Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 17

ГЛАВА 16

От аудиенцията на краля излязох разстроена. От една страна, всичко беше толкова ах и ух, че разумът крещеше: нещо намирисва тука и сигурно има някаква измама. От друга страна, недоумявах, понеже се мислех и считам себе си за жена от Земята и изведнъж – титла, земя, данъци, задължения, клетва, и всичко това от краля на друг свят. Само като си помисля! Не от друга страна, а от друг свят! И от трета страна – ъхъ, случва се – зарадвах се, че неочаквано получих блага и привилегии, но съвсем не се радвах на новите задължения. Впрочем, като всеки нормален човек. И още… Дявол да ги вземе всички тия властимащи и загрижени за продължението на рода!
– Лейди, позволете ми да ви изпратя? – Секретарят на краля, Антейл, се наведе пред мен в учтив поклон.
Ами да… Докато не бях титулувана, той не ми се покланяше така… Антейл ме съпроводи до отделената за мен стая и ме остави, а аз сложих на кръглата масичка пачката документи, получени от крал Албрит и с облекчение свалих обувките на високи токчета от краката си. Пообиколих, за да разгледам стаята. Типична дворцова обстановка, като при нашите старинни дворци-музеи. Легло под балдахина, табуретки, диванче, вазички, статуетчици, зад паравана – вана и стелаж, на който бяха наредени моите флакони с шампоани, гелове, кремове и прочие средства. Някой вече беше разопаковал вещите ми и те висяха в шкафа, при това огладени. Прислугата тук работи сръчно.
Две минути по-късно прозвуча почукване и в стаята се промъкна млада чернокоса девойка, облечена в скромна сива рокля и бяла престилка.
– Лейди? Аз съм вашата прислужница и се казвам Алексия. Желаете ли нещо? Вана? Чай?
– Добър ден – усмихнах и се аз. – Не, нищо не ми трябва. Вие ли подредихте вещите ми?
– Ъ-ъ, д-да… – тя потръпна от думите ми. – Лейди, моля за извинение, но аз съм от простолюдието, не е необходимо да ми говорите на „вие“.
– Няма значение – свих рамене аз. – В моя свят на „вие“ се обръщат към всички непознати хора. Благодаря ви за вещите. Алексия, можете ли да ми кажете дали моят спътник, господин Ейлард Хелден, е в стаята си?
– Не е, лейди, той ви остави бележка и много молеше да го почакате и никъде да не излизате – тя извади от джоба на престилката си сгънат на четири лист хартия и ми го подаде.
– Благодаря. Между другото, името ми е Виктория. – Девойката кимна и приклекна в реверанс. – Алексия, ще ми помогнете ли със съвет? Бих искала днес, преди времето за приема, да се поразходя из града, но много не ми е ясно, какво трябва да облека. Нали видяхте дрехите ми, помогнете ми да избера. Съвсем не съм в час, как е прието да се обличате.
С нейна помощ направихме от дрехите ми комплект за разходка. Шифонова пола в люляков цвят, бяло копринено горнище с къси ръкави и обувки с равна подметка. По думите на Алексия, улиците на града бяха покрити с плочки и ако исках да вървя пеша, то задължително без никакви токчета. Копринената рокля, която съблякох, тя отнесе, като ми обясни, че първо ще я приведе в ред и ще я закачи в гардероба, а аз останах да чакам Ейлард. В бележката беше написано, че е отишъл да си купи някои вещи и скоро ще се върне.
Той изникна след половин час, при това съвсем не оттам, откъдето го очаквах. Незабележима вратичка зад огледалото леко скръцна и магът влезе в стаята.
– О, божке! – Огледах го аз. – Нямате ли навика да чукате в този свят? И защо от там?
– Стаите ни са една до друга – хитро се усмихна той. – А да отворя такава проста ключалка не беше никакъв проблем. – Стиснах недоволно устни. – Е, добре де, добре… – Ейлард примирително вдигна ръце. – Сбърках, ще се поправя и ще почуквам занапред. А сега разказвай!
– Ето документите за титлата ми – посочих масата аз. – Ще има още и постоянна охрана от войници край къщата – кралят не иска проблеми нито от местните, нито от земляните. Какво още… От този месец ти възобновяват заплатата от кралската хазна, а моята ще се състои от средствата, които получавам от пътешествениците, с изключение на данъка. Трябва да намерим управител – кралят ми подари и земи заедно с титлата, затова управителят ще следи за земите и данъците.
