ГЛАВА 15
„Утрото“ на вещиците настъпи след половин час. Ние с Ейлард, който също реши да похапне, едва бяхме успели да се нахраним, когато на вратата откъм Земята се позвъни.
– А, вещиците – изкикоти се Филя. – Казах ви, че тяхното „утро“ е незнайно кога.
Отворихме двамата с Ейлард. Пред вратата стояха две двадесетгодишни на вид момичета и една стара на възраст жена.
– Вие ли сте стопанката на къщата? – Обърна се към мене възрастната.
– Да.
– Много добре – кимна тя без сянка от усмивка и се опита да влезе.
– Извинявайте? – Не помръднах от мястото си аз. – Не забравихте ли нещо?
– Ах, да – тя направи физиономия. – Молим за позволение от стопанката на прехода да преминем през дома и в съседния свят. Но тъй като не можем много да платим… Максималното, което можем да си позволим да дадем за нас трите, е шест хиляди рубли.
– Хм – хвърлих поглед към мага.
Относно разценките нямах никакви предположения. Гномът тогава ми остави колосална, според мен, сума, а колко струва в действителност, нямах и представа.
– Разбирам, че това е много малко – жената забеляза моето забавяне. – За съжаление нямаме възможност да платим повече. Но ако се съгласите, ние сме готови да компенсираме част от заплащането и с треви, освен парите.
– Добре, минавайте – пуснах вещицата и младите и спътнички. – Колко дълго ще останете във Ферин? Кога да ви очакваме да се върнете?
Не че ламтях толкова много да получа от тях повечко пари. Просто не желаех да подбивам цената, ами ако до сега винаги е било скъпо, а аз започна да им взимам стотинки. С какво ще преживявам тогава?
– Трябват ни три нощи. Тоест днешната, утрешното пълнолуние и първата нощ след това. Ще дойдем на сутринта.
Ние с Ейлард, който вървеше като бодигард зад гърба ми, придружихме вещиците през къщата. Възрастната се закова до кръглата маса в хола и мълчаливо сложи на нея шест банкноти по хиляда. Когато им отворих вратата към Ферин, пожелах на момичетата на добър път, понеже те през цялото време не бяха гъкнали.
– Нека силата не ви напуска – отвърнаха ми те хорово.
Кимнах, скривайки усмивката си. Сила… Откъде да я взема, че да не ме напусне? Изпроводих със замислен поглед вещиците, които се отдалечаваха към гората.
– Вика – извика ме Ейлард – гледай.
Обърнах се и видях какво ми сочеше магът. На вратата с малък кинжал бе прикован някакъв лист хартия, белеещ се в тъмнината. Присвих очи, докато го разглеждах.
– Да вървим, ще го прочетем вътре – Ейлард измъкна кинжала и смъкна листа.
Щом влязохме в къщата, всички веднага се залепиха за Ейлард, който нагло беше узурпирал хартията. Не, направо непоносим тип! За какъв дявол отваря вратата на къщата ми и взема кореспонденцията ми?
– Е? Щом си го взел, тогава чети – кимнах към листа хартия.
Ейлард изсумтя, изглежда, че усети недоволството ми, но ме игнорира. Преразказа ни със свои думи… Ние увиснахме, а магът цъкна с език от досада.
– Лошо. Надявах се, че ще успеем да се върнем за отговора на посланието ми до Ковена* на маговете.
– А кога успя да го изпратиш? – Облещих се срещу него. – Ти още не си излизал във Ферин. От къде успя да намериш куриер?
– Че защо да не съм излизал? – Той сви рамене. – Излязох навън и това беше достатъчно, вече е територията на Ферин. А посланието ми… То е магическо.
– И какво написа? – Стана ми интересно.
– Ами съобщих за себе си, за събуждането си, за теб, за това, че Източникът все още е настроен върху мен. Питах за указания, какво да правя по-нататък – той се намръщи. – Даже не зная кой сега е глава на Ковена.
