Фен превод и редакция – ФАНТАСТИЧЕН СВЯТ
Анотация
„Започни от своя дом“
Животът на стопанка е скучен и безинтересен. Може би. Освен, ако къщата ви не се намира на кръстопътя на световете.
След като получава като подарък „Къщата на кръстопътя на световете“, обикновеното земно момиче Вика се превръща в баронеса Лисовска и… в истинска фея. А къде трябва да живеят феите? Точно така, в резиденцията. Затова по желание на Виктория Къщата се превръща в просторен луксозен Замък, където скоро се появяват нови обитатели.
А ако къщата вече не е къща, а замък? И ако владетелите на два свята ви дойдат на гости, можете да преименувате замъка на „Резиденция на феята“ и готово. Защо? Господарката на къщата е фея, а резиденцията е на разположение. А това, че мястото е странно и че обитателите идват от четири свята – та това са дреболии. Главното е, че животът кипи, няма време за скука, а приключенията сами намират Вика и я принуждават да се научи да управлява способностите си.
Грижи, грижи, грижи… Новото жилище трябва да бъде организирано. Да се създаде по-удобен преход между световете за всички желаещи. А също и да подреди личния си живот. Ив, който идва при Вика в сънищата, я уверява: Много скоро те ще се срещнат в реалния живот и ще могат да бъдат заедно наистина. Но къде и кога ще се състои заветната среща? И кой ще бъде мъжът, на когото Виктория е отдала сърцето си…?
***
ГЛАВА 1
Първата сутрин след „строежа на века“ започна доста неочаквано. Събудих се от множество крясъци и грохот, които идваха някъде откъм улицата. С труд отлепих глава от възглавницата и седнах внимателно, стараейки се да не обезпокоя Филя, седнах, като се опитах да съобразя къде съм и какво става. Огледах се някак объркано, възстановявайки паметта си и чудейки се къде са всички мебели и защо спя в напълно празна стая, ако не броим спалнята ми. Къде е балдахина? Къде е килимът? Къде е всичко? И тогава си спомних.
О, точно така! Тъй като вчера променихме старата ми скромна къща в просторен замък. А стаята е празна, защото снощи не ми стигнаха силите да я обзаведа.
Точно така. Именно вчера се случи този „строеж на века“. Аз стиснах очи от преливащите емоции: това е шега, напускайки, да се договориш със собствената си къща да се ремонтира сама! И дори накрая да се получи такъв зашеметяващ резултат! Това се случва само в приказката! В моята приказка.
Ах, така че аз не се събуждам в собствената си къща, а в собствения си замък! Не, даже е по-яко. Какво съм аз? Фея! Какво се полага на една фея? Дворец! А аз каква фея съм? Неправилна! Затова ще имам не просто замък или дворец, а това, което се нарича с гордата дума „резиденция“. Ето! Скромно и с вкус.
Бързо надникнах през прозореца и се заслушах в шума. Съдейки по всичко, беше още много рано и какво точно се случваше, беше мистерия. Затова, прозявайки се, нахлузих халата си и се отправих към изхода.
Е… тръгнах – е силна дума, разбира се. Лутах се, опитвайки се да си спомня пътя надолу от втория етаж и да разбера през коя врата да изляза на двора. Откъде идва шумът? Май откъм Ферин. Шумът идваше от страната на Ферин. Назур беше до портата и спореше с някого през открехнатата врата, като му пречеше да влезе. Благодарение на веригата на вратата…
Тихичко се приближих и се заслушах във високите мъжки гласове, за да разбера какво се е случило.
– Отваряй, проклет изверг! Къде си дянал госпожата ни? – Изкрещя иззад вратата сърдит мъжки глас.
– А бе всичко си е наред с вашата госпожа. – чу се не по-малко сърдития глас на Назур, когото също бяха вдигнали по никое време – Тя спи, виж колко е рано!
– Не вярваме! Покажете ни я! – това вече беше истеричен женски вик иззад вратата.
– Аха, вижте как сте омагьосали господарската къщичка! Къде е нашата лейди?