Аз вече бях успяла да разгледам всички документи. Покрай основното, придобиването на титлата баронеса, там имаше още и рисунка на моя герб – беше изобразен син щит, който у нас на Земята традиционно наричаха немски, струва ми се (половината на овала с „талия“ в горния край и остра опашчица долу). В центъра, върху синьо поле – бял грифон, стоящ на лапите си и държащ в клюна си връзка ключове, закачени на голям метален пръстен.
Под лапите му имаше разкошна маслинова клонка, пресичаща щита. Отгоре – рицарски шлем с малка корона със седем зъбчета. А изпод шлема се спускаха надолу от двете страни на щита нещо средно между широки пера и обемисти листа в син и бял цвят. Гербът ми хареса, красив беше.
– Това ли е всичко? – Ейлард разгърна документите и започна да чете.
– Не съвсем. На приема тази вечер съм длъжна да дам клетва на краля, така да се каже, публично. И… – тук направих гримаса на недоволство. – Той поиска от мен обещание, че през следващата една година гарантирано няма да се омъжа за землянин, а първо ще дам шанс на всички претенденти за ръката ми от Ферин и да опитам да си намеря кандидат от местните. Даже ми намекна за най-малкия си син. Въобще колко синове има той и колко е голям най-малкия, а?
– Виж ти!? – Магът много бавно върна документите на масата. – Има шест сина, най-малкият е на двадесет и девет. И какво ще правиш?
– Какво да направя?! Като че ли мога ей-така с лека ръка да взема и да откажа на краля, който преди това ме е ощастливил с титла, земи, отстъпки и много иска да се „сприятелим“! Обещах му, че ще огледам всички кандидати от Ферин и ще избера онзи, който ми хареса като мъж. Той се съгласи с това, макар и неохотно, въпреки че в начало ми обясняваше нещо за титли, богатства и вярност към короната.
– Значи най-малкия син… – магът така стисна с пръсти облегалката на стола, че тя подозрително изпращя. – Мога ли да ви поздравя, баронесо Лисовска? Да се сродите с краля е голяма чест – и той се усмихна накриво.
– Глупак си ти, Ейлард, въпреки че си маг – въздъхнах аз. – Да вървим вече, да ми покажеш столицата и да ми разкажеш твоите новинки. Имаме още доста време до приема. А аз искам да хапна, така че да започнем с някоя таверна.
Човешката столица на Ферин ми хареса. Керистал много напомняше на старинните европейски градчета. Чисти къщички, цветя на прозорците, павирани улици, тълпи от хора. Ездачите и мъжете с хладно оръжие ми изглеждаха доста необичайни, но пък добавяха пикантност. На два пъти покрай нас профучаха каляски, които предизвикаха недоумението ми. Като че ли не е автомобил, но не е и карета, а нещо средно. Своеобразен средновековен кабриолет, на който в задната част седяха пътниците, а отпред – шофьора. Даже съвсем обичайно си пръхтяха тези таратайки, само че не миришеха на бензин, а на сероводород. Принципът им на работа за мен си остана неясен. По думите на Ейлард, тук има магия – разбира се, кой би се учудил, – но и още нещо… А какво точно, даже и той не знаеше. Но също изключително много се заинтересува.
Тук присъстваха и сновящите през тълпата сръчни хлапета, и търговките със сергиите си, и стражарите, и забързаните по своите си дейности жени с кошници. Във въздуха се носеше мирисът на река, и Ейлард каза, че Керистал наистина е разположен на река, която на това място силно се стеснява, но не отидохме на пристанището. По-точно, аз исках, но след думите, че това въобще си е пристанище и че там се изхвърлят всякакви боклуци, бързо промених мнението си. Затова се разходихме по централните улички, разгледахме кметството и централния храм на Богинята на Плодородието, посетихме една таверна, после местните магазинчета и лавки. Нямах пари в себе си, затова интересът ми беше чисто изследователски. Но Ейлард настояваше, че сега е неговия ред да ми направи покупки и аз се сдобих с несметно количество дрехи и украшения. След това ние се натъкнахме на лавката на един книжар, където магът с любопитство се зарови в книгите, а аз разглеждах картата на Ферин. Купихме картата, понеже трябваше и на двама ни и ще я изучим през свободното си време.
