Лесно ли е да бъдеш фея? Вероятно е лесно, ако имаш вълшебна пръчица и учебник по вълшебство за феи. Но ако вместо вълшебна пръчица имаш говорещ фамилиар и преходна точка между световете, а вместо учебник – списък със задължения за баронство и Замъка, събрал под покрива си пъстра компания от различни раси и светове? Тогава феята -нещастница трябва да запретне ръкави и да се захване за работа, а може би трябва да започне с личното щастие на своите домашни. И там, и при драконите, и при елфите, и дори при демоните. Още повече че Вика се е сдобила с добър имот – има накъде да се развива, защото владенията му са под небето на четири свята.
Виктория, фея от Замъка на кръстопътя на световете, е решила да посети родителите си. Тя взема със себе си верния си бодигард лирела Ерилив и Марсик, куче с лилава козина.
На Земята Вика и нейните спътници предизвикват истински фурор. А когато посещава родителите си, тя научава, че е получила фееричните си способности от прабаба си Лизавета…
След като се завръща в Замъка, Виктория продължава активно да усвоява ролята на фея. Тя трябва да започне да учи магии, да направи няколко дипломатически посещения и да се подготви за сезона на баловете. Да организира сватбата на Назур и Алексия. Да помогне на Ейлард и Арейна да изяснят чувствата си един към друг. И да признае пред себе си, че е безнадеждно влюбена в Ерелив, който едва ли ще ѝ отвърне с взаимност. В края на краищата сърцето му принадлежи на друга…
* * *
– Коя сте вие?
– Аз – добрата фея!
– Защо имаш брадва?
– Ето вижте колко малко знаете за добрите феи!
Анекдот
Глава 1
– Ерилив! – усмихвайки се лукаво, погледнах към телохранителя си – Какво мислиш да провериш моята „забравена от Бога колиба в провинцията“?
Сутринта на следващия ден след заминаването на демоничния бижутер станах, решена да отида при родителите си. Ха! Трябва да съм толкова решителна. Майка ми вече ме беше ядосала, като ми се обади по телефона и поиска да пристигна.
Това прозвуча по следния начин:
– Блудна дъще, имаш ли поне капка съвест? – в общи линии така започваше всеки разговор.
– Имам, мамо, имам. – и въздъхнах скръбно.
– Тогава защо все още не си тук? – питаше тя.
– Ще уредя последните си дела и ще дойда – промърморих аз.
– Кога? – мама не се отказваше.
– Скоро. – обещах аз.
– Колко скоро?
– Много скоро.
– Чакаме те. И внимавай с мен! Не си помисляй да идваш сама! Не забравяй да доведеш приятеля си, онова прекрасно момче с непроизносимото име.
– Да, мамо, ще го направя. А ако не той, ще доведа друг. Не по-малко странен и абсолютно така приятел.
– Ще те прокълна! – мама щеше да започне обичайната си Песен на песните.
– За какво?! – аз щях да се включа в играта.
– Младоженец! Кога ще ми доведеш младоженец?!
– А щом намеря този рядък вид в Червената книга, веднага ще ви го представя.
– О, Боже мой?! – проплака мама – Защо ние с баща ти трябва да търпим такова наказание? Отгледахме те, пазихме те… Не сме спали нито една нощ, грижехме се за теб и те обгрижвахме, възпитавахме те, учехме те на мъдрост… Но каква е ползата? Ти израсна красива, умна, целеустремена… Но каква е ползата от това?
Вчера, след като получих поредната порция лекции за безрезултатния си живот, когато вече можех да зарадвам старите си родители с внуци – е, четиридесет и седем годишната ми майка се смяташе за „стара“ само в образователните разговори – станах много рано и весело сутринта. Аргументът, че ако не внуци, то поне салата на сватбата трябва да им осигуря, стига да имат собствени зъби, а не протези, беше особено жлъчен. И ако не това, то поне да посетя и да дам на „старите хора“ чаша вода.
Е, и това мога да направя. Ще донеса и на мама, и на татко чаши с вода. И то не обикновени, а вълшебни. Водния Фадей вече ми е осигурил двоен комплект вода. Ще подмладим моите „старци“ и те ще бъдат по-малко жалки.