– А защо е лошо, че не си успял да получиш отговора? С какво ни заплашва това?
– С нищо особено не ни заплашва. Аз като маг, повече съм подчинен на Ковена, отколкото на краля. Но въпреки това исках да имам прикритие и да обсъдя въпроса първо с тях, а едва след това да се обърна към властите. Аз… Разбираш ли, Вика – той потри с ръце лицето си – сега даже не зная жив ли е още някой от рода ми, не зная какво се случва с парите на семейството ми. Мога да съм сигурен, че моите са съхранени, понеже при гномовете всичко е предвидено за възможността притежателят може да изчезне за много дълго време. Не знам и какво представлява сегашния крал…
– Мда. Тимар, кой управлява сега, а? – извърнах се към върколака.
– Крал Албрит. Но аз никога не съм го виждал. И в столицата никога не съм бил.
– А на нас ще ни се наложи да отидем – погледнах кисело към Ейлард. – Само че никак не ми се иска да започна запознанствата си във вашия свят с краля.
Взех листа от мага и сама прочетох текста. В него с калиграфски почерк бе отбелязано, че Негово Величество крал Албрит благоволява да почете госпожа Виктория със своята аудиенция, а също така, че ще има прием и бал в нейна чест. И всичко това беше подписано с размах. Ето така скромничко-скромничко… В моя чест, но ме почитат с аудиенция. Всъщност, откъде ли кралят е научил за името ми? Цялото това безобразие ще се случи след четири дена. А там ще ме достави представител на Кралския Двор, някой си господин Илизар, който ще ми връчи покана за аудиенцията и покана за двама души на последвалите развлечения, а също така ще ме въведе в курса на събитията.
Най-отдолу с друг почерк беше написано от същия този Илизар, че не е могъл да ни намери, оставя съобщението и ще дойде отново утре, а засега ще пренощува в Листянки.
На сутринта тоя господин се появи, когато миех кухнята, а моят екип беше отишъл да си довърши боядисването на беседката. Надявах се той да дойде чак към единадесет и аз да свърша всичко, но… Всъщност, отвориха му момчетата, а аз получих този господин в готов вид, така да се каже, вече в кухнята, където го доведе Ейлард.
– Това е господин Илизар с посланието от краля – изкоментира той.
Влезе тъмнокос четиридесетгодишен мъж. Един такъв обикновен мъж, който с нищо не се отличаваше и с нищо не се запомняше. Беше облечен достатъчно скромно, което ме учуди – все пак е от друг свят и очаквах да видя камизола, кавалерийски ботуши и шапка. А имаше съвсем обикновени тесни панталони, крачоли бяха затъкнати в жокейски ботуши, риза със стоманен цвят, върху нея черна куртка. Единственото, което не се вместваше във вида му, но само по мое мнение, беше коланът с меча.
– Здравейте! – Спрях водата.
– Заведи ме в гостната и извикай стопанката, имам послание за нея. – Той ми хвърли небрежен поглед, отмести очи и огледа помещението, като задържа погледа си върху паното в столовата, което все още лежеше върху голямата маса. То беше вече наредено, оставаше само да се залепи на мястото му.
– Непременно, само да си избърша ръцете – изсумтях аз. – Елате, господин Илизар.
Заведох посетителя в гостната и кимнах към дивана, но той демонстративно пренебрегна поканата ми и се настани в едно от креслата.
– Давайте вашето послание – приближих се, седнах в съседното кресло и протегнах ръка.
– Мила моя, да не би да казах нещо неясно? – Той се обърна към мен. – Извикай стопанката.
– Аз съм стопанката, Виктория Лисовска – усмихнах се аз. – Вече съм готова да прочета посланието ви.
Ейлард тихо изпръхтя на вратата.
– Какво? Ти си Виктория? – Гостът ме погледна неразбиращо. – Що за глупави шеги? Господин Ейлард? – Намръщи се той.
– Прав сте, шегата на господин Ейлард наистина не е много… Но въпреки това именно аз съм Виктория Лисовска и внимателно ви слушам.