А междувременно научих, че моите владения, точно насред които е разположено Листянки и съответно и къщата ми, се намират почти в самото сърце на човешкото кралство Филерия. Ако гледате в центъра на картата и вземете точката на разположение на Керистал, то те се намираха леко встрани от него на югоизток, по посока на елфийските гори. Сега вече ми станаха ясни мотивите на някои постъпки на крал Албрит. Ако къщата ми и преходът между световете се намира на практика в центъра на кралството, щеш не щеш ще се обезпокоиш. Замислих се, какво разстояние е трябвало да измине моят евентуален жених Илфинор, за да се добере до мен. И още… Колко чувствителни са елфите към магията, че веднага да изпратят пратеник, а човешките магове и досега не са изпратили дори известие.
Между другото, за елфите. Една от кралиците на Филерия е била елфийка. Наистина, това било толкова отдавна, че вече никой не помнел защо така се е случило, и единственото, което било останало в памет на нейното управление било името на града. То и без това ми се стори твърде напевно и елфийско. Това отчасти изясняваше особеностите и способностите на крал Албрит и рода му.
Разходката ми хареса. За мен всичко беше ново и безкрайно интересно, а Ейлард научаваше за онези промени, които се бяха случили по време на неговия принудителен сън. Така че се оглеждахме от една страна на друга с еднакво алчно любопитство. Самият той вече изглеждаше съвсем като местен. Костюм, ботуши, меч с тясно острие и кинжал на пояса… На пръстите му се бяха появили два пръстена, на лявото ухо – златна обеца, на яката на ризата му проблясваше синджирче. Доста изненадващо беше да го видя такъв след дънките и тениската, с които бях свикнала, но това определено му подхождаше и му придаваше загадъчност и бруталност. Въобще той някак си се промени. Изчезна наглостта, престана да ме уязвява и подиграва с глупавите си шеги. Сега това беше много красив, силен, уверен в себе си мъж. Галантен, внимателен, грижовен… Разтапях се в присъствието му и дълбоко в душата си скромно се надявах, че така ще бъде и за напред. Защото такъв Ейлард много ми харесваше и аз непрекъснато се улавях, че го разглеждам с огромно удоволствие и с мисли, които не са никак целомъдрени. Щом престана постоянно да ме ядосва и дразни, се оказа, че той е много интересен събеседник, с добро чувство за хумор и обширни познания.
Върнахме се в двореца изключително доволни от разходката, макар и уморени. Относно физическата умора изобщо не се притеснявах. Бях взела със себе си не голям запас от мъртва и жива вода, която любезно ни отдели водния. Вечерта преди отпътуването Тимар изтича до езерото, за да разбере как е положението там и да помоли за вода. Водния беше в добро настроение – водата в езерото бързо се очистваше, и даде това, за което молех, без уговорки.
Вече в двореца аз скупчих на камара всички пакети и се възползвах от помощта на Алексия, за да си приготвя вана. М-да… Отсъствието на водопровод е голям минус, разбира се, но все едно. Не е моя грижа. По нейна инструкция донесохме вода и аз излежах задължителния половин час в мъртвата вода, после също толкова в живата. И захванахме подготовката за приема.
С прическата помогна същата Алексия. Огледахме роклята, обсъдихме новото ми положение, побъбрихме на тема скъпоценности, които нямам… Е… Да, нямам ги, ако не вземем предвид малките златни обеци на ушите ми. За да ми придаде внушителен вид, тя направи корона от косата ми, заплете я на дебела плитка и я нави около главата ми. Изглеждах впечатляващо. Ако се загледаш от далече, се появяваше усещането, че на главата си наистина имам корона, защото косата ми беше много пораснала и я имаше в изобилие. Оставаха само фиби със скъпоценни камъни или перлички и нямаше да можеш да свалиш очите си от мен.
Грим, парфюм… Роклята от зелено кадифе обгръщаше фигурата ми, ефирната тъкан с мъниста привличаше погледа към деколтето и подчертаваше оголения гръб. Качих се на токчетата и се приготвих да изляза. Трябваше да ме съпроводи Ейлард, него и изчаквах.
Магът също беше се изтупал. Костюмът в тъмносин цвят много му подхождаше и подчертаваше могъщата ширина на раменете му, тънката талия, дългите крака… Оп… Нещо мислите ми пак бягат в неправилната посока. А той, като ме видя, замръзна и тежко преглътна.
