-сетне ще дочакаме котенца?
– Вика.
– Хм?
– И шаманите имат специални магии… – мъжът ми се върна към предишната тема, а гласът му беше толкова тежък, обгръщащ.
– Мм?
– Искаш още едно момиче, нали? Малко… Хубаво… – интонацията на съпруга ми стана доста вглъбена – Тъмно и сивооко като теб?
– Какво?! – дръпнах се, опитвайки се да се измъкна от ръцете му.
– Добре, добре, ще се задоволя с друго момче! – и той ме придърпа още по-силно към гърдите си – И за момиче също, ме уговори….
Околностите ни изчезнаха и ние стояхме в степта, а в далечината се виждаха палатки и огньове. Марс, който беше седнал в краката на Рил, тъй като знаеше достатъчно добре, че ако допусне да се изпусне, ще остане сам в кабинета, надигна нос, усещайки миризмата на дим.
– Ерилив льо Сорел!!!
– Вече съм го уредил. Ще се оженим още сега. И шаманът, и боговете ще се съгласят… – и той заглуши възмущението ми с целувка.
– Мм… – промълвих аз.
– Обичам те… И искам момиче, и момче, и пак момиче… Защото всички те са част от теб и от мен.
А шаманът с жезъла в ръце вече се втурваше към нас, усмихвайки се озъбено.