ГЛАВА 2
Тази нощ събрах смелост и като оставих Филя в стаята си за компания и кураж, си легнах без нашата размяна на сънища. Все пак трябва да се видя с Ив. Фил е прав. Осъзнавам, че това, което направих, беше погрешно. Вече се бях преоблякла в нощницата си и се канех да си легна, когато Филя ме разсея:
– Вик, трябва да скриеш косата си. – Той легна отгоре на одеялото и небрежно ме погледна.
– Защо?
– Но вие не искате да си казвате един на друг откъде идвате и двамата – обясни котката. – А във Ферин не е прието да си боядисваш косата и да я подстригваш толкова неравномерно. Нашите жени носят косите си с еднаква дължина, нали си виждала. А такова сложно оцветяване не е достъпно за магията или за някакви други средства.
– Да? – погледнах отражението си в огледалото – И какво, аз трябва да ги крия така през цялото време?
– И какво толкова? Ще кажеш, че им слагаш специални билкови мехлеми, за да станат по-здрави.
– В това няма смисъл… Добре.
Сплетох косата си на плитка и след като се замислих, вързах върху нея копринен шал, за да я скрия. През нощта, когато заспах, отново видях Ив. Той седеше на ръба на леглото, гледаше ме, без да прави опити да хване ръката ми или да привлече вниманието ми.
– Ив… – усмихнах му се нерешително.
– Здравей, Ви. Какво се случи с теб? – заговори той. – Идвах да те видя в продължение на две нощи, а ти… Ти не си си лягала? Имаш някакви проблеми? Или?
– Хм… Ами… Аз… Разбираш ли… – започнах да мърморя, като внезапно загубих всякаква увереност и не знаех какво да кажа.
– Все още не. – той се ухили.
– Ив, не се обиждай, моля те. Аз специално предприех някакви действия, за да не се срещаме през тези две нощи – изригнах накрая. Добре, разкаях се, веднага. Не исках да вадя котката от торбата.
– Така ли? – гласът на мъжа стана по-сух – Мога ли да попитам защо?
– Ами… Даже не знам как да го обясня. – отново започнах да заеквам.
– Ти срещна някого… – той също се поколеба за момент – В реалния живот?
– Не! Не, ти не си го разбрал правилно.
– Тогава ми го обясни. Мислех, че нямаш нищо против срещата ни. Нещо повече, осмелих се да се надявам, че изпитваш симпатия към мен… Така че наистина не разбирам.
– Ив… просто след последната ни среща, сутринта… ами… както и да е, когато се погледнах в огледалото в онази сутрин, аз… и се уплаших. В смисъл, че това не се случва по този начин. Мислех, че си просто сън. Че те виждам само в подсъзнанието си. Но огледалото каза, че не е така, и аз се паникьосах. Ето! – издишах.
– А може ли малко по-подробно? – Ив се засмя, но ми се стори, че се отпусна малко – Какво видя в огледалото, което те изплаши?
– Това бяха … устните ми.
– Устните? Ви, престани да се притесняваш толкова много и ми обясни това, моля те, по някакъв последователен начин.
– Да, устните. – намръщих се, защо му е толкова сложно – след целувката… можеше да се види какво точно съм правила през изминалата нощ. И даже имаше раничка, нали знаеш… тази, помниш ли?
– Ти шегуваш ли се! – той се засмя тихо – Това не може да бъде, аз наистина съм само твоят сън.
– Мда… сън. И аз така си мислех. Но последиците от този сън бяха реални, дори хората около мен забелязаха това. И много се интересуваха от това с кого съм прекарала нощта.
– Ето как… – Ив стана сериозен и замълча.
– Мм-хм. Ето така. Затова бях уплашена и объркана. И исках да помисля известно време и да разбера как трябва да действаме. Така че… ето – завърших обърканата си и блудкава реч.
– Неочаквано… – разтегна той.
– Ив! – реших да задам въпроса, който ме измъчваше през последните два дни – Съжалявам за нетактичния въпрос, но трябва да знам. Ти инкуб ли си?
– Какво?! Какво те кара да кажеш това? – чух искреното изумление в гласа му.