– Вика… – гласът му стана нисък и хриплив.
– Привет! – Усмихнах му се и се завъртях: полата закръжи около краката ми и падна на меки гънки. – Как изглеждам?
– Изглеждаш възхитително! – Ейлард се приближи. – Вече съм ти споменавал, че си невероятно красива жена, нали?
– Още не си – смутих се малко аз. – Благодаря. Ако си готов, да вървим?
– Да… Готов съм, Напълно готов! – Той изсумтя. – Почакай минутка. Сега се връщам.
Той бързо се завъртя и излезе от стаята, а ние с Алексия се спогледахме усмихнати.
– Лейди Виктория, страхувам се, че днес ще ви трябва охрана. И не само от придворните – изкикоти се тя. – През нощта е по-добре да залостите вратата с шкафчето.
Не успях да отговоря, магът се върна.
– Вика, ще ми позволиш ли? – Той държеше нещо в ръката си. – Исках да ти ги подаря по-късно, но… – Ейлард ми подаде малка кутийка за бижута.
В нея имаше изящни обици с диаманти. Кръгъл прозрачен камък, от който на синджирче провисваше още един диамант, но вече с капковидна форма.
– Ооо! – Възхитено разглеждах украшението. – Ейлард, те сигурно струват цяло състояние… Не мога…
– Можеш! – Погледът му се плъзна по ушите ми и се спусна към ключиците. – Всичко можеш. Всичко, което поискаш, всичко, което кажеш… Ще ми разрешиш ли?
Той смъкна малките ми обечки и внимателно постави своя подарък на ушите ми, с леко треперещи от докосването на кожата ми пръсти. Вдяна обеците в ушите ми, застана зад гърба ми и обърна огледалото, за да може да се огледам. Усмихнах се на отражението си и го погледнах.
– Благодаря. Невероятни са.
– Ти си невероятната! – Много внимателно, едва докосвайки кожата, с тилната страна на пръстите, той ги прокара по гърба ми и чак тръпки ме полазиха на горещи вълни. – Да вървим вече, че не отговарям за себе си! – Той се засмя хрипливо и бързо се отдръпна.
Стигнахме до тронната зала и се смесихме с тълпата от придворни. Макар че е малко силно казано, че сме се смесили. Всъщност ни наблюдаваха, обсъждаха ни, кимаха към мене и ми се покланяха от далеч. И поглъщащите погледи… Завистливи, алчни, разсъбличащи, откровено замечтани, при някои оценяващи ме, при други, като стока в щанда. Жените в пищни рокли блестяха със скъпоценностите си, като елхи с играчките си, а количеството скъпоценни камъни по оръжието на кавалерите им, увесените по тях верижки с камъните им направо заслепяваха очите. Потреперих зиморничаво с рамене и веднага получих успокояващо ръкостискане от мага. Никой не смееше да ни приближи и да се опита да ни заговори, само гледаха. Единственият, който ни доближи, беше граф Илизар.
– Лейди Виктория! – Той се наведе и целуна ръката ми. – Вие сте очарователна. Виконт Хелден… Как мина разходката? Как ви се струват промените в града? Нали доста отдавна не сте били в столицата…
Обърнах се удивена към Ейлард. Виконт ли? Този многолетен тип, наглият, вечно държащ се като малко дете маг, Пазителят на Източника – виконт?! А Ейлард вече беседваше с Илизар, обсъждайки някакви непознати за мен неща.
След няколко минути се отвори тежката двукрила врата и възрастен церемониалмайстор покани всички в залата, като обявяваше с дълбок бас влизащите. Нас с Ейлард ни обявиха най-накрая.
– Виконт Ейлард Хелден и баронеса Виктория Лисовска!
И ние тръгнахме.
Точно тук ме нападна страх и ръката на мага, която той ми беше предложил, се оказа съвсем на място. Че то оставаше да се спъна в полата си с тия тънки и високи токчета и да се просна на земята за забавление на цялата тази публика. Минахме по килимената пътека към двата трона, изправени на постаменти, които бяха все още празни. Щом стигнахме до тях, застанахме пред очите на тълпата.
– Негово Величество крал Албрит и Нейно Величество кралица Мартина! – избуча церемониалмайсторът и цялата тълпа дружно се поклони и приклекна в реверанс.