– Ерилив, здрасти? – отново повиках бодигарда си.
– Не каза ли, че си от града? – каза той предпазливо.
– Разбира се, че съм. От града. Но едното не пречи на другото. Значи искаш да видиш колибата?
– Не знам какво е, но искам. – усмихна се лирела.
– Добре, тогава се приготви. И-да! Не носи мечове, кинжали или нещо друго, което е опасно за живота на другите. Не можеш да се разхождаш с тях тук, ще те отведат в полицията. Как ще те измъкна оттам?
– А как тогава? Аз трябва да те пазя.
– С магия и с юмруците си… Слушай, може би трябва да вземем Марс с нас. Какво мислиш? Той трябва да бъде повече около мен.
– Е, ако не се страхуваш, че хората ще те сочат с пръст, тогава го вземи. – засмя се Ерилив – Но той е с такъв цвят… На Земята би изглеждал меко казано странно.
– Това не е нищо. Ще се обличам като бляскава блондинка и всички ще го приемат за даденост.
– Милейди, на какво прилича една бляскава блондинка? – попита изтънчено Тамия, която седеше в стаята с нас.
– О, Тамия, това е оръжието, което едно момиче избира. Повече кристали, злато и сребро, по-високи токчета, възможно най-прилепнали дрехи. И най-важното – изражението на лицето ти! В противен случай няма да ти повярват.
– А какво трябва да е изражението? – веднага се заинтересува Ерилив.
– Очи, наивни и необременени от интелект, веещи се мигли, „рибешки“ устни и преструвка, че съм най-красивата.
– Какво имаш предвид, „рибешки устни“? – попита Тамия, озадачена.
– Да! Какво е това? – повтори Ерилив след нея.
– Ето така. – направих силиконови устни, като ги издух – Трябва само да си сложа някакво ярко червило.
– Оу! – Тамия се засмя на глас.
– Да! – подкрепи я Ерилив с хриплив смях, от който ме побиха тръпки по гърба и ми беше трудно да задържа устните си в рибешки – Вики, сигурна ли си, че можеш да издържиш така толкова дълго? Може би е по-добре да оставим Марс да ни чака вкъщи. Или ще си изгубиш устните по пътя към дома.
– Е, не знам… – намигнах им – Мога и да си купя дебело бляскаво списание със снимки и да го прелиствам, сякаш е нещо изключително умно и важно. Тогава бих могла да забравя за устните си. Не можеш да мислиш за сложни неща като това да пазиш устните си и едновременно с това да разбираш последните модни колекции. Бих могла също така да вися с глупав вид на ръката ти и да чуруликам.
– Не! Никакво чуруликане. – контрира ме Ерилив – Ще се задоволя с устни и списание.
И точно така бяхме готови да отидем в къщата на родителите ми. Ерилив, Марсик – който получи каишка с илюзия от кристали по нея за случая – и аз. Блясък а ла блондинка: тесни сини джинси, обувки на токчета, много спирала на миглите, тесен лилав топ (в тон с тоя на Марс), сако с навити ръкави, за да се открият китките ми, бижутата, подарени от принцесата, и малка чантичка в ръцете ми. О, да, в другата ръка – каишка, завършваща с лилаво кученце.
Ерилив носеше чанта, една за двамата.
Да се каже, че Марс е направил сензация, означава да се каже нищо. Хората ни гледаха и сочеха с пръст. Деца се опитваха да го докоснат, за които лилавото кученце не изглеждаше като „страшно куче“ и затова трябваше да бъде погалено и почесано зад ушите. Няколко момичета от същата порода бляскави блондинки задаваха въпроса: „Къде? Къде можеш да боядисаш такива кучета?“ Трябваше да кажа, че го боядисах сама, с ужасно скъпа и рядка боя, донесена от Бразилия. Не говоря за това, че всички жени, които срещнах, счупиха очи по Ерилив. Това е разбираемо и познато. Той само от време на време извърташе очи, когато някоя друга от моите “ съплеменнички“ се навеждаше към кучето, показвайки това, което смяташе за особено забележима част от тялото си. Тук тя варираше: коя се гордееше с филето в микрошорти или пола, коя – със съдържанието на деколтето. Но почти всички не забравяха за рибешките устни. И Ерилив се сдържа колкото можеше, за да не се разсмее на глас. Сега вече знаеше какво означава този идиотски израз. Но Марс, а не лирела, беше звездата на днешната програма, така че му се размина лесно.
