ГЛАВА 3
На следващата сутрин станах напълно съсипана. Някак си напоследък бях изтощена. Първо цялата тази суматоха с препроектирането, селяните, организацията на живота, а после и гостите, които трябваше да забавлявам и придружавам. И въпреки че пазаруването и разходките из Земята не са трудни, те са изтощителни. И постоянната необходимост да внимаваш за маниерите и говора си. Граф и графиня… Едно е да общуваш със селяните или със собственото си домакинство, а съвсем друго е да се опитваш да отговаряш, доколкото ми позволяват скромните ми сили, на наложените ми титла и статус. Някак си е трудно. И така, тази сутрин усетих, че всичко се е сдухало и спешно се нуждая от поне един ден растителен живот. Да поспя, да хапна, да полегна, да прочета нещо леко и ненатоварващо мозъка или да послушам музика, да се попека на слънце и да поплувам в морето. И изобщо поне за няколко часа да се почувствам като амеба или инфузория по пантофи, необременена нито с мозък, нито с проблеми.
Вяло пиейки кафето с кифличките, които Алексия беше изпекла сутринта, аз отпуснах глава на масата и замрях.
– Вика? – повика ме разтревожено Арейна.
– Всичко е наред, Ари. – вдигнах главата си и я подпрях с юмрук – Уморена съм. Изобщо нямам сили.
– Защо не си починете малко? Защо не си вземете почивен ден днес? Искате ли да отидете на море? Ще накарам Назур да ви наглежда. – тя погледна към Лекси.
– Искам да отида на море. Не искам Назур. – кимнах вяло – Не искам никого. Бих искала да бъда сама за известно време….
Назур, разбира се, беше против да ме пусне сама. Но аз го убедих. Лекси ми опакова кошница с лакомства и вода. Взех електрошоков пистолет и сирена за всеки случай, за да мога да повикам помощ, и всичко, което трябва да вземеш със себе си на плажа – кърпа, слънцезащитен крем, чадър, миниплейър със слушалки, книга и други дреболии. Плажът е много близо до нас и се вижда добре от портата, така че Назур каза, че ще ме наблюдава редовно, като проверява, но сам няма да дойде. И почивният ми ден започна.
Следващите няколко часа прекарах в спане под един чадър на сянка, плувах. След това направих малко слънчеви бани. Отново плувах и морската вода отмиваше енергията ми. Когато слънцето стана наистина горещо, завлякох нещата си под сянката на боровете на ръба на пясъка. Лежах и четях още малко, после хапнах. Когато страните започнаха да ме болят от лежането, сложих слушалките в ушите си, пуснах си музика и се преместих до падналото дърво, което Назур използваше като пейка, когато ни наблюдаваше. Както и да е, денят мина точно както си го представях, с абсолютно глупаво и примитивно нищо неправене.
И така, докато се отпусках и слушах поредното музикално парче, нечия ръка се облегна на рамото ми отзад. И това нямаше да е кой знае какво, ако не беше едно нещо. От мястото, на което седях, се виждаха замъкът и портите му и само преди няколко минути бях махнала на Назур и Тимар, които бяха погледнали навън, за да видят дали съм добре. Което означаваше…
Изкрещях от изненада и започнах да се обръщам, за да видя кой ме докосва… Но не успях да запазя равновесие заради отривистите, накъсани движения и паднах назад от дънера.
– О, мамка му! – казах си и присвих очи, за да видя на кого принадлежат силуетите на хората, които ме бяха изплашили.
Дори не се опитах да се изправя. Лежах по гръб, краката ми стърчаха нагоре, все още върху дънера. Тревата и боровите иглички пружинираха меко под гърба ми, но като се има предвид, че носех бански костюм и парео, увито около бедрата ми под формата на пола, опитът да се изправя сама щеше да означава да одраскам гърба и краката си от клонки и иглички.
А срещу мен се извисяваха два мъжки силуета. Единият стоеше почти над мен и гледаше с интерес победената мен, а другият, зад гърба си, държеше два коня. И двамата бяха блондини с дълги коси, сплетени на плитки. Не можех да ги разгледам по-добре, тъй като бяха обърнати към слънцето. Този, който се наведе над мен, отвори уста и каза нещо, а аз едва сега осъзнах, че все още имам слушалки в ушите си.
