Милена Завойчинска – Къща на кръстопътя – Книга 1 – Част 2

ГЛАВА 1

Облегнах се на компютърния стол. Наближаваше полунощ, а аз все още бях в интернет. Форумите са като блато. Влезеш ли, хванеш ли се да дрънкаш – край – няма излизане. Ето и сега, една напълно невинна тема за първоаприлските шеги доведе до разгорещени дебати за благотворителността. И защо се оставих да бъда въвлечена в тази авантюра с баса? Глупава идея. За всичко е виновна Авантюристката. Псевдонимът и е подходящ, това е сигурно. Още повече и това игриво настроение, което винаги има на първи април.
Отново бързо погледнах часовника. Остават петнадесет минути до полунощ. Трябва веднага да пусна обявата в интернет, за да е с днешна дата. Тъкмо няма да изглежда толкова глупаво в очите на четящите. Ще я приемат като първоаприлска шега.
Отворих сайта с обяви за покупко-продажби и намерих там малък подраздел „Подарявам. Ще го взема безплатно.“
Така:

„Приемам като подарък апартамент или къща. За мен: на двадесет и пет години, неомъжена, с висше образование, без лоши навици. Обещавам да се грижа за него/нея и да го/я поддържам в идеален ред. Телефон за връзка:…”

И бързо натиснах Enter, преди да съм променила решението си. Представям си какво ще си помислят за мен хората, които ще прочетат тази обява. Единственото извинение е днешната дата. Винаги има възможност да го обясниш като шега. Между другото, относно датата. Утре хазяйката ще дойде за наема. Намръщих се. Наемът продължаваше да расте и сега поглъщаше повече от половината ми заплата. Ама какво ти половината! Всъщност три четвърти. С това темпо скоро ще съм на улицата. Защото за разлика от наема, заплатата ми не я вдигаха. А и като цяло трябваше да реша какво ще правя с тази работа. Малкият офис, в който работех, миришеше вече на гроб и по всичко личеше, че скоро ще трябва да си търся нова работа. Едничка радост – до лятото остават само два месеца.
Поседях още малко, усмихваща се на мислите си за тази странна дискусия във форума. И тогава, неочаквано за мен, написах стихотворение на лист хартия. Изненадах се от себе си. Изобщо не си падам по поезията. Но вероятно тази вечер така ми повлия и тези редове се родиха под пръстите ми:

Къщата ми е без навес
Няма печка, ни щурец
Нито мишки тихо драскат
Нито скърцат дъски на пода.

Не пристъпва черна котка
И не джафка там кутре.
Няма братя и сестрици,
Тате с мама са далеч!

Празно в тясната квартира.
Аз, компютър, форум пак.
И намислям си криле!
Къща! Котка! Пале! И любов!