– О! Моля за извинение! – Илизар се изправи и леко ми се поклони. – Заблуди ме вашето облекло и това, което правехте. Граф Илизар Верейски, посланик на краля.
– Няма страшно, това ми е хоби. Знаете ли, понякога се уморявам да съм стопанка и ми се иска да свърша нещо аз самата. Пък и с прислугата сега е малко сложно – усмихнах се. – Както виждате, даже съм привлякла господин Ейлард към същото развлечение. Много ми е приятно да се запознаем.
Няма да му обяснявам, че тук аз съм специалистът по всичко, я? И че никога не съм имала прислуга през живота си. Че винаги чистя именно в такъв вид – прилепнали къси гащи тип „велосипедки“ и тениска. А Ейлард се разкарва гол до кръста, само по едни панталони.
– О да, разбирам ви – кимна графът и седна. – Да намериш нормална прислуга е доста сложно.
– Хм, да – кимнах многозначително. – Очаквахме ви да дойдете малко по-късно, така че се извинявам за вида ни. А какво стана с посланието от краля? Ейлард, ти също седни – метнах погледа си към мага.
Илизар разкопча горните копчета на куртката си и измъкна два дебели плика.
– Госпожо Виктория, имам честта от името на Негово Величество крал Албрит да ви предам информация за предстоящите събития. Аудиенцията с вас ще се проведе след четири дена в единадесет часа сутринта. Негово Величество желае лично да побеседва с новата владетелка на прехода между световете. После, вечерта на същия ден ще се проведе официален прием за представянето ви на широката общественост, след което ще има празнична вечеря. Вечерта на следващия ден ще бъде организиран бал във ваша чест. – Той се изправи и ми връчи пликовете, запечатани с червен восък.
– Много съм поласкана от толкова неочакваното внимание към моята личност! – Взех пликовете и се позабавих, не знаейки какво да правя. Сега ли да ги отворя или после?
Майко мила, от мен ще стане придворна дама толкова, колкото от коза балерина. Даже един валс дали ще мога да изтанцувам, да не казвам как бих могла да се държа на кралска вечеря по специална покана, мога само да гадая. Там имат невероятен етикет, купчина прибори за хранене… Освен обикновения нож и вилица, аз мога да използвам само лъжица и китайски пръчици за храна. Направо ще се изложа…
– Желаете ли да ги прочетете и да получите пояснение по тях? – Илизар погледна към мен и пликовете.
Аха, значи трябва да ги отворя сега. Ами хубаво…
Отворих първия. Върху плътна, щампована с гербове хартия беше поканата за бал за мен и съпровождащо ме лице. Написаното беше красиво и пищно украсено. Отдолу стоеше личния подпис на крал Албрит и печат.
Във втория плик се оказаха два листа. На първия беше съобщението за времето на аудиенцията, на която ще бъда само аз. На втория – поканата за официалния прием в моя чест и вечеря, също за двама. Всичко пак заверено с подписа и печата на краля.
– Господин Илизар, имам въпрос… Вие ли ще ни заведете в столицата? Защото, разбирате ли, работата е там, че аз не мога да оставя прехода до три дни, тъй като през това време ще трябва да се върнат хора, а не мога да ги изоставя в друг свят. И… Ще успеем ли за всички тези кралски събития?
– О! – Той сплете пръсти. – За успяването, ще успеем, само че се предполагаше, че ще ви потрябва време, за да си набавите дрехи и да свикнете с тях.
– Е… Дрехи мога да си взема и на Земята. За щастие, там има магазини, за разлика от Листянки. Но как ще стигнем до столицата?
Ейлард слушаше с интерес, но не бързаше да ми помага.
– Ще отидем до там с мигновена телепортация, госпожо Виктория, за това не се безпокойте – Илизар се усмихна снизходително.
– Позволете ми да направя уточнение, господин Илизар – намеси се магът. – Вие маг ли сте или имате амулет за телепортация?