– Хм? – издърпах ги за кабела им.
– Трябва ли ти помощ да се изправиш? – повтори мъжът с кикот.
– Разбира се. – и аз протегнах ръце към него.
Той се наведе, хвана ме за предмишниците на двете ми ръце и ме вдигна внимателно. Все още не се страхувах, мъжете не изглеждаха агресивни. А и бяха добре облечени – бели ризи (а аз вече знаех, че само знатните могат да носят бяло), панталони и жилетки от добра материя. И двамата имаха мечове в украсени със скъпоценни камъни ножници. Пръстени на пръстите им, по една обица във всяко ляво ухо. Този, който ме вдигна, е със зелен камък, другият – с по-малък, опушен сив камък. Конете също са добри. Не съм експерт, но виждах разликата между тези коне и тези, които взех назаем от кралските войници.
– И така? Стопанката сега вкъщи ли е? – продължи да ме пита той, след като възстанових равновесието си и вдигнах пареото си, за да се прикрия.
– Вкъщи. А вие кой сте и защо сте тук?
– А теб това защо те интересува? – подсмръкна той.
– Всъщност не. – свих рамене аз -Вие сами ли ще докладвате за себе си?
– Мм… – той се поколеба – Добре. Граф Мейв и баронет Дигон. – той кимна към партньора си – Представители на Негово светло височество принц Кирин. Негова светлост е на посещение и ние пътувахме напред, за да предупредим за пристигането му.
– Разбирам. Добре, да вървим. Но не можем да вкараме конете ви вътре. Съжалявам, но не можете да вкарвате ездитни животни в замъка, там няма нищо подходящо за тях.
Без да им обръщам повече внимание, започнах да събирам нещата си в една голяма плажна чанта.
– Много си наперена за слугиня. – каза баронета – не знам кой е… Дигон, мисля – И ми покажи очите си, защо ги криеш толкова подозрително?
Не отговорих, но свалих слънчевите си очила и ги сложих върху косата си. Погледнах го въпросително, за да видя дали е доволен.
– Вашата господарка напълно е разглезила слугите! – повтори барона – Вие разговаряте с аристократи! – и той пристъпи към мен.
И ето тук аз се стреснах. Кой ги знае как възнаграждават прислужниците си, с шамари или псувни? Или по-лошо… Спомням си как измъчваха Алексия в двореца. А аз дори не бях облечена. И трескаво натиснах бутона за преносимата сирена. О-о-о…
Подскочих при рева на сирената и ушите ми звъннаха. Конете се размърдаха и се втурнаха, като едва не преобърнаха барона с изплезен език. А той трескаво се опитваше да удържи животните, които бяха побеснели от изненадата. О, извинете ме, коне! Не съм го направила нарочно… Графът също се отдръпна от мен и веднага се хвана за меча си.
А от портите на замъка Назур вече тичаше към мен с меча си, следван от Ейлард. Преди да се усетя, демонът и магьосникът бяха при мен и аз се дръпнах зад гърбовете им. Назур стоеше нащрек с изваден меч, а Ейлард вдигна ръце, сякаш се канеше да изтръска нещо от пръстите си.
– Кои сте вие?
Магът към – посетителите, а над рамото му – въпрос към мен:
– Вика, добре ли си?
– Това са графът и барона на принца. Пътуват напред, за да предупредят за посещението му. – промълвих аз, подадох нос изпод ръката му и погледнах към гостите ни – Искат да говорят със стопанката на къщата.
– Така ли е? Граф, барон… – Ейлард кимна, но не свали ръцете си – Защо се обади за помощ? Направиха ли ти нещо?
– Все още не. Просто ме изплашиха.
– Моля ви за извинение! – намеси се граф Мейв, като се опомни – С кого имам честта?
– Виконт Хелден.
– Назур дер Кахтелер.