Заехме празни места във влака и аз успях да отпусна лицето си. Не знаех, че да задържам устните си е толкова трудно. Не можех да не се възхищавам на момичетата, които можеха да го правят през цялото време. Ерилив само се ухили, но запази коментарите си за себе си. Едва когато възприех нормалното си изражение, той не издържа и хъркайки от смях, скри лице в дланите си.
– И кой е казал, че да си момиче е лесно? – казах философски с изтръпнали устни, а той се разтресе от смях.
Стигнахме до дома ми без никакви приключения. Взехме такси на гарата, слязохме благополучно в къщата на родителите ми в Хрушчовка, а аз с жест посочих къщата и казах:
– Е, виж. Това е колибата, в която съм израснала, и тук все още живеят родителите ми.
– Да? – той огледа пететажната сграда – Помислих си, че е по-лошо. Но всичко е наред, това е хубава къща.
– Е, тогава си задръж дъха и не дишай, докато не стигнем до първия етаж. – предупредих го и се изнизах по стълбите.
– Богове! – Ерилив издиша на стълбите – Защо мирише така?
– Предупредих те да не дишаш! – измърморих, като се опитвах да не се смея.
– Защо са тези надписи по стените? А този за кучката Вика – това за теб ли е?
– Да. Името ми е обезсмъртено за векове.
– Защо обезсмъртено? – Ерилив стоически се опита да не диша.
– Защото тази къща вероятно ще стои, докато не се разпадне. Никой не иска да осигури нови жилища за обитателите на тази монументална структура.
Когато стигнах до апартамента, звъннах на звънеца и зачаках. Мама вече знаеше, че няма да дойда сама, затова не отворих вратата с ключа си. Може би тя и татко още не се бяха облекли. Ключалката щракна и мама излезе с щастливо лице и зашеметена.
Първият, който попадна в полезрението ѝ беше Ерилив. О-о-о, имаше какво да се види. Такава неизразима гама от чувства премина през лицето на майка ми, че ми се искаше да имам видеокамера със себе си. Удивление, възторг, недоверие, забавление, а после осъзнаването, че този обект е жив и реален, и освен това – стои до апартамента ѝ, а тя – в обикновена рокля… И – о, ужас! – той я гледаше, усмихваше се и дори мигаше. Нервно оправяйки презрамката на халата, мама отмести поглед, без да може да измъкне нито дума, и се загледа в милото лилаво на цвят кучешко лице с изплезен език. Мама хълцаше, примигваше и избърсваше очите си. Марс примигна и се усмихна с пълната си усмивка. Мама издаде стиснат звук, погледна надолу по козината на кучето към опашката му и обратно, а после вдигна поглед към Ерилив.
– Госпожо. – каза той хрипливо и се усмихна още по-очарователно.
Маминка започна да става алена и аз разбрах, че е време да се намеся, преди да се намеси „припадъка“ и да прегърне маминка.
– Мамо, здравей. – пристъпих напред – Доведох моя приятел Ерилив. Той също е чужденец и е колега на Ейлард. А това е моето кученце, Марс.
– Е-е-е… – каза мама.
– Марс, това е майка ми. Дръж се като истинско възрастно куче.
Марсик излая убедително и най-важното – силно, а мама потръпна.
– Ерилив, запознай се с майка ми, Анастасия Виталиевна, и спри да я смущаваш. Направи просташка физиономия – казах на бодигарда, като се ухилих – Мамо, и ти вече се оправяй. Пусни ни да влезем, уморена съм да стоя на токчета.
– Лейди, приятно ми е да се запознаем! – лирела взе отпуснатата ръка на майка си и леко я целуна – Вики ми е разказвала много за вас и за мен е голяма чест да се запозная с вас.