– Амулет, настроен непосредствено за кралския дворец, така че за аудиенцията ще успеем във всеки случай.
– Господин Илизар! – Продължих аз. – Предлагам ви да погостувате в дома ми, докато чакаме завръщането на пътешествениците от Ферин. Моля ви да ми помогнете със съветите си. Както знаете, аз съм от Земята и във Ферин не съм била по-далеч от Листянки. Много ще ми е удобна вашата помощ при избора ми на подходящо облекло… Разберете ме правилно, не зная как се обличат в кралския двор на Ферин.
Усмихнах се и спуснах стеснително ресници, после ги вдигнах и погледнах кокетно. Трябва да пококетнича с чичката, пък току виж ме просветил и няма да изглеждам на приема и на бала като някоя селска глупачка, току-що пристигнала в големия град.
– С най-голямо удоволствие, госпожо Виктория! – Илизар се усмихна. – Искате ли да ви опиша облеклата с думи или да ви нахвърля приблизителни скици?
– Както ви е удобно – аз отново му направих мили очички. – А засега не искате ли кафе? Или чай? Обядът ще е по-късно.
– С удоволствие ще пийна кафе. И приемам поканата ви. Изпратете вашето момче в Листянки, вещите ми останаха у кмета.
Общо взето, по подобен начин се разсипвахме от любезничене. Помолих Тим да отиде за вещите на кралския посланик и между другото да купи свежо прясно мляко. Ейлард направи кафе и заразпитва за нещо госта, а аз отидох да се преоблека и да организирам стаята за него. Ето че дотрябва още една спалня за гости. Образците с картинки вече ги имах приготвени, но не бързах да обзавеждам стаите предварително, като все се сещах, че трябва и да се чистят. Ала в този случай нямах избор. Стаята за гостенина я направихме в стил сдържана класика.
После ме очакваше увлекателен разговор с Илизар за модата на Ферин. За моя радост стана ясно, че в столицата дамите отдавна вече не носят дълги рокли. Дължината на полите достигаше примерно до коленете и малко по-надолу. Също така напълно се допускаха откритите рамене. И слава на Бога, никакви кринолини** и корсети, че аз нещо много се опасявах по този повод. Мъжете носеха нещо далечно напомнящо на класическите костюми, възприети на Земята. Така че, ако Ейлард имаше желание, също можеше да си купи костюм от тук, но той каза, че не е проблем да си го купи от столицата, докато аз съм на аудиенцията.
А решението на въпроса относно мен изглеждаше така: златистата рокля, която вече имах, беше подходяща за бала, макар и да не беше с много пищна пола. Пък и чудо голямо, и без това не можех да ги танцувам техните танци. Още една рокля, която намерих в куфара на моята прабаба, щях да облека за аудиенцията. Прилепващата като втора кожа за тялото рокля от бледосиня коприна, с дълги ръкави и квадратно деколте, беше с дължина до средата на коляното.
Също там намерих потресаваща с красотата си дреха – дълга рокля от тъмнозелено кадифе, с дълги ръкави, но при това с много дълбок триъгълен прорез и открит гръб. Краят на прореза и отпред, и отзад беше завършен с парчета прозрачна коприна, обсипани с мъниста и малки бисери. От същата тъкан бяха направени и ръкавите до раменете. Те прилягаха като широки и меки събрани бримки с разрези по дължината им и разголваха ръцете от китката почти до лактите. Дългата пола, разширяваща се от бедрата и падаща на меки дипли… На кратко, роклята беше такава, че припадах от възторг. Точно нея се гласях да облека за приема и вечерята. Господин Илизар напълно одобри избора ми, след като му показах дрехите на закачалки.
За моя най-голяма радост и синята рокля, и онази зелената, ми ставаха идеално. Фигурите ни с моята прабаба се оказаха еднакви, само дето аз бях с два сантиметра по-висока, но това въобще не пречеше. А това, че роклите са малко ретро и са на толкова години, лично за мен само добавяше очарование. А да знаят и другите за това не беше задължително.
