***
През следващите дни Кенеди беше заета да учи новата си работа. Тя работеше предимно от дома си, а след това от време на време се срещаше и с Ред за среща в ресторант или отиваше и прекарваше време в дома му и този на Никол където съчетаваше работата с прекарването на време със сестра си и Райли.
Беше странно време, защото в много отношения Кенеди никога не беше била по-щастлива или по-удовлетворена.
Но в други отношения това беше най-тъжното, което някога е изпитвала, и то едновременно.
Толкова много моменти на радост бяха развалени, когато си мислеше колко невероятно би било да ги сподели с Истън.
Щеше да седи на лаптопа си, да работи в кафенето, да отпива кафе, докато клиентите бръмчат, разговарят, влизат и излизат. Щеше да е щастлива, да се усмихва от удоволствие колко космополитно се чувстваше, намирайки се в Ню Йорк, работейки за Ред Джеймисън по свръхсекретен анализ на бизнес разузнаването.
Но след това усмивката ѝ изчезваше, когато се обръщаше към празното място до нея и осъзнаваше, че няма Истън, с когото да разговаря, че няма неговата усмивка, която да я стопли, или остроумните му шеги, които да я държат на крак.
Той ѝ липсваше ужасно.
Нощем сънуваше сънища, изпълнени с образи на загуба и разкаяние, в които Истън беше във влака, който се отдалечаваше, а тя стоеше вкопчена в перона и го гледаше как си тръгва.
Много сутрини се събуждаше със сълзи все още в очите, без дори да знае по каква причина е плакала.
Когато по банковата ѝ сметка постъпи първият чек, Кенеди празнуваше. Ред ѝ беше казал, че това е голямо повишение на заплатата, но истината беше дори повече, отколкото можеше да си представи.
Сега Кенеди печелеше близо триста хиляди долара годишно, което дори в един невероятно скъп град като Ню Йорк значително надхвърляше сумата, която ѝ беше необходима, за да се чувства комфортно.
Аз съм богата – каза си Кенеди, докато гледаше баланса на онлайн банкирането си и просто гледаше и гледаше. Аз съм богата и не знам дали го заслужавам.
Но тя работеше усилено, прекарваше по десет-дванайсет часа на ден, седем дни в седмицата, погълната от това да научи всичко за бизнеса на Ред и неговите конкуренти. Ред ѝ беше казал, че голяма част от това, което очаква от нея, е всъщност да разбере как може да добави стойност към бизнеса му.
Искаше Кенеди да търси закономерности в бранша, които да му подскажат дали да продаде част от съществуващия си бизнес, да купи друга по-малка компания, да се слее или може би да навлезе в съвсем друг бранш.
Ред не искаше да натоварва Кенеди с очаквания или ограничения.
Умът ти е оръжие – беше и казал Ред по време на една среща на обяд.
Искам твоята креативност и този твой страхотен мозък да бъдат свободни да летят и да измислят всичко, без ограничения, без предварително подготвени заключения.
Това беше плашещ, но в крайна сметка вълнуващ шанс да покаже способностите си по начин, по който никога досега не го беше правила.
И най-хубавото беше, че през по-голямата част от времето тя успяваше да забрави за Истън и тъгата от раздялата им, стига да се съсредоточаваше усърдно върху задачата, която имаше пред себе си. Докато четеше, учеше, обмисляше идеи, Кенеди можеше да забрави, че Истън съществува – да забрави, че тя изобщо съществува.
Беше просто идея, вселена от понятия, възможности и числа, които се сблъскваха и експлодираха, и всичко останало изглеждаше малко в сравнение с нея.
На сутринта, след като получи първата си заплата, Кенеди се събуди и се изкъпа в топлата вана, затвори очи и не мислеше за работа, за Ред или Никол, дори не мислеше за Истън и за загубата на любовта си.
Тя просто си почиваше в топлината и стенеше приятно, докато изпитваше истинска релаксация за първи път от много време насам.
И точно тогава я удари като мълния. Кенеди седна изправена във ваната, с широко отворени очи, докато водата се плискаше отстрани и падаше на пода.