– Е, демоне, само да разберем, че нещо е станало с нашата баронеса – ще имаш неприятности! – отново мъжки глас.
– Забийте го на вилите, мъже! – женски крясък – Щом не я вика, значи е в беда.
– Да строшим вратата! – мъжки бас – Какво си мислите, че правите, демони. Да тормозите нашата лейди?! Няма да стане! Няма да позволим!
Леле, майчице! Въобще не го очаквах от селяните на Листянка… Те какво, дошли са да ме спасяват ли?
Аз побързах да се приближа, избутах Назур настрани, махнах веригата и отворих вратата. А зад нея се беше събрала тълпа от доста решително настроени селяни с вили и коси.
– Добро утро? – погледнах въпросително и пооправих халата си.
– Ох, милейди! – плесна с ръце една едра селянка, застанала най-отпред – Жива е.
– Амм… ами да – кимнах на кмета и на капитана, който стоеше настрани и не се намесвше засега – Какво се е случило? Защо всички вие сте тук?
– Лейди, нещо невъобразимо се случи с къщата ви вчера. Ние станахме сутринта и… Боже мой, а зад оградата – покрив на замък! – избута селянката кмета – Уплашихме се за вас. Помислихме си, че демоните ви се присмиват и искат да ви отнемат всичко… Вие колко поживяхте тук, а къщата не беше се променяла. Изведнъж такова…
Тихичко изхъмках и погледнах Назур, а той само завъртя очи и скръсти демонстративно ръце на гърдите.
– Благодаря ви, скъпи мои! – усмихнах се смутено – Наистина съм много трогната от вашата загриженост. Но при нас всичко е наред. Просто вчера направихме преустройване на къщата. Добавихме повече пространство. Така че в близките няколко дни ще ни потрябва помощ.
– Каква, милейди? – едрата селянка отново избута кмета.
– Хм… Ще трябват няколко жени със своите парцали, четки, кофи и метли, за да измият прозорците и подовете. И мъже с лопати и гребла, за да прекопаят земята. А после ще реша какво да посадя, засега само да разкопаят и разрохкат. Има ли желаещи да спечелят пари?
– Недейте така, милейди! – плесна с ръце лелката – Нима ще ви вземаме пари за такова нещо? Вие за нас сте… Така и ние… Нали така, мъже? – тя се обърна към тълпата и заплаши някого с юмрук.
– Добре, разбрахме се. – не издържах аз и се разсмях – Тогава от мен за благодарност ще получите по нещо за домакинските ви нужди. Помислете какво ви трябва. Може би платове? Или нещо за домакинството? Или някакви играчки за децата?
Предлагах им именно това, защото не знаех какво може да им потрябва. Но от платове винаги имаше нужда, нали те самите си шиеха дрехите а и те се износваха. Цветна басма или фланелен плат щеше да свърши работа. Може би някакви дреболии за кухнята – ножове или рендета. А за децата бяха подходящи меки или пластмасови играчки. Всичко това на Земята не беше скъпо, а за Ферин са невиждани неща. Аз от време на време им подхвърлях най-различни сладкишчета. Всеки път, когато самата аз минавах през селото или изпращах Тимар за продукти, им давах по нещо дребно. Малко сол и черен пипер за домакините. Или карамелчета и близалки за децата.
В главата ми се въртеше една идея, която изискваше време и сили. И сигурно щях да я осъществя някой ден, само трябваше да разбера по какъв начин. Бъчварите във Ферин изработваха чудесни неща: бъчви, качета, ведра и най-различни други изделия. А след това караха всички тези неща по пазарите из близките градове, както успях да разбера. Само че проблемът беше в това, че такива бъчвари имаше във всяко село и цялото това великолепие струваше жълти стотинки. Докато в същото време на Земята бъчвите и каците с подобно качество се оценяваха доста по-скъпо – аз вече бях научила – от три до десет хиляди рубли на бройка. И размишлявах над това, че след време можеше да бъде установена на Земята търговията с бъчварски произведения от Ферин. Хипотетично можеха да се продават на дистрибутори, а те вече да си ги разпространяват както искат. И за едните и за другите това щеше да е само от полза. А приходите биха могли да се използват, за да се купи на феринците нещо, от което се нуждаят. Например, някакво градинско оборудване.
