ГЛАВА 14
Пътят до дома на родителите ми ни отне повече от три часа. Настаних се във влака с ненавист, като тихо се радвах само на това, че ще се видя с родителите си, а на Ейлард всичко му беше интересно. В интерес на истината, много-много не ми досаждаше с разговори, което оцених като цяло – не обичам да бъбря по време на пътуването и да надвиквам шума от колелата. Затова по някое време извадих книжка и започнах да чета, а магът гледаше през прозореца.
И ето го домът, където съм израснала. Една такава обикновена пететажна „хрушчовка“*, вход, в който котките правеха всичко, като се започне с ходенето до тоалетна и се завърши с дъвчене на огризките, които им изнасяха добродушните старици. Стълбище със стени, надраскани от последователите на пещерните хора.
„Макс+Маша=Л“.
„Катка е зараза“.
„Вичка е кучка“.
Натъкнал се с поглед на този надпис, а той, между другото, бе направен на тавана – да, да! Това се отнася за мен!, – Ейлард изхъмка, а аз свих рамене. Само че отново ми стана тъжно. С Витка ние винаги сме дружали нежно, още от детските ясли. Количеството изядени бонбони в един пясъчник на детската площадка в осми клас се равняваше на количеството неласкави епитети, които си казвахме един на друг. Което въобще не ни пречеше да си оставаме приятели. И аз наистина тъгувах и плаках, когато той се надиша с някакъв боклук в компанията на същите по възраст глупаци и скочи от терасата на петия етаж, понеже се беше помислил за птица.
Вратата я отвори мама, облечена в някакви всекидневни панталони и тениска.
– О, Вика, къде се губиш? – Забелязала Ейлард, тя за кратко замръзна и сканира с поглед тялото му. Когато главата и се вдигна под критичен ъгъл, а веждите и се загубиха някъде сред косите на челото и, разбрах, че е време да давам някакви обяснения.
– Ейлард, това е моята майка, Анастасия Виталиевна. Мамо, това е моят приятел чужденец Ейлард, той ще ни погостува.
– Аха – мама застина и ме обгърна с остър поглед.
– Не – намръщи се аз. Този поглед на мама ми беше много добре познат, тя с него винаги преценяваше, подхожда ли ми дадена особа в качеството си на спътник в живота ми и ми взимаше мерките за поредната сватбена рокля.
– А напразно – направи гримаса мама. – Ейлард, моля ви да влезете. Извинете ме за вида ми, но не очаквахме, че ще имаме гости. Ние тук се подготвяме за ремонт, затова в къщи е истинска бъркотия.
– Анастасия Виталиевна – магът се наведе с лек поклон и целуна ръката на мама, която тя тутакси смутено скри зад гърба си и се изчерви – Вика не ми е казвала, че има такава млада и красива майка. Ако не ви беше представила, щях да реша, че сте сестри! – И тоя мазник се усмихна с фирмената си усмивка.
Ама че гадина! Край, майка ми направо ще ме изяде с парцалите и няма да се успокои, докато не ни събере. Мамка му!
– Ох, ама сте и вие – заусмихва се доволно мама. – Моля, заповядайте.
Вече в апартамента, когато се събухме и отнесохме багажа си в гостната, където царуваше безредие, мама ме замъкна в кухнята, под предлог, че трябва да приготвим чай за госта ни.
– Е?! – И сложи ръце на кръста.
– Мамо, той е просто мой добър познат – завъртях аз очи. – Между нас няма нищо.
– Ама че си глупачка!
– Мамо!
– Какво, мамо? Двадесет и пет години съм майка и вече ми се иска да стана баба. Ти какво само тракаш с човката си, гледай какъв екземпляр е!
– Мамооо – простенах аз. – Нали знаеш много добре, че не всички външно привлекателни „екземпляри“ са добри в качеството на спътник в живота.
– Това да – мама се дръпна назад. – Този твой Льошка е голям паразит.
– Той не е мой.
– Че каква е разликата – махна с ръка тя. – Не се ли е появявал?
– Не, и слава богу. Мамо, а къде е татко?