А после застанахме в очакване на вещиците. Илизар, съпроводен от Тимар като начинаещ екскурзовод, няколко пъти се разходи из околностите на Земята. Върколакът прекара само една нощ в бягане из Ферин, на пълнолуние, а през цялото време, както обикновено, прекарваше в човешкия си облик и живееше с нас. Вечерта, когато трябваше да пристигнат вещиците, и аз излязох с Ейлард. Заведох го във фризьорския салон, където му направиха прилична прическа на дългата му коса. А самата аз се оставих в ръцете на козметичките и маникюристките. Не е шега работа, утре отивам на кралски прием…
Чукане на вратата в ранното утро и уморените вещици се появиха с пълни раници, от които се носеше аромата на треви. Една голяма купчина от връзки с разнообразни треви, колкото можеше да награби човек, те оставиха за мен. Лично за мен остана загадка що за треви бяха това, но възрастната вещица ме увери, че мога да ги дам в лавката на билкарите и веднага ще ги разграбят.
След това – стягане на багажа, разкрасяване. Лек грим, синята копринена рокля, бежовите обувки на токчета, бежовата дамска чантичка. Косата си я сплетох на свободна плитка, така че да лежи на гърдите ми. Чантите бяха готови по-рано и сега ми оставаше само да се облека, за да може направо от кораба на бала. А именно от моя уютен свят направо в двореца на аудиенция с краля. Как ви звучи, а?
Съдейки по плътоядния поглед на Илизар и оценяващият на Ейлард, изглеждах добре. Между другото, Ейлард ме виждаше за първи път в подобен вид, преди това винаги съм била облечена или в дънки и потник, или в домашен трикотаж.
И ето ни в двореца. В ушите ми още звучаха последните мяукащи думи на Филя, че ще му е скучно, а ние вече се бяхме пренесли. Малка стая не е нито нечий кабинет, нито помещение за чакалня. Не бях успяла да се огледам, когато Илизар ни поведе на някъде. Спряхме се пред някакви врати и стана ясно, че това е отделената за мен стая, а зад съседната врата – покоите за мага. Оставихме си чантите и пак се запътихме на някъде. По пътя оглеждах дворцовите помещения, но само бегло, понеже никъде не се спряхме.
Въпреки това дворецът правеше впечатление. Не е Петерхоф***, разбира се, но беше много красив. Стените бяха декорирани в копринени тъкани, с изящни мебели, вази, статуи и цветя. Паркетът беше различни видове скъпа дървесина, а тук-таме имаше мрамор и широки стълбища с килимени пътеки. Множество светилници и полилеи. Само не ми беше ясен принципът им на работа. Светлината им беше мека, разсеяна – явно не беше електричество, нито пък жив огън. И хора. Много хора. Изнежени жени в скъпи облекла и скъпоценности. Действително роклите им не бяха вечерни и не бяха дълги, което не можеше да не ме зарадва. По-скоро бяха предназначени за коктейл, дължината им малко под коленете. Мъжете облечени в костюми, но всеки с различна дължина на оръжието си. Някои бяха с дълги тънки мечове, някои с кинжали. Някои от хората, които срещнахме, ги оприличих на служители. Тези мъже и жени бяха облечени простичко и без да се набиват на очи – своеобразен вариант на офис мениджъри с поправка за друг свят и кралски дворец.
Ето я и приемната на краля. Просторно помещение, някакви си там хора, сновящи или седнали в кресла до стената
– Лорд Илизар! – Подскочи към нас и се поклони приветствено незабележителен млад човек в черен костюм.
– Господин Антейл – кимна Илизар. – Госпожа Виктория Лисовска на аудиенция при Негово Величество.
Антейл се изправи, обгърна ме с неотстъпчив поглед и го задържа за момент върху чантичката ми.
– Лейди, заповядайте – Антейл махна с ръка приветствено към украсената с резба врата в края на стаята. – Негово Величество ви очаква.