– За мен е удоволствие, господа. – графът кимна учтиво – Извинявам се, получи се леко недоразумение. Барон Дигон донякъде уплаши момичето с избухливостта си и тя предприе някои действия… Но, уверявам ви, идваме с мир. Негово светло височество принц Кирин е на посещение, за да се срещне с новата стопанка на прохода между световете, да установи приятелски връзки и да направи предложение на вашата дама. Изпратени сме напред, за да предупредим за посещението му и да се погрижим за подходящия прием.
– Мм… – Ейлард спусна ръце и ме погледна въпросително през рамо – Вика?
– Аз вече казах на тези господа да влязат вътре, но конете да останат отвън. – престорих се на глупачка и скрих очите си, докато си слагах слънчевите очила – Докато пият чай от пътя, баронесата ще слезе и ще ги види.
– Баронеса? – графът реагира веднага – Значи тогава все още е стопанка, а не стопанин…
И двамата с баронета се спогледаха със задоволство.
– И мога ли да попитам – заговори отново Ейлард – какво е предложението?
– Ем, страхувам се, че нямаме право да го обсъждаме.
– Виконте, как се казва съпругът на баронесата? – намеси се баронетът.
– Тя все още не е омъжена.
Магът се намръщи и двамата мъже отново се спогледаха с доволни усмивки.
– Но тя си има годеник. – измъкнах се аз отново иззад гърба на мага.
Усмивките на блондините избледняха.
– Вие поканете гостите в къщата. – леко дръпнах Ейлард за ръкава – Това е смущаващо. А баронесата скоро ще бъде при тях.
Едва сдържах смеха си.
Графът, забелязал изражението на лицето ми, повдигна вежди от изненада и сякаш си мислеше това, което си мислеше и барона. Мога да си представя лицата им, когато разберат, че аз съм стопанката на дома.
Конете, въпреки недоволството на гостите, бяха оставени извън оградата. А Тимар беше изпратен да ги нахрани и напои. По някакъв начин се оказа, че той е единственият освен Назур, който може да се занимава с тях.
Когато влязох в замъка, изтичах направо в стаята си, а графа и барона заведоха в салона да пият чай.
Първото нещо, което направих в стаите си, беше да се оправя след плажа. Косата ми не е проблем да се измие. А какво да правя с кожата си, която е станала розова след слънчевите бани? Всъщност аз ходих да се пека на слънце. Но благодарение на живата вода… Измих косата си старателно от морската сол, подсуших я със сешоар и я оставих разпусната, без да я слагам в прическа. И се облякох по земен начин – в светла копринена рокля и сандали на токчета.
Гостите ни ме чакаха в салона, където влязох. А Ейлард ги забавляваше с разговор.
– Е, господа. Да се запознаем отново! – усмихнах се, когато те подскочиха, щом ме видяха.
– Извине…те? – графът беше ошашавен.
– Баронеса Виктория Лисовска, стопанката на този замък. – представи ме магьосникът, като се усмихна криво.
– Графе, бароне… – кимнах учтиво аз – Слушам внимателно какво точно имате да ми съобщите от вашия принц.
– Еми…
Графът почти се беше съвзел и се поклони, но барона някак си не можеше да излезе от замайването си.
Вероятно си мислеше какво щеше да се случи, ако беше направил това, което възнамеряваше да направи, когато пристъпи към мен и ме стресна.
– Седнете. – отидох до свободния стол срещу тях и седнах.
– Моля за извинение, милейди! – граф Мейв също се отпусна на стола и се опита да се извини – Бяхме подведени от външния ви вид. Ние, с право, не очаквахме…
– Нищо страшно. Аз разбирам защо сте реагирали по този начин. – казах аз – Но аз не съм от вашия свят и се държа по-свободно, отколкото вашите дами са свикнали. А какво ще кажете за принца все пак?
– Негова светлост принц Кирин трябва да пристигне всеки момент. Ние избързахме да ви предупредим за посещението му и да подготвим покоите за него и свитата му.
– Свита? – намръщих се – И колко?
– Не, тъй като това е лична визита, принцът е придружен само от десет доверени лица.
– Значи освен вас сега идват още осем души? Девет, ако трябва да сме точни?
– Точно така. Петима от тях са обикновени охранители.
– Разбирам.