Лелката селянка закима одобрително и каза, че да, плат и нещо за домакинството е чудесно.
– Е, това е добре. Тогава ви чакам след няколко часа. – кимнах аз на лелката, по дяволите, въобще не помня името ѝ, чак ми стана неудобно – Донат, останете, ако обичате, за две минути. Капитан Летаний и вие, моля ви.
Селяните се разотидоха, а аз поканих кмета и капитана вътре.
– Да отидем да изпием по едно кафе и да обсъдим някои неща. Нали не възразявате?
Вече с кафето, първо се обърнах към кмета:
– Донат, много съм поласкана, че така се тревожите за мен. Но хайде следващия път вие сам пробвайте да укротите селяните, добре? Ето тези демони – кимнак към Назур – той и Арейна, не ме застрашават със сигурност. Нали си спомняте какво ви казах? Те ми дадоха клетва за вярност. Повярвайте ми, тя не може да бъде нарушена.
– Да, помня, лейди. – Донат смутено подръпна мустаците си – Но жените бяха толкова обезпокоени. Когато сутринта видяха кулите, вдигнаха врява… Нали видяхте Олгира… Тя само да си науми нещо… На всичкото отгоре и средното и синче като се разкряска. Всичките хлапета насъска. Твърдят, че демоните изяли госпожицата и взели къщата ѝ за себе си.
– А що за синче е? Аз познавам ли го? – смутено погледнах Назур, който седеше с невъзмутимо изражение срещу мен.
– Той все още е малко момче. Излъга, че си купила от него върколак за сладкиши.
– Ах, тоз… – усмихнах се аз – Имаше нещо такова. Тоя калпазанин се гласеше да удави Тимар, когато заради болестта си не можеше да се преобрази в човек.
– Калпазанин неден! – изговори с чувство Донат – Ако бях научил по-рано, щях да го опердаша!
– Добре, това е в миналото. Сега не става дума за това. – смених темата – Донат, по-добре помисли какви полезни земеделски неща ще бъдат полезни в стопанството. Аз ще ги купя веднага.
– Лейди, ще ви струва толкова много… Имаме голямо село…
– Не го правя просто така. Тези, които дойдат да ми помогнат със Замъка, ще ги получат от мен в знак на благодарност. Останалите ще върнат стойността на тези неща с храна: туршии, плодове, сушени гъби, зърнени храни, мед. Имали сте добра реколта, видях го. Така и ще се разплатят. Обичам консервираните краставички, домати и прочие дарове от градината. Устройва ли ви това предложение? Само ми подскажете какво ви е най-необходимо.
Накрая стигнахме до единодушие, че им трябват плат на рула, а те сами ще си го поделят. Стоманени ножове с различен размер, най-обикновени, кухненски, каквито при нас продават във всеки магазин за домашни потреби. За работа по градината – най-различен инвентар, и за жените разни дреболии за кухнята по моя преценка. След това кмета си тръгна, а аз заговорих с капитан Летаний.
Казах му накратко, че сега вместо къща има замък, както той вече го вижда. Съобщих му, че в най-скоро време ще увелича щата на прислугата и охраната. При това охраната ще е по-скоро от демони. При тези думи капитанът изгледа Назур, но си замълча. Помолих го за съвет как е най-добре да постъпя, за да обознача принадлежноста на тези хора и нехора към собствения ми дом. Може би някаква униформа или пък специален знак? Така че хората да не се плашат и да могат да видят чии служители са. След като помисли, капитанът ме посъветва да им дам или наметала с моя герб и цветове, или колани със същите знаци.
– Благодаря ви, капитане. – усмихнах му се аз – Щом ми стане известен броя, ще поръчам колани за тях. Това ще е най-добре.
