Глава 1
Сара не беше свикнала да съжалява вампирите. В крайна сметка работата ѝ беше да ги опакова, маркира и транспортира обратно при техните господари, ангелите. Тя не беше привърженик на наемния труд, но ангелите не криеха цената на безсмъртието. Всеки, който искаше да се сдобие със свобода, трябваше да служи на ангелите в продължение на сто години. Това не подлежи на обсъждане.
Ако не искаш да се кланяш и да се трудиш в продължение на сто години, не подписваш договора. Просто. Да се откажеш от Договора, след като ангелите са изпълнили своята част от сделката? Това просто ви прави нарушители. А никой не ги харесва.
Този човек обаче имаше и по-лоши проблеми от това да се върне у дома при разгневен ангел.
– Можеш ли да говориш? – Вампирът притисна с ръка почти обезглавения си врат и я погледна, сякаш беше луда.
– Да, съжалявам. – Тя се зачуди как, по дяволите, той все още е жив. Вампирите не бяха истински безсмъртни – те можеха да бъдат убити както от хора, така и от други представители на своя вид. Отрязването на главата беше най-безпогрешният метод, но мнозинството от хората не тръгваха по този път – не беше като вампирите да стоят на едно място за да направиш това. Изстрел в сърцето вършеше работа, стига след това да се отреже главата, докато са на земята. Или огън. Това също вършеше работа.
Но Сара беше следотърсач. Нейната работа беше да издирва, а не да убива.
– Имам нужда от кръв? – Вампирът изглеждаше обнадежден.
– Изсмучи я – каза тя. – Не си мъртъв. Това означава, че си силен. Ще издържиш, докато успея да те прибера у дома.
– Нееее.
Пренебрегвайки буржоазното отхвърляне, тя приклекна и плъзна ръка по гърба му, за да го издърпа на крака. Тя беше висока само метър и половина, а той беше доста по-висок. Но не беше кървяла от врата си и тренираше седем дни в седмицата. Като го изправи, тя започна да го води към колата. Той се съпротивляваше.
– Имаш ли нужда от помощ? – Дълбок, тих глас, отлежало уиски и тлеещи въглени.
Тя не познаваше този глас. Не познаваше и тялото, което се движеше из сенките. Повече от метър и осемдесет солиден, мускулест мъж. Широк в раменете, мускулести бедрата, но с течната грация на трениран боец. Такъв, срещу когото тя не би искала да се изправи в битка. А тя беше поваляла вампири, два пъти по-големи от нея.
– Да – каза тя. – Само ми помогни да го закарам до колата. Тя е паркирана до бордюра.
Непознатият почти вдигна вампира – който започна да издава смътно разбираеми звуци – и го захвърли на задната седалка.
– Контролен чип?
Тя свали арбалета си от гърба и го насочи към вампира. Беднякът се отскубна назад, като вкара краката си изцяло в автомобила. Като извъртя очи, тя върна арбалета на предишното му място и издърпа един нашийник от мястото му, закачен на колана на черните ѝ дънки, под тениската. Посягайки към него, тя направи пауза.
– Не се опитвай да направиш нещо грешно, иначе ще те застрелям наистина.
Вампирът се свлече и я остави да затегне металния кръг около бързо заздравяващия му врат. Науката за ефекта на устройството върху вампирската биология беше сложна, но резултатите бяха ясни – вампирът вече не можеше да действа без директна заповед от Сара. Тя не започна да описва контролния чип, защото дори и така ранен, вампирът вероятно можеше да откъсне главата ѝ за две секунди.
Сара харесваше главата си, благодаря много.
Изпълзя обратно навън, затвори вратата и погледна другия ловец – и в нея нямаше никакво съмнение относно призванието му.
– Сара. – Протегна ръка.
Той я пое, но дълго време не проговори. Тя не можа да се насили да протестира – нещо в тези тъмни, тъмнозелени очи я задържа на място. Сила, помисли си тя, в него имаше невероятно усещане за власт. Тогава той заговори и отлежалото уиски в гласа му почти я заслепи за действителните му думи.
– Аз съм Дийкън. Ти си много по-малка, отколкото предполага репутацията ти.