О! Мисля, че мама се превръща в солен стълб като жената на Лот. Беше време да извикам тежката артилерия в лицето на татко, затова пъхнах глава през вратата и извиках силно за татко. Мама отново се размърда и започна да се съвзема.
– Виктория! Трябваше да ме предупредиш! – измъкна се накрая тя и ни направи път.
– Татко, здравей. – прегърнах баща си, който излезе в коридора – Запознайте се. Това е моят приятел и колега на Ейлард – Ерилив. Ерилив, това е баща ми – Сергей Константинович.
Мъжете си стиснаха ръцете и аз продължих:
– Татко, а това е моето кученце – Марс. Той е още малък, но трябва да порасне голям и силен, ще бъде мой защитник.
– Вик… – татко погледна замислено кучето и нагласи очилата си с тънки рамки – Защо е с такъв цвят? Не мисля, че някога си си падала по розовите цветове.
– Да! – намеси се мама, която беше възвърнала силата си на говора – Аз също съм шокирана!
– Татко, Марс не е розов, той е лилав. Ще ти разкажа за него по-късно. А сега посрещни гостите и ни нахрани.
– О! – разтревожи се мама – Какво правя? Ерилив, ела бързо. Скоро ще вечеряме. Марс, ти също, но не дъвчи обувките ни, иначе никой няма да види, че си розов.
– Лилав!!! – казахме с татко в един глас.
– Не ме интересува дали е изпъстрено със сиво, кафяво и малиново. Ако изяде обувките, ще си го получи по врата.
– Разбираш ли, Марс? – погледнах кученцето и се усмихнах – Не се заигравай с майка ми. Дръж се прилично, тогава ще получиш вкусно лакомство.
След като настани гостите в хола, мама ме повлече в кухнята.
– Е? – тя сложи ръцете си отстрани.
– Казах ти, че Ерилив е колега на Ейлард. Приятел на моя приятел! – наблегнах на последната дума със смислена интонация.
– О, по дяволите! Вика! Дори аз почти забравих за съпружеската си вярност към баща ти и за възрастта си! – тя плесна с ръце.
– Мамо!… – засмях се аз – Не обиждай майка ми.
– Твоята майка!!! – повтори емоционално мама – Трябваше да отгледам такава глупачка, Бог да ми прости. Така че, предупреждавам те, че ако не се ожениш за този… този… – каза тя със задъхване – ще се откажа от теб. И, между другото – погледна ме недоумяващо тя – защо си облечена така?
– Трябваше да отговарям на имиджа си на бляскава блондинка.
– Да? Виждам, че си боядисала ѝ косата си. Отива ти. Е, може би не си съвсем безнадеждна, щом си се облякла и разкрасила заради онова зеленооко момче. На моята възраст не е прилично да ругаеш майка си. Това ще развали кожата ти.
– Донесох ти чудодейна вода. И за татко. Заклинание. Жива и мъртва. Ако се изкъпеш с нея, ще те вземат за сестра ми. – започнах да изсумтявам аз – Аз самата я използвам.
– Ето защо изглеждаш толкова млада. Най-много на осемнайсет. – мама оправи косата си кокетно – А и аз съм все още млада. Не се срамувам да стоя до толкова пораснала дъщеря, нека всички си мислят, че току-що си завършила училище. Каква е тази вода?
– Казвам ти, тя е заклинателна. Първо се изкъпи с тази в малкото шише. Но тя е опасна, мъртва, така че само по една чаена лъжичка от нея на баня. След това източваш водата, напълваш я отново и добавяш четири супени лъжици жива вода от голямата бутилка. И си полежи още половин час. И татко също… Ще бъдете здрави и подмладени.
– Подмазвачка! – мама ме прегърна – Здравей, липсваше ми. Толкова бях изненадана от твоите спътници, че забравих да те поздравя.
– Те това го могат. – засмях се – Добре, да се насочим към масата. Излязохме рано, гладни сме.
По време на вечерята мама нахрани госта, като не забравяше да се усмихва на Марс и да му подхвърля вкусни хапки. Дори резервираният ми татко тихо му подхвърляше парчета месо под масата. Мама му се скара, че е разглезил кучето на Вики и веднага извика кученцето при нея.