– Няма за какво да ми благодарите, милейди. Ако има нещо, обръщайте се към мен. Ах, да… Хората тук се оплакват, казват, че са се появили бандити. Вече имало няколко нападения. Селяните поискаха да им помогнем, но ние сме причислени само към вас и не можем да се отлъчваме. Така че като съберете своите… хм… демони, оправете се с тях.
– О, наистина! – погледнах към Назур – Защо не са ми съобщили? Аз съм нещо като тяхна баронеса.
– Всички знаят, че засега нямате някой, който да може да се справи с това. Вашият маг в къщата е като допълнение, каква полза от него. А демонът е само един и също наглежда къщата – Летаний сви рамене – А селяните ви обичат и няма да започнат да ви дърпат и безпокоят ей така, за нищо.
– Ясно. Добре тогава! Значи от днес Назур става началник на службата за безопасност! – замълчах за кратко – Капитане, ако неочаквано разберете нещо, веднага ни докладвайте, става ли?
Той кимна.
– Назур, добре, и ти знаеш какво да правиш. Вчера говорихме за това. Намери си няколко помощници.
Освободих капитана, двамата с демона се спогледахме тъжно и в отговор на недоволния му поглед аз само разперих ръце.
– Назур, ти недей да им се сърдиш. Нали разбираш колко силни са стереотипите им. Докато не свикнат и се смирят, че имат такава странна баронеса и че онези, които работят при нея също не са от този свят. По-точно, от Ферин. – разсмях се от неволния каламбур, който се получи.
– Да, разбирам. – Назур също се усмихна – Виктория, по-добре ми кажете колко хора да наема? И какви са изискванията?
– Ами… Боже, ама че въпрос! Откъде да знам колко ще трябват. Дай да пресметнем… Имаме четири свята, всеки със свой вход. Значи четирима трябва да стоят на стража при тях, за да са наблизо и да посрещат-изпращат преминаващите, нали така? Още четирима, за да им бъдат смяна, за да имаме денонощно дежурство. Още няколко трябва да присъстват в къщата и да могат да излизат, когато е необходимо. Като сега например, за да се справят с бандитите. Ще бъдат ли достатъчни още четирима?
Назур се замисли и запресмята наум:
– Тоест дванадесет? Правилно ли разбрах? – уточни той.
– Добре, нека засега да са дванадесет. Ти си старшият над тях, а ла чичо Черномор. Общият брой ще бъде тринайсет души. Ох, пфу, демони! – изведнъж ми дойде една идея, от която изсумтях, без да мога да се въздържа – Ще бъде дяволска дузина демони!
Назур нищо не каза, само за пореден път извъртя очи и поклати глава с укор. Дори не уточни що за чичка е този Черномор.
– Назур, що се отнася до изискванията… На първо място, всички те ще трябва да ми се закълнат. Не за цял живот, но поне за срока на договора. Второ, избери такива, които познаваш и на които можеш да се довериш или с надеждна препоръка. Осъзнаваш колко голям риск поемам, нали?
Той кимна.
– Освен това няма да имам нищо против, ако някои от тях доведат съпруги или като теб, сестри. Напротив, това ще даде известна сигурност, а и ще има работа за жените в къщата. Тук има много работа, която трябва да се свърши. И накрая, едно желание, а не изискване. Предпочитание за обеднелите благородници, вие все пак имате определен кодекс на честта.
– Разбрах. Добре, значи тази вечер ще пиша на няколко, за които съм сигурен. За останалите ще помисля.
Оставих Назур зад гърба си и отидох да намеря Филя и дрехите си. Селяните щяха да са тук скоро, така че трябваше да се приведа в изряден вид.
Филимон вече ме чакаше.
– Е? Какво толко-о-ува имаше рано тая сутрин? – прозя се и разтегна той.
– Селяните… Скоро ще дойдат да ми помогнат с почистването, така че ставаме, закусваме и чакаме.
– От какъв зор толкова рано? – промърмори недоволно той.
– А ти какво искаш? Лятно време е, селяните стават с петлите. Кравите и всичко останало. Видели Замъка и се изплашили.
И разказах накратко случилото се на Филя.
– Ясно. Отивам за сметана. – котаракът скочи от леглото и се отправи към вратата.