– Ще дойде по-късно, с работниците отидоха да купуват строителни материали.
Вече след обяда и последвалият чай, мама все още се опитваше да изкопчи повече информация за госта и отново се наложи да се намеся. Ейлард се опитваше да си премълчава, само се усмихваше и хвалеше чая. Нещо май се издъних и не приготвих от по-рано легенда. Наложи се да импровизирам. Така че на въпроса: „А какво работи скъпият ни гост, за да припечелва и какво прави в нашата страна?“, отговарях аз.
– Мамо, Ейлард е увлечен по екстрасенсориката. Нали знаеш, че това сега е на мода. Едновременно с това той изучава и отговаря за едно аномално място в града ми. Как там се наричат – места на силата ли, от типа на Аркаим** или Тибет.
– Че какво? Колко интересно! – Тя ме погледна. – Твоята прабаба Лиза винаги е мечтала да отиде до Тибет. Помниш ли приказките и?
Разсмях се. Прабаба ми не си я спомнях много добре. Тя умря когато бях на пет години, макар и да ни бяха останали чернобелите фотографии, от които ни се усмихваше силна, умна жена с идеална прическа. Тя беше преживяла цялата война и стигнала до Берлин, имаше множество бойни награди. Вече след това, след войната, водеше много активен живот. А само какви трофейни премени имаше! Да се смаеш! Копринени, шифонени и кадифени рокли, обшити с бисери, шалове от кожа, малки чантички. Някои беше донесла сама, други по-късно беше получила във вид на помощ от американците, тъй като прадядо ми, когото аз не заварих, заемаше високо място и беше някакво там началство. А аз много обичах да вадя дрехите и от големия куфар, където ги криеше, когато остаря, и ги премервах, като си представях, че съм принцеса.
Докато тя беше жива, много си играеше с мен. Когато отивах в яслите, прабаба ми Лиза ми беше направила от тел и някаква прозрачна тъкан крила, като ги беше обшила с бисери и мъниста. Аз си ги слагах и ние играехме на феи. Аз бях малката фея, а тя възрастната Фея на Дъгата. И любимата и фраза беше: „Всички ние сме по малко феи.“
– Помня – усмихнах се аз. – Мамо, а вещите и дали са се запазили? Помниш ли роклите и?
– Да. Сърце не ми даде да ги изхвърля. В таванската стая са, в куфара. Между впрочем, там са и твоите крила.
– Ти сериозно ли? – Разсмях се аз. – Ще ги взема – и вещите, и крилата.
– Какви крила? – Поинтересува се Ейлард.
– Моите, на фея.
– Какви? – Опули се той. – Ти си фея? – И отпи от чашата.
– Всички ние сме по малко феи – хорово отвърнахме с мама и се изкикотихме. А Ейлард се задави с чая, изкашля се с усилие и впери очи в мен.
– Ще ти ги покажа – ние с мама се спогледахме и отново се разсмяхме: Колко смешно изглеждаше магът.
После отидох да се оправям с вещите си в моята стая и да ги разпределя по пакети и кутии, а мама помъкна Ейлард. Мда… Той, бедният, представа си нямаше какво му предстои. Зарадваха го с развлеченийца във вид на фотоалбуми и коментарите на мама: „А това е Вика в яслите“, „А тук Вика е в първи клас“, „А това е Вика при завършването и“, „А тук Вика завърши института“, „А тук Вика е с А… впрочем, не е важно, гаден тип беше“ и все така в такъв дух. Аз само простенах, щом видях усмивчицата и, докато вадеше първия албум, но беше безполезно да се боря с нея, затова си излязох.
