ГЛАВА 13
На сутринта никой не ни обезпокои, затова направих предложение:
– Хора, какво ще кажете да се поразходим из града? Вече имаме пари, а сега навсякъде са започнали разпродажбите. Да вървим, а? Трябва да ви облека, че сте ми като просяци – от думите ми Ейлард се задави с кафето си. – А на тебе, дълбокоуважаемия могъщ маг, ще покажем как се е променил живота на Земята през годините, които си проспал.
– Вик – Тимар порозовя, но все пак попита: – А после ще можем ли да отидем на кино или на люлките?
При думата „люлки“ преглътнах качилата се към гърлото ми топка. Предишния път преизпълних нормата си на люлеене за няколко години напред.
– Добре, но аз ще ви изчакам някъде, а вие с Ейлард се полюлейте.
– А какво е това нещо? – Заинтересува се магът, като видя леко пребледнялото ми лице.
– Ооо, люлките са… Всъщност, ще ги видиш и почувстваш, няма да ти развалям изненадата – ние с Тим се спогледахме и заусмихвахме.
– Ето наа – подхвана тутакси и Филимон. – Щом ще се забавлявате, то ще е без мене, а да надушим маговете, непременно Филя.
– Филечка, ама ти си котарак, нищо че си вълшебен. Не мога да те влача по магазините – погладих го аз.
– А на люлките?
– И на тях. Няма да те пуснат там.
– А да се поразходим? Може би аз също искам да разгледам земния град.
– Ами хайде тогава да ти купя днес специална каишка и чанта за пренасяне. А следващия път ще те вземем с нас.
– Именно. Отдавна да беше го предложила! – Филя се протегна. – Добре де, вървете. Ще пазя къщата.
Горе-долу, така ни премина денят. В началото – грандиозен шопинг и изпонакупихме дрехи и обувки. После в магазина за компютри помолих продавача да ни избере някакъв лаптоп. Аз по принцип имах, но не исках да го давам на Ейлард, понеже там все пак имах много лични файлове. А лаптоп трябваше, за да може магът да научи за историята и за всички ония събития, които са се случили на Земята за четиристотин години, а и на Тимар щеше да му е полезно да научи това-онова. Щом имахме парите, струваше си да го придобием. И още разни дребни покупки: бръсначки, четки за зъби, гелове за душ и шампоани. А за Филечка – обещаните каишка и чанта за пренасяне.
След това погледът ми залепна за магазина за вечерни и изящни облекла и не можах да го отмина. Винаги съм си мечтала за красива вечерна рокля, но никога не съм имала пари за нея. А внезапно така добре всичко се подреди – и пари имам, и разпродажба, не можах да се удържа. Моите спътници седнаха в съседното кафене, а аз премерих множество и различни рокли, докато накрая избрах една. От тежка, стичаща се като течен метал, бледо златиста коприна. Прилепващ корсаж, открити рамена, гладка пола, леко разширяваща се от бедрата надолу и позволяваща да вървиш нормално, а не да ситниш. От украшенията имаше само тънка шарка от мъниста по линията на деколтето и долния ръб на полата. Продавачката ми избра към нея и отворени обувки с токчета от кожа със същия цвят. Нека да ги имам, все някога може да влязат в употреба. Поне за Нова година.
След магазините бяхме на кино и гледахме някакъв фантастичен космически екшън. След това на люлките. Там вече категорично отказах да отида и казах, че е по-добре да поседя в кафенето, да хапна сладолед и да почета, докато спътниците ми се забавляват. Така че Ейлард и Тимар ми оставиха всички чанти и ги нямаше повече от час. Допълзяха бледни-бледни, приличащи на свежи зомбита, превъзбудени и изключително доволни.
– Е какво, Ейлард? Как ти се струва Земята? – Попитах аз, докато чакахме поръчаните за тях сладоледи и кафета.
– Много се е променила – усмихна се той. – Но знаеш ли, тя ми харесва.
– А какво ти хареса най-много?
– Много неща! – Той отново хитро се усмихна, съпровождайки с поглед минаващата наблизо девойка с потник и микроскопична дънкова пола. – Но най-вече това как сега се обличат девойките.
– Дааа – замислено разтегли Тимар, загледан във все същата фенка на модата върху токчета.
– Ама и вие сте ми едни женкари! – разсмях се аз. – Аз им предлагам люлки, магазини за техника, автомобили и кина, а те…
– Ама, Вик, ти не се обиждай – смути се Тимар, а Ейлард отново се усмихна и намигна.
– Добре де, не се обиждам. Какво да очаквам от вас, мъже?
– Виктория, има много какво. Ти само кажи, а аз ще се постарая – тази блондинеста зараза интимно се наведе към мен и покри с длан ръката ми.
– Ще имаш да вземаш – въздъхнах аз, но не дръпнах ръката си. – А въобще, ако се върнем на темата Земя? Какво още усещаш да се е променило? Магията или още нещо там? По-рано как беше?
– По-рано ли? – Ейлард дръпна ръката си и в мен се появи чувството на леко съжаление. Пфу! Хич да не си и помислям за това! – Знаеш ли, сега тук има много малко магия и почти не се виждат хора със сила. Не знам дали не е заради това, че преходът е бил затворен толкова години или магията във вашия свят изобщо умира, но фактът си остава факт. Не съм очаквал, че ще е толкова зле.
– Не знам, възможно е – свих аз рамене. – Аз не го усещам и не го виждам, така че нищо не мога да кажа. За какво въобще е нужен този преход? Нима само заради това, за да могат пътешествениците между световете да се мотаят насам-натам?
– Ами как да ти го обясня… Нашите светове са съединени помежду си, само че местата на тия съединявания са много тънки. Те са като съединяващи се кръвоносни съдове, нали знаеш какво е това? – Аз кимнах. – На местата на техния допир се намират Източниците на магия. В случай, че Източника работи и преходът между световете е отворен, то магическия фон между двата свята е еднакъв. В противен случай всички сили изтичат само в единия от световете, а другият започва да „гладува“.
– Нима това е лошо за Ферин? Напротив, повече магия, повече магове, по-лесно се правят магии. Защо всички сте толкова радостни, че преходът е отворен?
– Не е толкова просто – Ейлард поклати глава. – Именно така стана с нашия Източник, че всичко изтичаше във Ферин. И там се получаваше едно такова магическо пренатоварване, на теб трябва да ти е ясно до какво може да доведе това. А на Земята магия е нямало. И ако във Ферин се е налагало да черпят силите внимателно, за да не се задавят и да не предизвикат нещо подобно на магически взрив, то на Земята е обратното. Трохите магия с времето свършили. Не по цялата Земя, естествено, а на онези територии, които са близки до нашия Източник. Дисбаланс – той сви рамене.
– А много ли са източниците и преходите?
– Преди четиристотин години имаше два. Нашият и втори, на другия континент. А сега вече не зная.
– А кой управлява оня преход?
– Елфите – той едва забележимо се намръщи. – Не най-дружелюбния народ, а като се има предвид, че на оня материк на практика никой друг не живее освен елфите и гномите, то е невъзможно да се използва прехода за пътешествия. Фактически той е само за стабилизиране на магията.
– Елфите ли? – Ние с Тимар веднага се спогледахме. – А къде на Земята е разположен онзи Източник?
– Честно казано, не знам как се нарича онова място. Според разказите във Ферин, това е някаква много пустинна и гореща област. Там по онова време живееха съвсем диви хора и те не контактуваха с елфите. Между другото, там все още живеят едни такива странни и смешни животни – придвижват се с подскоци на задните си лапи. Имат дълга и силна опашка, а на корема си торба, в която износват децата си.
– Кенгуру – уверено казах аз.
– Кой? – Неразбиращо ме погледна магът.
– Животните така се наричат – кенгуру. А това означава, че мястото е Австралия.
– И къде е това?
– Това е континент, при това много далече от тук, в другото полукълбо на Земята – обясних аз, щом улових въпросителния му поглед. – Ейлард, а ти на колко си години? – Аз разглеждах седящия насреща ми блондин. – Ако не броим тези четиристотин, които си проспал?
– На шестдесет и осем, защо?
– На колко? – Задавих се аз.
– Вика, аз съм маг – усмихна се той. – Срокът на живот при маговете съществено се различава от този на обикновените хора. Даже и да не живеем, където е разположен Източника, достигаме до четиристотингодишна възраст, а архимагистрите и повече. Въобще аз имам шансовете да доживея до шестстотин, ако не си отида от тук.
– Точно изкопаемо… А аз?
– И ти според идеята. Макар че, разбира се, ситуацията се усложнява от това, че в теб няма магически сили, затова не съм много сигурен за шестстотинте. Но ще е дълго.
– А аз? – Тимар също се поинтересува.
– За тебе, Тимар, си нямам никаква представа. Ти си върколак, срокът ви на живот и без това е по-голям от този на хората. А как ще ти повлияе Източникът, нямам никакво понятие.
Вече в къщи, разпределили покупките по стаите, се настанихме в гостната, където преподадох а-бе-то на компютърната грамотност на Ейлард. По-точно, учех го да използва Интернет като цяло и търсачките в частност. Оказа се способен ученик, пък и Тимар се навърташе наоколо и съумя да подскаже едно-друго, така че бях спокойна за него.
В осем сутринта открих Ейлард на същото място, в същата поза, със същия съсредоточен вид. Само очите му бяха зачервени, а лицето поуморено.
– Ейлард?! Ти какво, въобще ли не си лягал? – Разглеждах аз тази жертва на Интернета.
– А? – Той ме погледна с разсеян поглед. – Да, да, аз ей-сега, още малко…
– Ейлард, ехо, ти съвсем ли се смахна? Не бива толкова време да прекарваш зад компютъра!
– Аха, А колко е часът? Два през нощта ли? – Той премести поглед на прозореца и лицето му се издължи.
– Точно така! Вече е сутрин – Изсумтях аз. – Май вече съжалявам, че купих за вас отделен лаптоп.
– Затова пък колко успях да прочета! – Магът изхъмка. – Ще отида да подремна малко. Нямаш против, нали?
Свих рамене и се приближих, за да проследя как ще изключи компютъра. Леле, компютърен маниак…
Изпълзя от стаята си чак следобед. Ние с Тимар си вършехме работата, а аз достигнах до извода, че съм уморена да си седя в къщи. Докато имаше такова огромно количество работа, нямах време да си помисля за това. Но сега вече съвсем откровено скучаех. Не ми достигаше общуване, обичайното суетене, възможностите да се обличам красиво и да излизам някъде. Не съм свикнала с такъв празен и монотонен начин на живот сред четири стени.
Точно за това се заприказвахме с Тимар и Ейлард след обяда.
– Хора, не ви ли е скучно?
– Не знам, май не особено много – въпросително ме погледна Тим. – Защо?
– Ейлард, а на тебе?
– Също не. Толкова нови неща…
– Ясно – побарабаних с пръсти по подлакътника на креслото. – А на мен ми е скучно. Готова съм да лазя по стените, честно казано. Затова имам предложение за вас.
– Какво е? Искаш да те позабавлявам ли? – Магът изхъмка и ме обгърна със сладострастен поглед.
– Да ти дам ли машинката, която ще ти запуши устата, а? – Предложих му аз. – Ето какво имам предвид. Тимар, не искаш ли да се научиш на нещо ново и полезно? Хайде да ти намерим някакви курсове, а? Може да са по активни танци, може по борба. Или айкидо, карате, таекуондо… Ще потренираш малко. Нали напълно се възстанови след приключенията си, сега трябва само да натрупаш мускулна маса и да придобиеш полезни навици.
– Вика, а какво е това? Всичко, което изброи сега? – Намеси се Ейлард.
Тимар нямаше такива въпроси, с него вече бяхме обсъждали тези видове бойни изкуства по време на филмите, които гледахме, и даже му намирах клипове от Интернет.
– Различни видове бойни изкуства. После ще ти покажем.
– Вик, не зная. Нямам нищо против. Само че какво да избера? – Разтегли Тимар.
– Това ти ще си го изясняваш. Давам ти инструкции: изчети всичката информация, реши кое ще ти е по-интересно и ще ти намерим група за начинаещи. На мен също ми се иска да се занимавам с нещо. И работа да си потърся – погледнах към прозореца. – От една страна, не ми се иска да е през лятото, но от друга – скучно ми е до изглупяване. Пък и един стабилен доход хич не е излишен.
– Каква работа пък сега? – Разтегли Ейлард. – Ти имаш задължения, длъжна си да наглеждаш прехода.
– Ох, само това ми липсваше! На никого нищо не съм длъжна – изсумтях аз. – Не ми плащат за това, а какво правя през свободното си време си е моя работа. Ако искам, ще наглеждам, ако не искам, няма да го правя.
– Вика! – Магът стана суров. – Отговаряш за това място.
– За това няма спор, а и не се опитвам да го прехвърля на някой друг. Само че не е необходимо да ми казваш какво съм длъжна да правя. Ние тук с Тимар бачкахме като луди, за да приведем къщата в ред и да почистим всичко, и не сме се оплаквали. И на водния помогнахме, защото ни помоли, и пак не се оплаквахме, а работехме. Само че, Ейлард, за цялото това време получихме пари на два пъти. Тая сума после я обменихме за земни рубли. Ти как мислиш, продуктите от въздуха ли падат? Или имам някакви колосално големи банкови сметки, оставени ми от предците-милионери? Когато свършат парите, с какво ще живеем?
– Не, но…
– Ейлард, преселих се тук, защото нямах пари, нямах работа и нямаше с какво да се прехранвам и къде да живея. Тази къща ме спаси и аз се пресилвах, за да я приведа в идеално състояние, и много я обичам. Но останалото не се отменя.
– Вика! Но да ходиш на работа? Каква ще е тя?!
– Такава, каквато имах и преди – обикновена бумащина в офис. Не виждам причина да се ужасяваш.
– А какво ще стане с прехода?
– Че какво му е на прехода? Аз не се глася да заминавам. Сутрин ще излизам, вечер ще се прибирам. Ще имам и почивни дни все пак.
– Така не бива – упорито стисна устни магът. – А ако дойде някой, на когото преходът му трябва през деня?
– Значи, ще почака до вечерта, до, тъй наречените, приемни часове. Пак ще повторя: не съм на заплата, че да отработвам своето денонощно присъствие тук. Не знам как е било по-рано при вашите Аетси и кой ти е плащал пари, като те е поставил на длъжността Пазител. Аз съм тук съвсем доброволно и заради любовта си към това място. Но и аз искам да ям.
– Аз бях на кралска заплата – разтегли магът.
– Виждаш ли! Плащал ти е кралят, имал си сериозна причина да бъдеш тук и да не си търсиш нов източник на доход.
– Значи трябва да пишем до краля – той премести замисления си поглед върху мен.
– Аха! – Разсмях се аз. – Така и ще напиша: „Здравейте, ваше величество. Не зная вашето име, презиме, фамилията също не зная, но аз ето по каква работа. Аз съм новата стопанка на прехода, дайте ми пари. Въпреки, че съм от Земята и не съм ваша поданица, аз искам пари именно от вас.“
Тимар и Филя не издържаха и също се разхилиха.
– Вика – Ейлард се усмихна – ама защо се подиграваш?
– Ти по-добре си представи, какво ще каже кралят, като получи подобно писмо?
Ние се спогледахме и се разхилихме. Да бе… Представям си.
Телефонен звън прекъсна кикотенето ни.
– Ало? – Вдигнах телефона аз.
– Дъще, имаш ли съвест? – Раздаде се бодрият глас на мама. – Цяла седмица не си звъняла. Какво става?
– Привет, мамо! – усмихнах се аз. – Всичко е нормално, почивам си.
– Отлично. Щом си почиваш, що не дойдеш на гости. Тук с татко ти решихме да направим ремонт и да изхвърлим старите вехтории.
– Ремонт ли? – Разтеглих аз.
– Ъхъ, именно. Така че, ако не искаш да изхвърля някакви скъпи на сърцето ти вещи, идвай и се оправяй сама с тях. Или недей да се оплакваш после.
– Ще дойда де, ще дойда… А вие сами ли ще го правите или ще наемете някого?
– Вече наехме, хората чакат само да им махнем с ръка и след седмица започват. Затова побързай.