Вече пролет е почти,
Първият април е.
Все пак вярвам в чудеса,
Значи чакам фея…

Хазяйката наистина дойде на следващата сутрин, както беше обещала. Сърцето ми се обливаше в кръв, докато и давах честно спечелените си пари, но нямаше къде да се дяна. Ако имате нужда от работа, тогава имате нужда и от жилище, тъй като пътуването от предградията до града всеки ден е направо невъзможно. Така че се въртях като катерица във въртележка, без да се отказвам да изкарам допълнителни пари, ако имах възможност.
Глупавият ни спор във форума бързо беше забравен и аз се потопих в работата. Тримесечието приключи, тепърва трябваше да се направи отчетът за него. От счетоводството искаха да им набавя необходимите документи и фактури, а аз от своя страна ги изисквах от клиентите и така ден след ден. Рутина. Това е толкова изтощително, че дори нямах желание да хвърля един поглед на форума и да подърдоря за каквото и да било. Телефонът звънна три седмици след паметния ни бас с Вятър.
– Ало? Здравейте, аз за обявата – старческият женски глас леко потреперваше.
– Извинете? – Откъснах се аз от попълването на фактурата.
– За обявата. Да не съм сбъркала номера? – И тя продиктува номера ми.
– Не, не бъркате, това е моят телефон. А-а-а… – сетих се накрая – Да, да, слушам ви?
– Искам да ви дам къщата си. Това интересува ли ви все още? – Гласът беше малко напрегнат.
– Да, разбира се. Много ме интересува – оживих се аз. – Как да се срещна с вас?
– Днес ще можете ли?
– Да, след работа. В седем часа вечерта. Ще ви бъде ли удобно?
– Мм… – Жената помълча. – А по-рано не можете ли? Да кажем, през обедната почивка?
Хвърлих поглед към часовника и пресметнах наум. Почивката е след половин час, по принцип е възможно, но времето е кратко, само час. Какво може да свършим за час?
– Добре, само че, разбирате ли, ще имам само един час време и ако сте далече, няма да успея.
– Няма страшно. Къде се намира офиса ви?
Назовах улицата. Жената малко помълча, докато размишляваше.
– Така. Хайде да се срещнем след четиридесет минути в нотариалната кантора в началото на вашата улица. Веднага ще оформим всичко. Как да ви позная?
– Сини дънки, тъмно бежово кожено яке. Среден ръст, кестенява коса, разпусната, малко под плешките. Е, още и чанта, на цвят като якето – огледах се смутено и продиктувах.
– Добре, ще ви намеря – и в слушалката прозвуча сигнал.
Само примигвах, докато гледах мобилния си телефон и се опитвах да разбера какво беше това сега. Не ми прилича на някакъв номер. Ама такова не може да се случи, нали? Откъде накъде изведнъж някой ще ми дава къща? И то толкова спешно? Направо е безмислено.
Очаквах с нетърпение минутите до срещата и на практика тичах до нотариалната кантора. Пристигнах дори малко по-рано от уговореното и затова успях да си поема дъх отстрани на верандата, където се настаних, за да изчакам моята събеседничка. Всъщност не се наложи да чакам дълго. Буквално след три минути вратата на нотариалната кантора се отвори и оттам излезе много възрастна жена. Добре поддържано лице с останки от предишна красота, сива коса, спретната прическа, елегантно палто. Истинската и възраст издаваше не лицето, а фигурата и. Слаба, прегърбена женица, с малко неуверените и предпазливи движения на възрастен човек. Тя огледа всички наоколо, задържа погледа си върху мен и се приближи уверено.
– Момиче! – Същият леко потреперващ покрусен глас, който разговаряше с мен по телефона. – Мене ли чакате?
– Здравейте. Вероятно вас! – Усмихнах и се приветливо. – Звъннахте ми заради къщата, нали? Извинете ме, по телефона не успях да се представя и да попитам за името ви. Аз съм Виктория, може и просто Вика.
– Да, да, аз ви звънях – устните и трепнаха в нерешителна усмивка. – Казвам се Елвира Николаевна. Да влизаме, Вика, наредих се на опашката и съвсем скоро е нашият ред. Дотогава ще ви разкажа всичко.
В коридора на нотариалната кантора ние се настанихме настрани от всички и Елвира Николаевна, след кратко колебание, започна:
– Вика, наистина искам да ви подаря къща. Не се учудвайте – вдигна ръка тя в отговор на опита ми да се намеся с въпрос. – Сега ще ви опиша ситуацията, а вие преценете дали имате нужда от този подарък. Къщата е много стара, съвсем древна. И честно казано, това са по-скоро руини. Засега едва ли ще можете да живеете в нея. Трябва да и се направи ремонт и да се вложат много усилия, за да се сложи в ред. Но работата е там, че самата аз нямам сили да го направя заради възрастта си.
– А децата ви няма ли да възразят, че я подарявате? – Дочаках аз паузата в думите и.
– Не. Наследих тази къща от баба ми и моята внучка трябваше да я наследи на свой ред. Самата аз никога не съм живяла в нея, само редовно проверявах дали все още не е паднала и ѝ плащах данъците. Къщата, както вече ти казах, е много древна и се предава в рода ни само по женска линия. Мъж не може да я притежава и това е документирано. Но… — тя въздъхна тъжно. – Внучката ми загина заедно със сина ми и съпругата му в автомобилна катастрофа. Съвсем сама съм и няма на кого да я оставя. Апартаментът ми ще отиде за държавата по договор, но не бих искала да изоставям къщата. Твърде отдавна е в нашето семейство и когато видях обявата ви, си помислих: може би с вас тя ще намери втори живот? Вие сте млада, решителна, щом не се страхувате да направите толкова странна обява. И аз се надявах…
– Много съжалявам! – Малко се разстроих от такава изповед. Беше ми неудобно и не знаех какво е прието да се казва в такива случаи.
– Няма страшно, Вика. – Елвира Николаевна се усмихна с ъгълчетата на устните си. – Всичко това са отдавна отминали работи. Вече много години живея сама, но сега… Лекарите ми дадоха съвсем малко време и аз се опитвам да уредя всичките си земни дела. Точно заради това съм принудена да ви накарам да побързате с решението си.
– Съгласна съм. И ще се постарая според силите си да я преустроя – усмихнах и се в отговор аз.
– Не се тревожете за парите, Вика. Не мога да взема всичко със себе си на оня свят, затова ще открия банкова сметка на ваше име, по която ще бъде преведена сума, достатъчна за ремонт. От вас ми е необходимо само съгласието ви и обещанието, че ще направите всичко по силите си къщата да не се разпадне. Ако не искате да се нанесете в нея – ваше право е. Разбирам, че сте младо момиче и сте свикнали да живеете в градски апартамент, съдейки по външния ви вид. Но поне я ремонтирайте, за да се съхрани и за в бъдеще. И след време я предайте във владение на вашата дъщеря или внучка. Е, или като мен – на някое момиче. Но в никакъв случай на мъж.
– Добре, съгласна съм – повторих аз. – Какво се иска от мен?
– От вас – само паспорта. Сега ще сключим договор за дарение и ще отворим в банката на съседната улица сметка на ваше име. Аз веднага ще преведа в нея парите, за които говорихме. От тях ще взимате, за да плащате данъците и задължителните сметки. Имате ли възможност да останете и след края на обедната почивка?
– Добре, ще се разбера с началника си.
– Вика, повярвайте ми: наистина ми остава много малко време и бързам, за да успея с всичко.
Ето така си поговорихме. По указанията на Елвира Николаевна нотариусът оформи договор за дарение. Тя беше взела със себе си всички документи за къщата и се оказа, че бяхме напълно готови за сделката. От мен се искаше само да прочета договора и да го подпиша. Според него, от тази минута аз ставах единствената притежателка на дом номер седем в Малък Вронски тупик*. От своя страна бях задължена да спазвам условията на договора.
А именно: да направя ремонт на постройката и прилежащите към нея други такива със средствата, наследени заедно с къщата; да изплащам от бюджета всички полагащи се комунални сметки, данъци и такси; да се грижа за нея през цялото време като мое притежание и да не я изоставям; а също така, някъде в бъдещето, да я предам в наследство или като дарение на друга личност от женски пол. Е, това е по-опростения превод от юридическия език на човешки.

