ГЛАВА 15
Мълчах почти през целия път до вкъщи. Ерилив, за моя голяма радост, дори не се опита да ме заговори. Не знам, може би наистина усещаше настроенията ми както ми каза. А аз бях в състояние на пълно раздразнение. Бях ядосана на нахалството на Олга Константиновна, ядосана, че ѝ бях дала парите, ядосана, че ме беше подлудила толкова много. Откъде трябваше да знам, че тя е енергиен вампир?! Ето защо винаги се чувствах толкова зле, след като разговарях с нея. Съжалявах Леша, глупака, независимо от всичко. Въпреки че му бях ядосана, не бих пожелала такава съдба на врага си. Мога да си представя колко здраво е бил пристрастен към наркотиците в продължение на две години. Ето кой дявол го е отнесъл в тази Гоа?! Макар че не, какво го е привлякло там аз просто разбирам и аз самата мечтаех да отида и да видя невероятната страна. Но наркотици? Какъв глупак! Той е съсипал целия си живот!
По едно време ми се стори, че отново виждам Олга Константиновна и се промъкнах в първата уличка, изчаквайки.
– Вики? – Ерилив ме погледна и ме хвана за дланта, като в другата ръка прехвърли всичките ни чанти и покупки.
– Помислих си… Слушай, можеш ли да поставиш заклинание върху нас, както направи в Замъка? Знаеш ли, така че никой да не може да ни види? Защото Олга Константиновна е толкова коварна… Ще ни проследи.
– Защо се страхуваш от нея?
– По навик. – извиках – Толкова години ме трови и изсмуква енергията ми, че имам рефлекс като кучето на Павлов.
– Не знам що за куче е тя, но ще направя извръщане на очи, но ще ме държиш за ръка, иначе ще се изгубим. – той се усмихна и аз кимнах – А ти трябва да се научиш как да се предпазваш от енергийни вампири. Защо Ейлард още не те е научил на нищо?
Той направи някакво движение с пръстите си, повлече ме след себе си и тръгнахме бавно по улицата.
– А той си мислеше и все още си мисли, че нямам магически сили. А моите вълшебни сили се проявиха съвсем наскоро и са спонтанни и неконтролируеми. Не знам какво ще направя и кога ще го направя.
– Ще те науча.
– Благодаря ти! – опитах се да се усмихна – Ерилив… Не казвай на никого, добре? Не искам да знаят за миналото ми. То не е тайна и не е нищо престъпно, просто вече съм погребала този период от живота си и не искам да се връщам към всичко това, дори и малко.
– Разбира се, не беше нужно да казваш това. Как се измъкна от това? – Ерилив се намръщи, докато слушаше историята ми.
– Обичайното. Нямах много вещи, затова преспах на гарата с чантата си. На следващия ден взех аванс на работа и наех стая. Повъртях се известно време наоколо, после намерих квартира и я наех. Живях там, докато не се преместих в една къща на кръстопътя на световете.
– Гадове! Бившият ти годеник и майка му. Той също ли е вампир?
– Леша? Не, по-скоро е слабохарактерно копеле, което е подвластно на майка си. Тя го беше увила около малкия си пръст. Знаеш ли, няма да се учудя, ако тя е тази, която го е подтикнала към това. Твърде много ме мразеше. Но не знам. Всичко това е в миналото и дори не искам да мисля за него.
– Той е и глупак. – Ерилив ме погледна – Да пропусне такова момиче.
Стигнахме до къщата, дадох на Любава всички покупки, като я помолих да ми намери Карила. Успокояващата ѝ отвара имаше много добър ефект. Можех да я използвам сега. Карила, кимайки разбиращо, отиде да я приготви, а мен ме хвана Филимон.
– Е? Какво се случи отново с теб? Защо не се свърза с мен? – попита ме мрачно котката.
– Е-е?
– Ти какво ми е-каш? – Филя скочи и нервно затича напред-назад – Нима си забравила, че аз съм твоя фамилиар и мога да те усетя? От теб дойде такава вълна на отчаяние, гняв, раздразнение, обида, а също така – демони, о! – той закри устата си с лапа и се огледа дали наоколо няма някой от нашите демони – Толкова съм се притеснявал за това, че не мога да повярвам. С кого се срещна в града?
– Уау, Филя, нямах никаква представа. – казах аз, озадачена.