– По дяволите – каза тя, зашеметена от току-що случилото се.
Това ѝ напомни за моментите в Масачузетския технологичен институт, когато работеше върху трудна математическа задача и изведнъж осъзнаваше решението, когато не го беше очаквала.
Само че това беше милион пъти по-добре, защото беше нейна идея, а не някаква математическа задача, която някой друг беше измислил. Кенеди беше решила проблем, за чието съществуване дори не бе подозирала, а той просто бе изникнал в съзнанието ѝ напълно оформен.
Ред щеше да иска да чуе това веднага.
Кенеди излезе от ваната, гола, капеща, изтича до спалнята и взе телефона си. Тя писа на Ред и каза, че има предложение за бизнеса му, което той може би ще иска да чуе.
– Ела в къщата – отвърна ѝ Ред. Никол и бебето са тук, можем да прекараме заедно деня!
Докато се обличаше и се готвеше да излезе през вратата, тя осъзна, че не е яла и стомахът ѝ къркореше недоволно. Премина я вълна от гадене и Кенеди си помисли, че вероятно трябва поне да хапне нещо за пътуването до дома на Никол и Ред.
Тя взе няколко твърдо сварени яйца в найлонова торбичка и няколко пръчици моркови, след което сложи лаптопа си в калъфа и излезе през вратата.
Пътувайки към Кънектикът, Кенеди започна да се чувства по-добре, успя да изяде двете яйца и по-голямата част от морковите. Беше толкова развълнувана да разкаже на Ред за идеята си, че едва издържа.
Само се надяваше той да не я отстреля напълно.
Щеше да е гадно, ако Ред в крайна сметка разбереше, че е пълен провал след толкова кратко време работа с нея.
И също така осъзна, че това, което щеше да предложи на Ред, беше почти цялостно преосмисляне на цялата му корпоративна стратегия, а това щеше да е изключително скъпо.
Нервите ѝ се скъсаха и тя започна да се чувства замаяна от мисълта, че Ред може да реши, че е луда след тази среща.
Най-накрая Кенеди пристигна в дома им, отдели кратък момент, за да се успокои, след което грабна чантата си с компютъра и слезе от колата.
Никол, която държеше Райли, посрещна Кенеди на входната врата.
– Вижте кой е! Това е леля Кенеди! – Каза Никол, докато Райли се усмихваше на Кенеди с огромна усмивка, а след това срамежливо се обърна обратно към гърдите на майка си.
– О, тя е очарователна – засмя се Кенеди.
– Току-що се събуди, така че в момента се чувства малко претоварена – обясни Никол, докато се насочваха към къщата.
Докато вървяха заедно по коридора, Кенеди изведнъж бе ударена от силния аромат на парфюма на Никол. Обикновено тя смяташе, че Никол ухае прекрасно, тъй като всичко в сестра ѝ беше сдържано и с вкус.
Но този път Кенеди беше поразена от това колко отблъскващ и всъщност остър беше ароматът на парфюма. Сякаш се беше обляла в кофа с това вещество.
Гърлото на Кенеди се надигна, докато се опитваше да върви по-бавно зад Никол, за да се отдалечи от миризмата.
Тя сложи ръка на корема си и усети как коремът ѝ се издува неодобрително.
Накрая стигнаха до дневната, където ги чакаше Ред, облечен днес по-небрежно. Той се пресегна към мястото, където се намираха, и стисна ръката на Кенеди, след което я огледа по-внимателно.
– Добре ли се чувстваш? Изглеждаш бледа.
– О, да. Да, добре съм. Просто съм уморена. – Тя се усмихна вяло и след това седна възможно най-бързо. Започваше да се чувства така, сякаш се намира на борда на лодка, която се клати от страна на страна.
– И така – каза Ред, плесна с ръце и седна срещу нея – това трябва да е доста голяма новина.
– Това е – каза му Кенеди, погледна към Никол и отново се опита да се усмихне. По челото на Кенеди изби пот, стомахът ѝ се сви и тя преглътна, а в устата ѝ се изля слюнка. – Много съм… много съм развълнувана от това предложение, Ред.
– Добре, нека да го чуем.