– Да, взех го от там !- въздъхнах аз – Аз обясних.
– Не, Ви. Аз не съм инкуб. Съжалявам, това е всичко, което мога да кажа. – той поклати глава – Точно както не те питам каква раса си, откъде си или как изглеждаш.
– Защо, имаш съмнения? – изненадах се, защото изглеждам като нормален човек.
– Нито аз, нито ти можем да имаме някаква сигурност за това кои сме или какви сме. – той протегна ръка и нежно стисна върховете на пръстите ми – Не забравяй, че и двамата просто си мечтаем един за друг. А подсъзнанието може да излъчва познат и близък образ. Не знам как ме виждаш. Точно както не мога да бъда сигурен дали наистина изглеждаш точно така, както в сънищата ми.
– Наистина ли?
Интересна история се получава. Възможно ли е в действителност Ив дори да не е блондин или човек?
– Ви, кажи ми… – Ив отново направи пауза – Да не идвам ли отново? Ти не искаш ли да ме видиш?
– Да, искам! Просто…
По дяволите, не знам как да го кажа!
– Може да не се виждаме толкова често. Ти не мисли нищо лошо! – добавих набързо, като видях, че е разстроен – Просто прекарваме толкова много време в разговори виртуално, в сънища. Не знаем кога ще се видим в реалния живот. А тези следи от последния път, когато се видяхме… Знаеш ли, плашещо е.
– Ви, правя всичко, което е по силите ми, за да дойда възможно най-бързо. – той поклати глава – Дори посетих една гадателка, като я помолих за помощ. И тя ми даде някаква подсказка. Надявам се, че няма да мине много време и ще мога да те намеря.
– А ако не успееш?
– Не може да бъде! Вече знам приблизително къде ще се срещнем, просто трябва да стигна дотам. Гадателката каза, че трябва да те чакам там и ти непременно ще се върнеш там. И тогава ще можем да бъдем заедно наистина.
– Какво поучително предсказание! – не можах да издържа повече и се разсмях.
– Това е нещо. – той също изхърка със смях – Кога да дойда следващия път, за да се видим? Утре? Вдругиден?
– Мм, може би все пак не толкова често, а? – отново започнах да нервнича.
Наистина исках да го виждам и ще ми липсва. Но в същото време да го виждам всяка вечер твърде много форсираше нещата и принизяваше аферата до виртуален статус. Още малко и всичко това ще прилича на секс по телефона, или по-скоро по скайпа. Не исках това да се случи. И току виж, с това темпо и до непорочно зачатие може да се стигне, а това не би се вписало в никакви рамки.
– След три дни?
– Добре, нека да е след три дни. – предадох се аз, тогава ще решим колко често да се срещаме. Засега и така не е зле. Поне поговорихме – И повече никакви целувки, добре?
– Жалко. – разсмя се тихо – Но обещавам да внимавам и да не те плаша повече.
Ха, целувките не ме уплашиха нито за миг. Ив се целува невероятно. Но едно е – да се целуваш насън или по-скоро да сънуваш, а съвсем друго – да видиш последствията в огледалото на сутринта.
Събудих се в далеч не толкова щастливо настроение. Всичко изглеждаше наред, поговорихме, но имаше някакви остатъци от разговора. И въпреки че се появи някаква надежда за бърза среща, в същото време имаше чувство за вина. И въобще…
И отново беше ден, изпълнен с тревоги. Селяните почистваха къщата, или по-скоро Замъка. Чудя се кога ли ще свикна да го наричам с новото му име. Подреждане на вчерашната и днешната кореспонденция. Писмо от граф Илизар, с което ме уведомява, че с удоволствие ще ме посети и ще ме запознае със съпругата си, възползвайки се от отдавнашната ми покана към нея. Търсене на снимки в списанията за обзавеждане на стаите и коридорите. А обзавеждането на стаята за Алексия и на кулата за Тимар не беше никакъв проблем. Те помолиха всичко да бъде точно както си е било. Янита пък избра абсолютно момичешка стая за принцеси в бели и розови цветове. Назур, след като прегледа снимките, искаше лаконичен и сдържан интериор. Някаква смесица от класика и високи технологии. Беше доста странно решение, но, както се казва, на вкус и цвят… Ейлард искаше да обзаведе стаята в кулата също в смесен стил – не лаборатория, не кабинет на алхимик. Той искаше жилищните помещения да са класически. Но Арейна и аз, като истински жени, не можехме да изберем нищо подходящо. Единственото, което направих веднага, беше да пренеса всичките си вещи и оборудване в новите покои с помощта на Тимар. Подредих бурканите и флаконите в банята, като помолих Замъка за подходящи шкафове и чекмеджета. След това окачих и подредих всичките си дрехи и обувки в гардеробната. Отново „поръчах“ много закачалки и рафтове. Това беше най-лесната част.