Погледнах въпросително към Илизар и Ейлард и получих отговор, че ще ме почакат тук, а разговорът ще бъде личен. Свих рамене и последвах Антейл.
Преминахме вратата и се оказахме в тясна стаичка, в която нямаше никакви мебели освен две кресла и голяма маса. Там имаше и двама охранители, или както там се наричат такива персонажи.
– Лейди – Антейл леко се поклони – моля да ме извините, но трябва да се уверя, че у вас няма никакво оръжие. Ще ми позволите ли?
В отговор на кимването ми той измъкна от джоба си някакъв черен камък с размер колкото дланта му и бързо го прекара покрай тялото ми, а след това и над чантичката ми. Ама че работа, другосветска версия на металотърсача! Охранителите не се намесиха, но внимателно следяха действията му.
– Лейди, мога ли да погледна какво има в чантичката ви? Или можете да я оставите тук, ако желаете.
– Разбира се, можете да погледнете – свикнала съм с подобни поглеждания в чантичката по време на походите ми из развлекателните заведения на Земята и въобще не ме смущаваше. Така че съвсем спокойно я отворих и позволих на Антейл да погледне вътре.
– Благодаря ви – той внимателно прегледа съдържанието ѝ и като прекара камъка си още веднъж над нея, го скри обратно в джоба си. – Моля, заповядайте.
– Ваше Величество, лейди Виктория Лисовска! – През следващата врата той премина първи, изчака за позволение и ме пропусна вътре.
В просторен и светъл кабинет, зад масата, която стоеше до прозореца, седеше възрастен мъж. Сивите му, сресани назад коси откриваха високо чело и едрите резки черти на лицето. Още един мъж стоеше зад гърба му и външно беше забележимо по-млад, а кой ги знае как е наистина в действителност…
Направих лекичко присядане, нещо от рода на реверансите, защото нямах понятие как е правилно да се приветства краля и застинах.
– Влезте, настанявайте се. – Сивокосият мъж посочи към дървено кресло с права облегалка, което стоеше пред масата му, и аз послушно изпълних предложението му. Самата аз го разглеждах с интерес.
– Ама че работа… Колко интересно – изхъмка кралят. – Как да се обръщам към вас – с лейди или с госпожа?
– Ъмм… – забавих се аз. – Ако ми обясните каква е разликата, ще мога да отговоря на въпроса ви.
– Аристократка ли сте? – Бегло се усмихна кралят.
– Не, в моя свят на практика никакви аристократи не останаха, а ако има, то те не са в моята страна – аз също се усмихнах вежливо.
– Значи, госпожа Виктория – кралят кимна на някакви свои мисли и обърна глава към другия мъж. – Маркис, нали ти казах.
Онзи сви рамене флегматично, като продължаваше да ме разглежда преценяващо.
– Маркис, бъди така добър да кажеш на Антейл да ми донесе пакета документи за титла.
– Сигурен ли сте, Ваше Величество? Не мисля, че трябва… – той не успя да се доизкаже.
– Маркис, тя не е маг – усмихна се кралят. – И повярвай ми, от тази особа не си струва да очакваме неприятности, освен ако не обидя някой от подопечните и. – Той изхъмка. – Не планирам да го правя.
Не се намесих в разговора, тъй като нямах какво да кажа, а ми беше интересно да чуя. И да разбера: какво пък сега имаше предвид кралят?
Маркис се позабави, но все пак излезе, а кралят отново се обърна към мен:
– Госпожо Виктория, сега ще ви връчат документи за придобиване на титла. Както най-вероятно сте разбрали вече, във Ферин никой няма да ви приеме на сериозно, ако не сте аристократка. И като се има предвид, че вече няма представители на рода Аетси и щом прехода и къщата на кръстопътя ги владеете вие, то техните владения и титла също ги предавам на вас.
– О! – Не може да бъде… – Благодаря, наистина не зная какво е прието да се казва в такива случаи. Но благодаря.