– Всъщност то ми дойде изведнъж, като светкавица – каза му Кенеди. – Правя толкова много проучвания за глобалното въздействие на големия бизнес и особено на рекламата и маркетинга, на кампаниите за връзки с обществеността. Но нищо не се открояваше по отношение на значими тенденции, докато изведнъж, докато бях във ваната тази сутрин. И това ме порази.
– Във ваната? – Попита Никол и тогава Райли изпищя.
– Мисля, че там Айнщайн е разбрал теорията на относителността – отвърна Ред. – Не го отхвърляй.
– Каквото работи – засмя се Никол.
Кенеди също се засмя, но това беше тревожен, принудителен смях, защото се чувстваше все по-замаяна и по-замаяна.
– Това, което ми хрумна тази сутрин, е, че начинът, по който ще работи рекламата в съвременната епоха, няма да бъде само вирусен маркетинг и социални медии, или дори големи данни и други подобни.
Кенеди затвори очи.
– Нещо не е наред ли? – Попита я Никол.
– Не, не. Добре съм. – Кенеди отвори очи и продължи напред. – Моделите на глобалната търговия ми подсказват, че следващата вълна ще бъде насочена към пълно потапяне в развиващите се пазари.
– Как така? – Попита Ред. – Искам да кажа, че това е хубаво заглавие. Но какво означава, че моят бизнес трябва да направи утре?
– Това означава да влезем в първите етажи на страни, в които тепърва започват да приемат капитализма, и да помогнем за създаването на инфраструктурата, да станем част от общността – обясни Кенеди, докато по челото ѝ се стичаха капки пот, а стомахът ѝ се свиваше. – Когато нашите партньори се включат в изграждането на процъфтяващ капиталистически пазар, потребителите след това ще им се доверят безрезервно. Компаниите, които работят с нас по този нов начин, ще имат марки в Мексико, Индонезия, Турция, Русия и Китай, които са толкова познати на местните жители както Кока Кола, Речникът на Уебстър или Бети Крокър са за нас тук, в Съединените щати.
Ред кимна с глава, докато мислеше за това.
– Това звучи като огромна промяна в начина, по който използваме ресурсите си. Това е промяна и в корпоративната стратегия, защото в момента всичко е насочено към събиране на данни в цифровото пространство.
– И това… това ще продължи – каза му Кенеди, потискайки оригването си.
Трябваше да спре. Ако кажеше още една дума, щеше да ѝ стане лошо.
– Кенеди? – Попита Никол, като се надигна от мястото си.
Изведнъж, в този момент. Звънецът на вратата се разнесе. Сега беше ред на Ред да се изправи.
– Поканила ли си още някого? – Попита той Никол.
Тя поклати глава.
– Никой не ни се обади от портала.
Звънецът на вратата звънна отново и отново. Ред тръгна към вратата и докато вървеше, стъпките му отекнаха в коридора.
Никол се приближи до Кенеди и коленичи, като отмести косата ѝ далеч от лицето.
– Скъпа, изглеждаш като затоплена смърт.
Слабо Кенеди чу гласа на Ред, който отвори вратата, а след това и друг познат глас, който мигновено я порази до дъното на душата ѝ.
– Истън е тук – изстена Кенеди.
Очите на Никол се разшириха.
– Сигурна ли си?
– Да – каза тя. И двете останаха неподвижни, слушайки, докато Ред мърмореше, а след това гласът на Истън прозвуча силно и ясно.
– Трябва да я видя – гласът му отекна в коридорите. – Съжалявам, Ред, но трябва да поговоря с Кенеди.
– Истън – почакай само една проклета минута! – Изкрещя Ред.
Кенеди се изправи.
– Всичко е наред, можеш да го пуснеш вътре – извика тя, без да иска двамата мъже да започнат да се карат заради това.
Никол се изправи и я погледна.
– Не е нужно да го правиш точно сега. Явно не си в състояние да се занимаваш с него.
– Добре съм. – Тя избута кичур лепкава коса от потното си чело, усещайки как земята се люлее, докато се опитва да остане изправена.