Хм… Реверансът е нещо силно, не можеш да стоиш в това положение… Но аз повторих движенията на придворните дами, като се постарах да не се гътна. Дойде кралят и седна на най-високия трон. Кралицата се оказа слабичка, доста привлекателна брюнетка с големи тъмни очи.
– Негово Височество кронпринц Тарен, Негово Височество принц Хадар, Негово Височество… – захвана се да извиква имената на принцовете церемониалмайсторът.
Тарен, Хадар, Генегил, Екрин, Вейсил, Гесил… Церемониалмайсторът обявяваше имената на принцовете и те се появяваха последователно и нареждаха от дясно на трона на краля по старшинство. Най-големият, Тарен, външно много приличаше на баща си, следващият, Хадар, гледаше тълпата със същите очи, като на майка си, останалите бяха взели еднакво и от двамата родители. Когато влязоха всички, тълпата придворни, в това число и аз, се изправи. Аз ги огледах с интерес, задържайки погледа си върху най-малкия, Гесил. Именно с него се опитваше да ме сватоса крал Албрит. Оглеждаше ме висок и слаб брюнет с тъмни, почти черни очи. За един дълъг миг ние се гледахме един друг в очите, а после по устните се мерна присмех и… Аз разбрах, че с този човек никога няма да сме дори приятели, да не казвам и нещо повече.
В същото време кралят заговори и съдейки по кръстосаните върху мен погледи, ставаше дума за мен.
– …баронеса Виктория Лисовска отсега нататък ще владее земите, които преди това принадлежаха на рода Аетси, а в същото време е и стопанка на кръстопътя между световете…
Негово Величество разказваше още много… За това, как са ме чакали, за това, колко съм важна, за това, колко щастливи трябва да са всички жители на Ферин… Всичко в такъв дух. А аз стоях настръхнала под кръстосаните погледи. И отново срещнах погледа на принц Гесил, който ме разглеждаше със студени немигащи очи.
– …а сега, баронесо, моля да ми дадете клетвата си – завърши речта си кралят.
Пристъпих напред, разделяйки се с огромна неохота от познатия, макар и нагъл Ейлард и застанах пред трона. По-нататък някакъв господин, отрупан с ордени, като новогодишна елха, започна да произнася кратки изречения, които аз повтарях.
– Аз, баронеса Виктория Лисовска, обещавам и се кълна… – Послушно повтаряйки текста, аз си отбелязвах наум, какво обещавах там и какво съм длъжна. Нищо смъртоносно по принцип. Да не вредя… да не замислям… да почитам… да си плащам данъците… да оказвам съдействие при първо поискване…
– Приближете се, баронесо! – Кралят се изправи, а мъжът с ордените му поднесе нещо върху малка възглавничка.
Приближих се, кралят слезе две стъпала по-надолу от тия, които водеха до трона и застана до мен.
– Дарявам ви този знак на Богинята на Равновесието като на новата Пазителка на кръстопътя на световете. Щастливи сме да приветстваме основателката на новия род, дошъл да замени угасналия род Аетси.
Застанал плътно до мен, крал Албрит започна да закача в ъгъла на деколтето ми брошка, обсипана с диаманти, въпреки че това си беше по-скоро орден с множество лъчи, в центъра на който се мъдреше огромен сапфир.
Като закопча иглата, той поправи знака на Богинята, понеже разтягаше роклята ми надолу. Тежичка вещ… А кралят, като си придаде вид, че е станало случайно, прокара опаката страна на ръката си по гърдата ми. Ето ти на… Направих крачка назад и приклекнах в реверанс.
– Благодаря ви, Ваше Величество – погледнах го отдолу нагоре и забелязах лукавата насмешка, пропълзяла на устните му.
Да бе… Все пак всички мъже са си женкари в който и да е свят… Жена му седи наблизо, синове направил цели шест броя, съвсем побелял, а все натам гледа… Кралят спокойно се върна на мястото си и обяви, че тържествената част е приключена.