– И изобщо, какво не е наред с аурата ти? Защо си толкова празна?! Не си правила никакви магии, как си успяла да изразходваш цялата си енергия?! Аз тебе те питам, а?
– Филя… – опитах се да вмъкна дума във възмутената реч на котката.
– Какво – Филя?! Е какво – Филя?! – сърдеше се фамилиара – А ти, беловласи, къде си гледал, а? Защо те назначиха при нея? Какво е това? Нямам стопанка, а някакво недоразумение! Не можеш да я оставиш без надзор нито за секунда!
– Е, аз направих каквото можах. – сви рамене Ерилив, но не навлезе в подробности.
– Филя… Просто срещнах една стара позната. А тя се оказва енергиен вампир. – намесих се накрая в изказването на котката.
– Какво означава – вампир?! – извика Филимон – Не можа ли да се защитиш?
– Аз не умея да го правя! – сопнах се на нервния Филимон – Ерилив ще ме научи и тогава ще знам как. Ела тук, ще те погаля.
– Да, разбира се, че ще го направиш. Аз съм единственият, който може да ти помогне да възстановиш енергията си. Ти си моето наказание… – котаракът потърка нежно лицето си в ръката ми, после ме погледна тъжно и ме погали по бузата с предната си лапа.
– Ти си моята добра котка! – под погледа на Ерилив го почесах зад ухото.
Идилията ни беше прекъсната от Карила, която ми подаде една чаша.
– Ето, лейди, пийте до дъно. – тя ме погледна неодобрително – А аз направих заклинание на отварата, тя ще ви помогне да възстановите по-бързо енергията и пропуските в аурата.
– Благодаря ви! – бързо изпих това чудесно, успокояващо нервите лекарство.
Карила взе празната чаша от мен, отново поклати неодобрително глава, изгледа ме и си тръгна.
– Ерилив, хайде да отидем на море. Искам да поплувам. И ако ми правиш компания, ще бъде чудесно. Страхувам се да плувам сама. Морето ви е неизследвано и не знам какви риби чудовища има.
– Ще го направя, къде ще се дена.
– Чудесно, тогава нека бързо да се преоблечем.
Тъкмо се канех да стана, а Филимон и Марс ме гледаха, когато изведнъж нещо щракна във въздуха пред мен и един пакет падна в скута ми.
– О! – аз от уплаха даже подскочих, на място.
– Магическа поща? – Ейлард влезе тихо в стаята – От кого е?
– Не знам. – погледнах надписа върху пратката – За мен, но от кого е, още не съм сигурна. Чий е този печат? – обърнах пакета от другата страна, където беше отпечатан восъчният печат.
Ерилив, който се беше навел към мен, той се беше приближил веднага щом пакетът се появи,разгледа внимателно печата.
– Това е личният печат на принцеса Латриса, съпругата на принц Кирин.
– О, Боже! Чудя се какво ли ми е изпратила принцесата? Да го отворя ли? – погледнах въпросително към телохранителя и мага.
– Отвори го. – кимна Ерилив.
Пакетът съдържаше писмо и кутия, в която обикновено се съхраняват бижута. Разкаях се, но първо погледнах в кутията, любопитна. Имаше елегантно късо колие от бял метал, вероятно сребро, със скъпоценни камъни, които преливаха във всички цветове на дъгата. И широка гривна със същия камък, но по-голям.
– О! Каква красота! – извадих огърлицата и разгледах камъните.
– Каква рядкост – поклати глава Ерилив – Това са старинни бижута, или трябва да кажа древни. Изглежда са от личната колекция на принцесата. А освен това са и заклинателни. – той примигна към бижутата – Огърлицата е защитна. Не мога да кажа какви заклинания има върху гривната. Те са някакви артефакти и никой не знае какво са сложили древните върху тях. Мога да кажа само едно, че са невероятно скъпи вещи, така че се грижете за тях.
– Уау! – погладих с пръст камъните с уважение – И така, какво ми пише принцеса Латриса?
Принцесата изразяваше благодарността си за живата вода. Пишеше, че ефектът е невероятен, че е безкрайно благодарна за този щедър подарък и така нататък. И намеква, че съпругата на човешкия принц, съуправител на принц Кирин, също се интересува изключително много от тази вода. Но нямаше пряка молба да изпратя вода за нея, от което заключих, че най-вероятно скоро ще дойде съобщение от втората принцеса, така да се каже, лично.