Миг по-късно Истън се появи на входа на стаята, а Ред беше точно зад него. Лицето на Ред беше зачервено, но очите на Истън бяха хладни и ясни, докато той насочваше лазерното си внимание към Кенеди.
– Знам, че прекъснах срещата ви, но просто трябваше да я видя – обяви Истън.
Беше облечен в тъмен костюм, без вратовръзка, с разкопчани няколко горни копчета на яката. Изглеждаше великолепно и дори сред това, че се чувстваше зле, Кенеди усещаше привличането му, физическото му присъствие, което завладяваше стаята.
Ред мина покрай него и отиде при Никол.
– Не можех да го спра, освен ако не исках да имам бой в ръцете си – промълви той.
Никол само поклати глава.
– Всичко е наред – каза тя.
Истън ги погледна.
– Знам, че на вас двамата това ви се струва налудничаво – каза им той. – Но наистина не ме интересува какво мислите за мен. Аз съм тук заради нея – каза той и се обърна към Кенеди. – Имам нужда от теб – каза той и се приближи.
Кенеди погледна встрани.
– Трябваше да го кажеш онази вечер…
– Виж, прецаках се – каза Истън решително. – Знам, че се прецаках. Това ме разяждаше. Не мога да ям, не мога да спя. Не ми пука за работата ми.
– Ей – каза Ред и извъртя очи.
– Не ми пука – каза му Истън, като все още гледаше Кенеди. – Пука ми само за едно нещо.
– Престани – каза Кенеди, въпреки че започваше да се гърчи. Защитните ѝ сили бяха ниски, а тя беше болна и уморена да се бори със самотата си и с болезнената си душа, която викаше за този мъж.
– Няма да спра – каза ѝ Истън. – Имам нужда от теб в живота си. Знаеш, че трябва да бъдем заедно.
– Ти не би се изправил дори пред баща си да ме защитиш – каза тя и му поклати глава. – Не мога да те взема на сериозно след начина, по който се отнесе с мен. Това са само приказки, Истън.
– Това не са само приказки – каза той. – Поставих всичко на карта заради теб.
Тя отвори уста, за да отговори. Но в този момент Никол се премести и още един порив на парфюма ѝ попадна в ноздрите на Кенеди, а миризмата му беше толкова силна, че стомахът ѝ се сви и тя трябваше да избяга от стаята, като се молеше да успее да стигне навреме до тоалетната.
– О, Боже – извика тя и сложи ръка на устата си. Всичко беше на път да излезе наяве – това не беше фалшива тревога.
Тя отвори вратата на банята и се хвърли към тоалетната, стигайки до нея точно когато повръщаното се изля на струя от устата ѝ, а целият ѝ гръден кош се почувства така, сякаш е обърнат наопаки.
Кенеди повърна отново, а гърлото и носът ѝ горяха и тя се разплака от унижението на всичко това.
Вратата беше затворена от Никол, която се приближи до нея и разтриваше гърба ѝ.
– Болна си – каза тя. – Наистина не си добре, скъпа.
– Не знам какъв е проблемът ми – каза тя. – Това се случи и другата сутрин. Помислих си, че е защото съм имала махмурлук. Но снощи дори не съм пила.
Никол сложи ръка на челото и.
– Не си топла, не мисля, че имаш температура.
Кенеди пусна водата в тоалетната и след това сложи капака, наведе се насреща, прегърна я, сякаш беше стар приятел. Чувстваше я хладна към кожата си.
Никол пусна малко вода върху една кърпа за миене и след това я притисна към челото на Кенеди. След миг Кенеди взе кърпата и я задържа сама.
– Ще отида да ти донеса чаша джинджифилова бира – каза Никол. – Ще се върна веднага, добре?
– Добре – каза Кенеди, облегна глава на тоалетната чиния и затвори очи. Вече започваше да се чувства по-добре.
Когато Никол се върна няколко минути по-късно, Кенеди чу как Истън отвън пита дали Кенеди е добре, а Никол го уверява, че е, но тонът на Никол е раздразнен.
След това Никол отвори вратата достатъчно широко, за да се промъкне през нея, след което я затвори бързо след себе си, докато подаваше на Кенеди чашата с джинджифилова бира.
