* * *
Имаше затворена карета за мен и три коня за придружителите ми, така че прекарах следващите два часа от пътуването сама, като нервно мачках носната кърпа на капитана и недоволствах от матираното стъкло в каретата, което несъмнено беше красиво, но не ми позволяваше да виждам местата, през които минавахме.
Пътуването беше доста дълго, като вторият час беше неизменно нагоре, така че ми беше невъзможно да седя изправена и трябваше да се облягам на твърдата седалка.
После чух звук на рог, скърцане на порта, дрънчене на вериги на подвижния мост и скоро копитата на конете почукаха по дървената платформа. Надявах се, че пътуването е към края си, но не беше така. Поне още половин час каретата пътуваше през територията на замъка. Чувах гласове, но през прозорците различавах само слабата светлина на факлите.
Едва стъпих на каменните плочи, аз вдигнах глава и се огледах. Намирахме се във вътрешен двор, а той, както всички вътрешни помещения на военни крепости, беше малък по мащаб. Оттук се виждаше само късче небе, ограничено от извисяващите се стени. Високите врати, водещи към замъка, трудно биха могли да се нарекат широки, а отгоре падаше решетка, ако се наложи… Сиво, мрачно, камък и стомана, оковано със стомана дърво…
Вратите бяха отворени пред нас от военен, който хладнокръвно попита за паролата за начало. Едва след като я чу, ни пуснаха да влезем.
Замъкът беше не по-малко мрачен, отколкото отвън – сиви, неукрасени стени, три стълбища, водещи от залата към западното и източното крило, както и едно по-широко към централната част, решетки, преграждащи входовете от всяко стълбище към коридорите. Факли по стените, шестима стражи, застинали като каменни статуи, офицер, който се появява на върха на централното стълбище, хвърляйки ни поглед, чиято емоционална наситеност, поради разстоянието, можехме само да предположим, и неговото мрачно:
– Ще докладвам за пристигането ви.
И сърцето ми се сви. Изведнъж осъзнах, че онзи, в чиито ръце беше поверена съдбата ми, онзи, чиято собственост бях оттук нататък, онзи, за когото се разказваха толкова много легенди, една от друга по-ужасяващи, щеше да се появи.
Чакането беше унило, изпълнено с тишина, нарушавана само от пращенето на факлите. В столицата цялото осветление беше магическо, но във военните съоръжения по традиция беше естествено. Чисто от съображения за безопасност. Винаги съм обичала живия огън, но тук и сега пламъците на факлите ми се струваха заплашителни, дори зловещи.
Далечният звук от стъпки ме накара да потръпна. После се чу нисък, недоволен глас със заповеднически тон… Миг по-късно на стълбите се появи мъж в черна военна униформа. Той замръзна за миг, после тръгна надолу по стълбите с ръце зад гърба. Беше висок, с перфектна стойка, а раменете му бяха широки, като на военен, тъмнокос. И когато беше на половината път надолу по стълбите, на колебливата светлина на факлата можах да различа както неравния белег на бузата му, така и сивото по слепоочията му.
Херцогът.
Той само ме погледна с неприязън, а после, докато слизаше, погледна единствено към адвоката. Изглеждаше ядосан, всъщност презрителен, а лицето му изглеждаше каменно.
Нервите на господин Ирек се разклатиха още преди лорд Грейд да е слязъл по стълбите. Нещо повече, адвокатът, без да го чака, се втурна към лорда, но едва отворил уста, беше прекъснат студено:
– Дали аз имам честта да видя най-голямата от дъщерите на лорд Уотърби?
Херцогът спря на стълбите, а адвокатът, който бързаше към него, се спъна след въпроса му, едва не падна и замръзна. Изглеждаха странно – черният магьосник, прав и мрачен като скала, насред сиво стълбище без парапет, и адвокатът, който спря объркан и не бе успял да преодолее петнайсет стъпала. Не беше чудно – лордът зададе въпроса си на асарски, език на източните племена, който разбирах по чиста случайност – бавачката ми беше родом от степите.
– Ваша светлост, аз… – адвокатът се поколеба под мрачния му поглед.