Тя отдръпна ръката си.
– Благодаря. И следващия път не ми предлагай да ти помогна.
Повечето мъже щяха да си тръгнат с накърнено его. Дийкън просто стоеше там и я гледаше с тези напрегнати очи.
– Това не беше критика.
Защо, по дяволите, тя все още беше тук?
– Трябва да предам Родни на господаря му.
– Ти имаш репутация. – Той се приближи, а очите му се насочиха към презрамката, която преминаваше през тялото ѝ. – Ти и арбалетът ти.
Дали това беше забавлението, което видя в това толкова сериозно лице?
– Не го подценявай, докато не го опиташ. Стрелите ми са направени така, че да притежават същите свойства като огърлиците – пазят ме от опасност, докато мишената не бъде безопасно предадена, а като се има предвид способността им да се лекуват, едва ли боли.
– И все пак имаш бронежилетка.
Тя свали арбалета.
– Движи се. – От толкова близо тя виждаше само Дийкън, гърдите му, широки една миля. Може би беше малко засегната, но хей, имаше пулс. Беше адски секси. Това не променяше нищо. Тя беше ловец. А той можеше да е от Гилдия, но също така беше и непознат. – Най-добрата ми приятелка ги обича. – Тя не разбираше защо, но Ели не получи арбалет, така че бяха равни. Все пак Сара беше обещала да пробва нещата, тъй като Ели беше пробвала арбалета на последния си лов. – Помолих те да се преместиш.
Той най-накрая се отмести няколко сантиметра назад. Достатъчно, за да може да дръпне вратата на пътника и да пусне арбалета вътре през нея. Родни беше почти напълно излекуван, но беше изцапал с кръв целия интериор на колата под наем. Проклятие. Гилдията щеше да покрие разходите, но тя не искаше особено да се вози в тази бъркотия.
– Трябва да предам пакета.
– Нека първо да поговорим с него.
Тя затвори пътническата врата.
– И защо ще го правим?
– Не ти ли е интересно кой го е нарязал? – Той имаше стряскащо дълги мигли, помисли си тя. Тъмни и копринени и напълно несправедливи за един мъж.
– Вероятно е някаква група, която мрази вампири. – Намръщи се тя. – Идиоти. Никога не им хрумва, че нападат нечий съпруг, баща или брат.
Той продължаваше да я гледа.
– Какво? – Тя потърка лицето си, доволна, че тъмният цвят на кожата ѝ скриваше глупаво горещата ѝ реакция към този непознат.
Но нямаше нищо лошо в това да гледаш, нали?
– Казаха ми, че имаш кафява кожа, кафяви очи и черна коса. – Звучеше точно така. – Кои са „те“?
– Ще ти кажа, след като поговорим с вампира.
– Морков и тояга? – Тя сведе очи. – Аз не съм заек.
Устните му се извиха леко в ъглите.
– В името на приятелството. – Бръкна в изтърканото си кожено яке и извади личната карта на гилдията.
Достатъчно любопитна, за да не си отреже носа, за да не си накърни лицето, тя дръпна глава към колата.
– Ще се кача на предната седалка, ще сваля чипа. – За съжаление – или за щастие, в зависимост от гледната точка – вампирите не можеха да говорят, докато бяха чипирани. – Ти се качи на задната седалка и се увери, че той не…
– Няма да се побера в колата.
Тя го прие. Направи всичко възможно да не го помоли да се съблече гол, за да може да го оближе от главата до петите.
– Добре – каза тя, натъпквайки изведнъж енергичните си хормони обратно в склада. – Нов план. Аз ще го накарам да спусне прозореца, а ти ще сложиш ръка на врата му, докато говорим.
Така и направиха. Родни беше повече от щастлив да разговаря, след като Сара се представи.
– Обичаш да стреляш по хора. – Той го накара да прозвучи така, сякаш е маниачка. – С лък и стрела!
– Изостанал си от времето – аз преминах на арбалет миналата година. – Беше по-бърз, но ѝ липсваше специално конструираният лък. Може би щеше да се върне към него. – И дори не боли.