Вечерта си дойде татко и започна втората част на Марлезонския балет*** с представянето на Ейлард, а после и многозначителните споглеждания между родителите ми. Колкото и да е незначително, но наближаваше нощта и се изправихме пред въпроса къде ще слагаме да спи гостенина с леденобяла, като от паднал сняг глава. Апартаментчето ни, макар и тристайно, е със стаи с размер на кутия от хладилник. И единствената що-годе голяма е гостната, която сега беше затрупана с мебели, пакети и кашони с вещи, които бяха преместени от спалнята на родителите ми и моята стая. Затова нямаше възможност Ейлард да спи в нея. За което мама се радваше, съдейки по лицето и, когато се извиняваше пред госта, че ще трябва да спи в една стая с мен. Скришом я заплаших с юмрук, но може ли това да смути майка ми? Тя с невинно изражение постави походното легло, даде ни комплект чаршафи и се отдалечи, подсмихвайки се.
За себе си разпънах дивана, след това постелих на мага, очаквайки спорове и попълзновения, но Ейлард легна на предложеното му ложе без излишни приказки. И вече в тъмното, под страдалческите скърцания и стонове на походното легло, той се изсмя, опитвайки се да се изправи. Може да се каже, че му беше трудно – или краката, или главата му провисваха.
– Вика, това при вас инструмент за изтезания ли е?
– Какво?
– Ами това късо сгъваемо чудовище? – „чудовището“ действително беше по-късо от мага.
– Никакви чудовища не са, не съм виновна, че си такъв дангалак! – Изсумтях аз.
– Вика, а може ли да се прехвърля при тебе? – В гласа му се долавяха съблазнителни нотки.
– Да бе, ей сега, само това оставаше. Не стига, че се натресе на родителите ми. Майка ми и без това няма да ме остави на мира.
– Викааа…
– Ейлард…
– Че какво толкова? – Гласът му омагьосваше.- Нали си самотна, при това явно не си девица. Лошо ли ще е да си доставим един на друг малко радост?
– Забрави.
– Защо? Не ти ли харесва външността ми?
– Защо ли, ти си много привлекателен мъж, но…
– Нали ти обещах целувка! – Походното легло простена и заскърца от движенията му.
– Хич не ми и трябва.
– Ама ти поне опитай, обещавам ти, че няма съжаляваш.
– Ейлард – въздъхнах аз – разбирам, че си прегладнял за жени, но хайде да си намериш някоя друга, за да свалиш напрежението от себе си. Не знам, да отидеш до Листянки ли, за да си намериш някоя млада селянка и да хващаш пътя. На мен такова щастие не ми трябва.
– Вика – той се разсмя с нисък, леко вибриращ смях, от който ме загъделичка в корема – проблемът е в това, че селянките не ме привличат, дори и да са млади. Аз искам теб.
– Забрави, ти казах! – Ама че се лепна, нахалникът му неден. Но какво да се залъгвам, беше ми приятно да го слушам, макар и да говореше със съвсем фриволен тон.
– Ще промениш мнението си – изхъмка той. – Обещавам ти: ще има да крещиш от наслада в ръцете ми – походното легло отново изхриптя, подобно на смъртник. – Лека нощ, фейчице моя.
Не му отговорих. След известно време, когато вече задрямвах, се раздаде скърцане и вой на пружини, грохот на падащо тяло, после сподавени ругатни. Светнах уплашено нощната лампа и затиснала устата си с възглавницата, започнах да се давя от смях. Бедното старо походно легло не беше понесло поругаването над себе си и бе починало с мир, разперило „лапи“, а съненият маг сега лежеше върху планина от чаршафи и потъркваше ударения си лакът.
– Разбрах. Това е специално ложе за изтезаване на неканените гости – изсумтя жертвата на родната ни промишленост, а аз скрих лицето си във възглавницата, стараейки се да не се хиля на глас. – Добре де, не се преструвай, че ти е жалко за мен – пъшкайки, той стана, приближи се до дивана и безцеремонно ме изтика към стената. След това се изтегна до мен, нагло сложи главата си на възглавницата ми, а отгоре на това се опита да ми отмъкне одеялото.
– Одеялото и възглавницата не си ги давам – дръпнах одеялото върху себе си аз. – Вземи твоите от пода.
– Циция! – Той беззлобно се изсмя и ме млясна по рамото, но седна и вдигна от пода одеялото и възглавницата си. – А отгоре на това и фея.