Вечерта, с помощта на кмета и Олгира, разпределихме дължимите заплати между селяните, които работеха по почистването и разораването. Мъжете получиха по един нож. Жените получиха по едно парче плат в цвят, който им харесва. Предупредих ги само, че платът ще се свие след пране и че трябва да вземат това предвид, когато мерят с метъра. А после селяните се справиха сами. Всички останали стоки засега оставаха при мен. Беше решено да им ги предам по-късно, когато хората решат колко и какво са готови да ми дадат не само като задължителна доставка за тяхната баронеса, но и в замяна.
Още преди да си легна, прекарах известно време в търсене в интернет на някоя фирма за лого. Реших освен лентите да поръчам и нашивки за бъдещите ми демони и други работници. Като например нашите полицаи и службите за сигурност. Една на ръкава, една на гърдите. Поне този опознавателен знак няма да бъде откраднат и няма да може да се използва без мое знание. Всъщност такива нашивки могат да се дават на всеки, който ще работи за мен. Особено след като поръчката за производството им фирмите приемат само на големи партиди. Трябва да направим и знамена, или по-скоро знаци. Ейлард ме посъветва за това. Той каза, че трябва да ги окачим над всеки вход.
И отново нов ден. Отново списания, търсене на подходящи картини, методично обикаляне на замъка и поставянето им в стаите. Не можех да се зарадвам на стаите си, защото исках да имам нещо невероятно, но такова засега не бях открила.
Единственото нещо, което разведри този ден от домашните грижи – беше пристигането на още един ходещ между световете. Назур, който отвори портата, поведе към замъка един леко замаян гном, който искаше да отиде на Земята.
– Баронесо, – каза ниския червенокос гном – а това е… казаха ми, тук е къщата. Искам да кажа проход. Така че аз исках да премина през него.
– Добър ден, херол. Да, да, можете да минете. А къщата… Правим малък ремонт. – засмях се.
– Да-а, малък…
Гномът се почеса по брадата, наклони глава и погледна към кулите на замъка.
– Всичко расте, всичко се променя… – казах аз философски – И така, какво? Вие за дълго ли отивате на Земята?
– Два или три дни, когато приключа.
– Добре. Изчакайте тук няколко минути, трябва да дам някои заповеди. И ще организираме прехвърлянето ви.
С кимване на Назур да забавлява клиента и обаждане на Арейна, аз бързо отидох до стаята, която беше най-близо до изхода на Ферин. Там, с помощта на Замъка, разбира се – я модифицирах леко в стая за желаещите да преминат на Земята. В центъра се появиха голяма дървена маса и няколко стола. Диван и няколко фотьойла до едната стена и някакви шкафчета до другата стена, като гардеробче. На всяка килия беше даден номер, а вътрешното пространство позволяваше да се поставят вътре оръжията, които гномите винаги имаха, и дрехите им. До дивана имаше параван, отделящ зоната за преобличане, голямо огледало на стената и етажерка на колелца, където исках да окачат дрехите си. В ъгъла, далеч от вратата, Замъка беше направил малък сейф по моя молба,като временно хранилище, да не нося пари пред клиентите.
Помолих Ари да донесе набързо дрехите, които пазехме за гномите, като се обличат в земни дрехи: тениски, кърпи, няколко анцуга с ципове, широки трикотажни панталони, които скъсихме, за да паснат на средния ръст на гномите, и цял пакет ластици за коса. Имахме и счетоводна книга, в която записвахме имената на преминалите и ценностите, които оставяха, както и сумите, които плащаха. Да, да, водехме стриктна отчетност. Започнахме го аз и Тимар, след като дойде първия гном, а после процедурата стана по-делова.