– Обичайно ли е да се отговаря на писмо в такива случаи? – погледнах Ерилив.
– Не, тъй като това е магическа поща, подателят знае, че тя ще стигне до местоназначението си. А това писмо вече е отговор на твоя подарък. Така че не е необходимо.
– Да, добре.
Грабвайки кутията с бижута и писмото, станах от стола, а после още един пакет практически кацна на челото ми и аз се свлякох обратно.
– Вика? – попитаха мъжете уплашено, гледайки ме как разтривам челото си.
– Всичко е наред. И така, от кого е това?
– Кралският печат. – каза Ейлард.
Отново имаше писмо, но то беше от кралица Мартина, и кутия с бижута. Текстът на писмото беше почти същият, само че по-канцеларски и сух. Израз на благодарност за подаръка ми и обратен подарък. В кутийката за бижута, на усукана златна верижка, имаше голям, дори бих казала огромен диамант, който съвпадаше с формата на обеците, които носех на бала.
– О! Колекцията ми от бижута се увеличава! – разклатих диаманта на верижката, като го погледнах с уважение – Сигурно струва много пари…
– Кралицата ти го е подарила. – каза Ейлард със смях.
– Да, но това е за изключителни случаи. Аз ще нося подаръка на принцесата всеки ден. Много ми харесва.
– Вики, защо изобщо не носиш бижута? – попита Ерилив.
– Аз нямам такива. Само тези обеци. – посочих малките златни обеци в ушите си – А, имам и още едни, подарък от Ейлард. Но те са много скъпи и са подходящи за бал или прием, но не и за всеки ден. А, и подаръкът на крал Албрит, бях забравила. Но те са изумруди, а и този комплект е за официални случаи, камъните са твърде големи.
В стаята си прибрах скъпоценностите и се преоблякох в банския си костюм, като наметнах един сарафан. Взех една кърпа и защитен крем и почуках на вратата на спалнята на Ерилив. Той я отвори почти веднага, вече преоблечен с обичайните си дрехи, дори с ботушите си.
– За какво са ти ботушите?
– А новите обувки не си подхождат с тези панталони. – изсумтя той.
След като казахме на всички къде отиваме, стигнахме до плажа. А аз, оплаквайки се за пореден път, че все още няма шезлонги, хвърлих плажната си чанта на пясъка и замръзнах в нерешителност. Изведнъж ми стана неудобно да се събличам пред Ерилив. Не защото се срамувах от фигурата си, аз се чувствам добре с нея. Но някак си… не знам защо.
– Какво чакаш? – той ме погледна въпросително – Искаше да плуваш, така че побързай. Скоро ще се стъмни. – той започна да се съблича.
– Да. – продължих да го гледам.
А той свали ризата, ботушите и панталоните си, като остана само по едни долни гащи. Да… с долните гащи е друго нещо. Ако знаех, че има такава бъркотия там, щяхме да отидем в магазин за бельо, но не съм мислила за това. Но не това ме притесняваше.
– Вики?
– По дяволите. – издишах накрая и преглътнах – Изглеждаш така, сякаш си на корицата на някое списание или на момичешки календар със снимки на супермачовци. Това е страхотно! – взирах се в коремната му преса и изразителните му мускули.
Ерилив беше изумително устроен – висок, широкоплещест, с дълги крака. Мускулите бяха ясни, дефинирани, не прекалено напомпани, но очевидни. Кожата беше гладка, загоряла, че чак ме сърбеше да я докосна. Ейлард също е готин, но е по-едър, а Ерилив е по-грациозен и гъвкав. Странно е, че не видях цялото това великолепие, когато тренираха с Ейлард на плажа. Дали заради главата ми, или заради яркото, заслепяващо слънце, но не го бях видяла. Но сега, в светлината преди залез, виждах всичко това много добре.
– Вики? – изглежда, че все пак съм изненадала моя непоклатим бодигард – Престани да ме смущаваш и се съблечи.
– Няма как! – направих крачка назад – Още не съм разгледала всичко.
– Вики-и.
– Какво, Вики? Поне ме остави да разгледам. Какво? На всички жени е позволено, а на мен не? – захилих се – Ти сам каза, че подкопавам самочувствието ти, като не съм във възторг от външния ти вид.
– И така, Вики… – той направи крачка към мен и сякаш се изчерви, или може би просто залязващото слънце осветяваше лицето му – Ела тук веднага, свали си сарафана и влез в морето!