– Ами аз съм Фея на Дъгата, като прабаба си – изкикотих се аз. – А не фея на постелите.
– Можеше да ги съвместиш – намигна ми едно синьо око. – И въобще, за да сме сериозни, откъде се взе тая история с феите?
– Не знам – свих рамене аз. – Прабаба ми измисли тази игра, когато бях малка и с нея си играехме на феи.
– А тази фраза: „Всички сме по малко феи“?
– Също така я измисли и винаги така казваше.
– Интересно – замислено продума той. – Но има нещо в това. Не мисля обаче, че във вашия свят са останали някакви потомци на феите. Но ще поразсъждавам върху това.
– Потомци на феите… – изсумтях аз. – Звучи така, сякаш феите наистина съществуват.
– Съществували са. Не си ли чела приказки? – Той завъртя глава към мен. – Във Ферин и сега съществуват, но са много малко и избягват контактите с хората.
– Ама че работа – замълчах за малко. – Ейлард, а какво е това Светлина на душата?
– Точно това е магията на феите. Даже по-скоро не е магия, разновидност на вълшебството. При феите не аурата свети, а душата. А тяхното… хм… вълшебство се различава от това на хората или дори на елфите.
– С какво? – Обърнах се на хълбок, за да мога да виждам по-добре събеседника си в тъмнината, тъй като вече бях угасила нощната лампа.
– Сложно е за обяснение, досега не съм срещал феи, само съм чел за тях, докато бях в Академията. Те виждат същността на нещата, могат да се договорят с парче дърво или камък. Това тяхно вълшебство не е чрез потоци на сила, като при нас, а някак си другояче. Те могат да повлияят на онова, което не е подвластно на никой маг. Могат да надарят новородено с някакъв талант, могат да направят жената по-красива и пази боже да имаш вземане-даване с някой, който е под покровителството на фея! – Той изхъмка. – Така отмъщават за своите подопечни, че даже под земята няма да успееш да се скриеш. А и феите във Ферин имат крила.
– А на Земята?
– Не, земните феи не са имали криле. Макар някои да твърдят, че някога много отдавна те са имали. Но не можеш да разбереш кое е легенда и кое – истина. Земята твърде много се различава от Ферин, вашият свят е свят на технологиите.
– Забавно. Мислех си, че това са само приказки, между впрочем, както и за маговете, водните и домашните духове и всички останали.
– Ама какви ти приказки? – Ейлард се усмихна. – Между другото, и тук си имате очарователен домашен дух. По-добре да кажеш на майка си да му оставя храна. Че ми се оплака.
Полежахме в тишина. Ама че работа, колко е странно всичко…
– А ти откъде знаеш за Светлината на душата?
– Филя ми разказа. Оказва се, че такива като него могат да я видят.
– Сериозно ли?! Непременно ще си поговоря с него по тази тема. Не го знаех.
Разговорът затихна и като се обърнах към стената, заспах по някое време, само като си помислих, че самата аз с удоволствие бих искала да зная повече и за феите, и за тяхното вълшебство, което не е магия, и за Светлината на душата, и…
Присъни ми се еротичен сън. Ама какъв ти еротичен! Да си го кажа направо, съвсем порнографски. При това толкова реален, че тялото ми направо гореше като в огън, а усещането за ласкавите пръсти, които галят гърдите ми и покриващите ги леки целувки, беше толкова остро, че даже застенах глухо. Събудих се от стона си, за да изпадна веднага във вцепенение, тъй като устата ми беше покрита от нечии меки и горещи устни. Що за…?
Дръпнах се, отворих очи и се натъкнах на леко премрежения поглед на сини очи.
– Ах, ти… – отблъснах аз този… тая… това… скочих на дивана, бързо изпъвайки обратно потника си и оправяйки презрамките. – Ама че си гадина!!!
А този безсрамен тип не само че не се смути, ами се и опита да ме прегърне отново, като се протегна към мен.
– Вика… – леко хриптящ и чувствен тих глас.
– А бе я върви на… В Листянки! – Скочих от дивана аз. Добре, че е вече утро и мога спокойно да ставам. – Утре ще спиш в гостната, на пода.