– Марсик, не взимай месо от него, ти си кучето на Вики. Ето, аз самата ще ти дам едно хубаво парче. Виж, изобщо не е тлъсто.
Марсик не се възгордя, беше разглезен с внимание в Замъка, затова прие благосклонно предложенията от двете страни и ме погледна с виолетовите си очи. Как можеше да не си напълни корема, когато беше на гости?
И мама, без да спира, се обърна към Рил:
– Ерилив, и вие хапвайте. Пирожките днес са много вкусни, дай да ти дам още малко салата. И месото, не забравяй месото.
Бодигардът ми се усмихна дискретно, кимна учтиво и се опита да изяде поне половината от това, което майка ми беше сложила в чинията му.
– Ерилив, искаш ли да ти покажа снимките на Вики? – мама започна любимата си песен веднага щом се отдалечихме от масата.
– Мамо! – изревах аз.
– Отиди и измий чиниите. Няма какво да седиш тук, не е като да не си виждала снимките си!
– Рил, не се съгласявай! – прошепнах аз, опитвайки се да вразумя лирела – Ще ти покажат всяка моя снимка, откакто съм била бебе.
– С удоволствие бих видял твои снимки. – намигна ми лукаво блондина – Особено като бебе.
– Виждаш ли, Вика? Върви, върви… На нас ни е добре и без теб. Седни, Ерилив. – и мама извади от шкафа купчина албуми.
Това е… Те са изгубени за обществото за дълго време.
– Татко, да тръгваме ли? Марс, и ти.
– Накъде?! – мама откъсна очи от снимките – Марс ще остане при нас! Марсик, ела тук, моят мек малък Марсик. Ще ти покажа колко красива е била твоята господарка, когато е била бебе.
– Вик, кое е момчето? – татко се настани на масата, а аз се погрижих за мръсните чинии.
– Той е нормално момче. Ние сме нещо като приятели и той работи с Ейлард… за мен. – добавих аз, като снижих глас.
– Мама няма да те остави на мира.
– Мм-хм… Просто не прави от това голям проблем. Той си има годеница. – усмихнах се през рамо на татко.
– Годеница? Това е странно.
– Какво е странно?
– Начинът, по който те гледа… Мислех, че те ухажва.
– Не, татко. Не ухажва, но е готин и ако беше свободен, щеше…
– Тогава не се влюбвай. И така, как върви животът като цяло? Променила си се. Изглеждаш различно, дрехите ти са различни. И поведението ти.
– Поведението? – засмях се – Татко, аз не съм животно.
– Вик, знаеш какво имам предвид. – татко се усмихна – Не знам какво не е наред, но ти се промени. Намерила си си добра работа ли? Някаква голяма шефка ли си станала?
– Ами… – изключих водата и започнах да си бърша ръцете – Предполагам, че може да се каже така. Татко, мислили ли сте с мама да се преместите в друга къща? Да продадете този апартамент и да си купите друг в града, в който живея сега, например?
– Ами защо да не сме? Направихме го. Точно след като завърши училище, защото не искахме да те оставяме сама. Но размислихме. Израснали сме тук и сме живели тук през целия си живот. И двамата имаме добра и интересна работа, приятели, колеги.
– Какво ще стане, ако се сдобия с голямо жилище и те взема при себе си?
– Не, Вика. Това е нещо, на което майка ти и аз няма да се съгласим. Свикнали сме да живеем свободно и самостоятелно. И не те съветвам да ни убеждаваш. Мама може да се поддаде на убеждаването, но после ще ни убие. Ще ѝ липсват домът, любимата ѝ работа, на която е работила 100 години. И няма да те остави да живееш, знаеш каква е тя. Свикнала е да бъде господарка на собствената си къща и не иска да дели властта с никого другиго, дори в дребните неща. Имаме и вила. Тя кръжи над всяко дърво като хвърчило. Трябва ли да оставим всичко това? Не, дъще, не искаме. Жилището е повече от достатъчно голямо за нас двамата. По-добре е да ни идваш на гости по-често.