– Нима се осмелявате да твърдите, че дамата в костюм на кукла е на двадесет и четири години? – попита ядовито херцогът.
Адвокатът почти се разтрепери.
– Милорд – заекна господин Ирек, гласът му трепереше, а адвокатът изглеждаше жално – милорд, за съжаление по време на срещата ни с лорд Уотърби най-голямата му дъщеря вече беше… сгодена и дори… датата на сватбата беше определена…
Продължиха да говорят на асарски и вероятно не се предполагаше, че разбирам и дума от него, което беше единственото, което ми помогна да сдържа добре обоснованото възклицание на изненада. Нарика е сгодена?! А аз не знам нищо.
– Дооообре – изръмжа херцогът – а какво да кажем за втората по старшинство?
Господин Ирек дори се прегърби и отговори едва чуто:
– Т-т-я също е ангажирана…
Няма как! Ели първо щеше да ми каже! Тя щеше да подскача из цялата къща от радост. Елин определено не е сгодена!
Междувременно странният разговор продължи:
– С третата, предполагам, е същата история? – тонът на гласа на херцога беше изтръгнат от всички емоции, освен от необяснимия ужас.
– Д-да, дори и тази – потвърди господин Ирек със съвсем заглъхнал глас – е сгодена… – той подскочи и като погледна херцога като вярно куче, побърза да продължи – Но, за раздразнение на лорд Уотърби, аз съм отлично запознат със семейния кодекс на Империята и знам отлично, че никакъв договор за годеж, независимо дали е устен или нотариално заверен, не е възможен, преди една дама да бъде представена в най-висшето общество. И така, взех това, което беше останало.
Стоях там, едва дишайки и с наведена глава, за да скрия чувствата си. Добре, че не бях свалила шапката си.
– Каквото е останало? – херцогът повтори, като отделяше ясно думите – Нима предложената сума не впечатли лорда?
– Лорд Уотърби е много по-любящ баща, отколкото си мислехме. – отвърна адвокатът.
Не погледнах херцога, но някак си ми се стори, че погледът му се плъзга по мен. След това дойде въпросът:
– И как, по дяволите, успяхте да вземете това!
Току-що ме нарекоха „това“, колко мило от страна на бъдещия ми съпруг. Просто се трогнах до сълзи.
– Директният отказ на лорда беше невъзможен, нали знаете. – побърза да отговори Ирек – Той възнамеряваше да ангажира съдебния изпълнител, но той се забави в пътуването си – направи многозначителна пауза – и не успя да стигне навреме за заминаването на баркентината.
– Предполагам, че това е било прибързано заминаване. – каза херцогът студено.
– В голяма степен. – потвърди господин Ирек.
Тишина. Стоях там, все така опитвайки се да се преструвам, че не разбирам нито една дума. Охраната мълчеше, но от нея не се очакваше да разбере нищо, причината за мълчанието на херцога и неговия презрян адвокат ми беше неизвестна.
– Ирек – гласът на херцога стана дрезгав – нима нищо по-добро не се намери!
– Милорд, – очевидно само адвокатът се чувстваше по-зле от мен тук – дванайсет момичета, милорд… Необяснима смърт… и даже невинността ви да беше доказана, но светлината, милорд, разпространи слуховете, а погребението на лейди Акяр беше много пищно, спомняте си.
– Имах честта да присъствам! – отговори саркастично херцогът – Но Уотърби са обедняло семейство и нашето предложение беше спасение на ръба на бездната.
– Дори просяците обичат децата си. – каза едва доловимо Ирек.
Отново настъпи мълчание. Аз хапех устните си, мъчейки се да се сдържа, херцогът мълчеше, господин Ирек очевидно се страхуваше дори да диша.
– На колко години е тя? – попита Грейд след кратко мълчание.
– Шестнайсет. – отвърна набързо адвокатът.
– На колко? – попита отново шокираният херцог.
– Това е приемливата възраст за сключване на брак. – започна да се оправдава адвокатът.
– За Юга, при определени обстоятелства! – изкрещя разяреният херцог – За какъв ме вземате?!