Намръщих се. Не исках да пускам такава тълпа странни мъже в Замъка, но не можех да намеря причина да откажа.
– Добре… Ще приготвим стаи за принца и всички останали. Ситуацията с конете вече съм ви я обяснила.
– Но… – опита се да се намеси барона.
– Това не подлежи на обсъждане. Имам основателни причини да не допускам коне тук, но няма да ги обяснявам. Ако не желаете да ги оставите от другата страна на оградата, можете да ги заведете в някое близко село и да платите на селяните да се грижат за тях. Ще ви придружат.
Гостите се спогледаха, но решиха да не спорят.
– Вие си почивайте, а аз трябва да се погрижа за посрещането.
Изправих се, а мъжете станаха и се поклониха учтиво. А аз, мрачна като сова, отидох да подготвя стаите за очакваната тълпа. За стражите – на първия етаж, в коридора, водещ към техния свят, за принца и останалите – на втория етаж, в коридора, който досега бяхме оставили празен.
Макар че, с ръка на сърцето, търсех причини да не пусна тези стражи вътре. Човече, това е страшно! Добре де, да речем, че мога да помоля Замъка да им постави клетки, решетки или някакъв вид изолация в случай на заплаха. Добре че, както разбирам, огнестрелните оръжия все още не са достъпни като вид в тези светове. Но все пак! Пристига някакъв неизвестен човек, незнайно откъде, нарича се принц и нахлува в жилището ми с тълпа въоръжени мъже. И тогава – аз, така облечена, невъоръжена, без да умея да се фехтовам, не притежавайки никакви знания.
Имам си магьосник, разбира се. Но кой знае какво може да направи Ейлард? Лично аз не знам. Макар че изглежда като едър мъж и размахва добре меча, учи Тимар, но всъщност… В кралския дворец четирима придворни го разкатаха… И изобщо, както показва практиката, хората обикновено се специализират добре в едно нещо. Воините – в оръжията, а маговете – все пак са интелектуални работници. Колко години трябва да седиш на бюрото, за да овладееш магията? И да практикуваш? Съмнително е, че маговете прекарват същото количество време върху оръжията. Така че няма съмнение, че Ейлард ще загуби от нашите гости в случай на схватка. А те са много на брой. И вероятно имат и магьосник. Поне аз, ако бях принц, не бих се отправил на дълго пътешествие без магьосник.
После е Назур. Демон и всичко останало… А какво знам за демоните, за техните способности и възможности? Нищо не знам, по дяволите! А най-лошото е, че дори не се опитах да разбера, така ме бяха погребали под дребните задължения и организацията на живота. По дяволите! По дяволите! По дяволите!
Конете също да бъдат проклети.
Да ги вкарам в двора не мога, това е изключено. Защото тогава, първо, те ще го изцапат, и второ, ще вдигат поне малко шум и ще бъдат чути от Земята, а на мен това не ми трябва? И така съседите вече са шокирани от всичко, което се случва при мен. И трето, като всяко животно, конете миришат. А аз съм човек, или по-скоро фея, свикнала с миризмата на бензин и изгорели газове. Всеки път, когато ми се налагаше да яздя, ми се гадеше от миризмата на конска пот и отпадните им продукти. Е да, добре, аз не съм човек на конете и им се възхищавам само отдалеч, но не искам да се грижа за коне и да имам свои собствени. Вероятно още не съм дорасла за това.
И беше глупаво да го кажа, без да се замисля. Как да изпратя конете в Листянки, ако трябва да минат през вътрешността на замъка, за да стигна до Ферин? Да направя спешно преустройство и да добавя някакъв покрит тунел, за да прекарам ездитните животни? Няма начин! Тогава какво? Значи трябва да помисля по някакъв начин да имам конски впряг, или както там се наричаха онези дървени неща, с които се връзваха конете? Виждала съм го в каубойските филми. Да… И тогава под портата ще има купчина тор… Фу-у-у! Не, трябва да призная, че харесвам конете само на картини или отдалеч.
След това… Крилото за гости е хубаво, разбира се. Но как ще следя, ако тези гости решат да се разхождат из замъка? Точно така! Затова трябва да изолираме коридорите, по които не бива да ходят. И трябва да издигна врати в началото на всеки коридор на всеки етаж, и особено здрави врати в крилото, където са моите стаи.