– Точно така… Мама, тя е такава. Ами ако някой ден има внуци? Рано или късно ще се омъжа, надявам се.
– И тогава ще те посещаваме и ще те чакаме. Но не искаме да живеем в твоя град и не искаме да бъдем квартиранти. Така че не се притеснявай, че сме далеч. Имаме достатъчно пари. Майка ти и аз сега получаваме добри пари, имаме достатъчно, за да живеем. Имаме кола, имаме вила, имаме апартамент.
– Добре, татко, донесох ти малко вода, двоен комплект. Казах на мама, но тя има много вятър в главата си, така че ти запомни и следи, добре? Много е важно! – и дадох на татко инструкции как да използва живата и мъртвата вода – И не казвай на никого за това. Получих го от един познат, аз самата го използвам. Много е полезна за здравето, за кожата и косата ти.
– Благодаря ти. – той се засмя – Не вярвам в цялата тази мистика, но, съдейки по външния ти вид, водата наистина е конспиративна.
– Не трябва да ми вярваш! Ако можеше да видиш със собствените си очи цялата дяволия, която ме заобикаля на новата ми работа… Мястото там е ненормално, а чудесата са всеки ден.
– Това е добре. Ти си младо, енергично момиче, чудесата са полезни за теб. Но всеки си прави своя собствена приказка. А ние с майка ти искаме да живеем в мир, а не заобиколени от дявола. – татко ми намигна.
– И какво, ти дори не искаш да слушаш? – бях разстроена.
– Не, Вик. Аз съм учен по душа, вярвам във физиката, химията и теорията на относителността. И не искам да променям мирогледа си на стари години.
– Добре, та-т-ко… И да кажеш на мама?
– Няма начин! Тя няма да отиде сама, но ще се изплаши след това. Нима си забравила колко подозрителна е тя? Измисля си какви ли не ужаси.
– Исках да ти разкажа за демони, върколаци и домовици. И за други светове! – казах аз.
– Не можеш да кажеш на майка си за това.
– В никакъв случай! – намръщих се – Ами ако, например, Марс е дошъл от друг свят? И там катеричките са сини, мечките са лилави, а морето е лилаво?
– Дори да е вярно, Вик, заклевам те във всички богове: не казвай на никого. – татко се засмя – Не искам да те посещавам в лудницата или в казармите на разузнавателната служба.
– М-да…. – барабаних с пръсти по масата – А ако аз съм фея?
– Това вече го знам. Майка ти е малко фея. И баба ти, и прабаба ти. Всички вие сте по малко феи.
– Хайде, татко, говоря сериозно! Аз имам сили.
– Не казвай на мама! – татко спря да се усмихва – Тя толкова се надяваше, че няма да получиш силите на прабаба си. Трудно е да се живее с тях, така че не разкъсвай сърцето на майка си и аз ще си мълча.
– Но защо? – объркана съм. Мислех, че ще се изненадат, ще се зарадват.
– Защото феите нямат място в нашия свят, на Земята. Твоята прабаба, Лизавета, е била удивително широко скроена жена. Нека почива в мир. И ако наистина имаш способности и можеш да посещаваш други светове… Прекарвай повече време там. Само не казвай на майка си и на мен, защото ще се притесним.
– Не разбирам… – въздъхнах.
– Вик, на Земята всеки, който притежава психически способности, рано или късно попада под наблюдението на държавните служби. И колкото по-високи са способностите, толкова по-зле е за тях. Само шарлатаните не са полезни за никого. Лизавета навремето не се озова на служба на Родината някъде в мазетата на КГБ, оплетена в жици, с желязна шапка на главата само благодарение на съпруга си, който я обичаше безпаметно. А такива бяха времената, нали разбираш.
– Е-е-е…
– А ти какво мислиш? – татко беше смъртно сериозен – Така че, моля те, нито дума, нито звук.
И аз се напрегнах, защото си спомних за Олга Константиновна. Може би Ерилив беше прав и враговете наистина не бива да се оставят зад гърба ми? Щеше да ми се наложи да го обсъдя с него. А Ейлард, той е магьосник. Може би той има някакъв вид блокиране на паметта. Не искам да ходя в казармите.