– Няма за какво – Негово Величество се усмихна. – На първо място това е нужно на самия мен, а не на вас. Вие нямате нужда да свиквате да сте обикновена, а на мен неприятности от страна на големците на толкова стратегически важно място не ми трябват. Това да притежавате титла ще охлади доста горещи глави.
– Е… – Поколебах се, но любопитството победи. – Ваше Величество, простете невежеството ми, но какво имахте предвид с казаното за неприятности от моя страна? Аз не съм маг и…
– Зная, че не сте маг – снизходително ми се усмихна той. – Като имам предвид, че сте от друг свят, невежеството ви е напълно обяснимо. Виждате ли, госпожо Виктория, представителите на моя род имат дарбата да виждат истинската същност на душата и аурата. И аз виждам вашата Светлина на душата. Но виждам и това, че вие съвсем не сте обучена.
– А… – Отново не можах да кажа и една думичка.
– Знаете ли, имам в предвид това, че съм истински заинтересуван да установите добри отношения с короната. Вече изпратих войници да охраняват територията около Източника, те ще се разположат в Листянки. Няколко човека ще бъдат постоянно дежурни до къщата, затова не се плашете.
Радостта ми се помрачи. Само войници ми липсваха на главата, които да храня и да поя…
– Тяхната издръжка ще е за сметка на кралската хазна. От вас се изисква едно единствено нещо – да им докладвате за най-незначителните си проблеми или при застрашаването лично на вас или на прехода. По-нататък… Колко пъти вече успяхте да използвате прехода и колко спечелихте от това?
– Три пъти. Един път от Ферин, два – от Земята. А спечеленото… Засега спечелените пари не покриват дори десет процента от средствата, които бяха вложени в къщата. Честно казано, от тази сума ние преживявахме. Нали знаете, че с мен в къщата живее сега и маг, Пазителят на Източника?
– Естествено. Отново ще започне да му се изплаща заплата, считано от този месец. А относно вас засега съм затруднен. От една страна, мога да давам заплата и на вас. Но от друга, вие ще получавате доход от принадлежащите ви земи… Затова ви предлагам такъв временен вариант. Вие оставяте за себе си всички средства, които ще ви изплатят пътешествениците между световете, с изключение на данъка, и това ще ви бъде за заплата.
– А… Какъв е данъка? Колко процента е?
– Двадесет процента. И вероятно, ще ви освободя от него през първите две години, докато не компенсирате средствата, вложени в реставрирането на къщата. Относно доходите ви от баронството, всичко ще е както обикновено – ще плащате данъци в стандартен размер. Наемете си управител, сама едва ли ще успеете да се оправите с всичко. Ако е нужно, моят секретар ще ви препоръча някой.
– Благодаря ви! – Кимнах вежливо, а мозъкът ми щеше да гръмне от толкова много информация.
/* Ковен – събрание на вещици или магьосници./
/** Кринолин – първоначално твърда ленена или памучна тъкан, с основа от конски косми (crinis+flax, косми+лен), по-късно – твърда структура, предназначена за придаване на необходимата форма на полата. В Англия кринолинът придобил известност от 1829 година; през 1850 година с тази дума се обозначавала куполообразно събраната пола, форма на която придавали многочислените поли под нея. „Изкуствените кринолини“ върху железни обръчи били въведени от 1859 година и това бил отказът от долните поли./
/*** Петерхоф (на руски: Петергоф; от нидерландски: Peterhof, в превод: „дворът на Петър“), е дворцово-парков ансамбъл, разположен на южния бряг на Финския залив. Намира се в едноименния град Петерхоф (бивш Петродворец) на 29 километра от Санкт Петербург. Основан е от царя обединител и първи император на Русия Петър I през 1710 година. Строителството на парка продължава до 1755 г. Построен е в стил барок, присъстват обаче и елементи на класицизъм, необарок и неоготика. Дворецът заедно с целия архитектурен и парков комплекс около него е част от културното наследство на Руската федерация и е включен в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО./