***
Когато на следващата сутрин интеркомът ѝ иззвъня, това стресна Кенеди.
Тя седеше на кухненската маса, пиеше кафе и сърфираше в интернет, като се опитваше да избегне разглеждането на снимки и статии за Истън.
Досега успяваше, но волята ѝ отслабваше с всяка изминала секунда.
Интеркомът я стресна и тя дълго се взираше в него, чудейки се дали не е било инцидент.
Но след това интеркомът отново избръмча и този път звучеше някак по-настойчиво, като гневен комар, който лети по-близо до главата ѝ.
Тя се изправи и отиде до интеркома.
– Ало? – Каза тя, а веждите ѝ се смръщиха.
– Кенеди, пусни ме да вляза – заповяда гласът и тя отстъпи назад, сякаш някой я беше ударил през лицето.
Това беше той.
Беше Истън. Какво правеше той там? Защо не се беше обадил първо?
Стомахът ѝ направи салтомортале и Кенеди осъзна, че е едновременно в екстаз и ужас от това, че той е дошъл да я види. Но коя част щеше да надделее? Можеше ли да остане силна?
– Кенеди – повтори Истън.
Пръстът на Кенеди нерешително увисна над бутона, но накрая го натисна и му позволи да влезе в сградата.
Бързо изтича до банята и погледна лицето си в огледалото.
Изглеждаше добре, въпреки че под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Кенеди си направи гаргара с вода за уста, след което изтича до спалнята си и хвърли пуловер върху тениската си. Дънките ѝ бяха наред, а след това напръска себе си с малко парфюм, за да се подсигури.
Когато изтича обратно, за да отвори вратата, Истън вече стоеше там и чакаше нетърпеливо. Беше облечен в сиво-син костюм на райета с тъмносиня вратовръзка, която караше хладните му очи да изпъкват, докато я гледаше, а едната му ръка беше пъхната в джоба на панталона, докато се подпираше на рамката на вратата.
– Днес е работен ден, нали? – Попита я Истън, докато тя стоеше и не знаеше как да отговори.
– Уволниха ме. – Преглътна тя. – И теб също.
Хладните очи на Истън не помръдваха.
– Ред се свърза с мен и каза, че това е било недоразумение, и че е готов да продължим да работим, ако аз съм.
– О – каза Кенеди тихо. – Никога не съм получавала такова обаждане.
– Той също така ми каза, че става дума за пакетна сделка – отвърна Истън. – Това означава, че и ти все още участваш, ако искаш.
Тя толкова силно искаше да я целуне, че това беше единственото, за което можеше да мисли. Брадата му беше покрита с леко набола брада и тя обичаше да изглежда секси, можеше да си представи как точно ще се почувства върху бузата ѝ, лицето ѝ, дори върху други части на тялото ѝ, докато той я целуваше надолу и надолу…
– И какво ще кажеш? – Попита Истън. – Можем ли просто да оставим нещата да си останат такива?
Тя трябваше да отвърне поглед от тези очи. Той сякаш я хипнотизираше.
– Не знам какво означава това.
– Това означава, че искам да се върнеш на работа при мен, Кенеди.
Той иска. Всичко е свързано с това, което той иска. А какво да кажа за това, което искам аз? Интересува ли го изобщо това? Мисли ли изобщо за това колко ме е наранил онази вечер, като ме е изхвърлил на улицата по този начин?
Тя усети как челюстта ѝ се свива, докато се принуждава да срещне отново погледа на Истън.
– Не – каза тя.
Челото му се сбръчка от изненада. Сякаш буквално не можеше да си представи, че тя отхвърля молбата му.
– Не?
Тя поклати глава.
– Не мисля, че това е добра идея.
– Защо не? – Поиска той, като се изправи, издигна се в цял ръст и скръсти ръце.
– Не мисля, че ти дължа някакво обяснение, Истън. Вече не работя за теб и ти не контролираш какво правя или казвам.
Той се усмихна леко.
– Мисля, че малко драматизираш, Кенеди. Имахме спор, имахме някои проблеми. Но нека не отиваме твърде далеч.
Тя усети как зад очите ѝ проблясват сълзи, но се държеше твърдо.
– Не драматизирам. – Тя си пое дълбоко дъх и после го изпусна. Част от нея го желаеше толкова силно, че едва успяваше да говори. Но друга част от нея ясно виждаше, че Истън не е дошъл тук, за да разбере чувствата ѝ или да се извини за ужасното си поведение и за начина, по който я бе приел за даденост.
Тя не можеше просто да избяга обратно при него, когато той не оценяваше колко дълбоко му се е отдала на първо място.
– Какво искаш, Кенеди? – Каза той и гласът му леко се повиши. – Искаш ли повишение на заплатата? Мога да ти дам повече пари.
Тя усети как цветът на бузите ѝ разцъфтява.
– Знаеш, че това няма нищо общо с парите. Това няма нищо общо с работата.
Той прокара ръка през косата си, като най-накрая за първи път показа истинско разочарование.
– Тогава кажи ми какво искаш от мен.
– Би трябвало да знаеш, а ако не знаеш, няма да ти го обяснявам.
Очите му се втвърдиха.
– Искаш да те моля? Искаш да ти се извинявам и да хленча? – Ноздрите му се разшириха. – Това няма да се случи.