Ето какво направих. Захвърлих сандалите си на токчета и боса полетях по стълбите към първия етаж и се уговорих със Замъка. След няколко минути входът към всеки от коридорите беше блокиран от тежки двойни врати, покрити с дърворезба и позлата. В ключалките имаше ключ, който веднага извадих, като оставих отключени само вратите, които водеха към крилото на очаквания принц. А в коридора, който водеше към Арейна и мен, наредих решетка. Да живее моята параноя, грижливо култивирана и подхранвана от медиите на двадесет и първи век! Решетката се спускаше и вдигаше с помощта на лост на стената, грижливо замаскиран като свещник със сложна бронзова основа. Може би трябва да направя същата решетка в коридора за пристигащите охранители. Трябва да се посъветвам с Назур.
Следващият въпрос е… Как ще нахраня всички тези гладни мъже? Живеем скромно, не се запасяваме с храна. Купуваме само това, което ни е необходимо за няколко дни, когато е необходимо. Хладилникът все още е един, а мазето и неговия фризер все още не сме опознали. Дяволът! Това е, което доведе този принц!!!
Трябваше да изпратим Тимар в Листянки, за да попълни запасите от храна. Зеленчуци, билки, сирене, заквасена сметана, мляко – такива простички продукти за ежедневието отдавна бяхме купили от селяните, тъй като имах много повече ферински пари, отколкото рубли. На Тимар беше казано да донесе малко месо, пресни зеленчуци, кисели краставички, гъби и каквото още реши.
За нас с Алексия беше нереалистично да приготвим вечеря за толкова много хора. Затова му поръчах да отиде при кмета и да го помоли да изпрати жена, която да ми помага в кухнята, и някой, който да се грижи за конете. Също така му казах да набави малко фураж за животните и вода. Селяните винаги с удоволствие работеха и дори през лятото някой можеше да дойде при мен, без да се наруши работата на полето.
Докато премина през етажите и организирам вратите във всички коридори, помещенията за гости за очакваните аристократи и за всеки случай (ако не успея да се измъкна) стаите на първия етаж за охраната на принца, беше минал почти час. Селянката в кухнята под ръководството на Алексия вече се беше справила с газовия котлон и готвеше нещо. А изпратеният временен коняр беше заел поста си при конете на нашите гости.
Помолих Филимон да не се издава и да не показва какво може, а да се преструва на обикновен котарак. Допълнителните очи и уши нямаше да навредят, а и пред една котка никой нямаше да се притеснява да говори.
И все пак, колкото и да очаквах принца, почукването на портата дойде неочаквано. Изгладих косата си, обух си обувките и отидох до изхода, за да посрещна „скъпия гост“. Графът, барона, Ейлард и Назур вече бяха пред портата, затова не минах по тревата до портата на тънките си токчета, а останах да стоя на верандата. Междувременно на входа имаше някакво затруднение – изглежда, графа запознаваше принца с положението на конете и господарката на замъка. Да, аз съм такава наперена и негостоприемна баронеса!
Накрая те слязоха и влязоха в двора. Отпред вървеше висок, строен мъж на средна възраст. Имаше перфектна стойка, красиво, волево лице, внимателни очи с леки бръчици около тях и веднага се виждаше, че е свикнал с властта. Зад него застанаха трима по-млади мъже. Вероятно приближени, ако се съди по оръжията и дрехите, същите като тези на графа и барона. Всички те бяха руси, с дълги, сплетени на плитки коси. Процесията се допълваше от петима здрави и събрани екземпляри в обикновени черни панталони и ризи, върху които се носеха кожени жилетки или туники. Тези са с по-тъмни коси, вариращи от руси до почти черни. И прическите им са по-къси, а косите са или сплетени на плитки, или събрани на конски опашки. Вероятно тук дължината на косата по някакъв начин показва принадлежност към аристокрацията. А може би просто на воините им пречат дългите коси. Един от петимата, смугъл брюнет, държеше голяма плетена кошница с капак на панти.