– Викааа… – И пак оня хриплив кадифен глас, от който всичко в корема ми се връзва на здрав възел.
В следваща секунда той вече беше до мен и ме притискаше до себе си. Мамка му, ама как, как го прави това всеки път? Такава скорост на придвижване, че не можеш да го уловиш с очите си. Е, в общи линии, станаха ясни всичките му мисли и чувства.
– Ейлард, отмести се – дръпнах се аз. – Нямам намерение да ти ставам играчка в леглото. Щом не ти харесват селянките, намери си земна жена, която да ти харесва.
– Аз вече я намерих, остава да я завоювам – ръцете му се плъзнаха от раменете на кръста ми.
– Махни се от мен, дявол неудовлетворен такъв! – Изсъсках аз, със всички сили се опрях на гърдите му и той най-накрая ме пусна.
– Ама недей да се сърдиш, Вика – този… ех, не ми достигат думи, които хем да ругаят, хем да са прилични – се разсмя, като плъзна поглед по разрошената ми и сърдита персона. – Нали си голямо момиче и всичко разбираш. На мое място никой не би устоял, ти спеше до мен, такава сладка…
– Точно заради това ти повече няма да се озовеш в едно легло с мен. Нямам ти повече доверие, маниак такъв! – Сърдито навлякох халата си и изхвръкнах от стаята.
– Ха! – Донесе се смях след мен. Непоносим, непробиваем тип, ух! От емоционалния изблик леко ме тресеше и прохладния душ се оказа точно на място. Някакъв кошмар. Още няколко минути такъв „сън“ и сама нямаше да разбера как сме станали любовници. От тия мисли в краката ми се появи слабост, а тялото ми неволно си припомни неговите ръце и устни. Добър е, мръсникът му. Ама колко е добър, а! Направо пфу!
Ако не живеехме в една къща и не бяхме своего рода колеги… Така, спокойно, Вика! Няма да ти навреди да си пъхнеш и главата под студения душ.
По време на закуската мама мило чуруликаше и развличаше „скъпия“ гост с разговори и престорено се жалваше, че походното легло се е счупило, и – ах, ах!, толкова и е неудобно пред Ейлард. Татко мълчаливо се усмихваше зад чашата с чая и от време на време ме поглеждаше съчувствено. Той много добре знаеше за всички тия майтапи на мама.
Денят отлетя в грижи. Спешно преразпределях вещи, стараейки се да направя всичко колкото се може по-бързо. Татко привлече могъщия гостенин към преместването на мебелите, но нещо ми подсказваше, че тук не се е разминало без магия. Прекалено лесно този гост премести огромен шкаф съвсем сам, а после също толкова непринудено примъкна и дивана.
Мама ме улови веднъж в кухнята, докато пиех вода.
– Вика, какво чудесно момче – тя скръсти ръце на гърдите си. – Ако го изпуснеш, няма да ти го простя!
Аз изхъмках. Няма как да и обясня, че това момче е с повече от двадесет години по-голямо от нея самата. Външността се оказва толкова измамна.
– Какво ми хъмкаш? – Мама си даде вид, че е възмутена. – Къде ще намериш някой като него? А как само те гледа… На нас с баща ти чак неудобно ни става. – Тя се изхили.
– Това, което правиш сега, по-рано се е наказвало със съд и се е наричало сводничество! – Аз и се изплезих.
– А сега това се нарича сватосване и аз съм в ролята на почтената сватовница! – Тя се усмихна. – Само че ти защо ми пречиш? Мъжът е невероятен. А ти… Ще те превърна в жаба, така да знаеш.
– Тогава ще си имаш за зет Иван глупака – свих рамене аз.
– От къде на къде? Може да е Иван царския син.
– Виждаш ли, мамо, жабите са много, а царските синове, уви. Така че в най-добрия случай ще ме разомагьоса някой глупак.