– Филя, почакай! – малко се поколебах, но все пак попитах – Филя… Ив идва ли?
– Идва.
– И?
– Чака. Седя дълго, повече от час. Силно разстроен и нервен.
– Ех! – аз също се натъжих – А как разбра, че е разстроен? Лицето му не се вижда.
– Но движенията му се виждат, барабанеше с пръсти, ходеше напред-назад. Ту седне, ту пак скочи. Ти много добре трябва да си помислиш как ще се оправдаваш пред него. – произнесе невъзмутимо котаракът.
– Мислиш ли, че ще трябва много да се оправдавам?
– А ти как мислиш? Всяка нощ се срещахте, целувахте се и ти изведнъж изчезваш. Според тебе какво трябва да си помисли? Вече ти изразих мнението си, че ти напразно постъпи по този начин. По-добре да беше поговорила нормално с мъжа, да беше му обяснила…
– Да, аз знам, че ти си прав, Филя. – аз сериозно се разстроих, защото знаех, че той е напълно прав – Изплаших се. И сега не знам какво да правя.
– Глупачето ми тя. – фамилиарът се приближи и се потърка в коленете ми – Какво щеше да прави-и-ш-ш без мен-н? Ще се изгубиш, а уж си фей-й-я. Трябваше да ме послушаш. Филя е умен, Филя няма да посъветва ло-о-шо.
– Каква фея съм аз? – клекнах и погалих пухкавия гръб – Просто една измислица. Нищо не умея, нищо не зная. Толкова безполезна съм и като баронеса. И защо ми се стовари всичко това? Живеех си спокойно, не съм се опитвала да бъда началник, ама на ти… Толкова много ми се стовари отгоре, че още малко и ще се счупя.
– Няма да се счу-у-пиш. Ти умееш да си избираш приятели и помощници. Няма да ти позволим да пропаднеш. Да вървим да нахраним твоя любим, единствен и неповторим мене със смета-а-нка и сала-а-мче.
– Да вървим! – разсмях се аз и го вдигнах на ръце – За такъв любим, единствен и неповторим хич не ми се свиди нито сметанката, нито саламчето.
Целият ден премина в някаква безкрайна суматоха. Пристигнаха селяните. Дадох инструкциите си, назначих за старша над тях Алексия и им отбелязах фронта за работа. Помолих да започнат чистенето от жилищните помещения и кулите, а след това и всичко останало по реда си. Не че имаше кой знае колко много работа. В края на краищата замъкът беше нов, прясно изпечен, така да се каже. Но въпреки това в помещенията се усещаше някакъв слой прах, точно като в първата баня. Нещо като застояла стая. По стените не се усещаше, но по стъклата на прозорците и пода беше видимо. Не знам защо. Дори ми хрумна причудливата мисъл, че Къщата, или по-скоро сега Замъка, обича да бъде обгрижван и почистван. Затова и се случва така. Е, щом трябва, трябва. Ще изчистим и ще подредим. Показах и на мъжете каква площ трябва да бъде прекопана и разрохкана. Нищо, че е краят на лятото, все нещо щяхме да успеем да посадим. Току виж се хванало.
Дойде ред и на мазето да бъде огледано. Аз лично се впечатлих. И то не само от размерите му и от количеството изолирани помещения в него, а да го кажа направо – от функционалността му. Алексия и Арейна между другото ме просветиха, за какво служат някои от тях. Оказа се, че едно е за алкохолните напитки, друго е за пушеното и кашкавала, а трето (тук вече се досетих сама по скрежа и ниската температура), беше аналог на камера за замразяване. Следващите две помещения бяха за консервите и пресните заленчуци и плодове. Само че въобще не разбрах по какъв начин Лекси и Ари ги различават едно от друго. Ами да, температурния режим е различен, има някакви дървени ракли и рафтове, тук таме и греди под тавана. Направих си изводите, че това е голям хладилник с полици за най-различни продукти. Нека тези, които му разбират, да се оправят къде какво се слага и в какво се съхранява. А аз засега имам много други грижи.