Тълпата тутакси се смеси. Мен ме отделиха от Ейлард, до когото се бях върнала и започнаха да ме поздравяват, да се представят… Мъжете ми целуваха ръката, дамите оглеждаха роклята ми, обеците на ушите, някои се самопоканваха да ми дойдат на гости, други ме канеха да им отида на гости… Появиха се лакеи с подноси, на които имаше чаши с алкохолни напитки. И въпроси, въпроси… И наистина ли на Земята?… А действително ли чувствам прехода?… Не ми ли е скучно да живея там, в свят без магия?… А омъжвала ли съм се, нали вече не съм младо момиче?… М-да.
Когато церемониалмайсторът ни покани всички в залата за хранене, бях готова да го разцелувам от радост, толкова ме бе отегчила цялата тази натруфена тълпа.
За вечерята нас с Ейлард ни настаниха в различните краища на масата и аз само въздъхнах горестно. Страхувам се, че няма да мога да понеса милата беседа на масата, ако тя ще се води в тази посока. Мой съсед отдясно се оказа някакъв четиридесетгодишен лорд, а отляво младеж с лош дъх, срещу мен на масата някаква жена с диадема на главата. Нищо, преживях я и тази вечеря… Само от време на време си припомнях героинята от филма „Хубава жена“* и то как се опитваше да се справи с охлювите, а тези „хлъзгави нищожества“ просто бягаха от нея. Налагаше ми се да следя действията на съседите ми по маса, за да не се изложа и да започна да се храня с неправилните прибори. И всичко това под преценяващите погледи и насмешливите усмивки, докато се чудех как да отговарям на коварните им въпроси… По-кошмарна вечеря от тази още не беше се случвала през живота ми. А от другия край на масата, където беше седнало кралското семейство, в мен се бяха втренчили кралицата и най-малкият и син…
След вечерята принц Гесил се приближи.
– Баронесо! – Той застана до мен и придворните мигом се изпариха и ни оставиха насаме.
– Ваше Височество…
– Харесаха ли ви Керистал и нашия дворец? – Той ме разглеждаше преценяващо и даже не правеше опити да го скрие.
– Много са красиви, харесаха ми – усмихнах се вежливо.
– Предполагам, че не сте виждали нищо подобно на това? На Земята има ли нещо подобно?
– Да, има – аз продължавах да се усмихвам. Ох, бузите определено ще ме наболяват след днешната вечер. – Аз наистина лично там не съм ходила, но съм виждала фотографии и видеоклипове.
– Фотографии ли?
– Ами… Това са едни такива моментални картинки, направени с помощта на специални апарати.
– Ясно – той се поклати от пети на пръсти. – А вашата къща? Възстановихте ли я вече? В какво състояние е?
– Възстановена и поправена е, благодаря ви. В добро състояние е – нещо не проумявах към какво ме насочва, но отговарях.
– Аз скоро ще намина да разгледам бъдещите си владения. Пригответе покои за мен и свитата ми – той малко гнусливо изкриви лицето си и погледна някъде над главата ми. Огледах се бързо, за да видя на кого там поглежда. Оказа се баща му…
– Извинете ме? – Чак сега достигна до мен смисъла на думите му. – За какви владения става въпрос? И какво общо имат моята къща с вашата свита?
– Когато с вас се венчаем, ще се наложи по някое време да заживеем заедно – той ме изгледа студено. – А владенията ви… След сватбата ще станат мои. – Принцът сви рамене.
Ох, ама че новини… Направо изстинах. Значи затова кралят така леко се раздели със земите, които ми даде. И ме сватосва само с феринци…
– И колко време смятате да живеете с вашата бъдеща жена, преди да се завърнете в двореца?
Така… Аз съм спокойна, много спокойна… Няма какво да се разправям с тия дворцови змии, даже в криминалетата никога не съм успявала да отгатна кой е убиецът… Аз съм толкова добра и невинна.
– Докато не се роди детето, разбира се – той ме изгледа сякаш съм малоумна. – Нали не си мислите, че имам намерение завинаги да се преместя във вашата дупка? Щом се роди детето, аз заминавам. За функционирането на прехода не е нужно да съм там.
– Виж ти! – Замълчах, за да си събера мислите.
– Впрочем, може и да поостана – погледът на принца се плъзна по деколтето ми и го претършува. – Тази вечер ще ви чакам в покоите си, ще ви доведат – и той се завъртя с намерение да се отдалечи, без да дочака отговор.