Кенеди я пое и отпи с благодарност.
– О, това е добре. Перфектно, Никол.
Никол скръсти ръце и погледна Кенеди с известна загриженост.
– Каза, че това се е случило и онази сутрин?
– Да – каза Кенеди, като все още пиеше хладната и освежаваща течност. Кубчетата лед се полюшваха лениво по чашата.
Гласът на сестра ѝ спадна до шепот.
– Кенеди, не искам да любопитствам или да бъда груба… но… използвала ли си защита?
Очите на Кенеди се разшириха.
– Какво?
– Ами… знаеш… въпросът трябва да бъде зададен в този момент. – От застиналото мълчание на Кенеди Никол сякаш се досети за правилния отговор. – Дали си имала менструация? – Паза тя тихо.
Кенеди преглътна и сега и се стори, че цялата и слюнка е пресъхнала напълно.
– Ами, не. Искам да кажа, че не съм следила за това.
Никол я гледаше надолу с познавателен поглед.
– Нещо подобно се случи с Ред и мен, някога. – Тя се усмихна тъжно. – Ето защо попитах.
– Ти – ти си забременяла случайно? – Прошепна Кенеди.
Никол кимна.
– И тогава започнах да имам сутрешно гадене. Не казвам, че това е така, но ми се струва, че това е възможност, която трябва да се обмисли.
Кенеди се свлече напред и сложи глава в ръцете си.
– О, не. Не, не, не. Това не може да бъде. Това не може да бъде. – Тя почти каза: „Аз съм девствена“. Но въпросът беше, че тя вече не беше девствена, а и не беше от известно време.
Достатъчно време да забременее, това беше сигурно.
Беше глупава, лекомислена и импулсивна.
Никол отново започна да разтрива гърба ѝ и тогава на вратата се почука.
– Никол? – Попита Ред през затворената врата.
– Да, тук всичко е наред – каза Никол. – Само ни дай една секунда.
– Добре – отвърна Ред и тогава Истън каза нещо неразбираемо.
– Всичко е наред, просто се отпусни – чу се как му казва Ред.
Кенеди вдигна поглед към сестра си. – Сигурна съм, че просто съм болна от някаква стомашна болест.
Никол кимна, но очите ѝ не изглеждаха така, сякаш вярва в това.
– О, разбира се. Сигурна съм, че е просто някакъв бъг. В момента има много такива.
Миг по-късно Кенеди се изправи на крака, а световъртежът и гаденето бяха напълно изчезнали. Освен че нервите ѝ се късаха, тя се чувстваше напълно добре.
А това не беше непременно добре, защото стомашният грип не би изчезнал минути след повръщането, без остатъчна температура, втрисане, главоболие или хрема. Нищо.
Никол отвори вратата и изблъска Ред и Истън обратно.
– Дайте на момичето малко пространство, за Бога – скастри ги Никол.
Кенеди се опита да се усмихне, но не успя да погледне нито един от мъжете.
Особено Истън беше само сянка в ъгъла на окото ѝ.
– Трябва да тръгвам – каза тя, докато Никол я придружаваше.
– Не, остани тук. Позволи ми да се погрижа за теб.
– Съжалявам, Никол – каза ѝ Кенеди и продължи към входната врата. – Но ми се струва, че просто трябва да остана сама, да си почина, да възвърна силите си.
– Сигурна ли си? Ще се радваме да те приемем. Няма да е проблем.
– Сигурна съм – каза тя и наистина беше така.
Когато излизаше през входната врата, Ред се приближи до нея.
– Ще обмисля наистина предложението ти, Кенеди. То е много за смилане, но с нетърпение очаквам в бъдеще да проведем друг разговор с теб по този въпрос.
Той сложи ръка на ръката ѝ за кратко и я стисна.
Кенеди погледна назад и се усмихна на Ред.
– Благодаря, Ред. Съжалявам, че днес съм просто объркана. Но идеята все още е добра, мисля. А и има данни, които я подкрепят – мога да съставя нещо за теб през следващите няколко дни.