Имаше стая с редици полици и стелажи за всякакъв инвентар. И няколко празни помещения, но за какво служеха никой от нас не можа да определи.
Докато селяните работеха, аз извиках шумната и бойка Олгира, която ги командваше гласовито, и уточних какво трябва да им купя в знак на благодарност за свършената работа. Какви платове и какви домакински вещи. Без да намали звука, зарадваната командирка плесна с ръце и започна да обяснява. Обаче от този глас започна да ме боли главата, затова я спрях:
– Чакай, Олгира. Тихо. Хайде посочи ми една от вашите селянки, която да е по-слаба и най-зле се справя с физическия труд. Ще отида с нея в магазина и тя ще избере на място.
– Леле, богове! Аз ще дойда с вас, милейди! – изкрещя тя.
– Аа… Не, Олгира. Ти по-добре наглеждай всички. Алексия няма да успее да следи всички. На мен ми доведи някоя друга.. – даже се уплаших от такава компания.
В крайна сметка, едно момченце, дошло с майка си, изтича и извика от селото една здрава старица и едно младо момче, чирак на ковача. Отидох с тях и взех със себе си Тимар и Янита. Ще пропусна възторга и смущението на селяните по пътя, ще спомена само, че те вървяха със отворени усти и нервно оглеждащи се. Леля Стасия, както се наричаше жената, в магазина за платове дълго и придирчиво опипваше парчетата. Накрая избра по няколко рулона от американ и басма, основно ярки и многоцветни, един тъмносив рулон и два рулона фланелен плат – зелен и червен. Заяви, че това е за децата за ризки. Натоварихме покупките в едно такси и изпратихме Тимар с тях в къщи.
След това в магазина за домашни потреби купихме кухненски ножове. Тук вече участваше и чиракът на ковача, Матей. Обсъдаха нещо двамата със Стасия, отбелязваха си, спореха и в края на краищата избрахме цяла купчина ножове с различна дължина, съвсем обикновени и простички, но доста впечатлили феринците. Освен това взехме и няколко съдове за готвене, много се харесаха на Стасия. Тя толкова дълго ги въртя из ръцете си и ги пъха под носа на Матей, че накрая реших – най-добре би било да ги купя, вместо да стъчим тука съвсем до посиняване. Времето си върви.
След това в отдела за градинарство Стася и Матей тихо се караха, избирайки дребни неща – градински ножици, ръчни лопатки, гребла, мотики, кирки, лопати… Само ги следвах мълчаливо, посочвах им от коя ценова категория можем да избираме и си отбелязвах какво може да ни потрябва за в бъдеще. В баронството си имах още няколко села…
Това пътешествие беше незабравимо за селяните. Даже им се наложи да ми дадат клетва, че няма да разказват никакви подробности, за да не расте числото на просещите и страдащите. Заплаших ги, че ако не си затварят устата, повече нищо няма да им купувам и никога повече няма да ги вземам със себе си. Те се спогледаха, намръщиха се (явно се канеха след това да поклюкарстват), но дадоха клетва.
Вечерта, когато се върнахме в Замъка, повечето помещения бяха измити, а земята на двора разкопана. Освободих всички селяни до следващия ден, като им казах, че ще им покажа благодарността си след като работата бъде свършена, а засега заповядах на Матей да струпа всичко закупено в една от стаите до кухнята на първия етаж. Чиракът на ковача струпваше и с любов подреждаше предметите, като въздишаше демонстративно тежко, стенеше и мърмореше, но не се реши да спори. А леля Стасия, блеснала с очи, отиде при другите жени. О, тя няма да се въздържи, ще изтърси какво точно купихме днес…
Бях планирала да помоля Замъка да обзаведе поне по една стая за нас. Искаше ми се да са повечко, но засега нямахме време да избираме дизайна на останалите. Разбира се, че е грях да се оплакваме. Бани има, гореща вода има, кухнята е оборудвана. А красота и блясък ще успеем да добавим. Ние с Тимар само колко време изкарахме в кухнята и нищо не ни стана. И какво, имало празни стаи в Замъка ли? Това не е голяма работа.