Пет минути по-късно бях готова и Назур въведе гнома в стаята.
– Уважаеми ще трябва да се преоблечете в земни дрехи, за да не привличате внимание. Изберете една от тези тениски. – кимнах към дрехите на масата – А може би и някакви панталони. Вашите панталони са твърде изцапани, не трябва да се привлича внимание. Поставете засега оръжията и личните си вещи на масата. Смяната на дрехите е там, зад паравана.
– Колко интересно… – след като избра тениска, кърпа и след известно колебание панталони, гнома отиде зад паравана. Дълго се суетеше зад него, а аз, подсмихвайки се тихо, погледнах към стоящия до вратата Назур.
– Отлично! – огледах преобразения мъж – Брадата трябва да се среше и разчеше, а косата на обратно да се прибере в конска опашка. Ще ви помогна, ако имате нужда, и ще донеса една ластична лента. Сложете една от тези кърпи на главата си.
Гномът послушно изпълни всичко, заглади брадата си и разчеса дългата си червена коса. Той обаче не можа да се справи с ластика и наистина се наложи да му помогна. После, след като завързах кърпата, му съобщих, че вече е напълно готов.
– Добре, херол. Оръжията остават тук, не можеш да ги вземеш на Земята. Вземи само онези неща, които по никакъв начин не са свързани с оръжия, и това, което ви е необходимо. Всичко останало ще ви чака в това хранилище. Назур, моля те, сложи вещите на херол в едно от шкафчетата и ни кажи номера. А ключа дайте на херол… – погледнах гнома въпросително.
– Херол Дарик. – кимна важно той.
Когато се разбрахме за това, записах в книгата датата, получената сума и номера на шкафчето, в което Дарик беше оставил нещата си. Той само кимна почтително, докато не получи ключа от шкафчето си.
– Баронесо, просто се възхищавам на деловия ви нюх. Организирали сте всичко като в банка на гном.
– Наистина ли е така? Приятно е да разбера, че с вашите съплеменници имаме еднакъв подход към бизнеса. – усмихнах се учтиво аз.
– Да! Ще кажа на всичките си хора. Някои от тях се страхуваха, че ще бъдат измамени. Вече ни казаха да не носим оръжия и лични вещи. А тук… аз съм възхитен! – той дори се поклони.
– Благодаря ви, херол Дарик. – кимнах любезно – Тук никой няма да ви измами, прав сте. Както виждате, сега имам демони на моя служба и ако те ми имат вяра и доверие…
– Да-а! Непременно ще кажа на своите. Толкова е необичайно.
– Ще чакам. А сега да вървим. – изправих се и тръгнах към изхода – Когато се върнете, не е нужно да ми се обаждате лично. Този господин тук – кимнах към Назур – е ръководител на моята охрана и безопасност. Или той, или служителите му ще ви придружат до стаята, където са оставени вещите ви. Имате ключа от кутията. Само не забравяйте да се подпишете в книгата, че сте взели всичките си вещи. Назур, моля те, погрижи се за това.
А на следващата сутрин, когато излязох през портата на Земята, имаше нова среща, която ме разгневи. Отвъд оградата трима младежи с кутии със спрейове оскверняваха моята ограда със своето скално изкуство. Излязох точно навреме, те тъкмо бяха започнали, като бяха направили само една картина, и дори не ме забелязаха. За секунда се сковах от възмущение, после тихо се върнах вътре и извиках Ейлард, Назур и капитан Летаний, който обсъждаше нещо с демона. Наредих да ги хванат, да ги приберат тези вандали и да ги изправят пред моя страшен съд.
Хванаха ги, свиха ги, повлякоха ги навътре… Не можеха да се измъкнат – демон и маг не са от хората, хм, съществата, от които можеш да се измъкнеш толкова лесно.