– Не-е-е! – подпрях бузата си с длан и наклоних леко глава настрани, гледайки този пример за мъжка красота.
– Това е всичко, сама го поиска.
И в следващата секунда бях преметната през рамо и повлечена към морето. Честно казано, нямах време дори да изпищя, преди той да ме хвърли във водата.
– Ама че ти… – аз седях до гърди в топлата вода на плитчината.
– Сама си си виновна. – засмя се белокосият гадняр – Не трябваше да ме дразниш. Дай ми сарафана си, ще го отнеса на брега.
Е, какво да правя? Трябваше да му го дам… Ерилив го изстиска и го сложи върху чантата си. И докато той го отнасяше, аз станах и започнах бавно да плувам далеч от брега. Той ме настигна бързо, с няколко удара, а аз нямах време да отплувам далеч.
– Далече ли ще плуваме?
– Не, отдавна не съм плувала на дълги разстояния, бързо ще се уморя. Така или иначе, не съм в най-добрата физическа форма. Не съм се упражнявала от дълго време. – разперих ръце лениво, безгрижно, във водата.
– Ти си жена, а не воин. Защо трябва да си в добра физическа форма?
– Ти си странен! – погледнах го – Смяташ ли, че една жена трябва да бъде разплуто желе? Всъщност на Земята всяко уважаващо себе си момиче активно поддържа общия си тонус и мускулите си. Е, напомпва коремните мускули, тича, кляка, плува, също така, за да бъдат тренирани ръцете и раменете.
– А ти какво от това си правила?
– Тренирах вкъщи. Предимно коремни преси, дъмбели за ръцете ми. Добре беше и да тичам, но нямах пари за спортен клуб, а с климата на Земята е възможно да се тича навън обикновено само през лятото.
– А сега? – той се претърколи по гръб и аз последвах примера му.
– Някак си се случи така, че когато се преместих в тази къща, с Тимар я почиствахме и бяхме уморени като кучета. Какви ти там коремни преси и дъмбели! До вечерта и двамата припадахме от изтощение, да се изкъпем и да се нахраним беше подвиг.
– Забавно е… в Лилирея жените не правят нищо от това. Младите просто ядат по малко, за да не напълнеят. Но да се упражняваш целенасочено и да тренираш тялото… Няма такова нещо. Правят го само онези, които трябва да го правят като част от работата си – телохранители, бегачи, наемници.
– Така че и дрехите ви са различни, а? Дълги рокли? За да не се вижда отпуснатото тяло. Но на Земята си виждал как се обличат момичетата – къси поли, тесни дрехи, къси панталони или тесни панталони. Можеш да разбереш дали нещо не е наред.
– Видях. Ти също ли носиш тези малки поли? Имаш хубави крака, би трябвало да ти отива.
– Имаш добро око за детайлите, нахалнико! – бутнах го леко встрани и той се засмя – Преди носех. Сега не – във Ферин нямаше да ги разберат такива дрехи.
– Но биха го оценили, не се съмнявай. – той подсмръкна и отново се засмя – А после и ти ме разгледа, безсрамнице. И то безочливо?
– Нито капка. Няма от какво да се срамувам, просто гледах, наслаждавах се естетически. Но гащите ти са кошмар. Иска ми се да знаех, че имаш такова срамно бельо. – обърнах се обратно по корем и заплувах отново.
– Какво е кошмарно? – веднага се обиди той – Ние всички носим такива и между другото ги имам от добър шивач.
– Помоли Ейлард да ти покаже мъжкото бельо, което си е купил на Земята. Или пък Тимар. Повярвай ми, то е много по-различно от твоето страховито бельо. Ще ти хареса. И аз ще го харесам следващия път, когато отидем да плуваме в морето. – подсмръкнах.
– Слушай… – той се преобърна и заплува малко напред, като ме погледна в очите с усмивка – Ти си абсолютно невъзможна. Как става така, че ние с теб в момента сме почти голи, плуваме заедно в морето и обсъждаме бельото ми, а? И ти не се срамуваш, не се смущаваш?
– В какво е проблемът? Не е като да те опипвам. И какво от това, че сме обсъждали мъжко бельо, няма нищо страшно! Във всяко списание или рекламен плакат има много полуголи мъже. И какво от това?
– И какво от това? Не искаш ли да ме докосваш? – Ерилив хитро ми зададе въпрос.