– Добре – съгласих се аз. – Утре ще дойда. – И тук се сблъсках с внимателните погледи на моите компаньони и като не издържах, се изплезих на Ейлард. Прекалено недоволен вид имаше.
Казах чао на мама и затворих телефона.
– Утре за няколко дена ще замина при родителите си. Вие тук да се държите прилично. Не водете момичета, желателно е и чужди да няма – аз се усмихнах.
– Вика, нали току-що говорихме за това. Не бива да заминаваш.
– Ейлард, не бъди досаден. Къщата я оставям на вас. А желаещите да поскитат между световете ще почакат. Това не се обсъжда! – Намръщих се, понеже магът се канеше да спори.
– Да допуснем. Но ти не можеш да пътуваш сама – не можеше да се успокои той.
– От къде на къде? Винаги съм можела до сега, а изведнъж не мога, а?
– Може да е опасно!
– Недей да говориш глупости, Ейлард. Може да ме грози опасност само във вашия Ферин. Там си имате ненормални, които мечтаят да ми сложат хомота или да ме омагьосат, а на Земята не съм притрябвала на никого. Просто съм обикновен човек.
Поспорихме с него известно време и аз все по-често се улавях с мисълта, че пак ще употребя тигана не по предназначението му. Защото ме засегна!
Късно вечерта, когато вече си стягах багажа за път и се приготвях за сън, при мен дойде Филя.
– Вика! – Той седна насреща ми с много сериозен вид. – Щом ще заминаваш, ще трябва да направим сливането пълно.
– Какво е това сливане пък сега?
– Ами с фамилиара. Все още не сме живели достатъчно дълго рамо до рамо, за да се завърши сливането от само себе си.
– Филя, честно да ти кажа, въобще не разбирам за какво ми говориш. По-добре ми обясни какво трябва да се направи и какви ще са последствията?
– Последствията ти ще можеш да ги видиш през моите очи, ако се наложи, и да ги чуеш с ушите ми. И да ми предаваш мисли и заповеди от разстояние.
– Охо! – Подсвирнах аз. – Филечка, а има ли значение, че не съм маг? Може би само при тях се получава?
– Ей сега ще го разберем – котаракът ме доближи. – Убоди си пръста и ми дай да лизна капчица от кръвта ти.
Изхъмках, но убодох кутрето си и протегнах ръка към Филя. Грапавият му език бързо лизна избликналата кръв.
– А сега седни на пода и ме гледай в очите – той седна удобно и обви лапите с пухкавата си опашка.
Послушно направих онова, което ме помоли и се втренчих в очите му. Беше ми много интересно, макар и малко смешно, толкова необичайно сериозен беше Филимон. И ето, че седях и гледах жълтите котешки очи.
Течаха секунди, минути, светът наоколо отстъпи, звуците утихнаха. Даже мислите ми станаха едни такива бавни и вяли. Нищо не се случваше, но след пет минути Филя се отърси и стана.
– Това е всичко.
– Какво всичко? – Не разбрах аз.
– Сливането завърши.
– А аз защо не почувствах нищо? – Даже се разстроих. – Поне нещо случи ли се?
– Ами ето, погледни – той бодна с лапичката си въздуха пред себе си.
– И какво има тук? – Напразно изучавах празното пространство.
– Ама как, ето я нишката, която ни свързва.
– Фил, не искам да те разстройвам, но нищо не виждам – разтеглих обидено аз.
– Ама какво да те правя, а? – Филя някак съвсем по човешки въздъхна.
– Не знам. Хайде да ме научиш на магия, а?
– Не мога, аз не съм маг – ние с котарака тъжно се спогледахме. – Ама ти не се коси. Важното е, че процесът на сливането беше завършен. Сега можеш спокойно да вървиш. Аз ще те почувствам и ще те намеря дори на края на света. А останалото може би ще се получи с течение на времето?
На сутринта, когато се спусках по стълбището с багажа си, вече ме чакаше цяла делегация и всички бяха сериозни-сериозни, даже и Филя.
– Виктория – обърна се към мен главата на делегацията – не можем да те пуснем да отидеш сама. И недей да спориш!
– Ами поне за сега си мълча.
– Ами мълчи си. Щом е така, ще тръгна с теб.