Без да обръщам внимание на виковете им за произвол, за ужасно могъщия и влиятелен татко на един от тях, стоях и мислех какво да правя с тези хора. Да ги предам на полицията? Можеше, разбира се. Но каква полза щеше да ми донесе това? Татко щеше да плати на правилните хора и след петнайсет минути те щяха да са свободни. А аз пак ще си остана с моята съсипана ограда.
– Пуснете ме! – изкрещя човекът, който беше главатар – Ще се обадя на баща си.
– Замълчи! – казах спокойно, но по някаква причина момчето, гледайки ме в очите, някак рязко се успокои и спря да се вайка – Чудя се какво ще правя с вас.
– Нищо няма да ни направиш! – този млад „Малевич“ отново повиши глас.
– Не е факт, не е факт… – погледнах го замислено.
– Ти…
– Мисля, че казах да мълчиш! А сега, внимателно слушам, какво можете да ми предложите, за да не си навлечете неприятности. А ще ги имате, гарантирам ви го, освен ако не ми предложите разумна замяна на повредената ми собственост.
– О, хайде, това е само една рисунка.
– Така че ще я измиете. А впрочем, аз сега ще видя какво сте направили.
Оставих ги да се възмущават, излязох навън и разгледах работата на последователите на пещерните хора. Ами… Не беше лошо. Явно имат талант. Върху тухлената зидария имаше изображение на бягащ вълк – черен, със следи от обгаряния, опънат на нишка и устремен към някаква цел, която само той знае. Рисунката обаче беше непълна, тъй като прекъснах художниците на най-интересното място, но определено изглеждаше ефектно. Не просто стилизирана или оплескана, а наистина красива. Вълкът, в частите, които бяха успели да довършат, беше нарисуван много внимателно и прилежно. Добре…
Когато се върнах, извиках на шумното хлапе:
– Ела тук, погледни това. – извадих от чантата си цветно ксерокопие на герба си, едно от тези, които щях да занеса на една фирма, която изработва лога и нашивки, и му го показах.
– Е? И к’во?
– Не к‘во, а какво. Можете ли да го повторите?
– Ами можем, и к’во?
– Тогава предлагам да решим въпроса по мирен път. Сега тримата много внимателно и старателно ще нарисувате изображението на този герб на стената на къщата, над верандата.
– И после к’во? – момчето вече беше забравило за възмущението си и като взе рисунката от мен, я погледна.
– И тогава ще си затворя очите за вашето хулиганство и никакви претенции.
– А ако не ти хареса? – той се намръщи, но не ме погледна, продължавайки да разглежда герба.
– Това не е моя грижа. Нарисувайте го така, че да ми хареса. Нещо повече, ако направите всичко добре и правилно, дори ще ви платя цената на боите. И можете да направите още три такива на другите стени на къщата.
– Болна ли сте? – момчето най-накрая ме погледна – Или пък си падаш по гербовете и ролевите игри? Вижте как са облечени пазачите, всички са с наметала и почти средновековни костюми.
– Е, считай ме за маниачка, ако това те кара да се чувстваш по-добре. И не бъди нахален. И така.. какво?
– Дрон, Макс, какво ще кажете? – момчето се обърна към приятелите си и им показа снимката.
– Нормално, готина картинка. – кимна червенокосият.
– Макс?
– Да го направим. – другото хлапе с русата коса се отърси от ръката на Ейлард, който го държеше, и се приближи до нас – Но няма достатъчно боя за четири рисунки. Само за една.
– Как се казваш? – погледнах към главатаря, който все още държеше ксерокопието.
– Сергей.
– Добре, Сергей. Сега заминавам по работа. Мисля, че докато пристигна, ще имаш време да нарисуваш един герб. Аз ще го оценя и ако ми хареса, един от вас ще отиде да купи още бои, а останалите ще доведат рисунката до ювелирна точност. Ясно ли е това?
– Да, ясно, ясно!
Момчетата вече бяха забравили за необходимостта да се възмущават и започнаха с интерес да обсъждат цветовете на герба.
– Хей, младежи? – усмихнах се аз и привлякох вниманието към себе си – Какво ви трябва? Стълба или скеле?