В клона на съседната банка ние бързо открихме сметка на мое име и в нея незабавно постъпиха парични средства. Бях впечатлена, сумата се оказа наистина внушителна. Само че в мен се прокрадна мисъл: в какво ли състояние е къщата, щом са необходими такива пари за ремонта и? Или не са много? Честно казано, в строителните и ремонтни работи съм пълен профан и дори приблизително не знаех откъде и как да започна с това. Накрая получих на ръка целия пакет документи и се сбогувахме с Елвира Николаевна.
Тя ми пожела успех и още веднъж изрази надежда, че такава смела и решителна девойка като мен, ще може най-сетне да се захване с къщата и да я върне към живот. Не започнах да коментирам думите и. Не ми се искаше да разстройвам възрастния човек и да и разкажа, че всъщност не съм толкова смела и решителна, а всичко това е заради един глупав първоаприлски бас.
Ще избързам напред и ще кажа, че повече с Елвира Николаевна не успях да говоря нито веднъж. Позвъних и след четири дена, но… Сух мъжки глас ми съобщи, че тя е починала преди четири дена, късно вечерта и вчера са я погребали. Такива работи!

Разговор във форума в края на април 2013 година

Колибри

Привет, народе! Кой си спомня още за баса ни с Вятър?

Авантюристка

О, Колибри. Не си се мяркала отдавна. И ето, че е края на месеца. Как е?

Колибри

Ами всъщност, искам да ви се отчета.

Вятър

И?

Колибри

Вятър, няма да повярваш! Преди пет дена станах собственичка на къща. Подари ми я една много мила жена. По-точно, ако трябва да съм напълно откровена, тя по-скоро ми я остави в наследство. Това е самият факт!

Вятър

Леле мале! А пък ти не вярваше. Е? С нетърпение очаквам подробностите и своята законна бутилка „Мартини Асти“!

Колибри

Самата аз съм в шок. От мен се иска да я ремонтирам и даже ми отпуснаха средства за това.

Сол

А що за къща е? Къде?

Колибри

Малък Вронски тупик, дом номер седем. Наистина, все още не съм ходила до там. Понятие си нямам какво представлява. Планувам да я огледам по време на майските празници. Вятър, можеш ли и ти да дойдеш? От мен бутилката.

Вятър

Хм. Колибри, знаеш ли, изглежда, че вие с Авантюристката бяхте прави. Дават само онова, което не им трябва, а им е жал да го изхвърлят.

Колибри

Това пък защо го казваш?

Вятър

Колибри, ти само не се разстровай, но това не е къща, а порутена барака. Знам го това място.

Колибри

А-а-а, ама че работа! А пък аз се зарадвах. Ех…

Вятър

Опрощавам ти бутилката. Ти я изпий, дано поне малко ти подслади разочарованието. И успехи. Ремонтът ще е дълъг.

/*Тупик (рус.) – Сляпа, задънена улица.

Назад към част 1                                                          Напред към част 3

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!