– Казваш ти.
Тя примигна.
– На колко години си?
– Току-що навърших три години. – Вампирите смятаха възрастта си от момента на създаването си.
Сара поклати глава.
– И ти се опита да избягаш? Защо, по дяволите, ще направиш нещо толкова глупаво? – Неговият баща, господин Лакаре, вече не беше луд.
– Не знам. – Той сви рамене. – В момента ми звучеше като добра идея.
Явно не си имаха работа с най-острия нож в чекмеджето.
– Уууууууу. – Очите ѝ срещнаха тези на Дийкън. В зелените им дълбини нямаше и помръдване, но тя можеше да се закълне, че той сдържаше смеха си. Преглътнала собствената си усмивка, тя върна вниманието си към Родни. – Прост въпрос.
– О, добре. – Вампирът се усмихна, показвайки и двата си удължени зъба – нещо, което старите никога не правеха. – Не обичам твърдите неща.
– Кой те поряза, Род?
Той преглътна и примигна бързо.
– Никой.
– Значи си се опитал да се обезглавиш?
– Да. – Той кимна, което означаваше, че Дийкън го държи много леко. Не че това имаше значение. Сара имаше арбалета си като застраховка.
– Родни. – В тази единствена дума тя вложи цялата заплаха, на която беше способна. – Не ме лъжи.
Той отново примигна и – о, Боже мой – щеше да се разплаче. Сега тя се чувстваше като насилник.
– Хайде, Род. Защо се страхуваш?
– Защото…
– Защото… – Тя се замисли какво би изплашило един вампир толкова силно. – Ангел ли беше? – Ако беше баща му, тя не можеше да направи нищо, освен да докладва за гадняра на Службата за защита на вампирите. Възможно беше обаче нападението да е било организирано от някой от враговете на Лакаре, в който случай ангелът щеше да се погрижи сам за него.
– Не. – Родни звучеше достатъчно шокиран, за да казва истината. – Разбира се, че не. Ангелите ни правят. Те не ни убиват.
А момчето живееше в страната на ла-ла.
– И кой друг те плаши толкова много? – В този момент тя отново улови очите на Дийкън и намери отговора си в техните вече не забавни дълбочини. Ловец. Или някой, когото Родни бе взел за ловец. Защото истинските ловци не убиваха вампири.
Родни започна да подсмърча.
– Моля те, не ме наранявай. Нищо не съм направил.
-Хей. – Сара протегна ръка и, пренебрегвайки тръпката му, го потупа по рамото. – Интересува ме да си прибера таксата за предаването ти. Получавам само половината, ако си мъртъв, така че няма смисъл да те убивам.
Родни я погледна с надеждата, която беше блестящ скъпоценен камък в очите му.
– Наистина?
– Да.
– Ами… – Намалявайки гласа си, той посочи ръката около врата си. Дийкън проговори за пръв път.
– Аз съм нейното гадже. Правя това, което тя каже.
Тя го погледна, но Родни очевидно намери твърдението за много успокояващо.
– Да, ти си шефът – каза той на Сара. – Мога да кажа. Моята Минди също обича да бъде шеф. Тя ми каза, че трябва да избягам и знаеш ли, можем да отидем като на круиз.
Сара притисна пръст върху устните му.
– Съсредоточи се, Родни. Разкажи ми за ловеца, който те е порязал.
– Той каза, че всички ловци мразят вампирите. – Гласът на Родни стана много тих. – Аз не знаех това. Знам, че работата ви е да ни следите, но не мислех, че ни мразите.
– Не ви мразим. – На Сара ѝ се искаше да го погали по главата. Исусе. – Той просто беше уплашен.
– Така ли мислиш?
– Знам, че е така. Какво друго каза?
– Че вампирите са изметта на земята и че ангелите се замърсяват от нашето присъствие. – Той направи физиономия. – Не знам как това може да е вярно, след като ангелите ни правят.
Сара беше толкова изненадана от внезапния прилив на смисъл, че ѝ трябваше секунда, за да го обработи.
– Да, точно така. Значи той е лъгал. Каза ли е нещо друго?