– А? – рижавият Дрон ме погледна неразбиращо. Той премести поглед към стената над верандата – Скелето би било по-добре.
– Ще осигуря. Заобиколете и погледнете останалите три стени, за да добиете представа за работата.
С Назур и капитана начело поставих длани към стената на замъка, рисувайки в мозъка си картина на скеле, което обикновено се използва за боядисване. След няколко минути те се проявиха и получих изключително заинтересована емоция от Замъка. Обяснявайки какво ще се случи, намекнах също, че би било добре да повлияя на възприятията на момчетата, така че да не бъдат изненадани или уплашени. Нито от Замъка, нито от мен, която бях толкова властна, и със сигурност не от крилете на Назур. Макар че, когато бяха сгънати, те приличаха на дълго черно кожено наметало (мисля, че имаше някаква илюзия по тях), все пак беше странно да носиш такова наметало през лятото. И капитан Летаний е облечен необичайно – в униформата на кралските войници и с меч. Нека за момчетата-художници да е същото, както и за съседите, като нещо естествено.
След като дадох указанията си, все пак излязох на мястото, на което отивах, преди да се натъкна на младия талант. Поръчах всичко, което бях планирала, и още нещо от фирмата, която изработва лога и сувенири за фирми. Мениджърът ме уговори за метален печат за запечатване на восък с герб и хартия с лого. Цената беше съвсем разумна, така че махнах с ръка и се поддадох на молбите. Бижутерът, когото Назур беше повикал, щеше да дойде скоро, но печатът ми трябваше сега. Във Ферин е странна мода пликовете да се запечатват с восък или восъчен печат. Затова поръчах два печата, един за себе си и един за Арейна, и платих за няколко пръчки за запечатване.
А когато пристигнах, с удоволствие видях, че гербът на едната стена вече е завършен от момчетата. И добре. Те със сигурност имат талант, дори е жалко, че го пропиляват за оскверняване на стени и огради. Изображението на герба не беше много голямо, малко по-малко от един квадратен метър, а ярките наситени цветове радваха окото.
Оставих Дрон да отиде и да купи необходимото количество спрей за графитите, а останалите две момчета изпратих да довършат боядисването на вълка върху оградата под надзора на Ейлард. Щом бяха развалили външния вид, нека го довършат. И след почивката за обяд художниците обикаляха из Замъка до вечерта, като повтаряха рисунката по стените.
– Е? Доволна ли сте? – попита ме вечерта Сергей, когато приключиха.
– Да, доста. Договорът е валиден, от мен няма претенции за оградата. Всичко останало от боята можете да си вземете. – огледах стените с доволен поглед.
– Макс, нали чу? Събирай! – извика той на приятеля си.
Трябва да кажа, че беше останала доста боя. Дрон явно беше решил да се възползва от възможността и беше купил повече боя, отколкото му беше необходима. Аз обаче нямах нищо против – бяха свършили добра работа, така че нека цялата тази боя им отиде като заплащане.
– Сергей, не се ли чувстваш зле, че пропиляваш таланта си? Ти си страхотен художник. Защо не учиш и не вземаш поръчки? Можеш да работиш на половин работен ден.
– Кой има нужда от това? – той изхърка – Ти си единствената с куража, а другите няма да позволят да им изцапаме стените.
– Ясно. Е, остави ми телефонния си номер за всеки случай. Може да поискам да украся нещо друго. Ще ти се обадя и дори ще ти платя за работата. Днес беше по твоя вина и ще ти дам цялата боя, както се договорихме.
Разделихме се доста доволни един от друг. Момчетата-художници рисуваха и се упражняваха от сърце, а аз бях получила гербове по стените на замъка и съответно не можех повече да окачвам знамената. От емоциите на Замъка разбрах, че и той е харесал рисунките. А Ейлард каза, че ако искам и Замъка няма нищо против, той може да направи рисунките неподвластни на времето и дъжда. Замъкът одобри, а аз одобрих. И така, нашият магьосник направи нещо и цветовете станаха още по-ярки.