Брадата на Кенеди се наклони.
– Сигурно мислиш, че съм доста глупава.
– Това не е вярно.
– Не, мисля. Защото никога не си се обаждал, а просто се появяваш тук, мислейки си, че всичко, което трябва да направиш, е да щракнеш с пръсти и аз ще дотичам. – Тя поклати глава пред абсурдността на това.
– Помолих те да се върнеш на работа, защото това е важно за мен – каза той. – Нямаше да дойда тук лично, ако не беше сериозно.
– Може би ти си мислиш, че си сериозен, но аз не – каза му тя.
– Не? – Каза той и пристъпи напред.
– Не. И мисля, че трябва да си тръгнеш – каза тя, като сложи ръце на вратата и се приготви да я затвори за него.
Истън отново пристъпи напред, така че сега беше точно до вратата и тя нямаше да може да я затвори пред него.
– Ами ако все пак вляза вътре? – Попита той, като и подаде малката усмивка, която тя познаваше толкова добре.
Сърцето ѝ заби и усети как лицето ѝ почервенява. Тя пусна вратата и се отдръпна от него.
– Моля те да напуснеш, Истън.
– О, чух те ясно и отчетливо – каза той и сега се приближи към нея, бавно, замислено. – Но какво ще стане, ако просто… не те послушам?
– Това би било погрешно от твоя страна.
Сега той беше само на няколко метра от нея и тя усещаше слабо аромата на одеколона му, виждаше бръчките по вратовръзката му, пулсиращата вена на шията му, докато той се взираше директно в очите ѝ. Зърната ѝ се втвърдиха, а путката ѝ моментално се навлажни, когато си представи как той я взема в ръцете си, как я сграбчва грубо.
Тялото ѝ реагира на него, независимо дали искаше или не.
– Какво би било лошо от моя страна? – Попита Истън с тих глас, а главата му беше леко наклонена настрани, сякаш беше наистина любопитен. – Би ли било лошо да те хвърля на дивана точно сега, да ти сваля дрехите и да те чукам отзад, докато не свършиш?
– Нямаш право да го правиш – каза тя, а гласът ѝ трепереше от емоции. – Аз не съм играчка, аз съм човешко същество с чувства.
Този отговор го изненада и тя видя шока, който се появи на лицето му, когато той примигна.
– Знам това.
– Не, не знаеш. – Тя пристъпи напред и посочи към него. – Искам да се махнеш от шибания ми живот – изсъска тя. – Махай се оттук! – Изведнъж гласът ѝ избухна и тя никога не се беше чувала да крещи толкова силно, никога през живота си. Всъщност собственият ѝ глас я плашеше с интензивността си.
Истън пребледня, когато думите ѝ го удариха с нещо, което изглеждаше като физическа сила. Той кимна с глава.
– Добре, разбрах – каза той тихо и се завъртя на пети.
Докато се обръщаше с гръб към нея, Кенеди моментално съжали, че го е отблъснала. Но вече беше твърде късно, защото Истън излезе бързо през вратата, без да погледне назад, а после зави зад ъгъла и изчезна, стъпките му отекваха и затихваха, докато не се чу нищо друго освен слабото изщракване на вратата на сградата, когато си тръгваше.
Тя изтича до прозореца и погледна надолу, видя как Истън се качва в колата си и потегля.
Кенеди стоеше там много дълго, чудейки се какво ѝ е хрумнало. Толкова силно го желаеше и въпреки това изведнъж се беше пречупила, създавайки реалността, от която се страхуваше.
Истън беше дошъл за нея и тя го беше отпратила.
Защо?
Нямаше очевидна причина.
Разбира се, беше съсипана от начина, по който той я бе изхвърлил от дома си онази нощ, но това беше нещо повече. Беше ѝ омръзнало Истън да я третира като играчка, да се държи така, сякаш тя е просто наивно момиче, което той трябва да опитоми, да възпита – вместо да обича и да пази.
Кенеди струваше повече от това и тя го знаеше, дори и тялото ѝ да не се интересуваше от това. Единственото, което тялото ѝ знаеше, беше, че Истън може да му достави удоволствие, но умът и интелектът на Кенеди бяха твърде силни, за да позволят на физическите ѝ нужди да диктуват поведението ѝ.
По някакъв начин тя бе успяла да преодолее цялата химия на тялото си, самата си биология, и вместо това да направи логичния избор да изпрати Истън да си ходи.
Болеше я толкова силно, че за миг се замисли дали да не скочи през прозореца. Това беше само миг в съзнанието ѝ, но я изплаши силно.
Кенеди вдигна телефона си и се обади на Никол. Сестра ѝ отговори почти веднага.
– Мога ли да дойда? – Попита я Кенеди.
– Разбира се – успокои я Никол. – Ела веднага. Искаш ли да изпратя кола за теб?
– Не, ще взема моята – каза и Кенеди. – Благодаря ти.
– Не ми благодари, просто си качи задника в колата и карай дотук. Точно сега. Не звучиш много добре.
Кенеди ѝ благодари, свали телефона и опакова малка чанта с дрехи и тоалетни принадлежности за всеки случай. След това излезе от апартамента и се втурна надолу по стълбите, като отчаяно се нуждаеше да се освободи от празнотата, която заплашваше да я завладее.
Назад към част 5 Напред към част 7