– Не, той просто извади меча си… – Меча? – … и се опита да ми отреже главата. – Той седна назад, рециталът приключи.
– Как изглеждаше? – Попита Дийкън.
Родни подскочи, сякаш беше забравил за опасността в гърба си.
– Не можах да видя. Носеше черна маска и всичко беше черно. Но беше висок. И силен.
Това включваше половината от ловците в гилдията. Сара се опита да измъкне повече от Родни, но се провали. Отново го заключи на шията и потегли към Лакаре, като много добре знаеше, че Дийкън я следва с голямо чудовищно моторче. Той остана пред портите, докато тя влезе, за да предаде Родни.
Господарят на Родни го чакаше във всекидневната на дом си.
– Върви – нареди той.
Сара махна чипа и го сложи на масата, за да го върне Лакаре в гилдията, докато Родни се измъкваше като покварен ученик. Щраквайки с гняв кремавите си криле, ангелът вдигна плик от масата.
– Разписка, потвърждаваща плащането. Изпратих я веднага след като се обади да кажеш, че си хванала Родни.
Провери го бързо и го пъхна в джоба си.
– Благодаря.
– Госпожо Хазиз – каза той и се намръщи – ще бъда откровен. Никога не съм очаквал, че Родни ще се опита да избяга. Не съм сигурен как да го накажа.
Сара не беше свикнала да разговаря с ангели по-дълго, отколкото беше необходимо, за да получи задачата. В повечето случаи тя дори не ги виждаше тогава – те бяха прекалено важни, за да общуват с обикновени смъртни. За това бяха вампирите.
– Познаваш ли Минди?
Лакар замълча.
– Да. Тя е един от най-старите ми вампири.
– Ревнив тип?
– Хм, разбирам. – Кимване. – Прекарвам допълнително време с Родни – той е дете и се страхувам, че ще го изядат, ако не го науча на някои умения.
Сара дори нямаше да попита как Родни е преминал през процеса на подбор на кандидати. Толкова много хора искаха да бъдат Направени, че това беше всичко друго, но не и удар по масата.
– Той не е майстор – каза тя. – Мисля, че ако го накажеш прекалено сурово, ще се пречупи.
Господин Лакар кимна.
– Много добре, ловецо на гилдията. Благодаря. – Това беше изпращането ѝ.
Да оставиш Родни с майстор, който все още беше раздразнен, макар и вече не ядосан, се чувстваше смътно погрешно. Но вампирът беше направил своя избор, когато е поискал да бъде направен. Сега той щеше да бъде нечий роб през следващите деветдесет и седем години. Докато излизаше, пътят ѝ се пресече с този на стройна червенокоска. Жената беше облечена в дързък ален костюм, който се прилепваше към тялото ѝ като втора кожа. Той даваше заявка.
Тя щеше да продължи, но червенокосата я спря.
– Ти върна Родни. – Минди. – Това е моята работа.
По-възрастната вампирка – много по-възрастна от самата лекота, с която симулираше човечност – само стисна зъби.
– Не очаквах, че ще оцелее толкова дълго – той едва може да си завърже връзките на обувките.
– Как е стигнал до Маде? – Попита Сара, неспособна да преглътне повече любопитството си.
Минди махна с ръка.
– Той беше добре преди… – Тя сякаш със закъснение осъзна с кого говори. – Довиждане, ловецо на гилдията.
– Довиждане. – Интересно, помисли си Сара. Всички знаеха – дори ако това знание никога не беше потвърдено – че малък процент от Кандидатите полудяват след трансформацията. За пръв път виждаше пример за човек, който вместо това е бил в застой.
Дийкън не беше наблизо, когато тя се върна в колата под наем, но той я намери отново, докато стигне до хотела си. Тя паркира в подземния гараж и излезе от него, за да види как той спира този чудовищен мотор до нея.
– Как се измъкна от охраната?
Той свали каската си, разкопча якето си и слезе от мотора. Великолепни мъжки мускули. Толкова приятни за докосване. Нещо много ниско в стомаха ѝ се сви още по-силно. Боже мой, но този мъж беше чист секс.
Назад към част 1 Напред към част 3