Този вик ме накара да потръпна, дори стражите се размърдаха, а Ирек съвсем онемя. И тогава ми хрумна една невероятна мисъл: може би сега ще ме изпратят у дома. Това би било чудесно, това е…
– Мръсници! – хрипливо изрази своето отношение Грейд. След това дойдоха ледените заповеди – Това подобие на жена, заведете я в западното крило и я настанете далеч от спалнята ми. Бракът ще бъде сключен след един месец, при пристигането на свещеника, а първата брачна нощ ще се състои , когато момичето навърши седемнайсет години. И да не се мярка пред очите ми поне за днес.
Аз се стъписах, осъзнавайки, че никой няма да ме пусне! Погледнах нагоре и видях гърба на херцога, който бързаше нагоре по стъпалата. За разлика от него, господин Ирек, който избърсваше потта от челото си, слизаше към мен с вид на човек, който току-що е бил помилван.
Тоест мен дори не сметнаха за нужно да ме поздравят, камо ли да спазят етикета. Това е просто обидно.
– Уважаеми лорд отон Грейд! – гласът ми, звънтящ от ярост, отекна във високите сводове на замъка.
Херцогът се спря.
– Аз с гърба ви ли трябва да разговарям?! – продължих.
Той бавно се обърна и застана със скръстени на гърдите ръце, а погледът му изпрати ледени тръпки по гръбнака ми. А усещането беше, че ме мрази от първия момент. Нека ме мрази, но на никого не е позволено да показва такова явно презрение. Извадих договора от вътрешния си джоб, вдигнах полите си и се затичах нагоре по дългото стълбище, като спрях на три стъпала под бъдещия си съпруг.
– Договорът! – казах ледено, като протегнах подписания документ.
Херцогът не помръдна, гледайки ме мълчаливо и сърдито. Тоест лордът не искаше да прави никакви опити да спазва етикета. Мълчаливо свих документа в свитък, безшумно го плъзнах зад широкия колан на военната му униформа. Лордът реагира с леко повдигната вежда и аз продължих:
– Очевидно сте напълно незапознат с традициите на срещата на булката и младоженеца. Жалко е да се види такова очевидно разминаване във възпитанието ви. Е, като ви просвещавам по темата, трябва да ви съобщя, че вие, който вече се поинтересувахте от пътуването ми и впечатленията от него, както и от здравето на родителите и сестрите ми, би трябвало да благодарите устно на лорд и лейди Уотърби за това, че са поверили мен и съдбата ми в ръцете ви, и в съответствие с традицията, в замяна на свитъка, да ми поднесете подаръка, който се полага в такива случаи. Уви, виждам, че не сте си направили труда да ми подарите подарък, но като се има предвид, че не сте си направили труда дори да спазите официалния етикет, не съм изненадана. Все пак в този случай смятам, че имам право да получа подаръка, който съм избрала, съгласен ли сте с мен?
И първите думи на съпруга ми към мен бяха:
– Слушам.
Усмихнах се мило на каменното му изражение, спуснах послушно очи и с тон на прилежна ученичка изрекох:
– Трябва да помисля за това. Сигурно ще се съгласите, че един обикновен подарък в този случай е твърде… незначителен и няма да отговаря на важността на събитието.
– Съгласен съм! – потвърди мрачно херцогът.
След това се обърна и подхвърли през рамо, докато се изкачваше по стълбите:
– Ще го съобщите на вечерята тази вечер, лейди Уотърби. Ние с вас ще имаме частна опознавателна вечеря, така да се каже, подходяща за обстоятелствата и значението на случилото се.
Изведнъж се почувствах зле и решимостта ми полетя след херцога:
– Една вечеря насаме в моята стая би била най-добрият подарък!
Херцогът спря. Обърна се бавно, погледна ме неприятно и каза:
– Както желае дамата.
Кимнах, обърнах се и се затичах надолу по стълбите към чакащия ме господин Ирек. Адвокатът нервно посочи стълбището, водещо към западното крило, така че, след като слязох по едното стълбище, тръгнах по другото, с гръб към погледа на херцога. Той не помръдна, докато не влязохме в тесния коридор.
Назад към част 2 Напред към част 4