Зарадва ме, проклетникът! Скръцнах със зъби от яд. Засегнаха ме! И придворните са едни хлъзгави, и кралят е похотливец, и синчето му е задник… А се ядосвах на Ейлард… Че той в сравнение с тия гадове е направо ангел! И елфа напразно обвинявах. Той поне, дори да не е никак щастлив от това негово сватосване, се държеше достойно и благородно.
– Извинявайте! – Леко повиших глас, като привлякох вниманието, и принцът се дръпна назад. – Ваше Височество, струва ми се, че са ви заблудили, така както и мен. Аз не съм ви годеница и няма никаква нужда да идвате в „моята дупка“. Напълно разбирам, колко неподходящо място е това за един принц. – Ох, колко ми е трудно да се сдържам и да не плюя отрова… – И не струва да ме чакате тази нощ, няма да дойда.
– Не сте моя невеста? – Черната вежда се повдигна. – Струва ми се, че вие нещо не разбирате. Аз съм длъжен да се оженя за вас по заповед на баща ми. А тази нощ… Аз съм длъжен да проверя какво получавам и недейте да се правите на недостъпна. – Той се подсмихна и пак ме претършува с поглед. – Просто е смешно на вашата възраст.
– Ваше Височество – направих две кратки издишвания – вероятно при беседата ни с Негово Величество той ме разбрал погрешно и или аз не съм успяла да му обясня както трябва… Работата е там, че вече обещах ръката си на един достоен лорд от Ферин и според уговорката сватбата ни ще се състои до края на годината. Затова съвсем не е задължително за вас да се жертвате по такъв начин, като да сключите брак с мен. А на Негово Величество обещах само, че за срок от една година аз няма да сключа брак със землянин и нищо повече.
– Нима? – Той отново се залюля на петите си. – Ще помисля за това и мисля, че баща ми много ще се поинтересува от този достоен лорд. – Той пак се загледа на някъде. Оказа се, че е в Ейлард, който стоеше малко зад нас и се вслушваше в разговора ни и даже не го криеше. – Впрочем, по-късно ще го обсъдим, ще дойдат за вас.
– Ваше Височество, извинете ме, но няма да мога да ви посетя. Знаете ли, мигрена… И задълженията ми към годеника ми…
– Е… – изсумтя Гесил и кимна. – До скоро, баронесо.
Остана едно гадно чувство в мен от този разговор. Не, това не е първият козел в моя живот, който да ме взема толкова равнодушно и цинично за обект на креватните си утешения. И много отдавна въобще не ме шокира подобно поведение – вече не съм нито на шестнадесет, нито пък на осемнадесет и уви, нито на двадесет. По-скоро ми беше гадно заради това, че нямах възможността да пратя този тип на майната му, все пак не съм си у дома. И според разумната ми преценка, рискувах доста. Дори и на таралежа му е ясно, че тук няма кой да се застъпи за мен, даже и кралят, щом беше заповядал на своето детенце да се ожени за мен. Бррр. Ненавиждам ги такива мамини синчета, които са опиянени от своята безнаказаност. Ами добре де, ще се справим някак. Поне тази нощ да оцелея и през деня да удържа фронта.
– Ейлард, уморих се – приближих се до мага, който ме гледаше със замислен и студен поглед. – Моля ти се, изпрати ме до стаята ми.
Без да каже и дума, той ми предложи ръка и все така мълчаливо ме заведе до стаята ми. За което му благодаря, нямаше сама да намеря пътя, винаги съм имала проблем с ориентирането в местност.
– Благодаря! – Усмихнах му се измъчено. – Ще си лягам, нещо много се изморих тази вечер…
Магът все така мълчаливо се поклони и направи крачка назад.
– Ейлард? – загледах го въпросително.
– Кой е той? – Накрая процеди ядосания блондин. Чак сега видях очите му и нямаше нищо добро в тях.
– Кой?
– Този, на когото си обещала ръката си.
– А… – Видях изражението на лицето му и нещо много рязко ми се отщя да му казвам истината. – Не го познаваш, той ме навести когато още не се беше събудил. – И аз се извърнах и се прибрах в стаята си.
Сега не му е времето, нито пък мястото за изясняването на отношения и за разказване на истината.

/* „Хубава жена“ – (англ. Pretty Woman, САЩ, 1990г.) Игрален филм на режисьора Гари Маршал, романтична комедия с участието на Джулия Робъртс и Ричард Гиър./

Назад към част 16                                                                Напред към част 18

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!