– Къде? – Спрях погледа си на Ейлард. – При моите родители ли? За няколко дена? Как си го представяш това? Като какъв да те представя?
– Не знам – той сви рамене. – Както искаш.
– Не, извинявай – поклатих глава. – Най-вероятно не ти е ясна ситуацията. Какво ще си помислят родителите ми, когато се появя с тебе? Какъв си ми? Гадже? Годеник? Как ще им обясня посещението ти?
– Можеш и така да ме наречеш – той стисна упорито устни.
– Да, разбира се! За да ни настанят в една стая ли? А после да ми промиват мозъка на тема кога ще е сватбата? В никакъв случай!
– Сама няма да отидеш!
– Така, Ейлард… – поставих миролюбиво длани напред. – Хайде ти и Тимар да ме изпратите до гарата, да се уверите, че съм седнала във влака, а после ще ме посрещнете. Ще ви звънна и ще се разберем по кое време. И щом си такъв могъщ маг, не знам, да вземеш да ми сложиш някаква охранителни заклинания, а?
– Вика…
– Ейлард…
– Вика!
– Ейлард!
– Виктория, ама как така не разбираш?!
– Ейлард, то май ти не схващаш. Отивам при родителите си. Толкова ли е трудно за разбирана? А ти на мен си ми никакъв, не мога просто ей така да взема и да те заведа. Най-много да взема Филя с мен. Но и за него е по-добре да остане тук, че кой знае как ще се почувства по време на пътуването, та той ми е крехък.
– Не съм крехък – възмути се фамилиарът. – Ти самата каза, че съм кабанеро. А щом трябва да ме вземеш със себе си, ставам крехък! Но все пак си права – той клюмна. – И работата не е в това, че съм крехък. На Земята има твърде малко магия. Страхувам се, че няма да мога да съхранявам силите си.
– Леле! Вие подигравате ли се с мен? Ейлард, почвай да правиш магия и спираме по тази тема.
В действителност аз си признавах, че те са до някъде прави. И ако отивах на някое друго място, нямаше да имам възражения. Обаче при родителите ми, в никакъв случай! После майка ми целият ми мозък ще отнесе по темата за омъжването. Докато спи, тя се оглежда колкото се може по-бързо да ме задоми.
– Вика, тогава аз ще дойда с теб – каза Тимар.
– Не! – Това е Ейлард.
– Защо пък не? – Завъртях очи аз. – Тъкмо това мога някак да го обясня.
– Защото той няма да може да те защити, ако неочаквано се случи нещо – магът се обърна към върколака. – Тимар, не се обиждай, просто разбери. Ти не владееш никакво оръжие, не умееш да се сражаваш. И не си маг. – Тимар стисна устни и хвърли сърдит поглед към Ейлард. – Обещавам ти, че като се върнем, ще започна да те тренирам и ще те науча на всичко, което зная.
Гледах всичко това и се разтапях. Имах чувството, че съм някаква суперважна личност. Телохранител ми трябвал! Някакъв кошмар. И не мога да разбера, харесва ли ми това или ме вбесява. Май второто е повече. Защото от моето мнение по дадения въпрос никой не се интересуваше. Те вече бяха решили вместо мене. Не, във Ферин не бих се напъхала сама за нищо на света, беше ми ясно. Но на Земята?
– Добре – прекъснах аз тези препирни. – Приготвяй се, само че бързо, и веднага след закуската тръгваме.
– Аз вече се приготвих и закусих – Ейлард ми се усмихна, сякаш нищо не е станало.
– Ние всички вече закусихме – заби се като клин Филя. – Даже ти направихме и кафе. Аз лично наблюдавах как Ейлард го вари, да не си помислиш нещо.
– Ти си моят хубавец! – Разсмях се и хвърли кос поглед на мага. Ега ти, кафе ми е направил… – Знаеш ли колко ще ми е скучно без тебе? И без тебе – погледнах към Тимар, а той се усмихна.
– А сметаааунка? Толкова се старах!
– И сметанка, и каймак! – Не издържах и изсумтях. – Тимар, ти храни добре Филечка, докато ме няма – намигнах му аз. – Каймака си го е заслужил, всеки ден му давай, само че по малко, за да не го боли коремчето.
Назад към част 13 Напред към част 15