Вечерта всички вече бяхме уморени, но аз разпределих вещите си и опаковах в кашони това, което исках да оставя, а в чанти това, което щях да взема със себе си. Останалото беше поставено на купчини – някои да се раздадат, някои да се изхвърлят, а някои да отидат на вилата. Като седнахме да вечеряме, на мен неочаквано ми прилоша.
Внезапно ме връхлетяха гадене и световъртеж. В ушите ми се усилваше шум, пред очите ми плувнаха черни кръгове и като през памук, натъпкан в ушите ми, и през този шум си пробиваше път глас: „Вика! Вика! Вика!“ Опитах се да се отърся от това усещане, но ми се струва, че започнах да се свличам под масата, защото почувствах, че някой ме придържа. А гласът в ушите ми ставаше все по-силен: „Вика, връщай се по-бързо! Тук такава бъркотия настана! От Земята клиенти. Откъм Ферин грохот по вратата, но ние не можем да отворим. Ти трябва да си тука! Вика! Чуваш ли ме? Вика, утре е пълнолуние, Тимар трябва да отиде във Ферин.“
Когато шумът в ушите ми изчезна и успях да се огледам, се оказа, че лежа на практика в ръцете на Ейлард, а до него разтревожената ми майка пръска вода в лицето ми.
– Вика? Господи, как ни изплаши – въздъхна тя, щом улови осмисления ми поглед.
– Всичко е наред, мамо. Изглежда кръвното ми скочи. Мамо, татко, ние с Ейлард ще си тръгнем сега, тъкмо ще успеем за влака в девет часа. Татко, моля те да извикаш такси!
Както винаги мълчаливият ми баща само поклати глава с укор, но хвана телефона.
– Вика, ама защо? – Разстрои се майка ми. – Даже не успяхме да си поговорим.
– Ами внезапно… Ейлард – погледнах го – забравих да ти предам, че звънна твоят познат Филимон, там има някакви проблеми с повереното ти място. Трябва да се върнем още днес.
Когато станах вече и се повлякох към стаята си, все пак ме достигна вълна от гадене и едва успях да дотичам до тоалетната, където мъчително се сбогувах с току-що изядената вечеря. Измъкнах се оттам с омекнали крака и известно време прекарах в банята, плискайки лицето си със студена вода. Ама че си поговорих със собствения си фамилиар… Едва се свестих.
Бързо си събрахме багажа. Нахвърляхме вещите в чанти, връчих на мага огромен старинен куфар с вещите на прабаба ми Лиза, а в къщи ще разбера какво има в него, сега нямам време.
Въпросите за това, какво беше това припадане, Ейлард започна да ги задава чак когато се настанихме в полупразния влак. И аз дума по дума му предадох казаното от Филя.
– Да… Някак неудачно тръгнахме. Защо забрави за Тимар, а? – Той ме погледна с укор.
– Не за него забравих, а за пълнолунието. Позвъняването на мама беше неочаквано, а с Тим не сме чак толкова отдавна познати – намръщих се аз. – Той някак не привлече вниманието ми, предишния път той се прехвърли без обяснения и цяла нощ бяга нейде из Ферин. Така и не ми остана в главата това събитие.
– Той е още младичък, трудно му е да контролира същността си – тихо каза магът. – Аз ще му помогна. Освен това… Той трябва по-често да се преобразява, а той, изглежда, почти цялото си време прекарва в човешката си същност?
– А-ами, да, струва ми се. При мен той най-много да се е преобразявал два пъти.
– Лошо. Трябва да се научи да контролира и вълчата си същност.
– Ейлард – смръщих се страдалчески аз – а общуването с фамилиара винаги ли протича по този начин? Помислих, че ще умра.
– Изобщо не. Това е най-обикновена ментална връзка, но вие за първи път сте се свързали, правилно ли съм разбрал?
Кимнах.
– Възможно е връзката ви да е още нестабилна. А и… Ти си от Земята, не си маг, плюс това замина на далече, и то пак на Земята, а той е същество от друг свят. Мисля, че с времето всичко ще става все по-гладко и незабележимо. Само че по-често тренирайте това с Филя.