– Да. – признах си честно аз – Искам да те докосна, защото имаш страхотни плочки.
– Какви плочки? – не разбра, той.
– На корема ти. Не знам правилното име на тези мускули, ние просто ги наричаме плочки. Знам, че ако едно тяло е наистина добре тренирано, трябва да виждаш осем от тях. Колко са те при теб? – с удоволствие се включих в този хумористичен дебат.
– Хм… не знам – каза Рил, внезапно объркан – Никога не съм ги гледал и не съм ги броил.
– Да проверим ли? Обърни се по гръб и аз ще преброя плочките ти. – и аз се придвижих по-близо.
– Ти сериозно ли говориш? – той ме погледна недоверчиво – Какво, сега?
– Да, каква е голямата работа? – изправих се във водата и потрих ръце в очакване – И двамата ще разберем колко имаш. Ще ги докосна, докато никой не гледа. – и се захилих.
– Ти си толкова нахъсана! Добре, докосни ги. – блондинът послушно се претърколи по гръб и разпери ръце.
– Осем. Хубаво! – преброих релефните плочки, прокарвайки показалеца си по твърдата, влажна кожа.
– Мм-ммм… – той потрепна от гъделичкането.
– Сега ще те опипвам, така че се приготви и не се дави.
– Добре, добре, добре! – Ерилив се засмя.
Значи аз и опипвах, защо не, стига да ми позволят. Не, преброих плочките честно, както се бяхме уговорили. Интересно беше и да докоснеш бицепсите, гръдните мускули и трицепсите му. Честно казано, щях да пипна не само трицепса, но останалото ми благоприличие не го позволяваше. Така че просто прокарах длан по напомпания му корем за последен път и се отдалечих. Да, увлякох се. Горещо ми е.
– Как беше? – гласът на Ерилив стана нисък и дрезгав, той се претърколи по корем и ме настигна.
– Беше страхотно. – извърнах се, тъй като изведнъж се почувствах много неудобно, и някак си осъзнах, че всъщност и двамата почти не бяхме облечени. Микроскопичният ми бански костюм едва ли беше дреха. Това са просто връвчици.
– Мога ли и аз да те докосна? – надменните зелени очи изведнъж се оказаха точно пред мен – Чисто с познавателна цел, за естетическо удоволствие? – гласът му все още беше дрезгав, а дишането му осезаемо учестено.
О-о, така ще свършим играта… По дяволите!
– Няма начин! – засмях се, превръщайки го в шега – По-добре да ме повозиш, голяма костенурке! Твърде далеч сме стигнали, а вече е почти тъмно.
– Ще те кача, защо не? – той изхърка и се обърна – Прилепи се към врата ми и се придвижи зад мен.
Доплувахме до брега, или по-скоро Ерилив ме доведе, като бързо плуваше през водата с бързи удари. А аз… По дяволите… Не, определено е време да се оженя. Защото усещах силен гръб под корема си, мускулите се търкаляха, а мислите ми бяха, направо казано, далеч от целомъдрени.
– Доплувахме. – свлякох се от гърба му аз – Благодаря за возенето.
– Няма за какво. Заповядай пак. – той ме гледаше с лукав поглед.
– Какво? – и аз неволно нагласих презрамките на банския си костюм.
– Много ми харесва плувния костюм, който носиш. Защо да не поговорим за него? Имам предвид, че вече говорихме за бельото ми.
– Е, това се нарича бански костюм. – усетих, че се изчервявам.
Човече, да говориш за неговите гащи беше по-забавно. Но да описвам мъничките парченца плат и връвчици, които нося в момента…
– Това е страхотен костюм за плуване. – този човек ме заобиколи рязко отзад и прокара длан по гърба ми при лопатките, а аз потръпнах – Той крие толкова много, че изобщо не се вижда тялото ти.
– Ти си толкова…
– Имах късмет, че съм костенурка, дори не ми се наложи да опипвам. – Ерилив ми намигна и скочи на брега.
Аз останах във водата, загледана в гърба му. И не само в гърба му, ако трябва да съм честна. Но и на това, което беше по-ниско и сега беше покрито с тънка, мокра бяла материя.
М – да… И кога стана така, че се заинтересувах от този субект и неговото присъствие или отсъствие стана забележимо? Познавах го само от няколко дни и все пак за това време ми беше станал по-близък, отколкото Ейлард за всичките тези месеци.