А на следващата сутрин пристигнаха граф Илизар и съпругата му. Съпругата му се оказа хубава, стройна жена с перфектни маниери. По дяволите… В сравнение с нея се чувствах като неук провинциалист. Настанихме ги в двустайните покои на първия етаж, като се извинихме за незавършеността на замъка като цяло. Въпреки че…
Графът беше смаян, когато видя в какво са се превърнали моята скромна къща и двор. Затова трябваше да го разведа из целия замък. Но решихме за сега да премълчим за лилавия свят и Мариел, затова не ги заведохме до тези изходи, а ги разсейвахме с други дреболии. В края на краищата графът е близък сътрудник на крал Албрит, така че е по-добре да не правим промените си публично достояние. А демоните… Ами, не знам… Те се изпречиха на пътя и аз ги хванах в ръце. Без да казвам цялата истина, просто им казах в общи линии, че спасих Назур от раните му и го измъкнах. И оттогава той и сестра му живеят тук и работят за мен. Не излъгах, но и не казах цялата истина.
В продължение на два дни забавлявахме гостите, както можехме. Лейди Ниневия беше очарована от замъка и с удоволствие се разхождаше из земния град. И да пазарува, разбира се. Коя жена може да устои? Граф Илизар отдели внушителна сума в златни монети за разходите на съпругата си, които аз запазих за себе си, а покупките ѝ платих в рубли.
Почти цялото ми време беше посветено на гостите, затова научих от Назур, че гнома Дарик се е върнал. Както се бяхме уговорили, той го посрещнал, съпроводил, изпратил. От гнома ми предаде само нисък поклон и благодарности и ме увери в искреното му възхищение.
Аз пък обсъдих нуждите си от учители и наставници със семейството на графа. След като помисли, лейди Ниневия каза, че ще ми препоръча няколко дами, които биха могли да ме научат на всички маниери и знания, необходими на една аристократка. Единственият въпрос беше коя да избера и коя от тях ще пожелае да се премести да живее тук за времето на обучението ми. Уговорихме се, че веднага щом тя обсъди въпроса с кандидатките, ще ме извика при себе си и ще решим всичко на място, след като се запознаем.
Приблизително същото беше и с преподавателя по право и данъчно облагане на Ферин. Граф Илизар обеща да ми осигури такъв. Каза, че имал добър познат, който работел като професор в столичната академия. Сега професор Владимир е пенсиониран, защото здравословното му състояние не му позволява да се справя с голям брой студенти, но все още дава частни уроци.
След като останаха при нас два дни, графът и съпругата му заминаха за столицата. Лейди Ниневия беше възхитена от пътуването и преди да си тръгне каза, че ще разкаже на всички дами от висшето общество колко интересно е било на Земята. И посъветва да подготвим няколко стаи за гости за аристократите и стаи за техните охранители и прислужници, тъй като дамите от столицата вероятно ще бързат за нови впечатления и ще имат нужда от място за спане. А после попита дали двеста златни монети ще са достатъчни като заплащане за настаняването, преминаването и придружаването из територията на Земята? Или пък триста биха били по-добре? И като видя, че съм объркана, добави снизходително, че нямало безплатно да ги приема всичките. В противен случай няма да го оценят. Колкото повече пари вземам от тях, толкова повече ще се гордеят с това пътуване пред другите. В края на краищата всички знаят, че аз не просто живея тук, а по волята на краля се грижа за прехода и плащам данъци от парите, които получавам от минувачите. Така че няма от какво да се срамувам.
Честно казано, отначало бях шокирана, когато си представих това поклонническо пътуване… Това ще е проход, а не частен замък. Още по-лошо, хотел. Но после се замислих и се успокоих. Първо, вече имам не обикновена къща, предназначена за един човек или семейство. И второ, трябват ми пари… А ако приема графа като гост, тогава всички останали ще трябва да платят за престоя и ескорта си. В противен случай ще отида на майната си – да изхранвам толкова много гости. А трябва да платя на демоните и на персонала, който тепърва ще наемам. И възникна въпросът: откъде да взема достатъчно рубли, за да обменя феринско злато, което да позволи на тези аристократи да си купят земни стоки? Въпросът на века: какво толкова ненужно нещо ще се продаде, за да може да се купи друго ненужно нещо?