Докато говореше с Ред, тя зърна Истън и това я накара да се изнерви още повече. Започна да бърза да излезе през вратата още по-бързо.
– Карай внимателно, Кенеди! – Извика Никол.
– Да – махна тя, като вече започна почти да тича.
Но преди да стигне до колата си, Истън беше до нея и с лекота поддържаше темпото ѝ.
– Дори няма да говорим? – Попита той. – Сериозно ще си тръгнеш оттук, без да проведем дори един разговор?
Кенеди се завъртя срещу него.
– Просто се разболях – каза тя и най-накрая срещна напрегнатия му поглед. – Какво искаш от мен, Истън?
Очите му пламнаха.
– Не бих искал нищо повече от това да те върна в къщата си и да се грижа за теб, ако ми позволиш.
Тя не искаше нищо повече от това да каже „да“ на предложението му. Толкова много ѝ липсваше домът му и ѝ липсваше да го споделя с него – да споделя леглото му, живота му. Но след начина, по който се беше отнесъл към нея, не можеше да му се довери.
А сега имаше и нова възможна брънка. Разбира се, нямаше как да е бременна, но какво, ако? Ами ако беше? Не вярваше, че Истън ще я подкрепи в тази ситуация. Той не се беше справил дори когато баща му се държеше като глупак, така че как можеше да очаква от него да се справи, когато ставаше дума за много по-сериозен проблем?
– Това не може да се случи – каза му тя, докато се опитваше да отвори вратата на колата си.
– Кенеди, почакай – каза Истън, сложи ръка на вратата и я задържа затворена. Сега гласът му беше емоционален, а тялото му беше толкова близо до нейното, че на практика я докосваше.
Кенеди искаше да се докосне до него. Ръката му върху бузата ѝ щеше да е като в рая, но това не беше нищо повече от фантазия. Тя не можеше да има това, което искаше, защото Истън не искаше или не можеше да ѝ го даде.
– Няма защо да чакам – каза тя и се опита още веднъж да отвори вратата на колата.
Истън продължаваше да държи ръката си върху нея и сега дъхът му беше върху ухото ѝ, когато се наведе по-близо.
– Обичам те – каза той. – Бих направил всичко за теб.
Тя се обърна, за да го погледне.
– Добре – каза тя. – Обади се на баща си още сега и му кажи, че ме обичаш и не можеш да повярваш, че се отнася с мен като с глупачка.
Истън се поколеба.
– Той дори няма да разбере за какво, по дяволите, говоря. Баща ми беше наполовина в торбата онази нощ.
– Виждаш ли? – Каза тя и поклати глава. – Няма да го направиш.
– Ще го направя, ако искаш. Искаш да нараня баща си? Това те кара да се чувстваш добре? – Каза той, а гласът му бе оцветен с недоверие и гняв.
– Не бих те накарала наистина да го направиш – каза му тихо Кенеди. – Просто исках да видя дали ще го направиш, ако те помоля. Но ти за пореден път ми показа, че не си готов да ме поставиш на първо място. – Тя отново се опита да отвори вратата си и този път, когато той се опита да я задържи, тя го загледа. – Вече няма какво да кажа. А сега пусни проклетата врата, Истън.
Той отдръпна ръката си, очите му бяха наранени.
– Това не е правилно, Кенеди. Знаеш, че се чувстваш по същия начин като мен.
– Не бъди толкова сигурен – каза тя и това беше само за да го нарани. Защото наистина искаше да му вярва, но когато се замислеше за факта, че може да е бременна, страхът се надигна дълбоко в нея и не искаше да я пусне.
Той няма да е до мен, когато имам нужда от него, а аз не мога да рискувам повече болка.
По-лесно беше първо да го нараня и да го накарам да си тръгне.
Истън стоеше там, с отпуснати рамене, с неясни и далечни очи, докато тя се качваше в колата си. Опита се дори да не поглежда към него, но и беше трудно, защото притеглянето беше толкова силно.
Накрая запали колата и потегли, а Истън не помръдна, но тя го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане, докато той ставаше все по-малък и по-малък и накрая изчезна.
Назад към част 8 Напред към част 10