До къщата ми се прибрахме с такси. Спряхме пред къщи, огледахме с опасение наоколо и слязохме. Сякаш е тихо, няма никой.
Щом вдигнахме шум с вратата, докато влизахме в двора, от къщата изскочиха Тимар и Филя.
– Вика! – Пухкавото тяло на котарака се изстреля като куршум в ръцете ми и едва успях да го удържа.
– Ох, Филя! – Разсмях се аз. – Ще ме събориш бе, слънце.
– Привет – Тимар стоеше усмихнат и не се решаваше да приближи.
– Здравей, Тимка! – Спрях се, докато минавах край него, и го дръпнах към себе си, за да се наклони към мен и да го млясна по бузата. – Момчета, занесете вещите и ни разкажете всичко.
„Момчетата“, едното от които е на шестдесет и осем години, а другото на шестнадесет, се спогледаха и грабнаха чантите.
– Давайте поред, какво се случи, че да ни прекъснете почивката? Кой е дошъл от Земята и за какво?
Настаних се на масата в кухнята, като си налях студен компот.
– Тим, много е вкусен компота! – Облизах се.
– От Земята дойдоха три вещици. Твърдят, че утре е пълнолуние и трябва да съберат някакви си там много редки треви. Три пъти идваха през деня и бяха много разгневени, че те няма. Едва успяхме да ги укротим – Филя изсумтя и се спогледа с Тимар.
– Боже! Кога ще дойдат пак? Как успяхте да ги укротите?
– Кой да ти каже, но им казах, че няма да е по-рано от утре. Не можеш разбра кога им започва утрото на тези вещици. А ги укротихме…
– Вик, имаме си начини за това – намеси се върколакът и се усмихна, блясвайки със зъбите си.
– Охо! – Хвърлих бърз поглед на Ейлард и той кимна.
– А…
– А какво се случи откъм Ферин? – Прекъсна ме магът.
– Цял ден някой тропа на вратата. Чувахме звука, но така и не успяхме да отворим вратата. Както и да надничахме, все от Земята виждахме, запустялото място.
– А имаше ли гласове? Викаха ли нещо?
– Гласове ли? – Филя и Тимар се спогледаха. – Не, не чухме гласове, само хлопане.
– Отдавна ли престанаха? – Това пак аз.
– Преди три часа. Щом ти отправих съобщението, след десет минути и те утихнаха.
– Ясно – замислих се аз. – Така, сега бързо ме нахранете, че корема ме свива и ще оправим работите.
– Тебе родителите ти не те ли нахраниха? – Учуди се котаракът. – Вече е нощ.
– Нахраниха ме, Филечка, и беше много вкусно. Но след „съобщението“ ти… Накратко казано, дойде ми много тежко. Така че бързо нахранете умореното и изнервено момиче, че ще започна да ви хапя! – Шеговито изтраках със зъби и Тимар скочи и се зарови в хладилника.
/* Типична сграда, строена през 60-те години на ХХ век, свързана с името на Н. С. Хрушчов, ръководител на страната по онова време./
/** Аркаим – укрепено селище от епохата на средния бронз на границата между второто и третото хилядолетие пр.н.е., отнасящо се към т.нар. „Страна на градовете“. Разположено на издигнатия нос, образуван от сливането на двете реки Голяма Караганка и Утяганка на 8 километра на север от селцето Амурски в Бредински район и на 2 километра на югоизток от селцето Александровско в Кизилски район на Челябинска област./
/*** Марлезонски балет – В телевизионния филм „Д’Артанян и тримата мускетари“ е добавена комична сцена, свързана с балета, която не присъства в романа. Разпоредителят на бала церемониално обявява: „Втора част на Марлезонския балет!“, след което бива повален от нахлулият в залата Д’Артанян, бързащ да достави украшението на кралицата. В руския език се е установила крилатата фраза „втората част на Марлезонския балет“, указваща на неочаквания обрат на събитията или развитие, за което говорят с ирония. Аналогично изразът „Марлезонски балет“ понякога се употребява в преносен смисъл за означаване на поредица от събития с гротесков характер./
Назад към част 14 Напред към част 16